Споделете в
5/5 - (105 votes)

Оскар ПитерсънOscar Peterson (Оскар Питърсън) пиано

В историята на джаза името на Оскар Питърсън свързваме не толкова с очевидния стремеж към съвършенство на изпълнителя, нито с нововъведения в музицирането, колкото с насладата от неговото пиано. Как се постига това? Въпросът опира и до тайните на занаята, и до човешките особености на музиканта. Разказът, който следва, е опит за отговор на този въпрос.

Погледнато от птичи поглед, мястото на пианото става все по-видимо в еволюцията на джаза.

Когато след Ню Орлиънс и Чикаго Ню Йорк става център на новата музика, пианото излиза от анонимност или, по-точно, престава да бъде просто елемент от ритмичната секция, редом с ударните, контрабасът или тубата, за да изпълнява все по-често основната линия в мелодията, а и да дава блестящи доказателства за импровизаторските си възможности. През 20-те години на миналия век в тесните кръчми на Харлем все по-често се свири джаз и той все по-често се свежда до изпълненията на пиано. Така се утвърждава стилът „страйд“. Негови най-талантливи представители са Джеймс П. Джонсън,  Фец Уолър и Арт Тейтъм. Впоследствие историята на тази музика преминава през суинга и бибопа. Музикантите, започнали кариерата си като представители на бибопа, скоро разбират, че тази музика ограничава тяхната публика, защото на нея се танцува трудно. През 50-те години те започват да свирят по-ритмични мелодии, които са по-подходящи за танцуване. Наричаме тези музиканти постбопъри или джазмени от основното течение, т. нар. „мейнстрийм“. Сред пианистите от поколението на постбопърите бих откроил четири имена – Телониъс Монк, Бъд Пауел, Бил Еванс и Оскар Питърсън. По какво последният се отличава от предишните трима?

Изпълненията на Оскар Питърсън впечатляват със своята виртуозност, с богатството на своите импровизации, със своята всеобхватност.

Докато музикалният път на Телониъс Монк, Бъд Пауел и Бил Еванс е сравнително кратък, за половин век, времето между 1945 и 1995 г., Оскар Питърсън е реализирал близо 200 албума. С други двама музиканти, за които ще стане дума по-нататък, неговото „изкуство на триото“ достига съвършенство и печели сърцата както на широката публика, така и на познавачите на джаза. Някои намират, че всеобхватният репертоар на триото е еклектичен, доколкото пианистът свири всичко с всички. По-точно би било да гледаме на този репертоар като доказателство за енциклопедичната нагласа на Питърсън и на неговите партньори. Изпълненията на пианиста се радват на възхищението на ценителите и на джаза, и на класическата музика. Неслучайно Глен Гулд, култовият класически пианист, възкликва по повод на изпълнение на Оскар Питърсън: „Слушах го. Когато се замислих дали това изобщо може да бъде изсвирено само с две ръце, се появи и трета. Може би ръката на Господа? Браво!“ Масовият слушател на Питърсън едва ли се пита каква е неговата техника. Но той безспорно е завладян от красотата на музиката. Връща се многократно към нея, търси да поднови насладата си от нещо, което го е развълнувало.

Оскар Питърсън е роден на 15 август 1925 г. в Монреал.

Родителите му са преселници от Антилските острови. Там баща му е работил като моряк на товарен кораб. След установяването си в Канада постъпва на работа в Държавната железница. Майката на Оскар е домакиня. Отличавала се със своето трудолюбие и преданост към семейството. Оскар има четирима братя и сестри. Всички проявяват отрано влечение към музиката. Свирят на поне два инструмента. С музика Оскар се захваща едва петгодишен. Първоначално свири на тромпет, но след като заболява от туберкулоза и след едногодишно болнично лечение, от което момчето излиза напълно възстановено, става ясно, че духовият инструмент е противопоказен за него. Така започва да свири на пиано. Първият му наставник е по-голямата му сестра Дейзи, която става музикален педагог. Дейзи насочва Оскар към класическата музика. Момчето ще я изучава изключително цели осем години. После под влияние на по-големия си брат Фред Оскар открива джаза. Слуша в захлас изпълнения на пианиста Теди Уилсън: „Когато той свиреше – спомня си Оскар – можех да усетя любовта му към инструмента. Тя се изливаше във всяка негова фраза. Чувствах съвършеното му туше и кристалния звук. На моменти той суингираше с поразително пулсиране. В други мигове изсвирваше мелодията толкова деликатно, че всяка нота се отронваше като дъждовна капка. […] Тъкмо такава беше формата и посоката, по която исках да поема и аз в света на джаза. […] С часове работех над пианото, за да постигна изтънчената лекота и онова, което ми се струваше част от Теди. Исках то да стане и част от мен.“1

Оскар Питерсън

Още тогава младият Оскар разбира, че импровизирането в джаза изисква

пълно владеене на хармоничните структури, които изпълнителят трябва да помни и предвижда: „Друг аспект на импровизацията, върху който наблягах особено, се състоеше в умението да изграждам всяка фраза и мислено да предвиждам следващата – с други думи, да съм в състояние да мисля напред това, което свирех в момента.“2

Изключителната работоспособност и безспорната музикалност на младия талант не остават незабелязани. Петнадесетгодишното момче е поканено да свири в престижния оркестър на Пърси Фергюсън. След спечелен конкурс му поверяват и петнадесетминутно седмично предаване по радиото. Растящата популярност на юношата Питърсън не отслабва стремежа му да изучава света на музиката и възможностите на своя инструмент. Пътят към съвършенството минава и през влиянието на изключителни музиканти – пианистите Теди Уилсън и гениалния Арт Тейтъм. Ще си позволя да цитирам по-дълъг откъс от автобиографичната книга на Питърсън за обстоятелствата, при които младежът открива изкуството на Арт Тейтъм: „Един следобед баща ми влезе в стаята, пусна грамофона и каза: „Какво мислиш за този пианист?“ По-късно разбрах, че става дума за Арт Тейтъм и за неговото изпълнение на „Tiger Rag+Първоначално се изсмях, защото баща ми се шегуваше с мен, като ми пускаше запис с двама пианисти. Татко попита защо се смея. Отговорих, че съм разбрал номера с двамата пианисти. Тогава той каза с видимо удоволствие, че пианистът е един – и то сляп на всичко отгоре! Обзе ме пълно отчаяние. Първо, струваше ми се невероятно човек да свири така. Второ, беше очевидно, че, макар и сляп, от пианото си той извличаше повече от това, което аз, зрящият, можех да си представя. Изпаднах в униние и депресия. Музиката, която бях чул, така ме впечатли, че цял месец не пипнах пианото. Спомням си, че разни хора от семейството ме караха да свиря, но аз не можех да отговоря каквото и да било.“3

Бравурното пиано на Арт Тейтъм е впечатлявало всички, които са го слушали.

Не само защото пианистът е бил незрящ. И други незрящи музиканти са изпъквали в света на джаза. Сещам се за Рей Чарлс и за пианиста Лени Тристано. Геният на Арт Тейтъм не се свежда до никой индивидуален жанр или стил. Пианото му звучи като оркестър, музикалните линии, които Тейтъм трасира с невероятна скорост и с непредвидима лекота, придават нови измерения и на джаза, и на музиката изобщо.

Оскар Питърсън
Паметник на Оскар Питърсън, Национален център за изкуство, Отава, Канада bg.wikipedia.org/wiki

Теди Уилсън и Арт Тейтъм вдъхновяват Питърсън, но младият музикант не иска да ги възпроизвежда подражателно. Често Питърсън е смятан за ученик и приемник на Тейтъм, още повече, че когато се сприятеляват, Питърсън му засвидетелства безрезервна привързаност и го е страх да свири пред него. Но между двамата пианисти има и съществени различия. Изпълненията на Питърсън предлагат завършени форми, докато многопосочното музициране на Тейтъм подхвърля множество фрази, които не се вписват в цялостна структура. Преди малко споменах за „изкуството на триото“, което Питърсън довежда до съвършенство. То предполага в определени моменти пианистът-лидер да се постави в услуга на солиращия партньор, да му акомпанира, вписвайки се така в колективното музициране. Арт Тейтъм е човек-оркестър. Трио-форматът го ограничава в неговата експанзия, спъва индивидуалния му порив, докато идеалът на Оскар Питърсън като лидер на малка формация предполага пълноценно взаимодействие и единство с останалите членове на триото.

Третият образец за Питерсън е Нат Кинг Кол.

Питърсън подражава не толкова на пианиста, колкото на певеца. Защото и той на младини се е изявявал като вокалист. Ричард Палмър, автор на книга за Оскар Питърсън, разказва следната история, която звучи като анекдот. След като чул изпълненията на Питърсън, Нат Кол отишъл при джазмена с думите: „Виж какво, занапред аз няма да свиря на пиано, но и ти няма да пееш.“4 Наистина, впоследствие Нат Кол ще се изявява главно в популярната песен и ще жъне успех, очаровал редица начинаещи вокалисти, в това число и Рей Чарлс. Но в друго отношение влиянието на Нат Кол върху Питърсън е по-безспорно. Когато в началото на 50-те години пианистът формира първото си трио, то включва пиано, китара и контрабас – конфигурация, наложена от триото на Нат Кол, който предпочитал китарата пред ударните инструменти.

След работата си в оркестъра на Пърси Фергюсън Оскар става пианист в бенда на Джони Хомз. Той е единственият цветнокож музикант в престижния оркестър. Остава там пет години – период, през който чернокожият пианист трупа ценен опит и в музикално, и в социално отношение5.

Въпреки че навлиза твърде рано в професионалния джаз, Питърсън продължава да взима уроци по класическо пиано.

Сред своите учители той споменава с любов Пол де Марки, кръвен потомък на Ференц Лист. Де Марки е изцяло отдаден на музиката. Чужд е на всякакво педагогическа позьорство, но и не фамилиарничи със своя ученик. Учи го на самовзискателност и за разлика от други педагози, не го хвали постоянно. Но когато след концерт на вече утвърдения пианист, Де Мерки му казва, че е прероден Лист, думите му отекват дълго в съзнанието на Оскар, насърчават го в трудния път към клавирното съвършенство. Питърсън не отдава значение на условните комплименти, но се стреми към признание. И има шанса да го получи от най-значителния импресарио в джаза на 20 век, Норман Гранц.

Ще си позволя кратко отклонение от своя разказ, за да кажа няколко думи за тази забележителна личност. Норман Гранц става мениджър и близък приятел на Питърсън. В книгата си за пианиста Ричард Палмър отбелязва: „Представянето на Питърсън би било непълно, ако пропуснем да отбележим животворната роля на Норман Гранц за съдбата на пианиста. Именно Гранц  го убеждава да напусне Канада и да се установи на юг. Тогава той му урежда много записи. […] Завръщането на Гранц в звукозаписната индустрия през 1972 г. (с плочите Пабло) вдъхновява чувствително Оскар6. За него настъпва най-продуктивният му период.“7

В 1944 г. Гранц организира джем сешън на изявени музиканти във Филхармонията на Лос Анджелис.

Нарича този концерт „Джаз във Филхармонията“ (Jazz At The Philharmonic) или съкратено JATP. Идеята на Гранц се оказва изключително продуктивна. За тези годишни концерти той кани най-изявените джазмени през 40-те и 50-те години на 20 век, които свирят стандарти. В репертоара им винаги има и блус, жанр, който Гранц особено харесва. Оскар Питърсън е титулованият пианист в концертите JATP, а неговото трио осигурява ритмичната секция на тези концерти, чиито звезди са Колман Хоукинс, Луис Армстронг, Лестър Йънг, Ела Фицджералд, Стан Гец и много други.

Норман Гранц е твърд противник на расовата дискриминация в САЩ. За турнетата и концертите, които организира, той осигурява еднакви и възможно най-добри условия за изпълнителите. Всички големи джазмени говорят с благодарност и респект за неговите инициативи. Неслучайно тромпетистът Рой Елдридж, смятан за преходно звено между класическия тромпет на Луис Армстронг и модерния тромпет (Кларк Тери, Майлс Дейвис, Чет Бейкър), казва за Гранц: „Би трябвало да издигнат статуя на този тип. Няма друг в бизнеса, за когото бих могъл да кажа същото.“8

Автобиографичната книга на Питърсън посвещава отделна глава и много други страници на Норман Гранц.

Забележителният портрет на Гранц, оставен от Питърсън, свидетелства за проникновен психологизъм и за безспорен писателски талант. Този портрет е ценен документ, защото е дело на свидетел и привилегирован приятел на големия мениджър.

С Норман Гранц Питърсън се запознава през лятото на 1949 г. Норман пътувал с такси за летището в Монреал, когато чул по радиото изпълнения на пианиста. От шофьора разбрал къде свири джазменът в този момент (в монреалския хотел Алберта), отбил таксито и отишъл да чуе на живо заинтригувалия го музикант. Тяхната среща поставя началото на дълга съвместна работа и истинско приятелство. Благодарение на Гранц канадският пианист получава и първото си признание в САЩ.
част 2

В края на 40-те години в многомилионния Монреал има само два джаз клуба.

След като напуска бенда на Джими Хомс, в 1947 г. Оскар Питърсън формира с монреалски музиканти първото си трио. Свири в първокласния хотел „Алберта“ и жъне невероятен успех. След този триумф все повече заведения в Монреал започват да предлагат джаз. Дотогава там чернокожи музиканти не са стъпвали. През есента на 1949 г. Норман Гранц урежда концерт на Оскар Питърсън в престижната нюйоркска зала „Карнеги хол“. Тогава Питърсън свири дуо с басиста Рей Браун, който вече се радва на славата на изгряваща звезда. Свирил е на мястото на басиста Пърси Хийт в квартета, прочул се впоследствие като „Модърн джаз куортет“. Концертът на Оскар Питърсън в „Карнеги хол“ жъне голям успех и поставя началото на международната слава на пианиста. Между Питърсън и Браун се поражда веднага музикален афинитет. Освен това двамата стават приятели за цял живот. Впоследствие Рей Браун в продължение на 15 години ще бъде основна фигура в триото на Оскар Питърсън. Посредством Рей Браун, съпруг на Ела Фицджералд, и разбира се, благодарение на нейния мениджър Норман Гранц, Оскар става и акомпаниращ пианист на гениалната джаз вокалистка. Специално внимание от концерта в „Карнеги хол“ заслужава Питърсоновото изпълнение на баладата „Tenderly“, любима композиция на най-големите джазмени по онова време. Единодушно е мнението, че версията на Питърсън е сред най-забележителните. Този успех е показателен. За майсторството на един джазмен съдим по умението му да изпълнява стандарти.

Оскар Питърсън

След концерта в „Карнеги хол“  Оскар Питърсън ще свири шест месеца дуо с Рей Браун.

Тогава Оскар и Рей чувстват, че са постигнали максималното. Пък и практичният Норман Гранц скоро си дава сметка, че собствениците на джаз клубове смятат за прекален лукс да плащат само на двама музиканти. Така Гранц стига до идеята за трио Оскар Питърсън. Както вече отбелязах в предишното есе, образецът в случая ще бъде триото на Нат Кинг Кол, включващо пиано, китара и кантрабас. За своето трио първоначално  Оскар Питърсън кани китариста Барни Кесел. Спойката между тях е отлична. Неслучайно след един концерт Барни споделя ентусиазиран пред Оскар: „Беше по-хубаво от полов акт!“ Но китаристът множи своите сола за сметка на тези на лидера, застрашавайки така водещата позиция на пианиста, който му казва: „Барни, това все пак е моето трио“. Раздялата им е неизбежна. Впоследствие Барни Кесел ще бъде заменен от Хърб Елис. За него Питърсън казва: „Особено се възхищавах на китарата на Хърби. Неговите солови изпълнения се лееха естествено (той очевидно обичаше Чарли Крисчън). […] Истинско събитие беше да го слушаме и да споделяме с него музикални идеи в почивките1,2.

Когато тримата музиканти се сработват, Оскар признава с гордост:

Мисля, че ние не само реализирахме това, което бяха започнали триата на Нат Кол и Арт Тейтъм. Ние поехме и в нова посока2.

Хърб Елис е единственият бял в триото, факт, раздухван от някои вестници. Когато журналисти питали Елис как се чувства в компанията на цветнокожи музиканти, той отговорил: „Не мога да кажа как, защото не съм забелязал в това, което свирим, да има нещо расово3. А Оскар Питърсън добавя: „Това разбиране на Хърби продължи през целия му шестгодишен престой в групата. То е в сила за всеки от нас и до днес4.

В началото на 50-те години Хърб Елис, който има проблеми с алкохола и невинаги е в състояние да свири, бива заменян с китаристите Кени Бърел и Ървин Ешби, с барабанистите Боби Етчинсън и Джийн Гемидж5. По това време Оскар Питърсън се установява в САЩ. От 1952 г. неговото трио става неизменна част като ритмична секция в концертите JATP, организирани от Норман Гранц.  Оскар Питърсън ги оценява като равностойни на най-добрите класически концерти: „Тези концерти от 40-те и 50-те години бяха от ранга на концертите с Ойстрах, Менухин и Хоровиц. И несъмнено е крайно време на тях да се гледа като на дълбоко и трайно нововъведение6.

През 1952 г. триото на Оскар Питърсън прави триумфално турне в Европа.

Изкуството на пианиста впечатлява ценителите на класическа музика, печели и нови любители на джаза. По-късно, в 1974 г., Оскар Питърсън гостува в Русия. Турнето е прекъснато поради усложнения, създадени от тоталитарния режим. Но първият концерт на Питърсън трио в Русия е посрещнат възторжено от руската публика. От него се ражда и забележителен албум – Oscar Peterson in Russia (1974).

Концертите JATP позволяват на Оскар Питърсън да свири с най-изтъкнатите джазмени на своето време. Ще се огранича с няколко примера. За работата си с Оскар Питърсън саксофонистът Бен Уебстър, известен с трудния си характер, твърди недвусмислено: „Най-добрият пианист, който някога ми е акомпанирал, беше Оскар Питърсън. Той слуша другите и като че ли знае какво точно те ще изсвирят. И с оглед на това изгражда своите импровизации7.

Оскар Питърсън е несъмнено важен елемент от лицето на модерния джаз.

През 1952 г. той свири с Чарли Паркър в компанията на изключителни музиканти като Флип Филипс (тенор саксофон), Джони Ходжес (алт саксофон), Чарли Шейвърс (тромпет), Барни Кесел (китара). Изпълненията от този концерт JATP са записани в албума The Charlie Parker sides. Сред многобройните партньорства на  Оскар Питърсън с тромпетисти ще спомена албумите с Кларк Тери (1964), с Дизи Гилеспи (1974), с Фреди Хъбърт (1982). Тук премълчавам високото мнение на пианиста за работата си с тромпетистите Рой Елдрижд (1974) и Хари Суит Едисън (1974). Любителите на  Оскар Питърсън ще изпитат истинска наслада от албума Only the Blues (1957) на алт саксофониста Сони Стит. Спирам дотук, защото се опасявам, че настоящото есе ще се превърне в дълъг списък.

Оскар Питърсън и Ела Фитджералд
Оскар Питърсън и Ела Фицджералд (1964) wikiwand.com/bg

Триото на  Оскар Питърсън с участието на китариста Хърб Елис съществува шест години,

в периода 1953 – 1958. Тогава китаристът се оттегля в Калифорния. Заменен е от барабаниста Ед Тигпен, който работи с  Оскар Питърсън до 1965 г. В този си състав триото записва поредица от върхови албуми: Porgy and Bess (1959), Night Train (1962), West Side Story (1962), Affinity (1962). За култовия албум The Night Train Ричард Палмър пише: Night Train беие един от най-продаваните албуми на Оскар. По това време Melody Maker провеждаше хит-парад за джаз и Night Train остана на върха седмици наред. Също така сред плочите, които Питърсън беше записал, тази бе най-добре посрещната от критиката. Тя водеше в множество класации „Плоча на годината“. А един критик писа: „Питърсън никога не е бил за мен сред най-предпочитаните пианисти, но тази плоча 33 оборота е просто изключителна“8. И ще добавя нещо по-лично: Night Train беше първият албум, който си купих и който ме пристрасти завинаги към джаза. Сега съм на четвъртия екземпляр, след като от слушане изтърках предишните три; дано доживея до старини и да го замествам още много пъти!“9

След петнадесетгодишна съвместна работа триото напуска и Рей Браун.

С годините изморителните пътувания стават вече непосилни за него. Ще го замести (в 1970 г.) още един изключителен басист – датчанинът Нилс-Хенинг Педерсен.10 С него Оскар Петерсън записва над 50 албума и прави турнета по цял свят. На джаз фестивала в Монреал (1977 г.) Оскар Питърсън събира двамата си култови басисти и свири с тях. По този повод отбелязва и разликата между тяхната нагласа: „Рей Браун и Нилс-Хенинг Педерсен не могат да бъдат сравнявани: тяхното музикално и концептуално мислене дълбоко се различава. Стилът на Рей идва от блуса. С него той е закърмен, докато Нилс е формиран първоначално като класически музикант, макар че отрано се е потопил в джаза и е свирил още на младини с мнозина големи джазмени.11 И двамата басисти свирят по начин, който изпреварва своето време: голямата разлика между тях е, че при Рей основното чувство за време идва от негърското наследство и разбиране за музиката, докато Нилс възприема блуса като част от своята класическа европейска традиция12. Разграничението, което Оскар Питърсън прави между двамата басисти, позволява да вникнем по-добре в собствения му стил на пианист – закърмен едновременно с класическата традиция и с джазовата импровизация. Оскар Питърсън съчетава двете музикални линии благодарение на изключителната си виртуозност, на умението си да структурира всяко свое изпълнение и на забележителното си чувство за суинг.

Макар че триото е формáтът, в който Питърсън осъществява своя музикален идеал, пианист от неговото ниво неминуемо ще бъде изправен и пред необходимостта да свири сам.

Към соловите изяви го подтикват и Норман Гранц, и Дюк Елингтън. За пръв път  Оскар Питърсън свири соло пиано на джаз фестивала в Нюпорт през 1972 г. Малко след това той изнася соло концерт в „Карнеги хол“. И двете изяви на Питърсън са триумфални. Преходът към соло пианото подтиква Петерсън да осмисли различните идеи при музицирането в трио и соло. Докато в трио формáта пианистът „се задоволява да маркира темпото – нещо, с което той се справя задоволително, ако има зад себе си добър бас, звукът ще бъде предимно в горния регистър, стига да не е немощен. Обратно, виртуозният пианист, който свири в група, трябва да изработи своя стил така, че да извлече максимален ефект от другите инструменти. Ако човек свири, сякаш няма никаква разлика между интерпретацията на триото и тази на солиста, той ще прахоса таланта на другите музиканти“.13 Едно е да свириш с други музиканти, друго – да си сам на сцената. Ще цитирам още една мисъл на Оскар Питърсън за соловото музициране: „Да свириш соло пиано като всяка друга форма на музикално разгръщане, изисква търпеливи усилия, съзнателно чувство за човешките структури, умение да използваш и двете си ръце по въздействащ и новаторски начин; изисква да ги обвържеш с чистото време, с интелигентно използване на педалите и в крайна сметка пълен контрол над артикулирането и допира на клавишите. Тогава, само тогава, можеш наистина да кажеш: „Свирих соло пиано“.14

Оскар Питърсън е оставил и няколко забележителни композиции.

Обикновено ги нарича сюити. В тях откриваме почерка и на класическия музикант, и на джазмена. Най-известните Питърсънови композиции са: „Canadian Suite“, „Easter Suite“, „Africa Suite“.
Вeрността и предаността на членовете на триото отстъпват все пак на дълголетието на лидера. След Хърб Елис, след Ед Тигпен, в триото влиза китаристът Джо Пас. И остава с Питърсън 7 години. Сред най-известните им албуми са: The Trio (1974), Porgy and Bess (1976).

По начина, по който творецът преодолява болестните състояния, съдим и за неговия характер, и за отношението му към изкуството.

И от тази гледна точка случаят с Оскар Питърсън е показателен. Още като младеж Оскар страда от артрит на ръцете. От това наследствено заболяване свиренето на пиано е болезнено. Бихме могли да очакваме пианистът да си изработи икономичен стил, натоварващ по-малко ръцете. Виртуозната техника на  Оскар Питърсън говори по-скоро за обратното. Пианистът е прекарвал часове в упражняване на фрази, типични за неговия стил на виртуоз. В моменти на артритна криза свиренето е невъзможно. Затова понякога, макар и рядко, Оскар Питърсън е трябвало да отменя концерти. Но като цяло той е изпълнявал поетите задължения. Правел го е с много стоицизъм и впечатляваща дискретност. За последната съдим и от факта, че за своя артрит Питърсън споменава публично едва в 1975 г. В началото на 70-те години пианистът е сполетян и от инсулт, вследствие на който лявата му ръка се оказва парализирана. С насърченията на басиста Дейвид Йънг Питърсън успява да активизира и двете си ръце. През 90-те години го очакват нови изпитания. Две операции на ханша го принуждават да прекъсне професионалните си ангажименти. През януари на 1992 г. Питърсън си дава сметка, че от 15 месеца не е свирил пред публика. Задоволява се само да композира. Но накрая волята му надделява и той подновява концертната си дейност. А по това време е на 67 години. Наскоро се е оженил за четвърти път и е станал (за седми път) баща на малката Селин. Новото бащинство е повод за преоценка на сегашния му живот: „До този момент смятах, че знам немалко за творбите и творчеството; в крайна сметка музикалната композиция може да се отличава със забележителна дълбочина и почти неограничени възможности. Но това творчество зависи и от други хора, от други творци: този нов живот [след бащинството на Селин – С. А.] не зависеше от всичко това. Емоционално той беше напълно основателен. С всеки изминат ден, във всеки момент нещата можеха да се променят“.15

В равносметката на умъдрелия многодетен баща долавяме отзвук от впечатляващото творчество на Оскар Питърсън.

До този момент стремежът към съвършенство, в името на който именитият музикант е загърбвал семейното щастие с деца и съпруги, очевидно е задавал екзистенциалните му приоритети. Занапред житейската мъдрост ще се ограничава в по-скромни, по-индивидуални рамки. Майсторът на неповторими форми в джаз пианото стига до простата, но често убягваща ни истина: творецът създава и поднася на хората своята творба заедно с други, но неговото щастие е в собствените му ръце. И е несигурно, „крехко“, както би казал Цветан Тодоров.

Поуката от житейските изводи на  Оскар Питърсън ни подканя да се обърнем към неговата музика, която ни запленява със своята красота. В същото време автобиографията на този забележителен творец показва за пореден път, че голямото изкуство неминуемо съдържа и немалка доза човечност. Така и ние, нетворящите любители, можем да го направим част от себе си. Питърсън умира на 23 декември 2007 г. от бъбречна недостатъчност в дома си в Мисисауга, Онтарио.


 1 Oscar Peterson, A Jazz Odyssey. My Life in Jazz, New York, London, Continuum, 2002, p. 23.
2 wA Jazz Odyssey, цит. съч., с. 30.
3 Пак там, с 33-34.
4 Richard Palmer, Oscar Peterson, Garancière,  1986, p. 25.
5 Хомз насърчава Питърсън да композира и да аранжира.
6 След като продава своята компания Verve, основана  в 1956 г. на компанията MGM  в 1960 г.,Гранц създава звукозаписна компания в 1972 г. Нарича я Pablo в чест на Пикасо, с когото се запознава в 1968 г. По това време Гранц живее в Швейцария.
7 Richard Palmer, Oscar Peterson, цит. съч. с. 14.
8 Oscar Peterson, A Jazz Odyssey, цит съч. с. 179.
част 2
1. Oscar Peterson, A Jazz Odyssey. My Life in Jazz, New York, London, Continuum, 2002, p. 79.
2. A Jazz Odyssey, op. cit. p. 82.
3. A Jazz Odyssey, op. cit., p. 80.
4. Пак там, с. 80.
5. Бивш китарист в триото на Нат Кинг Кол.
6. Пак там, с. 118.
7. Richard Palmer, Oscar Peterson, Paris, Garancière 1986, p. 59.
8. Derrick Stewart-Baxter, Jazz Journal, décembre 1964. Цитирано по Richard Palmer.
9. Richard Palmer, Oscar Petersonop. cit., p. 38.
10. В свое интервю Питърсън заявява: „Никой не може да замени Рей Браун“.
11. Сред тях са Сони Ролинс, Декстър Гордън, Каунт Бези, Стан Гец, Рой Елдридж, Дизи Гилеспи.
12. Jazz Odyssey, op. cit., p. 249.
13. Richard Palmer, Oscar Petersonop. cit., p. 51.
14. Jazz Odyssey, op. cit., p. 296.
15. Jazz Odyssey, op. cit., p. 363

Автор: Стоян Атанасов е професор, преподавател по френска литература в Софийски университет „Св. Климент Охридски” Източник: https://inspiro-bg.com/

Oscar Peterson (Оскар Питърсън) джаз
Отбелязана с: