Споделете в
5/5 - (159 votes)

Стан ГецСтан Гец, един от най-талантливите тенор-саксофонисти на 20 век,

е известен с прозвището Звукът (The Sound). Саксофонът на Стан Гец пленява с топлия си тон, със стройните си фрази и с неизчерпаемото си въображение, което обаче никога не губи чувство за мярка, без да попада в клопката на общите места и клишетата. Гец се слави като най-задушевният романтик на саксофона в джаза след Втората световна война. Джазменът има всъщност много лица. Той впечатлява не по-малко с „мъжествения“ си стил, заради който е желан партньор и за най-твърдите бибоп музиканти. Мнозина смятат – не без основание – Гец за най-добрия приемник на гениалния Лестър Йънг. Наистина, ако трябва да търсим образец – за една история на джаза това е полезно – фигурата на Лестър Йънг излиза на преден план. Но в ранните си години Стан Гец изпитва също така влиянието на Чарли Паркър, а оттам и на бибопа. До края на живота си Гец демонстрира виртуозна техника, напомняща тази на Паркър и Гилеспи. Мекото звукоизвличане е отличителна черта в стила на Гец. С изящната си, нюансирана фразировка той въплъщава най-убедително идеята за красота в модерния джаз. Разбира се, в това изкуство, както и в повечето художествени жанрове, всеки автентичен творец отстоява своя идея за прекрасно. За красотата в джаза обаче не можем да говорим без основополагащи ориентири, без музиканти, които целят не толкова да обновяват своето изкуство, колкото да ваят съвършени форми. Ще се огранича с два примера – на кларинетиста Бени Гудман и на пианиста Оскар  Питърсън. Мястото на Стан Гец е сред тях. Публиката възприема възторжено техните изпълнения не с мисъл за историята на джаза, а спонтанно, непринудено.

Стан Гец

Стан Гец е роден на 2 февруари 1927 г. във Филаделфия, САЩ1.

Произхожда от семейство на украински емигранти. Баща му, Александър Гайецки, бил войник в руската царска армия. Искал да получи офицерско звание, но поради еврейския си произход повишението се оказва невъзможно. Така, след няколкогодишни митарства из Европа, се решава да емигрира в САЩ. Малкият Стан изявява много рано музикалната си надареност. Като ученик свири класическа музика на контрабас, по-късно и на фагот. В същото време припечелва по някой долар, свирейки на кларинет по сватби. За тринадесетия си рожден ден получава от баща си саксофон. Подаръкът ще определи целия му живот. Две години по-късно младежът дебютира като тенор саксофонист в оркестъра на тромбониста Джак Тигарден, бивш партньор на Луис Армстронг. Девет месеца след това Тигарден, отличен музикант, но лош мениджър, е принуден да разпусне своя оркестър. За младия Стан Гец ще последва продължителен период на краткотрайни ангажименти с оркестрите на Дейл Джоунс, Стен Кентън, Джими Дорси, Бени Гудман. Известно време работи и с Джин Роланд, тромпетист и аранжор. Роланд формира експериментална група с четирима тенор саксофонисти – Стан Гец, Джими Джуфри, Зут Симс и Хърби Стюарт (заместен впоследствие от Ал Кон). Заради близките им музикални пристрастия ще ги наричат „Четиримата братя“. По-късно Джими Джуфри композира пиесата „Four Brothers“, в която се откроява неподражаемият звук на саксофона на Гец. За изпълнението на четиримата тенори Лестър Йънг, комуто и четиримата се възхищават, ще каже: „Никога не съм слушал саксофонна секция да свири така. Мога да ги слушам безкрайно.“

В 1947 г. двадесетгодишният саксофонист постъпва в бигбенда на Уди Херман.

Там намира отлична среда за изграждане на своя стил. Музикантите на Херман са закърмени със суинга, но проявяват жив интерес и към бибопа. Появата на бибопа в средата но 40-ти години запленява младия музикант. Стан е слушал често на нюйоркското „52 авеню“ шеметните импровизации на Чарли Паркър и Дизи Гилеспи. Първите звукозаписи на Гец са в стила бибоп от 1946 г. ‒ в компанията на барабаниста Макс Роуч и пианиста Ханк Джоунс. За съжаление, не разполагаме с изпълнения на Гец от това време. В оркестъра на Уди Херман Гец се сближава с Ралф Бърнс, пианист и аранжор. „Аранжиментите му – казва Гец – не бяха много сложни, но там всяка фраза трябваше да си дойде на мястото. […] Той написа за мен „Early Automn“ (Ранна есен). Соловите изпълнения на Гец в тази композиция му осигуряват първия индивидуален успех, впечатляват със своята оригинална красота. Етерният звук на тенора се носи над оркестъра, преди да се извиси в други селения. Изказът на Гец е сдържан, близък до шепот, изпълнен със завладяваща меланхолия. Зад всичко това усещаме обаче една невидима арматура, строга конструкция, еднакво чужда на автоматичните рефлекси и на лесния сантиментализъм. Историята на джаза отделя специално място на изпълнението на Стан Гец в „Early Automn“. То се смята за предтеча на кул джаза, който Майлс Дейвис лансира с албума си Birth Of The Cool (1949). Гец потвърждава за пореден път, че в историята на всяко изкуство новаторството има своите корени, предхожда се спонтанно от предтечи. Човешкото творчество се оказва по-богато от представата на художествен прогрес.

Едно е безспорно: тенор саксофонистът Стан Гец

се утвърждава още в края на 40-те като един от най-самобитните и изящни джазмени на своето поколение. В 1949 г. Гец напуска бенда на Уди Херман, особено заради изморителните концертни пътувания. Той вече има семейство, родил му се е и син, предпочита да работи на място. В края на годината формира свой квинтет с двама от най-добрите бибоп изпълнители ‒ пианиста Ал Хейг и барабаниста Рой Хайнс. През 1950 г. свири с Майлс Дейвис, открива младия пианист Хорас Силвър, чийто маниер свързваме със стила „фънки“. Следващата година включва в състава си китариста Джими Рейни. В края на 1951 г. Гец влиза в контингента на Норман Гранц – един от най-успешните мениджъри в историята на джаза, основател на прочутите концерти Jazz At The Philharmonic (JATP). Идеята на Гранц относно JATP се оказва изключително плодоносна. Мениджърът събира в общ проект изтъкнати музиканти, които преди това не са работили заедно. Въпросните музиканти записват албум, съставен главно от стандарти или от импровизирани пиеси. Идеята на Гранц показва, че в джаза искрите между големите творци преминават без предварителна подготовка и раждат шедьоври. Така по проекти на Норман Гранц през 50-те години Гец ще свири с тромбониста Джи Джи Джонсън, с баритон саксофониста Джери Мълиган, с тромпетиста Чет Бейкър и с много други първокласни музиканти. В 1958 г. Гец записва албум с триото на пианиста Оскар Питърсън. Тогава пианистът казва на Гец: „ти не си от кул течението, ти си параходът“. Питърсън използва тази метафора, защото отлично долавя взривоопасния, топъл стил на Гец.

Тромпетистът Дизи Гилеспи, гениален основоположник на бибопа,

човек с организаторски качества и педагогическо чувство, забелязва талантливия саксофонист. Първият им албум Diz And Getz е от 1953 г. За него освен Гец Гилеспи е поканил все майстори-инструменталисти: Хърб Елис (китара), Оскар Питърсън (пиано), Рей Браун (контрабас) и Макс Роуч (ударни). В 1958 г. отново под ръководството на Дизи Гилеспи Гец участва в култовия албум For Musicians Only. Заглавието „Само за музиканти“ е подвеждащо, доколкото албумът е блестяща популяризация на трудния бибоп стил, тоест музиката в него е предназначена не само за музиканти. В албума водещите фигури са Дизи Гилеспи, Стан Гец и алт саксофонистът Сони Стит, чийто стил е считан за най-близък до стила на Чарли Паркър2. Когато в определен албум или на концертната сцена участват двама или повече изпълнители на един и същи инструмент, обикновено се говори за „дуел“ между тях. Не обичам тази дума, назоваваща конфликтни ситуации, завършващи с раняването или смъртта на един от участниците. Предпочитам да говоря за надсвирване. В случая бясното темпо, в което ни увличат Гилеспи, Гец и Стит, е ярко доказателство за музикалните възможности на саксофониста.

Стан Гец

В началото на 60-те години кариерата на Гец достига нов връх в джаза.

Безпрецедентният успех на Стан Гец в новия бразилски жанр „боса нова“ го нарежда до „Бийтълс“ ‒ най-популярната рок група на времето. Как стига Гец до тази музика, на пръв поглед чужда на неговия маниер? В 1959 г. Жоау Жилберту, бразилски китарист и вокалист, записва плочата Chega de Saudade (Стига вече) по музика на бразилския композитор Антониу Карлус Жобим. Албумът става хит в Америка и лансира модата на „боса нова“ в северната част на континента. В 1962 г. китаристът Чарли Бърд, който е пребивавал две години в Бразилия, свирил е с местни музиканти и се е върнал в САЩ с много партитури, предлага на Стан Гец да запишат албум с музика от Жобим. Гец приема: композициите на Жобим звучат твърде различно от познатите шлагери, вписват в тях нови хармонии, отзвук от мюзикълите на Бродуей и в Холивуд. Търсещият дух на Гец долавя в тях възможност да ги допълни и пригоди към вкуса на северноамериканската публика. Така се ражда албумът Jazz Samba. Успехът му е огромен. Песни като „Desafinado“, „Samba Triste“, „Baia“ звучат по всички радиостанции и джубоксове. Jazz Samba е сред най-продаваните албуми на всички времена. Стан Гец, компрометиран като наркоман (снимки от опита му да открадне наркотик от една аптека са широко разпространявани), става звезда, която цял свят слуша с наслада. Един следващ албум Гец/Жилберту повтаря този успех. За него допринася и вокалният дебют на Аструд Жилберту, тогавашната съпруга на Жуау Жилберту. Гласът на Аструд звучи по детски и това придава особен чар на нейните изпълнения. Едно от тях „Момичето от Ипанема“ („The Girl From Ipanema“) жъне световен успех.

На 9 ноември 1964 г. групата на Гец и Жилберту свири в престижната зала „Карнеги хол“.

От този концерт се ражда нов албум. Композициите на Жобим Quiet Nights Of Quiet Stars и The Girl From Ipanema се задържат 96 седмици (две години!) в класацията на влиятелното музикално списание Billboard. Стан Гец получава осем награди „Грами“ и баснословни хонорари, без които, признава той, не би могъл да плати образованието на сина си в престижни университети. Същата година (1964) квартетът на Гец свири с Аструд Жилберту в нюйоркския клуб „Go Go“. Записите от тези концерти са издадени в двоен албум на Verve – звукозаписната компания на Норман Гранц. Успехът на Гец в жанра „боса нова“ надига мощна бразилска вълна в американския джаз. Много джазмени, сред които Сони Ролинс и Зут Симс, записват свои изпълнения на „боса нова“. Никой от тях не достига съвършенството на Стан Гец. Подобен неочакван успех поставя на сериозно изпитание всеки музикант. По това време Стан Гец е на 35 години.

След световния успех на Стан Гец в жанра боса нова музикантът вероятно е бил силно раздвоен. От една страна, е чувствал, че с друга музика едва ли може да достигне същия или по-висок комерсиален таван, от друга, духът на вечно търсещия джазмен го подтиква към нови срещи и нови експерименти.

На 4 март 1964 г. Гец записва 10 композиции в партньорство с вибрафониста Гери Бъртън и още двама музиканти.

Под заглавието Nobody Else But Me албумът излиза едва в 1994 г., тоест тридесет години по-късно. Звукозаписната компания Verve, която го издава, вероятно е трябвало да изчака дълго време, докато премине вълната „боса нова“, с която е било свързвано името на Стан Гец. Всъщност в този първи след серията „боса нова“ албум саксофонистът разкрива един по-истински лик – на джазмен от течението на постбопа с подчертано романтично звучене, съчетаващо приглушена чувствителност със завладяващи изблици на „мъжественост“. Продължителната карантина, наложена над този звукозапис, а и сравнителната неизвестност на албума потвърждават истината, че успехът в изкуството е относително понятие. И че този успех в повечето случаи се дължи на външни фактори. Къде следва да поставим мястото на бразилския жанр в творческия път на Стан Гец? Ще напомня, че не Гец открива музиката „боса нова“. Открива му я китаристът Чарли Бърд, пребивавал няколко години в Бразилия. Ще добавя също, че след 1964 г. Гец не се връща никога към музиката „боса нова“. Успехът му в този жанр се оказва много по-дълготраен от интереса му към творчеството на Антониу Карлус Жубим.

За сметка на това пък срещата на Стан Гец с пианиста Бил Еванс е не „външна“, а по-скоро закономерна.

Пианистът, получил световна известност след работата си през 1958 г. с квинтета на Майлс Дейвис, е предложил нова естетика в джаз-пианото1. И до днес тя вдъхновява много пианисти. През 1964 г. Бил Еванс се е утвърдил като друга икона на пост-романтичния джаз, отличаващ се с пестеливи изразни средства и вглъбеност, която ангажира слушателя да довърши сам недоизказаното. От срещата на Еванс с Гец се ражда албумът Stan Getz And Bill Evans (Verve, 1964). Родството между изисканите, интровертни стилове на саксофониста и пианиста отдавна е вече признато. До този момент двамата гении на модерния джаз просто са вървели по собствен път, не са имали време да свирят заедно. В случая се освобождават за първи и последен път, като записват в студио 11 композиции за албум от близо 63 минути2. В него участват и други двама отлични музиканти – барабанистът Елвин Джоунс и басистът Рон Картър. Сред записаните композиции – всичките забележителни – моето предпочитание е за „Grandfather Waltz“.

Стан Гец
Jazz saxophonist Stan Getz plays saxophone at the Brooklyn Paramount on March 5, 1955 in New York (https://photos.com/featured/stan-getz-at-the-brooklyn-paramount-donaldson-collection.html`)

Като музикант Гец се слави със своя перфекционизъм.

Топлият звук на неговия саксофон е плод на много дни репетиране и стотици платъци за инструмента. Но яркото му присъствие на сцената и в звукозаписното студио се обяснява вероятно и със способността му да прави паузи. Така например между 1958 и 1960 г. Гец живее три години в Скандинавия (Швеция и Дания), където всъщност продължава да свири, макар и по-рядко. В периода 1969-1971 г. пребивава в Испания. Тогава отказва всякакви музикални ангажименти, за да се подложи на терапия по дезинтоксикация. И други музиканти са прекъсвали напрегнатия ритъм на концертни изпълнители. Видяхме случая с Майлс Дейвис, който спира да свири на два пъти – за да се освободи от наркотиците и за да излезе от продължителната депресия, придружена с болки в ханша. Кое връща Гец в музиката? Мисля, че това е преди всичко чувството му за колегиалност и за солидарност с талантливите музиканти.

Докато пребивава в Испания, той прескача веднъж до Париж в началото на 1971 г.

Озовава се в Парижкия клуб „Blue Note“, където свирят „местни“ музиканти: Еди Луис – орган, Рене Тома – китара, Бернар Люба – ударни3. Силно впечатлен от техните изпълнения, Гец приема предложението да оглави триото и да предприеме турне с него. Така се озовават за три седмици в престижния Лондонски джаз клуб „Ronnie Scott’s“. От изпълненията на квартета там се ражда албумът Dynasty. За този албум джаз-пианистът Бени Грин пише възторжена рецензия. Там четем: „Едва ли Стан Гец е свирил по-добре в живота си4. За суперлатива може и да се спори, като имаме предвид и предишни, и по-късни записи на Стан Гец. По-важното е друго: въпросният албум се явява ярка демонстрация на две страни от характера на музиканта Гец: първо, макар че признава водещата роля на американските цветнокожи в този жанр, Гец, по произход украински евреин, се стреми да придава универсални измерения на джаза в сътрудничество с музиканти от цял свят; второ, водещо начало в изпълненията на Гец е мелодията.

Към нея той подхожда с дискретна грижа за изграждане на цялото,

организира го с изящни фрази, завладяващи със своите изненадващи контрасти. Прийомите на инструменталиста смайват с простотата си. Но вградени в цялото, те свидетелстват за впечатляваща виртуозност. В компанията на истински творци, музиката на Гец е творческа. Това творчество долавяме и в преките диалози с останалите музиканти, и в самите изпълнения на Гец, които носят по нещо от почерка на другите. Повечето от пиесите в двата албума на Dynasty са композирани от партньорите на Гец. Саксофонистът извлича от музиката на другите отделни мотиви, придава им свои акценти. Така тя става негова. За пример ще посоча от Dynasty композицията на саксофоаниста Бени Голсон „I Remember Clifford“. Тя звучи съвсем различно от изпълнението на, да речем, Manhattan Transfer.

Музиканти от ранга на Стан Гец са безспорно сред най-добрите представители на това изкуство.

И не случайно той партнира само с най-добрите: Оскар Питърсън, Джими Роулз, Чик Кърия, Стив Суолоу, Джордж Мраз, Марк Джонсън, Виктор Луис и много други. В джаза всеки голям творец става притегателен център за най-талантливите. Пълната дискография на Стан Гец е доказателство за това.

Въпреки твърде избирателния подход, към който трябва да се придържам, не мога да премълча срещата на Стан Гец с тромпетиста Чет Бекър.

Първата им съвместна работа е от далечната 1957 г. Третата им, последна среща, ги събира на шведска сцена в 1983 г. От нея се ражда двойният албум Quintessence. Макар че по характер Бекър и Гец не си допадат, сближава ги стилът им на вълшебници на приглушения звук5. Бекър е по-лаконичен от Гец. Може би затова обикновено свири след него, разкривайки неочаквани страни на мелодията. Да ги слуша човек, е истинско предизвикателство за музикалното въображение. И двамата свирят встрани от общите места. Ефектът от техните диалози е поразителен, извисява ни душевно и интелектуално.

Работата на Стан Гец с пианиста Кени Барон заслужава особено внимание.

Първоначално записват албума Anniversary (1987), посветен на 60-тата годишнина на Стан Гец. Впоследствие изнасят концерти в Копенхагенския клуб „Café Montmartre“. От записите на изпълненията на двамата се ражда двойният албум People Time (1991). Албумът се оказва лебедовата песен на Гец. Саксофонистът страда от рак на белите дробове. Фактът е добре известен на ценителите на Гец, който е живял в Дания две години. Макар и обречен, на тези концерти той свири изумително. Срещата между един от последните великани на модерния джаз с Кени Барон, образован, креативен музикант, който поднася прекрасни изпълнения далеч от утъпканите пътеки в джаза, е последното ярко доказателство за изключителните възможности на Гец да партнира с музиканти, отличаващи се със сложно мислене и безупречна техника. В работата си с Кени Барон Гец остава верен на себе си. Свири прекрасно. От този албум чуйте композицията на басиста Чарли Хейдън „First Song“. Изпълнението на Гец е покъртително по своята красота. В него долавяме и множество акценти от стила на великия музикант. Едва ли има по-вълнуващо прощаване с живота, който Гец е посветил на своето изкуство.

Любителите на прогреса се питат с какво Гец е обновил джаза.

Предпочитам отговора на френския саксофонист Жан-Луи Шотан. По отношение на подхода към мелодията, хармонията и ритмиката Шотан казва за Гец: „Той не обновява нищо, но във всички тези области е по-добър от всеки друг6. В историята на джаза малцина достигат въздействието от изпълненията на Гец. Тези изпълнения ни извисяват, обогатяват ни с прекрасни звуци. Благодарение на тях ще заобичаме още повече престоя си на този свят.

Гец умира от рак на черния дроб на 6 юни 1991 г. Пепелта му е изсипана от кутията на саксофона му на шест мили от брега на Марина дел Рей, Калифорния.

1. За онези, които се колебаят между вариантите „Стан“ и „Стен“, ще кажа, че „Стан“ подхожда повече на славянското име на музиканта – Станислав, докато „Стен“ се явява съкратена форма на Стенли – американското малко име на Гец. По-разпространено е обаче името „Стан“. Към него се придържам и аз.
2. Между двамата има вече интимна връзка. Въпросният квинтет с участието на саксофонистите Джон Колтрейн, Джулиан Канонбал Адерли, на басиста Пол Чембърс и разбира се, на Бил Еванс, създава щедьоврите на модерния джаз Kind Of Blue, 58, Stella By Stralight. На Бил Еванс ще посветя отделен материал в тази поредица.
2 Вторият албум на Стан Гец с триото на Бил Еванс е озаглавен But Beautiful. Това не е студиен запис, а плод на съвместното им участие в джаз фестивала в Антверпен, Белгия, през 1974 г. Препоръчвам ви да чуете от него, освен композицията на Бил Еванс „Funkallero“, пиесата на пианиста Джими Роулз „The Peacocks“.
3 По това време Гец чува често да се казва, че във Франция джазът е мъртъв и че френската публика ходи само на концертите на именити американски джазмени. Случката в „Blue Note“ опровергава това мнение. Колкото до местните музиканти, които Гец слуша тази вечер в Парижкия джаз клуб, наричам ги „местни“, доколкото не са американци. Става дума за органиста Еди Луис, родом от Мартиника, за китариста Рене Тома от Белгия, приемник на легендарния Джанго Райнхарт. Само третият – барабанистът Бернар Люба – е парижанин.
4 Benny Green, The Observer, London, 14 March 1971.
5 Между тромпета на Чет Бекър и гласът му на андрогин има пряка връзка. Джаз вокалистът Бекър контрастира с мъжествените акценти, характерни за саксофона на Гец.
6 Цитирам по Lucien Malson, „Stan Getzˮ in Les maîtres du jazz, Paris, Buchet / Chastel, 2006, p. 154
Автор: Стоян Атанасов – професор, преподавател по френска литература в Софийски университет „Св. Климент Охридски”, източник: inspiro-bg.com

Stan Getz (Стан Гец) джаз
Отбелязана с: