Споделете в
5/5 - (54 votes)

Чарли ПаркърЧарли Паркър – 29 август 1920  – 12 март 1955 г. (34 г.)

Всяко ново естетическо течение е дело на ярки творци, чиито находки и стремежи за обнова в определен момент се съчетават в хомогенно цяло. Макар и малко на брой, тези творци са колективен съзидател. Така появата на бибопа в джаза в началото на 40-те години на ХХ век – явление, считано за изходна точка на модернизма в младото изкуство, ‒ е плод на усилията на група неортодоксални джазмени, които се отклоняват от отъпканите пътища на сунга: барабанистът Кени Кларк, пианистът Телониъс Монк, тромпетистът Дизи Гилеспи, китаристът Чарли Крисчън. Година-две по-късно към тези новатори се присъединява и алт-саксофонистът Чарли Паркър. Скоро той става лице на новия джаз, наречен впоследствие бибоп.

Животът на творец от величината на Чарли Паркър

представлява безспорен интерес за ценителя на неговата музика. Затова предлагам кратък биографичен очерк. Обстоятелствата, при които се е формирал този музикант, и житейската му съдба са ценен ключ за неговата музика. В същото време подобно животоописание буди у мен резерви. Чарли Паркър е гений. В музиката му има нещо загадъчно. По-добре е да я слушаме, вместо да се стремим да я обясняваме докрай. За гения Шопенхауер говори като за някой друг Аз, вселил се незнайно как в определена личност. Този Аз властва изцяло над твореца и на първо време остава неразбран от публиката. Гениалността, пише Шопенхауер, „показва, че тук започва да действа нещо чуждо на волята, тоест на действителното Аз, сякаш един дошъл отвъд гений”1. Оставям на слушателите да доловят нещо от гениалния нашественик, обладал музикално Чарли Паркър. Аз ще се огранича с няколко епизода от живота на човека от плът и кръв. Все пак вярвам, че между този човек и неговия гений връзка има, така, както съм убеден, че всяка художествена творба разкрива нещо, което е, ако не самият живот, най-малкото негово духовно надграждане. А то разширява границите на човешкото и на прекрасното.

Чарли Паркър е роден на 29 август 1920 г. в Канзас Сити.

Расте в негърското гето на града. Кварталът изобилства на клубове и нощни заведения. Баща му ‒ човек с неустановена професия, подвизаващ се ту като вариететен певец и танцьор, ту като железничарски служител – напуска семейството, преди Чарли да е навършил десет години. За момчето ще се грижи единствено майка му, която работи като чистачка в старчески дом. Допълва доходите си с работа в кварталната перачница. Прекалената майчина обич дава лоши резултати. Мамино синче, Чарли расте своенравен, себичен, конфликтен. Като ученик постъпва в духовия оркестър на училището. Опитва различни медни инструменти, които скоро изоставя. Първата му трайна страст е един алт-саксофон, купен на старо за 45 долара от неговата майка. На него Чарли се учи да свири сам, без учители, без помощта на музикални педагози или на по-опитни приятели. В абсолютната самота на бъдещия музикант долавяме нещо, което контрастира с признанието на повечето джазмени: характерът на Чарли Паркър, чийто професионален живот преминава на сцената и буди възторга на публиката, е непоправимо асоциален.

Вероятно тази изолираност от света на другите

е предпоставка за новия път в музиката, по който ще поеме още като младеж. Самоукият Чарли не знае например, че по негово време джазът се свири в четири основни тона – До, Фа, Ми бемол и Си бемол. Той упорито работи над всички тоналности. Така си обясняваме по-късната леснота, с която преминава от един тон или полутон на друг, колкото и отдалечен да е вторият от първия. Чарли открива, без да си дава сметка за това, хроматизма – една от характеристиките на бибопа.

Самотните занимания на начинаещия саксофонист

не изключват чужди влияния, тъкмо обратното, засилват тяхното значение. Вкъщи Чарли няма нито радио, нито грамофон. Но когато майка му работи до късно, той се измъква от дома, за да слуша саксофониста Лестър Йънг, новата звезда в оркестъра на Каунт Бейзи. Младежът заучава наизуст всички партии на Лестър Йънг. Друго решаващо влияние върху седемнадесетгодишния Чарли е на Бъстър Смит, смятан за най-добрия саксофонист на Канзас Сити. От Бъстър Чарли получава първата представа за хармония. Той вече е напуснал училището, оженил се е още на петнадесет години за жена, четири години по-стара от него. Тя му е родила и дете. Въпреки своето непостоянство, младежът вече знае какво иска: да стане професионален музикант. Кандидатства за място в оркестъра на Каунт Бейзи, но опитните музиканти на „Графа” го отхвърлят с презрение.

Добронамереният Бъстър Смит обаче го приема

в новосформирания от него бенд. По това време му излиза и прякорът „Yardbird” („Дворна птица”). Занапред ще го наричат със съкратеното „Bird” („Птицата”). Но „Птицата” не се задържа задълго и при Бъстър Смит. Тръгва на път – по-скоро като скитник, отколкото като странстващ музикант. Така в 1938 г. се озовава в Чикаго – един от големите центрове на джаза. Там свири на джем сешъни и прави силно впечатление на всички. Певецът Били Екстайн, основал в 1943 г. бибоп бигбенд, където приема вече утвърдилия се Чарли Паркър, си спомня за първото впечатление, което „Птицата” му е направил в Чикаго: „Най-окъсания тип, който сте виждали, но свири като никой друг”2. После „Птицата” прелита в Ню Йорк. Търси препитание като мияч на чинии в един Харлемски ресторант, където свири необикновеният пианист Арт Тейтъм, виртуоз, недостигнат и до днес. (От майсторството на Тейтъм се вдъхновява и великият Оскар Питърсън, който, слушайки Тейтъм за първи път, мисли, че свирят двама пианисти.) Всяка една от двете ръце на Тейтъм изпълнява мелодията, обкичва я със сложни гирлянди, придавайки на клавира непознато до този момент оркестрово звучене. Паркеровите високоскоростни фрази, изпъстрени с невероятен брой ноти, изпълващи съвършено непознати хармонични схеми, вероятно водят началото си от виртуозния стил на Тейтъм.

В началото на 1939 г. Чарли Паркър се връща в Канзас Сити.

Постъпва в оркестъра на Джей Макшан, пианист с подчертано чувство за суинг и с вкус към блуса, който винаги е присъствал в джаза на т. нар. „Мидуест” („Среден Запад”) с център Канзас Сити. В 1940 г. бендът записва свои изпълнения с хоруси на Чарли Паркър. Те са най-ранните следи от изявите на „Птицата”. Макар че стилово се различава от Паркър, Джей Макшан го цени и нерядко обвързва своите сола с Паркъровите. За интересното взаимодействие между двамата музиканти съдим по пиеси като „Swingmatism” и „Hootie Blues” (30 април 1941 г.). Днес съвместната работа между Паркър и Макшан свидетелства за плодотворно съжителство на модерността с традицията, а може би и за нещо друго: за дълбоката връзка на новатора Паркър с традиционния джаз на Канзас Сити. По това време Паркър е намерил вече своя стил, както се вижда и от първия му запис от 1940 г., където импровизира сам в продължение на близо 4 минути два стандарта – „Honeysuckle Rose”и „Body and Soul”. За това изпълнение историкът на джаза Тед Джиоя отбелязва: „Това не е ученическо упражнение. По онова време никой друг саксофонист, включително Колман Хоукинс или Лестър Йънг, не е стигнал толкова далече и толкова дълбоко в хармонията”3.

Чарли ПаркърПрез януари 1942 г. оркестърът на Макшан

започва работа в престижния танцувален салон в Ню Йорк „Savoy Ballroom”. Престоят в Ню Йорк е повод за Чарли Паркър да свири с музикантите от клуба „Минтън”. С Дизи Гилеспи Паркър се е срещал още в 1940 г. в Канзас Сити, когато двамата свирят опознавателно, не пред публика – Дизи на пиано, Чарли на алт-саксофон. За първото си впечатление от Паркър Гилеспи разказва по-късно: „Бях поразен от умението на този тип. Хората, с които бях свирил до момента, в действителност не бяха мои колеги. Ала в мига, в който чух Чарли Паркър, аз си казах: ето този ми е колега. (…) Чарли Паркър и аз се бяхме движили на практика в една и съща посока, но никой от нас не го беше знаел”4,7.

Чарли Паркър попада на съмишленици

като Дизи Гилеспи, Телониъс Монк и Кени Кларк, Паркър напуска през юли 1942 г. оркестъра на Макшан.

Известно време свири като фрий ланс в Харлемските клубове „Мънроу” и „Минтън”, където се ражда новият джаз. Впоследствие работи в оркестрите на Ърл Хайнс и на Били Екстайн, където талантът му буди всеобщо възхищение. В същото време с поведението си Паркър все по-трудно се вписва в групови изяви. Пристрастен е към наркотиците още от младежките си годни, прекалява с алкохола и със секса. Този начин на живот нанася сериозни поражения върху физиката и психиката на „Птицата”. Паркър все по-често закъснява или изобщо не се явява на работа, напуска найнеочаквано сцената, заспива пред публиката. В 1944 г. Били Екстайн се вижда принуден да го уволни. След това Паркър започва да свири с Гилеспи в Нюйоркския клуб „Three Deuces”. През 1945 г. записва неколкократно. Тези записи съдържат и най-стойностните му изпълнения. Благодарение на тях бибопът вече се възприема като новата вълна в джаза. Сред тях ще спомена само няколко култови изпълнения: „Dizzy Atmosphere” (28.02.1945), „Hot House” (11.05.1945), „Salt Peanuts” (11.05.1945), „Ko-Ko”, „Billie’s Bounce” (27.11.1945).

Дни след звукозаписния сеанс от ноември 1945 г. Паркър и Гилеспи заминават за Лос Анджелис.

Изявите им в тамошен джаз клуб са първата среща на местните музиканти с бибопа и предизвикват буен възторг. Но след първоначалния успех здравето на „Птицата” рязко се влошава. Влошава се и качеството на неговите изпълнения. Паркър се принуждава да постъпи в болницата в гр. Камарило (на 70 мили от Лос Анджелис) и да се подложи на режим за дезинтоксикация. Така престоят на Паркър в Калифорния, първоначално предвиден за 6 седмици, се удължава на 16 месеца. С подобрено здраве и с намерение да се откаже от наркотиците Паркър се връща в Ню Йорк в началото на 1947 г. В новия си квинтет привлича двама млади музиканти, които вече са овладели стилистиката на бибопа ‒ тромпетиста Майлс Дейвис и барабаниста Макс Роуч. Те се възхищават на гениалния музикант, но скоро ще се разочароват от личността Паркър. Напускат го през 1948 г. И тук наблюдаваме ситуация, в която все по-често се оказва Чарли Паркър – музикантът предизвиква възторг, човекът – разочарование.

В края на 1948 година в Ню Йорк отваря врати нов джаз клуб.

Нарича се „Бърдленд” в чест на „Птицата”. Но в клуба, който носи неговото име, Паркър няма да може да свири: отнета му е картата на професионален музикант. След като Майлс Дейвис и Макс Роуч го напускат, Паркър основава нов квинтет с участието на двама бели музиканти – пианиста Ал Хейг и тромпетиста Ред Родни. Изявите на новото комбо имат голям успех пред публиката, включително и в Европа. В същото време Паркър консумира все повече хероин, алкохол и множи сексуалните си контакти. Дава си сметка, че този начин на живот го унищожава, но не може да спре, за да се съхрани. Пред приятел Паркър запретнал ръкав и показал надупчената си ръка с думите: „Това е моят дом, това е моят портфейл, това е моят Кадилак”5. Брачният живот на „Птицата” е поредица от провали. След развода с първата си жена Ребека Ръфинг, Чарли се жени в 1943 г. за Жералдин Скот. През 1945 г. заживява с Дорис Сиднор, преди да я напусне в 1950 г. и да се свърже с танцьорката Чан Ричардсън. От нея има две дъщери. Смъртта на една от тях в 1954 г. дестабилизира още повече силно разклатената му психика. Усещането за близкия край е осезателно. Пред свои приятели той споделя: „Вие не искате да се унищожавам, но, каквото и да правите, аз трябва да изчезна”6. По-малко от година след смъртта на своята дъщеричка, на 12 март 1955 г., ненавършил 35 години, издъхва и Чарли Паркър.

Смъртта му не е изненада за близкото обкръжение.

Тя става начало на масово социално явление ‒ възкресяването на „Птицата”. Навсякъде се виждат лозунги и графити „Bird Lives” (Птицата е жива) 7. Отзвукът в обществото на смъртта на Чарли Паркър показва, че още приживе гениалният музикант е вече легенда. Неговата кончина като че ли й придава нова сила. Подобно на всички легенди, тя има своето социално обяснение. Тук за нас са по-важни музикалните основания един джазмен с труден живот и трагичен край да се превърне в мит.

Чарли ПаркърЧарли Паркър е, редом с Луи Армстронг, най-великият джазов музикант.

В очите на повечето алтисти той е недостижим връх. Колкото и да са непълноценни словесните обяснения за неговия гений, в случая те са неизбежни. Чарли Паркър обновява джазовия репертоар с редица композиции, които музикантите от следващите поколения свирят като бравурни изпълнения. Всъщност зад тяхната хармонична необичайност стоят нерядко стандарти от джазовия репертоар. Паркър ги видоизменя до неузнаваемост. Така неговата композиция „Ornitology” е свободна версия на песента на Морган Люис „How High’s The Moon”, „Donna Lee” е бибоп парафраза на традиционната „Indiana” и т.н. Като солист Чарли Паркър се отличава с непознати до този момент хармонични находки. Изпълненията му са изпъстрени с дръзки преходи от ниски към високи тонове.

Може би най-изумителни са неговите „опашати” фрази,

поднасящи шеметни фиоритури, които са на границата на допустимото и за изпълнителя, и за слушателя. Френският критик Люсиен Малсон сравнява впечатленията от Паркеровите фрази с резките движения на еквилибриста, който дава вид, че залита от въжето, за да демонстрира всъщност безупречно владеене на тялото8. На пръв поглед соловите изпълнения на Паркър изглеждат низ от фрагменти, разделени от напрегнати паузи. Ала слушаме ли по-внимателно, ще доловим между тях дълбоко единство. Една от поразителните страни на Паркъровия гений е умението му да изгражда логично цяло от откъслечни елементи. Подобно на Лестър Йънг, саксофонът на Паркър избягва вибрато ефектите. Той звучи като лееща се струя, която внезапно прераства в стремителен буен поток.

В същото време музиката на Паркър е наситена повече от всяка друга.

Изключителната степен на концентрираност в изпълненията на Паркър е особено видима в някои традиционни жанрове, например в блуса. Неслучайно Паркър е смятан и за един от великите блус музиканти. Чуйте шедьоври като „Billie’s Bounce”, „Parker’s Mood” или „Mohauk”, смятани с основание като върховни постижения в джаза. Паркър е ненадминат майстор на парафразата. И в това отношение той е бил поставян многократно до Луис Армстронг. Но в парафразите на двамата гении долавяме и съществени разлики. Сачмо преобразява мелодията по пътя на преакцентуването и с помощта на кратки, но изразителни ноти. „Птицата” редуцира чувствително основния мотив, обгръща го със звукови фойерверки до степен на неузнаваемост, без обаче да го забравя, напомняйки така, че неговите импровизации са изградени около тематичен център9.

За редовните слушатели на Чарли Паркър няма съмнение:

неговото звукоизвличане е уникално и не може да бъде сбъркано с никой друг музикант. Чуйте например изявите на Чарли Паркър в поредицата звукозаписни сесии, организирани от големия джазов продуцент Норман Гранц и известни под наименованието „Джаз във Филхармонията (Jazz At The Philharmonic, или съкратено JATP). На една такава сесия от 1952 г. Паркър свири с безспорни майстори на алт-саксофона като Бени Картър и Джони Ходжес. Към тях максималистът Норман Гранц е добавил и други изключителни инструменталисти10. Няма съмнение, че Гранц е оградил Паркър с равностойни на него музиканти. Но, слушайки „Jam Blues”, „What Is This Thing Called Love” или „Funky Blues”, се убеждаваме, че саксофонът на „Птицата” планира във висини, които никой от останалите музиканти не достига.

Крилатата фраза „Птицата е жива” не е празна фраза.

Музикалното наследство на Чарли Паркър проправя царски път за младите музиканти, които на свой ред ще вдъхновяват следващото поколение джазмени. А те са наши съвременници. Така нововъведенията на Чарли Паркър звучат и днес актуално. Паркър е велик не просто защото прави революция в джаза, а защото ни е оставил прекрасна музика. Не знам дали тя го е обезсмъртила, но съм убеден в едно: музиката на Чарли Паркър ни омайва и днес, носи ни радост. А когато радостта попремине, тя отстъпва място на мисълта, че истинското изкуство може да тържествува и над най-нерадостната участ.

Библиография:

1 Артур Шопенхауер, Светът като воля и представа, том 2, изд. „Захарий Стоянов”, София, 2009, с. 463.
2 Цитирам по Ted Gioia, The History Of Jazz, New York, „Oxford University Press”, 1997, p. 206).
3 Пак там.
4 Ted Gioia, цит. съч., с. 215.
5 По Ted Gioia, цит. съч., с. 229.
6 Цитирано по Lucien Malson, „Charlie Parker”, in Les maîtres du jazz, Paris, Buchet/ Chastel, 2006, p. 139.
7 Такова е и заглавието на най-добрата биография на Чарли Паркър. Вж. Ross Russel, Bird Lives, Londres, Quartet Books, 1973.
8 Lucien Malson, цит. съч., с. 126.
9 По същия начин Паркер прибягва – не много често – до цитати. Съкращава ги максимално тъй че може да ги долови само внимателният слушател, възприемайки ги като знак за съучастничество на изпълнителя с публиката.
10 Бен Уебстър (тенор саксофон), Флип Филипс (тенор саксофон), Оскар Питърсън (пиано), Барни Кесел (китара), Рей Браун (контрабас), Чарли Шейвърс (тромпет).

Източник: http://inspiro-bg.com/ Автор: Стоян Атанасов, професор, преподавател по френска литература в Софийски университет „Климент Охридски”

Charlie Parker – The Bird (Чарли Паркър) джаз
Отбелязана с: