ЛУДВИГ BAH БЕТХОВЕН 1770 – 1827

„Музиката е по-висше откровение от всякаква мъдрост и философия.“ „Свободата и прогресът са целта на изкуството.“ „Обичай свободата повече от живота!“

Бетховен

Лудвиг ван Бетховен (Бетовен) е един от най-великите композитори на всички времена и народи, недостигнат и недостижим титан в инструменталното музикално творчество. Музикант-мислител, философ и страстен хуманист, Бетховен твърдо вярва и в силата на разума, и в могъществото на музиката, способна да извърши преобразования в съдбата на човечеството. Той е горещ привърженик на идеите на Великата френска революция за братство, равенство и свобода, непоколебим републиканец-демократ, непримирим враг на всеки деспотизъм и мракобесие.

Във великото творчество на Бетховен (Бетовен)

са отразени светлите му идеали и духът на неговата героична епоха. Целият живот на Бетховен е изпълнен със страдания и нещастия, които безмилостно се сгромолясват едно след друго върху него: безрадостно, нещастно детство, тъжно юношество, младост, изпълнена с драматизъм, най-трагичното нещастие за един музикант – прогресивно нарастваща глухота, творческо непризнаване, сурови материални несгоди, липса на лично щастие…

Животът му е яростна борба за утвърждаване на едно изкуство – и в тази борба Бетховен излиза победител. Превъзмогнал нещастията и противодействието на враждебните обществени сили, той ни завещава своето наследство с вярата, че чрез него ще донесе на „нещастното човечество радост и утеха“.

Симфонизмът на Бетховен е най-висшата форма на виенския класицизъм,

който поставя граница между изкуството на XVIII век и новото романтично изкуство. Той е огромен, революционен скок в развитието на музиката. В него Бетховен обобщава и гениално доразвива най-високите достижения на своите велики предшественици. Нечетните му симфонии – Трета, Пета, Седма, Девета, увертюрите „Егмонт“, „Леонора 3“ и „Кориолан“, „Тържествената меса“ и други са недостижими шедьоври в световната музикална история, в които с могъща сила авторът отразява своите политически и философски идеи. Апогеят на неговия симфонизъм е гигантската Девета симфония, изразяваща великата и вечна идея за братството и мира между всички хора по света.

В сонатите за пиано, който жанр издига също и на досега недостигната висота,

Бетховен изразява своите лични душевни преживявания. Шедьоври между тях са: Соната №8 „Патетична, оп. 13, №14 „Лунна“, оп. 27, № 15 „Пасторална“, оп. 28, №21 „Аврора“, оп. 53 и най-величествената – № 23 „Апасионата“,. оп. 57.
Революционното дело на Бетховен би било немислимо без новаторския му принос в областта на използуванетр на средствата в драматургията, без новото отношение към традиционните жанрове. Неговата симфония става философия, арена на гигантски сблъсъци, възпев на борба и победа…

За първи път в музикалната история той употребява хор във финала на Девета симфония,

заменя традиционния менует в сонатно-симфоничния цикъл със скерцо… Неговата мелодика, успяла да улови и превъплъти типичните интонации на времето, се издига до музикален манифест на революционните идеи; тя не ласкае, а тревожи, не „успокоява душата“, а ражда пориви, става призив и знаме. Неговата нова, революционна естетика извежда музикалното изкуство от аристократичните салони и го дава на онези, които създават историята.

Монументалност, демократизъм, революционна идейност, народност, огромен емоционален заряд, дълбок реализъм, изразителна пълнота на мелодията, героичен порив, архитектонично съвършенство, поразяваща драматургическа логика, драматизъм, хуманизъм и лирика, сърдечна и мъжествена – ето отличителните черти на Бетховеновия стил.

Бетховеновата музика е огромен свят от чувства, идеи и преживявания.

В него е възпята героичната, силната, смелата личност, човекът с неговите борби и страдания, поражения и победи, с неговата воля и индивидуалност. Човекът, проникнат от висшите идеали за свобода и прогрес…
И тази музика вече два века решава онези най-висши етични задачи, които й вменява нейният автор: „… Предназначението на музиката не е да развлича скучаещите богаташи, а да възпитава масите, които да намират в нея радост и утеха, да служи на великата правда, да подклажда огъня в човешките сърца.”

Прадедите на Лудвиг ван Бетховен произхождат от Фландрия, днешна Белгия.

Те са селяни-занаятчии /предимно шивачи/, орачи и винари, между тях няма музиканти. Едва дядото на композитора, също на име Лудвиг ван Бетховен, проявява музикални наклонности и учи в хоровото училище при градската черква в Сен-Ронбо, след което става певец в Лиежката катедрала. През 1733 г. той се преселва в Бон, една от многобройните княжески столици в тогавашна разпокъсана Германия, където заема длъжността придворен певец-бас и цигулар. По- късно става и ръководител на придворната капела, дирижира на концерти, в театъра, на балове, при серенади, сам участвува в театрални пиеси и в оперни представления.

Синът на Лудвиг ван Бетховен, Йохан ван Бетховен, е също музикант –

певец- тенор и цигулар. И той става придворен музикант при бонския курфюрст, но се пристрастява към алкохола и до края на живота си е безнадежден пияница. Човек с груб и лекомислен характер, душевно неуравновесен и безволев, той постоянно предизвиква скандали в дома си и навън. През 1767 г. се оженва за дъщерята на придворния пивовар в Кобленц – Мария Магдалена Кеверих, добра и много грижовна домакиня, която мълчаливо търпи буйствата и безчинствата на пияницата мъж и с голяма пестеливост едва успява да установи някакво материално равновесие в семейството.

Старият ван Бетховен не дава съгласието си за този брак.

Той счита, че синът му независимо от недостатъците си е с „високо обществено положение” и че една вдовица на лакей и прислужница не е партия за него. След брака им, обиден и сърдит, той се отделя завинаги от тях.
Младото семейство се настанява в бедно и нехигиенично таванско жилище край брега на тихия Рейн, собственост на хлебаря Фишер. (По-късно, след смъртта на композитора, това жилище е превърнато в музей „Бетховен“, а в градинката до къщата е издигнат паметник на Бетховен.) Там на 16.12.1770 г. се ражда бъдещият композитор. Кръщават го на името на дядр му, той е последната и голяма радост за стария музикант. (От седемте братя и сестри на Бетховен остават живи само двама: Карл /1774/ и Йохан /1776/.)

Лудвиг се ражда с червеникава кожа и много черна коса,

поради което го наричат „Шпаньолеца”. Дядото толкова се привързва към него, че престава да се сърди на сина си за брака му. Той освен това се уверява, че не снахата, а синът му позори с пиянството си неговото име на честен гражданин. От дядо си Бетховен наследява много положителни качества – гордост, силна воля, независим характер, неукротим дух, поразителна работоспособност. От майка си взема добротата, отзивчивото сърце и душевната чистота, докато за баща си запазва най-горчиви спомени.

От съвсем малък Бетховен проявява изключителен интерес към музиката.

С часове слуша съсредоточено баща си, когато свири на цигулка или пиано. Трябва да си послужат с насилие, за да го откъснат от пианото, където, опрял челце, слуша омайните музикални звуци. Отначало Йохан не обръща внимание на музикалния интерес на детето, но по-късно, когато Лудвиг е вече на 4 години, му хрумва идеята да използва таланта на сина си, като направи от него „дете-чудо”. И той започва да занимава четиригодишното дете припряно, настойчиво и грубо – така, че едва ли не го отблъсква от музиката. Лудвиг едва достига с пръстчетата на краката си педалите на пианото, а ръчичките му се протягат с мъка, за да достигнат басовите или високите тонове. Не минава нито един урок без сълзи за игра и дума не може да става. По това време той заболява и от едра шарка, която оставя дълбоки следи по червеникавата му кожа. Това се отразява и на зрението му – цял живот композиторът носи очила.

Малкият Бетховен е занимаван известно време на орган от стария ван ден Еден.

Лудвиг учи известно време и орган, след което придворният музикант Тобиас Пфайфер се настанява у тях и поема неговото клавирно обучение. Той обаче е не по-малък пияница от бащата. И когато двамата се прибират нощем в нетрезво състояние, безмилостно извличат дълбоко заспалото дете от леглото и го поставят до пианото. За всяка грешка го ругаят и бият с пръчка по лицето, по ръцете и тези „уроци” продължават до сутринта.
Музикалните занимания стават истински кошмар за детето. С ужас и отвращение то очаква всеки урок. За съжаление майката с нищо не може да въздейства на пияните мъже.

Лудвиг расте здрав и енергичен, но характерът му става мрачен, затворен.

Често го виждат усамотен в някое закътано място дълго време в една и съща поза, дълбоко замислен, съсредоточен в неприсъща за възрастта му меланхолия. Меланхолията и дълбокият унес остават присъща черта на характера му за цял живот и той често се уединява с часове сред природата, където намира истинска радост.
Скоро Пфайфер е изгонен от Бон заради пиянството му и добродушният францискански монах Вилибалд Кох започва да преподава на Лудвиг орган. Под вещото му ръководство Лудвиг усвоява доста добре изпълнителската техника на сложния инструмент и дори успешно замества понякога в църквата отсъстващия Кох.

Лудвиг обича много цигулката,

но никога няма постоянен, истински учител по цигулка с изключение на Франц Ровантини, братовчед на майка му, който се привързва к;ьм детето. Ровантини обаче скоро умира от туберкулоза. (Известен е и още един учител по музика на Бетховен, католическият патер Ханцуман. Той го учи на малък орган, запазен и досега, но ученикът никак не може да тъопи този груб монах.)
От всички музикални занимания Лудвиг най-много обича да импровизира. Има необикновено богата фантазия и години след това, когато е вече зрял музикант, могъщата сила на дарованието му се разкрива най-пълно в неговите импровизации.

След всички тези хаотични, безсистемни и насилствени занятия по няколко часа

всеки ден бащата решава да покаже детето пред публика. На 26.03.1778 г. в съседния град Кьолн осемгодишният Лудвиг ван Бетховен изнася първия си клавирен концерт съвместно с придворната артистка Елена Авердонк. За да направи обаче събитието по-сензационно, Йохан Бетховен намалява годините на сина си в афиша от 8 на 6. Резултатът от този концерт не е известен. Едва след три години Лудвиг посещава с майка си богатата си леля в Ротердам, където изнася втория и последен самостоятелен концерт през детството си /1781/.
Истински учител по музика и възпитател на Бетховен става Кристиан Готлиб Нефе, който пристига в Бон през 1779 г. като музикален ръководител на придворния театър.

Нефе, син на шивач, е завършил право, но се ориентира към музиката.

Понеже баща му в знак на несъгласие иска да го лиши от наследство, Нефе написва дисертацията: „Може ли бащата да лиши от наследство сина си, отдал се на музиката.“ В дисертацията младият юрист солидно обосновава отрицателния отговор.
Нефе е всестранно развита личност, познава основно не само музиката, но и прогресивната за времето поезия и литература, както и класическата литература и философия на XVIII век. Той е един от най-образованите музиканти на своето време. Притежава огромна трудоспособност, желязна воля и е превъзходен педагог. Пише стихове, статии, рецензии, биографии, отличаващи се с прекрасен, изящен език, дълбоко чувство и възвишени мисли. Той презира ласкателите и подлеците, а глупавите князе мрази повече от бандитите.

Нисичкият, гърбав, с живи кафяви очи, с изящни маниери и аристократичен финес човек пръв открива бъдещия гений у Бетховен.

Той става не само негов музикален педагог, но и истински негов възпитател, който оказва огромно влияние върху музикалното и общокултурното му развитие. Под негово ръководство Бетховен става за няколко години виртуоз-органист, запознава се основно с контрапункта и хармонията, с теорията на композицията, с творчеството на Бах, Хендел, Глук, Хайдн и Моцарт, които Бетховен обиква за цял живот.

Нефе открива на Бетховен и огромния красив свят на литературата и поезията. Запознава го с творенията на Шекспир, Омир /„Одисея“ става любима книга на Бетховен/, Клопщок, Гьоте, Шилер, Лесинг, Данте, древногръцките философи Плутарх, Аристотел, Платон и други, разширява извънредно много умствения му и художествен мироглед. Нефе посява завинаги в душата на младия си ученик своите философски и политико-обществени разбирания, безпределното си свободомислие.

Под ръководството на Нефе дванадесетгодишният Бетховен написва първите си съчинения

– вариации за пиано върху марш от Е. Дреслер /1782/. Благодарение на съдействието на учителя му вариациите се издават в Манхайм и стават първото негово издадено произведение. Освен вариациите Бетховен композира и три сонати за пиано. За тях и за изпълнителските му способности Нефе написва възторжена статия в „Музикален вестник“. „Този млад гений заслужава поддръжка за своите артистични пътешествия и развитие. Ако той продължава в същия дух, от него ще излезе втори Волфганг Амадеус Моцарт.“ (А. Алшванг, Бетховен, изд. Музика, 1966, стр. 35.)

Благодарение умелото ръководство на Нефе

Бетховен се научава да изпълнява с дълбоко проникновение и майсторство произведенията на Йохан Себастиан Бах, особено „Добре темперирано пиано“ – творби, с които според Нефе „не трябва да се разделя нито един музикант“.
Бетховен е много благодарен на своя учител. В едно писмо до него от 1793 г. той пише: „Благодаря Ви за съветите, които ми давахте за развитието на божественото изкуство. Ако аз някога стана велик, то в това безсъмнено ще имате голям дял Вие.“ (А. Алшванг, Бетховен, изд. Музшка, М., и 1966, стр. 35; В. Галацка, Музикална литература на западноевропейските страни , С., ДИ „НИ“, 1956, стр.9) Лудвиг посещава общообразователно училище само до десетгодишната си възраст – според баща му на музиканта не е необходимо общо образование. Но благодарение влиянието на своята среда и на огромния труд, който полага за самообразованието си, той придобива голяма обща култура.

Познава най-високите достижения на философската мисъл на своето време,

класическата световна литература и изкуство. „Няма трактат, който да е прекадено научен за мене. Без да си приписвам някаква ученост, мога да кажа, че от детинство съм се стремял да усвоя красотата и мъдростта, създадени през вековете. Позорно е за артиста, ако не се стреми да разшири своя дух чрез знание!*

В 1782 г. Нефе започва работа като органист и ръководител на Бонската придворна капела и назначава дванадесетгодишния Лудвиг за свой помощник- органист, който работи две години без заплата, макар че при отсъствието на учителя си блестящо го замества на органа. По същото време Бетховен е назначен и за пианист-корепетитор в придворния национален театър в Бон и свири на виола в оркестъра при същия театър. Там юношата се запознава с оперите на Монсини, Финдер, Гретри, Глук, Сарти, Чимароза, Пичини и други.

По спомените на сина на хазяина му Фишер, по това време тринадесетгодишният Лудвиг

е заякнал физически; макар и нисък, той е набит, широкоплещест, със здрава фигура. Има бърза, енергична походка с наклонено напред тяло, голяма и изправена глава, къса шия, кръгъл широк нос, черни и гъсти виещи се коси, мургаво, почти кафяво лице с едри черти и светлосиви очи. Изражението на лицето му е мрачно и съсредоточено, изразяващо упорита работа на мисълта, а самото лице е надупчено от едра шарка. На пръв поглед изглежда почти грозен. Зъбите му са бели и хубави…

Облечен е със задължителната униформа на придворен музикант – морскозелен фрак с шнур, светла жилетка на цветчета, къси панталони, копринени чорапи, обуща с черни катарами и сребърни токи. На главата си носи перука с напудрена коса и малък цилиндър. Препасан е с шпага със сребърна дръжка. От малък Бетховен не обича външните отличия и парадност и трудно понася тази натруфеност, но е длъжен да се подчинява на задължителния дворцов етикет.

В 1784 г. Бетховен е назначен вече за щатен помощник на Нефе.

По това време Бонският двор има нов курфюрст, просветеният Максимилиян Франц. Той започва борба с фанатизма и провежда политика на независимост от римския папа. Отменя смъртното наказание, открива светски училища, прави дворцовата библиотека достъпна за всички ученолюбиви граждани, основава и градска библиотека, открива в Бон университет. Тази обществено-културна обстановка дава благоприятно отражение върху развитието на младия Бетховен, но върху него се отразява и тягостната семейна атмосфера. Той придобива мрачен и неприветлив характер, изглежда много по-възрастен за своите години.

Лудвиг продължава все по-упорито да усъвършенствува изпълнителското си клавирно майсторство

и се прочува в Бон като ненадминат импровизатор-пианист. Започва да преподава и уроци по пиано. Кръгът на познатите му все повече се разширява. Един от неговите приятели – Франц Вегелер, го въвежда в дома на Елена фон Бройнинг, вдовица на просветен и хуманен либерал, приживе последовател на френските енциклопедисти.
В този дом се събират най-напредничавите дейци на културата и изкуството в Бон – художници, поети, музиканти, професори и други, и в този кръг музиката заема важно място.

Елена фон Бройнинг оценява музикалния гений на младия Бетховен,

разбира страдащата му душа. Тя го приема като член от семейството си и има голямо влияние над неговия избухлив характер. Той прекарва цялото си свободно време у тях и се привързва силно към това добро, благородно семейство, искрено и предано дружи с дъщерята на Бройнинг Елеонора и особено със сина й Стефан. Този период е една от малкото светли страници в живота на Бетховен, който винаги си спомня с умиление и радост тези щастливи дни.
Бетховен става душата на музикалните събрания в дома на Бройнинг. Всички там ценят импровизаторския му дар, с удоволствие пеят под неговия съпровод. В този кръг той се запознава с много немски народни песни, които по-късно използва в свои произведения.

Тази среда развива у младежа жаждата за просвета и свободомислието му.

Той преподава музика на дъщерята на Бройнинг, нежната красива и умна Елеонора, а тя го запознава с безсмъртната поезия на Шекспир, Гьоте, Шилер, Клопщок, с литературното течение „Буря и устрем“, с идеите на Волтер, Русо и Дидро. Шекспировият реализъм с дълбоки страсти, демократически и хуманистични тенденции повлиява силно на Бетховен, който създава редица свои творби под вдъхновението на Шекспирови произведения. Елеонора е първото сърдечно увлечение на Бетховен. На нея той посвещава първото си отпечатано произведение „Вариации върху един марш от Дреслер“.

Шестнадесетгодишният Бетховен става най-видната музикална личност в Бон.

Неговите клавирно-изпълнителски способности и особено виртуозните му импровизации, изпълнени с огън и фантазия, предизвикват възторг и у най-големите музикални капацитети на града. Въпреки това той съзнава голямата празнота в музикално-теоретичната си подготовка и мечтае да учи при Моцарт, Хайдн, Глук и други музикални педагози във Виена. Граф Ернст Валдщайн – влиятелен меценат и добър пианист, пристигнал от Виена в Бон с новия курфюрст, му издейства продължителен платен отпуск. С малкото спестени от уроците пари и с малък заем Бетховен заминава за Виена през пролетта на 1787 година.

С разтуптяно сърце Бетховен пристъпва прага в скромния дом на великия Моцарт.

Посреща го невисок на ръст, весел, приветлив, усмихнат човек и му предлага да изсвири нещо на пиано. Смутеният Бетховен не може да се прояви, както трябва, и помолва Моцарт да му зададе тема за импровизация. Когато получава темата, Бетховен импровизира така, че Моцарт се обръща към гостите си с думите: „Обърнете внимание на това момче! Той ще застави един ден света да заговори за него!“

За съжаление Бетховен взема от Моцарт само един или два урока. (В биографията на Бетховен този период не е много добре изяснен. Знае се обаче, че посещава Моцарт, който по това време е изключително зает с композирането на операта „Дон Жуан“.) Посещава книжарници, издателства, библиотеки, но внезапно получава съобщение, че майка му е на смъртно легло, и с първия дилижанс се отправя за Бон. „…Аз заварих майка си още жива, но в много тежко състояние. Тя боледуваше от туберкулоза и накрая умря… след много болки и страдания. Тя беше за мене така добра и мила, моя най-добра приятелка. О! Кой бе по-щастлив от мене, когато още можех да произнеса сладкото име „мамо“ и тя можеше да го чуе! На кого сега мога да каже това?…“ (А. Алшванг, Бетховен, М., Изд. Музика, стр. 47, 48.)

Веднага след смъртта на жена си Йохан ван Бетховен

продава и пропива всичките останали нейни дрехи и много покъщнина, става за присмех на целия град, докато накрая го пенсионират и изгонват от Бон. Младият, едва 17-годишен Лудвиг издейства от курфюрста да получава половината от бащината си пенсия и да се грижи за прехраната, възпитанието и образованието на двамата си по-малки братя Йохан и Карл. (Въпреки че на младини Бетховен полага много грижи за братята си, по-късно те му причиня-ват много горчивини.)

Бетховен пак намира нежен прием в приятелското семейство Бройнинг.

Работи в придворната капела, усъвършенства се като изпълнител. Изучава с особена любов творбите на Бах, Хендел, Глук, Хайдн и Моцарт. (По-късно в постоянно сменяните си квартири във Виена винаги пази техните портрети. ’’Свободомислието в Бон тогава е толкова силно и популярно, че под натиска на общественото мнение бонският курфюрст не допуска в неговото княжество френските аристократи, бягащи от възмездието на революцията.)  „Те ми помагат да издържам нещастията и страданията“ – казва той на приятелите си. Нарича Бах „Патриарх на хармонията“, а творчеството му – океан на музикалните комбинации и хармонии“.

Организира специална подписка за подпомагане на последната му дъщеря, която изнемогва от материални лишения. Самостоятелно учи старогръцки, латински, френски и италиански език, история, философия и литература. „Одисеята“ става негова настолна книга. Заедно с Антонии Рейха, диригент на театъра в Бон, и с бъдещия знаменит художник Кюгел Бетховен постъпва във философския факултет на Бонския университет, където слуша лекции по история, философия, логика, метафизика и гръцка литература.

Младият Бетховен създава приятелски отношения с певицата от възобновения бонски театър Магдалена Вилман.

В 1799 г., когато и двамата вече са във Виена, той й предлага да се оженят – тя отказва, счита го за грозен и чудак. Това е първото му несполучливо предложение за женитба…
През тези няколко години в Бон – времето около подготовката и избухването на Великата френска революция – се оформят напълно и политическите възгледи на Бетховен. Той става отявлен привърженик на идеите на революцията, страстен републиканец, враг на всякакъв деспотизъм. Тези героични идеи по-късно намират отражение в творчеството му. Професорът-революционер Евлоги Шнайдер въодушевява младежта с речи за революцията, избухнала на 14.07.1789 г. Бетховен посреща с възторг съобщенията за събитията във Франция и се записва между първите за сборника от стихотворения на Шнайдер, в които авторът разобличава монархическия режим и проповядва якобински идеи. (По-късно представители на този стил са Ференц Лист, Антон и Николай Рубинщайн и други.)

През тези години Бетховен продължава да усъвършенства пианистичния си стил.

Изпълнението му добива своеобразна характерност и се доближава до симфоничната мащабност – Бетховен създава тъй наречения „героичен“ изпълнителски стил. Този маниер отличава неговите изпълнения чак докато глухотата не му попречва да излиза на публични концерти.
През лятото на 1792 г. Хайдн минава през Бон на път от Лондон за Виена. Бетховен му предава голямата си „Траурна кантата по случай смъртта на Йосиф” за солисти,хор и оркестър. Хайдн високо оценява творбата на младия композитор, поканва го да дойде във Виена и се наема да му преподава контрапункт и хармония. По негово внушение граф Валдщайн успява да убеди курфюрста да пусне Бетховен във Виена, без да спира заплатата му. След известно време обаче изплащането й е прекъснато.

Трогателна е раздялата на Бетховен с бонските му приятели.

Запазен е албумът му с винетки, стихове, подписи и посвещения от приятели по случай заминаването за Виена. В него граф Валдщайн пише: „Драги Бетховен, отдавнашното Ви желание да идете във Виена се изпълни. Геният на Моцарт е още в траур, оплаквайки смъртта на своя любимец. Той /геният/ намери прибежище при стария Хайдн. Работете прилежно – и Вие непременно ще възприемете духа на Моцарт от ръката на Хайдн. Ваш истински приятел Валдщайн.“

На 10.11.1792 г. Бетховен напуска родния си град, за да не го види никога вече.

През бонския период Бетховен написва около 30 произведения, докато Моцарт на същата възраст е композирал около 300. В произведенията от бонския период Бетховен полага основите на своя специфичен, индивидуален творчески стил, който доразвива и утвърждава във Виена. (Л. Синявер, Жизнь Бетховена, М., Музгиз, 1961, стр. 49, 50. Някои западни музиковеди приписват към бонския период на младия Бетховен и авторството на тъй наречената „Йенска симфония“, намерена в Йена и публикувана за първи път през 1911 г. Други музиковеди, между които са А. Алшванг, Л. Синявер, Ромен Ролан, категорично отричат авторството на Бетховен на тази симфония, която няма нищо общо с неговия творчески стил.)

Във Виена Бетховен живее в мансардна стая.

Несдържаният му, избухлив характер и нежеланието му да се съобразява с аристократическата етикеция, лошите маниери и диалектният му провинциален говор са нетърпими и недопустими в аристократическата среда. Оценявайки обаче неговите способности, виенските аристократи Лобковиц, Лихновски, Лихтенщайн, Естерхази, Кински, Апони, Браун, Ердеди, Зичи, Тун, Разумовски, ван Свитен и други го приемат в средата си, а някои от тях дори гo подпомагат в артистичната му кариера. Неповторимите му клавирни импровизации му отварят вратите на всички виенски аристократични салони.

Целия си живот във Виена Бетховен прекарва като свободен артист всред аристократичното общество /тогава музиката е привилегия само на аристокрацията/.

Държи се гордо, с плебейско достойнство и не се бои понякога да демонстрира духовното си превъзходство над родените аристократи. Той не може да общува с хора, които не обичат и не почитат неговото изкуство, и твърдо вярва в своя гений, но той съзнава, че за да достигне високата си цел, трябва да положи още много труд и продължава да работи с нечовешка упоритост и самодисциплина.
Един от първите музиканти във Виена, с които Бетховен се запознава, е чешкият композитор Алоис Фьорстер, майстор на камерната музика, който оказва голямо влияние върху камерното му творчество.

Бетховен учи контрапункт и хармония при Хайдн около една година.

Но Хайдн се отнася небрежно към своя ученик. Твърде зает със собствените си композиции, той често например връща решените от Бетховен задачи по контрапункт, без да ги проверява. Ето защо Бетховен е принуден да се занимава тайно от Хайнд и при друг педагог.
Между Бетховен и Хайдн възниква притаена, но силна вражда. Бетховен не харесва сухите и формални педагогически методи на Хайдн, а Хайдн – буйния характер на ученика си. Той не се съгласява и с новия творчески стил на Бетховен, счита го за излязъл извън рамките на установените композиторски традиции въпреки комплиментите, които отправя към Бетховен: „Вие имате голямо, нечувано, почти чудовищно богато въображение. Вие ми правите впечатление на човек с няколко глави, няколко сърца и няколко души, но във Вашето творчество има нещо странно, неочаквано, необикновено. Разбира се, творбите Ви са прекрасни, даже чудесни, но тук-там в тях се среща нещо странно, мрачно, така, както сте Вие мрачен и странен. А стилът на музиканта – това е самият музикант…” (А. Алшванг. Бетховен, М., Изд. Музика, 1966, стр. 106.)

Хайдн заминава за Лондон.

Бетховен учи известно време при видния тогава виенски педагог Йохан Георг Албрехтсбергер, диригент в църквата „Св. Стефан” – надарен и подготвен музикант, но строг и сух педагог, при когото преминава целия курс по контрапункт. Учителят се дразни от самостоятелността на ученика си, от упоритостта му да се движи извън рамките на традицията, а Бетховен нарича произведенията на своя учител „скелети без тяло и душа”. Въпреки това Бетховен усвоява от Албрехтсбергер огромна контрапунктична техника, полифоничната му мисъл се развива до неимоверни размери.

Последният учител на Бетховен е маститият италианец Антонио Салиери,

изтъкнат представител на Глуковата школа, който веднага оценява таланта му и много грижливо се отнася към него. От няколкогодишната школовка при Салиери Бетховен се научава да композира виртуозни оперни арии в италиански стил.
Бетховен не взема повече уроци, но продължава цял живот да изучава самостоятелно Бах, Хендел, Глук, Моцарт… Два месеца преди смъртта си той получава от английския фабрикант на арфи Щумпф пълно издание на творчеството на Хендел и всеки ден по няколко часа разучава произведенията му, казвайки на малкия Герхард Бройнинг: „Знаеш ли, Герхард,той е недостижим гений. От него още мога да се уча…“

Двадесети и две годишният Бетховен, вече виенчанин,

е нисък, набит, як и широкоплещест, с къси крака, къс врат и голяма глава. Лицето му е почти грозно, надупчено от шарка, с широки скули, червеникава кожа, силно изпъкнало чело, черни гъсти коси, приличащи на лъвска грива, с къс, четвъртит нос. Под гъстите вежди гледат светли сивосини очи, които при избухване изглеждат тъмни и затова някои негови, съвременници-биографи го описват с черни очи. Релщаб пише, че техният поглед изразява дълбока, завладяваща печал. Късоглед е и носи очила. Има яки челюсти, „готови да строшат и най-твърдите орехи”. На брадата си има дълбока трапчинка. Игнац Мсшелес пише, че има много хубави зъби, които придават добродушие на усмивката. Смехът му е кратък, силен и неприятен, придружен с гримаси – смях на човек, който не е свикнал на радости. Върви с наведено напред тяло, но с изправена глава.

Обстановката в квартирата на Бетховен представлява истински хаос.

Ето как Йохан Шенк описва впечатлението си при първото посещение у Бетховен: „Когато влязох в квартирата му, не можех да дойда на себе си от изумление. Навсякъде цареше странен безпорядък: отворени книги, ръкописи, дрехи се търкаляха наоколо. В ъгъла умивалник, а навсякъде по пода около него потоци вода…“ Бетховен сам обяснява това: след напрегната и съсредоточена работа целият се зачервява, кръвта нахлува в главата му и независимо от сезона той се съблича до кръста и се облива със студена вода, която потича по пода, достига дори долния етаж. Това е и една от причините за 35 години пребиваване във Виена да смени повече от 30 квартири…

Още с пристигането си във Виена Бетховен се запознава с унгареца Николай Змескал фон Домановец,

отличен виолончелист, на придворна служба във Виена, културен и добър човек. Той, както и Стефан фон Бройнинг, остават най-искрените и верни приятели на Бетховен до края на живота му. Змескал го въвежда бързо във висшето виенско общество, дава му полезни приятелски съвети от разнообразно естество – за развитието на кариерата му, за смекчаване на нравите и обноските му, дори за външния му вид – да си смени провинциалния шаячен костюм с елегантни дрехи, с които да се чувствува свободно в аристократичната среда, да взема уроци по танц. Но Бетховен никога не се научава да танцува…

Княз Лихновски и жена му Мария-Кристина са едно от първите аристократически семейства, с които Змескал запознава Бетховен.

Княгиня Лихновска проявява голямо търпение, за да смекчи нрава и облагороди характера на „провинциалния дивак“, както го наричат някои аристократи. Цялото семейство Лихновски са пламенни почитатели и покровители на изкуството на Бетховен. Той редовно посещава и взема участие в провежданите всеки петък у тях музикални сбирки, на които свирят най-добрите музиканти на Виена. Изпълнението му се отличава с чистота и точност, спокойствие, изящество, красив звук, техническо майсторство.

„В неговите импровизации няма ни най-малко повторение, нито една безсъдържателна мисъл. Това е ясен ден, изпълнен с ярка слънчева светлина”, пише Йохан Шенк. Според барон де Тремон „… който не е чул Бетховен да импровизира, той не познава цялата дълбочина и сила на неговия гений.“ Той поканва видния парижки виртуоз-пианист Д. Щайнбел да импровизира заедно с Бетховен. Щайнбел изпълнява заучена предварително импровизация, а когато идва ред на Бетховен, той слага на пулта виолончеловата партия от един квинтет обратно и засвирва с един пръст неорганизираната поредица тонове. После започва да импровизира върху тази „тема“, така че Щайнбел не дочаква края на състезанието, избягва и никога не се връща във Виена. Новата победа на Бетховен бързо са разнася из музикалните среди.

Бетховен е много честолюбив и не търпи невнимание към изкуството си.

Веднъж в един аристократичен салон, докато свири на 4 ръце със свой ученик своя пиеса, някаква млада графиня бърбори пренебрежително с кавалера си. Той скача възмутен от пианото и извиква: „3а такива свини повече няма да свиря!“, и излиза от салона. Всички обаче познават характера му и се съобразяват с него… Така той налага на тази „богоизбрана“ публика да го уважава, когато им свири.

През 1796 г. в пълния разцвет на жизнените си и изпълнителски сили Бетховен

се отправя заедно с княз Лихновски на концертно пътуване в Прага. От Прага заминава за Берлин, където импровизациите му предизвикват необикновено впечатление. „Неговите импровизации бяха във висша степен блестящи и достойни за удивление. Бетховен умееше да произведе у всеки слушател такова впечатление, че ни едни очи не оставаха сухи, а много от слушателите гръмко ридаеха“. пише ученикът му Карл Черни.

В Берлин се случва весела шега между Бетховен и известния берлински пианист Хумел,

който в негово присъствие импровизира в моден, неприятен на Бетховен сантиментален маниер. Бетховен слуша, слуша и извиква: „Кога ще започнете да свирите?“ В отговор на възмутения Хумел Бетховен обяснява: „Аз мислих* че вие само леко се поупражнявахте.“ Когато обаче Бетховен се връща във Виена, Хумел му пише, че в Берлин е изобретен специален фенер за слепи. Бетховен повярва, без да се замисля, и го разказва на познатите си като интересна новина. Когато разбира, че е измамен, се ядосва, но се примирява, а Хумел се смее на доверчивостта му. По-късно двамата артисти стават добри приятели.

Бетховен работи извънредно напрегнато и като педагог.

От учениците му най-известни стават Фердинанд Рис, Игнац Мошелес, Карл Черни /за когото полага особено много грижи/, Тереза Брунсвик, Доротея Ертман и други. Черни знае наизуст всички публикувани произведения на своя учител. Никой от учениците обаче не усвоява „героическия“ изпълнителски стил на своя учител. Единствена възприема основните принципи на неговото изпълнение Доротея Ертман, на която той посвещава своята соната за пиано оп. 101.

Източник на Бетховеновото творчество са великите му предшественици-предкласици

и виенските класици Хайдн и Моцарт, както и народното звукотворчество. Във Виена той слуша богатите мелодии на австрийски, немски, италиански, унгарски, чешки, руски, хърватски, словенски и други славянски народни песни и танци и цигански напеви, които записва в бележника си или ги запаметява. Те му послужват за мотиви в неговото творчество особено в късния период. Цялото Бетховеново творчество е пронизано от народностно музикално начало.
От 1794 до 1802 г. Бетховен написва повече от сто произведения, важен дял сред които заемат клавирните сонати.

Сонатите за пиано заемат въобще едно от първите места в Бетховеновото творчество.

Бетховен превръща сонатата в широка драматична поема, чието емоционално съдържание някъде се извисява до трагизъм. В сонатите, както и в симфониите си композиторът заменя традиционната трета част – старинния менует – танца, със скерцо /„шега“/.
Втората си соната Бетховен посвещава на Йозеф Хайдн, който сам пожелава авторът да напише като посвещение. „На моя учител Хайдн от Бетховен.“ Но Бетховен категорично отказва да формулира така посвещението.

Най-известни сред сонатите от този период

са „Патетична“, оп. 13 /1799/, оп. 27 – „Лунна“ /1801/, оп. 28 – „Пасторална“ /1801/, оп. 53 – „Валдщайн“ /1802/, оп. 57 – „Апасионата“ /1802/.
В някои сонати /„Патетична“, „Апасионата“/ с особено изразителна сила е осъществена типичната за Бетховеновото творчество драматична конфликтност, борбата между „двете начала“ – доброто и злото.
Сонатата „Апасионата“ е едно от най-драматичните и същевременно най-оптимистични произведения на Бетховен. Тя е една от най-възвишените творби в световната клавирна литература, а по мащабност на чувствата и идеята е едва ли не истинска симфония за пиано. Когато Шиндлер пита автора какво иска да изрази в нея, Бетховен отговаря: „Четете „Буря“ от Шекспир.“ Максим Горки предава как веднъж Ленин, след като я слуша със затаен дъх, казва: „Не зная нищо по-хубаво от „Апасионата“ на Бетховен, готов съм да я слушам всеки ден. Изумителна, нечовешка музика. Винаги с гордост, може би малко наивна, аз мисля: „Ето какви чудеса могат да правят хората!“ (Алшванг, Бетховен, М., Изд. Музика, 1966, стр. 58.)

Лиричен характер имат соната №2 в ла мажор и оп. 27 /„Лунна“/

в до диез минор, посветена на любимата на Бетховен Жулиета Гуичарди. Наречена е „Лунна“ от поета Лудвиг Релщаб, който под нейно въздействие създава поетична и живописна картина: лодка безшумно плува по езеро. В лодката двама влюбени са склонили нежно глави един до друг, озарени от мека лунна светлина. Любовна мечтателна песен се лее над водния простор в тихата нощ. (От тази творба на Бетховен е вдъхновено стихотворението на Пенчо Славейков „Цис мол“.)

През разглеждания период Бетховен написва и няколко сонати за цигулка и пиано, виолончело и пиано, квинтети, квартети, триа, ораторията „Христос в маслинената планина“ за солисти, хор и оркестър, песни, канони, арии, танци и други. Песента „Аделаида“, по текст на Матисон, добива огромна популярност в Австрия и чужбина, а големият английски пианист Крамер, след като изсвирва едно от клавирните триа, възкликва; „Този човек ще ни утеши за понесената загуба със смъртта на Моцарт.“

Едва след като създава много музика в други жанрове и се уверява в силата на творческите си възможности,

Бетховен пристъпва към своята Първа симфония /оп. 21 в до мажор, 1800/. Макар че следва пътя на класиците – Хайдн и особено Моцарт, тя се различава от тях преди всичко по състава на оркестъра: изменен е броят на използваните дотогава инструменти, за първи път в симфоничния оркестър са включени тромбони, флейти, пиколо и контрафагот.
Своята реформа в структурата на сонатния цикъл Бетховен осъществява и по отношение на симфониите. И тук той заменя традиционната трета част /менует/ със скерцо. Така, от една страна, скерцото, което е с жив и раздвижен характер, не намалява ефекта на контрастността в цикъла, а, от друга – освобождаването от менуета отделя симфонията като цяло от танцувалния характер на старинната танцова сюита. (Менует се среща единствено в осмата от Бетховеновите симфонии.)

Новаторският стил на Бетховен не се харесва на виенските ценители на музиката.

Едни пишат, че симфонията е „конфузна експлозия от нахалната превзетост на един млад човек“, други не приемат дължината на симфонията, трети смятат, че й липсва мелодичност, виждат несъразмерност в участието на разните групи инструменти и други. Но Бетховен е уверен в бъдещето на своето дело: творческият подем го увлича все по-мощно. „Чувствам как силите ми растат… Искам да хвана съдбата за гушата. Колко е хубаво да се живее този живот хиляди пъти!“

Втора симфония /оп.36 в ре мажор, 1802/ е важна крачка в обособяването на героичния жанр. Втората симфония, както и Първата, изразява същата жизненост и оптимизъм на благородния младеж, който още не е изгубил илюзиите в живота, който още вярва в безсмъртната слава, в любовта, в благородната саможертва. Тя се изпълнява за първи път през 1803 г. Произвежда огромно впечатление у публиката. Критиката за разлика от публиката се отнася към нея с известно несправедливо пренебрежение – сега тази симфония им се вижда по- дълга от първата…

Все през тези плодоносни години Бетховен написва първите си три клавирни концерта

/1796. 1795, 1800/. (вторият концерт е създаден преди първия, но е номериран втори.) Концертите за пиано и оркестър на Бетховен са истински симфонични произведения. Третият концерт е наситен с дълбока лирика, строг ритъм и богата мелодичност.
Премиерата на втория концерт за пиано е на първия публичен концерт на Бетховен във Виена /1795/ в полза на вдовицата на Моцарт – Констанца. Финалното рондо авторът написва един ден преди концерта – четирима преписвачи преписват листовете с неизсъхнало мастило, които Бетховен им подава по един през полуотворената врата на спалнята, където работи. Едва в деня на концерта обаче той забелязва, че пианото е с половин тон по-ниско от духовите инструменти. Разгневеният Бетховен няма друг изход и свири с половин тон по-високо и изпълнява блестящо концерта. На другия ден започва да разказват за неговата виртуозост така, както са разказвали само за Николо Паганини…

През 1800 г. Бетховен написва балета „Творенията на Прометей“

по сценарий на С. Вигано, посветен на княз Карл Лихновски. Увертюрата към балета е една от най-хубавите увертюри на Бетховен. Създава още редица произведения, между които романс № 40 и № 50 за цигулка и оркестър. Това са миниатюрни, но извънредно красиви и мелодични пиеси.
Творбите на Бетховен от този период са написани зряло, разкриват вече чертите на индивидуален творчески стил и бързо се популяризират в цяла Европа. Той става много известен композитор.

През 1796 г. вследствие системното обливане на сгорещената си от прилив на кръв глава

със студена вода и на силно течение Бетховен простива така, че боледува цели две години. Това е вероятно една от най-главните причини, поради които от 1798 г. започва постепенно да оглушава. Започва да чува странни ниски шумове в ушите си. Отначало той не обръща внимание на опасността и старателно крие състоянието си от хората. Когато не отговаря на въпросите на събеседниците си, те отдават това на неговата разсеяност и чудатост. По-късно обаче той започва да не чува високите трнове. През пролетта на 1802 г. по време на една разходка край Виена ученикът му Фердинанд Рис обръща внимание на учителя си върху красивата мелодия, долитаща от една овчарска флейта. Бетховен отговаря, че не чува никаква мелодия, и изведнъж разбира, че не може повече да крие глухотата си от хората. Става затворен, мрачен, раздразнителен, завладява го дълбок песимизъм.

В писмо до приятеля си Франц Веглер от 1801 г.

Бетховен трогателно споделя ужаса си от прогресивната глухота: „Ето вече три години, откакто моят слух все отслабва. Ушите ми шумят и бучат ден и нощ. Нищо не ми помага. От две години избягвам всяко общество, защото не мога да кажа: „Аз съм глух. Ако имам друго занятие, би било пак възможно, но с моята професия положението е ужасно. За да имаш понятие за моята глухота, ще ти кажа, че съм принуден да заемам в театъра място близо до оркестъра, за да разбирам актьорите – ако съм по-далеч, не чувам високите тонове. Различавам звуци, но не и думи… Живея с нотите си. Току-що завърших една творба, друга е започната. Понякога работя върху 3 и 4 творби едновременно..” (Ромен Ролан пише по тоя повод, че едновременната работа върху няколко творби никога не пречи на Бетховен при последователното развитие на тематичния материал в тях. „Работя няколко работи едновременно, но…не ги смесвам/Р. Ролан, Последните квартети, стр. 67.)

Вследствие голямото нещастие, прекараните болести и някои наследени черти Бетховен

става все по-раздразнителен и избухлив. Понякога в такова състояние нагрубява несправедливо дори най-добрите си приятели, макар че по-късно съжалява за това. След разрив с бонския си приятел д-р Франц Веглер той му пише: „В каква отвратителна светлина показах себе си! О, признавам, че не заслужавам повече твоето приятелство! Аз не направих това нарочно, а от непростимо лекомислие. Ще дойда да те прегърна и да моля за изгубеното искрено приятелство.“ Друг път Бетховен несправедливо обвинява Стефан Бройнинг, че по негова вина държи едновременно две квартири, но по-късно пак се разкайва за постъпката си: „Знам, че измъчих сърцето ти. Моето вълнение, което ти несъмнено си забелязал, ме наказа за това… Прости ми, ако ти причиних болка — аз сам страдам не по-малко…“ (В същност причината е в неговата разсеяност. Поради разсеяността си веднъж, след като чака един час на масата в ресторанта, повиква сервитьора и поисква да му плати обеда, без да се е хранил…)

През 1800 г. Бетховен се запознава чрез Змескал с унгарското аристократично семейство Брунсвиг

– либерално настроени, убедени ценители на музиката. На трите сестри Брунсвиг и на техния брат Бетховен посвещава едни от най-хубавите си произведения: на Франц – соната „Апасионата“, на Тереза – Вариации за пиано на 4 ръце върху песента „Мисля за теб“, на Йозефина – соната оп.78 и други. По време на пребиваването им във Виена Бетховен преподава уроци по пиано на Тереза и Йозефина, придружава ги в техните разходки, из изложбените зали, на концерти, в увеселителни заведения. Бетховен обиква Йозефина и иска да се оженят, но майка й я принуждава да се омъжи за петдесетгодишен граф, собственик на салон за скулптурни изделия, който изплаща семейните й дългове… Йозефина е нещастна от този брак, а Бетховен силно страда от раздялата.

Бетховен не прекъсва приятелството си с най-възрастната от сестрите Брунсвиг,

Тереза – умна и уравновесена девойка с висока обща и музикална култура. Тя го боготвори, благоговее пред изкуството му. Техните писма и нейните дневници са много важен източник на данни за живота на Бетховен. През 1957 г. директорът на Бетховеновия архив в Бон И. Шмит-Георг открива тринадесет неизвестни дотогава писма на Бетховен до по-малката сестра – Йозефина Брунсвиг, които хвърлят нова светлина върху отношенията на Бетховен към това семейство и върху любовта му към Йозефина.

През 1801 г. Бетховен се влюбва в братовчедката на сестрите Брунсвиг, Жулиета Гуичарди – негова ученичка по пиано, много красива, но лекомислена девойка, с жив ум и пламенна фантазия.
„Две години прекарах печален живот. Моят недъг се изпречваше пред мен като призрак и аз избягвах хората. Изглеждах като мизантроп, а в същност аз не съм такъв… Една прелестна девойка извърши промяна в мене. Тя ме обича и аз я обичам…, за първи път чувствам, че женитбата може да ми даде щастие“ – пише Бетховен. Когато обаче работата стига до женитба, Жулиета се омъжва за младия и красив граф Галенберг, дребен чиновник и бездарен композитор, но с претенции на непризнат гений. На нея е посветена „Лунната соната“. (Бетховен винаги е обкръжен от млади и красиви ученички по музика. Те го уважават и даже ухажват, той винаги е влюбен в някоя от тях… Но очевидно интересите на девойките аристократки към него съвсем не предполагат желание за брак. Макар и гений, той е „плебей“, при това некрасив, беден, с буен характер, не владее условностите на етикецията. А и неговата глухота!… Мечтата на Бетховен за брак и семейство никога не се осъществява.)

През 1802 г. Бетховен предприема почивка и лечение, но нито лекуването,

нито прекараното лято в Хайлигенщат, близо до Виена, му помагат. Като разбира, че болестта му е неизлечима, решава да се самоубие. Минава една безсънна нощ в размисъл. На помощ идва древногръцкият философ Плутарх, с когото основно се е запознал преди това: „Не си отивай доброволно от този свят, докато имаш още какво да му дадеш!“ А Бетховен има какво да даде. Той е пълен с творчески идеи.
Тази дълбока душевна драма е отразена в писмото на композитора до двамата му братя от 6. 10.1802 г.,наречено „Хайлигенщатско завещание“. Този трогателен документ не е изпратен до предназначението си и го намират в книжата на Бетховен след смъртта му.

О вие, хора, които ме виждате и ме мислите за злобен, луд или мизантроп, колко сте несправедливи към мене! Вие не знаете тайната причина, поради която ви се струва така! От детинство още сърцето и умът ми са склонни към нежното чувство доброта, готов съм бил дори и за подвизи. Но помислете какво е моето ужасно състояние от шест години, усложено от безразсъдни лекари, мамен от година на година с надеждата за подобрение и най-после потиснат от перспективата на едно трайно зло, изцеряването на което изисква може би години, ако не е и съвършено неизлечимо.

Роден с горещ и деен темперамент, способен дори и на светски развлечения, аз трябваше рано да се отделя от хората, да водя самотен живот. Когато понякога исках да надмогна всичко това, о, как жестоко… ми напомняше горчивата истина моят недъг! А и не ми достигаше сила да кажа на хората; „Говорете по-силно, викайте, защото съм глух!“ Ах, как можех да позволя да се забележи слабостта на едно сетиво, което у мене трябва да бъде по-съвършено, отколкото у другите; сетиво, което преди време бе така съвършено, както само у малцина представители на моята професия. О, не мога да направя това! Извинете ме, прочее, като виждате, че страня от вас, когато бих искал да бъда във вашата среда. Моето нещастие е двойно по-мъчително за мен, защото трябва да го прикривам. Аз трябва да живея като изгнаник…

… И така, продължих да влача това окаяно съществуване, наистина окаяно за мен, който съм толкова чувствителен, продължих съществуването на едно толкова чувствително тяло, че и най-малката неочакваност може да ме хвърли от най-добро в най-лошо настроение. Търпение! Казват, него трябва да взема сега за водител. Имам го… Вярвам, че решимостта ми да изтърпя ще продължи, докато бъде угодно на богинята на живота да прекъсне нишката на живота ми. Може би ще тръгне по-добре, може би не. Готов съм на всичко. На двадесет и пет години съм вече принуден да бъда философ. Не е лесно, още по-тежко е за артиста…

Божество, ти проникваш отвисоко до сърцето ми, познаваш го, знаеш, че в него живее любов към хората и желание да правя добро. О, хора, ако прочетете един ден това, спомнете си, че сте били несправедливи към мен и че нещастникът се утешава, като види събрат по нещастие, който въпреки всичките йречки на природата все пак е направил всичко, каквото е могъл, за да бъде между достойните артисти и хора.
…На тебе, братко Карл, съм особено благодарен за привързаността, която ми показа през последно време. Моето желание е животът ви да бъде по-щастлив от моя. Внушете на децата си добродетелта — тя едничка може да направи човека щастлив, не парите. Говоря от опит. Тя е, която ме е крепила в бедите. На нея и на изкуството си съм задължен, че не свърших живота си със самоубийство…

Благодаря на всички приятели… Как се радвам, ако и след смъртта бих могъл да ви бъда полезен. И тъй, нека се свърши. С радост бих летял към смъртта. Ако тя настъпи, преди да развия всичките си артистични способности, ще бъде твърде рано…, а така бих искал да я позабавя! Но дори и това да стане бих й се зарадвал. Няма ли да ме освободи тя от безкрайни страдания? – Ела, когато искаш, ще те срещна мъжествено! – Сбогом и не ме забравяйте съвсем след смъртта ми! Заслужавам да мислите за мен, защото аз често през живота си съм мислил как да ви направя щастливи. Бъдете щастливи”

Лудвиг ван Бетховен, Хайлигенщат, 6 октомври 1802 г. За братята ми Карл и Йохан. Да се чете и изпълни след смъртта ми. Хайлигенщат, 10.10.1802 г.

„И така, вземам си сбогом с тебе и наистина, тъжно. Да, скъпата надежда, за която споменах, че ще бъда изцерен поне до известна степен, ме съвършено изостави. Както есенните листа падат и увяхват, така и тя увяхва в мене. Почти както съм дошъл така си и отивам. Дори голямата смелост, която ме крепеше често през хубавите летни дни, изчезна. О, Провидение, направи, да видя поне един-единствен ден на чиста радост! Толкова отдавна вече дълбокият звук на истинската радост ми е чужд! О, кога, кога, о, божество, ще мога пак да я почувствувам в храма на природата и на хората? – нима никога? – не, о, би било много жестоко!…(Цит. по А.Альшванг, Бетховен, изд. Ill, М., Изд. Музика, 1966, стр. 148-153. Вж. същото Р. Ролан, Животът на Бетховен, С., Г. Юруков, стр. 51—54.)

Бетховен се връща във Виена,

поуспокоява се, постепенно се примирява с нещастието си и намира висшия смисъл на живота си в социалното предназначение на своето творчество. „Изкуството ми трябва да се посвети за благото на бедните, пише той до д-р Веглер. Само да не изчезна безславно в Драха!… Не! Да извърша преди това някакъв подвиг, ехото на който да стига до потомството!…“

Доктор Мараж, голям френски специалист по слухови органи и съвременник на Ромен Ролан, на основание на данните, получени от д-р Йохан Вагнер при аутопсията на ушите на Бетховен, на другия ден след смъртта му /26.03.1827/ анализира причината за оглушаването на композитора. Според него нахлулата вследствие огромното умствено напрежение и съсредоточаване по време на композиране кръв в главата е предизвикала у Бетховен тежка умствена преумора (Това опровергава всички останали предположения и слухове във връзка с причините за оглушаването на Бетховен, включително и за наследствена туберкулоза и сифилис.). В такива състояния той се е обливал с ледено студена вода, поради което заболяват слуховият център в мозъка и вътрешното ухо. Това е придружено и от силно инфекциозно чревно заболяване и обща силна простуда, които по инфекциозен път съдействат за заболяването на вътрешните уши. Така се е създал хроничен токсичен ентерит, който дълго време не е лекуван, и почвата за глухотата е подготвена. (3а огромното съсредоточаване на Бетховен ясно говори неговото писмо до Бетина Брентано: „Преследвам темата, сграбчвам я, виждам я как бяга и се губи в хаоса от впечатления… Преследвам я, отново я хващам и с подновена страст не мога вече да се откъсна от нея, трябва в някаква спазма на екстаз да я размножавам във всички модулации..Р. Ролан, От Ероика до Апасионата, С., ДИ „НИ“, 1955, стр. 221.)

При този род заболяване болният се откъсва от външния звуков свят,

но може свободно да оперира с музикално-слуховите си представи. Точно това обстоятелство според Ромен Ролан и д-р Мараж е позволило на Бетховен да твори през време на глухотата му.
Въпреки растящата глухота периодът от 1803 до 1812 г. е най-продуктивният в живота на Бетховен, в него той създава и едни от най-ценните си творби.

Важно събитие в живота на Бетховен е концертът му на 5.04. 1808 г.,на който се изпълняват Първа и Втора симфония, Третият концерт за пиано и оркестър и ораторията „Христос на маслинената планина”. И. Зайфрид, който обръща нотните листове на Бетховен по време на изпълнението на Концерта за пиано, гледа удивен почти празните страници, по които само тук-там има малки бележки почти като йероглифи. В съзнанието на автора концертът е напълно изграден до последния детайл и тези бележки му служат само за указание; той свири в същност наизуст. Смущението на Зайфрид е повод Бетховен после да се шегува дълго с него, а успехът на концерта прибавя нова слава за композитора.

В дома на френския дипломатически пратеник във Виена,

младия демократ генерал Бернадот, Бетховен се запознава с големия френски виртуоз-цигулар и композитор Рудолф Кройцер. Очарован от неговото изкуство и от демократичните му схващания за музиката, той му посвещава своята соната за цигулка и пиано в ла мажор, оп. 47, наречена по-късно „Кройцерова“ – една от гениалните сонати в световната цигулкова литература. Тя е замислена като концерт и по идея и драматургия се приближава по-скоро към симфоничната, отколкото към камерната музика.

През 1804 г. Бетховен завършва с упорит труд отдавна замислената Трета симфония

– „Героична”. В лицето на Наполеон Бонапарт, когато е още първи консул на републиката, той вижда великия герой, който ще освободи страдащото човечество, и създава творбата си в израз на симпатиите си към него и към Великата френска революция и като отглас на своите демократични републикански схващания. Сравнява Наполеон с най-заслужилите римски консули. Най-отгоре на заглавната страница написва „на Бонапарт”, а по-долу – „Луиджи ван Бетховен”.

Една пролетна сутрин при Бетховен идва ученикът му Фердинанд Рис и му съобщава горчивата новина, че Наполеон се е провъзгласил за император и е коронясан лично от папата. Бетховен изпада в страшен гняв, изкрещява: „Предател! И той се оказа обикновен човек! Сега ще стъпче с краката си всички човешки права и, следвайки само самолюбието си, ще се постави над всички други и ще стане тиранин!” След това взема партитурата на симфонията, скъсва заглавната страница на парчета и я стъпква яростно с крака. После написва друго посвещение: „Симфония ероика“ – в памет на героите, паднали за свободата на човечеството. (В. Галацка, Музикална литеоатура на западноевропейските страни, С., ДИ „НИ“, 1956, стр. 23)

При първото изпълнение на симфонията / Виена, 7. 04. 1805/

под диригентството на Бетховен критика и публика се отнасят студено, дори враждебно към тази монументална творба – намират я груба, странна, чудовищна, прекомерно дълга. По време на изпълнението се чува глас от публиката: „Давам един кройцер, за да свърши това нещо.“. Драматургът А. Коцебу заема най-крайна позиция – според него симфонията е плод на необуздано въображение, в нея има нещо „много крещящо и чудновато“… На обвиненията за нейната продължителност Бетховен отговаря: „Когато напиша симфония, продължаваща цял час, „Героичната“ ще ви се стори кратка.“

Друга малка група приятели на Бетховен пишат,

че „тази симфония е гениална творба и че ако днес тя не се харесва, причината е в публиката, която е недостатъчно образована в художествено отношение. След много години симфонията ще бъде разбрана и оценена.“ „Героика“ е първото ярко доказателство за революционното и реформаторско дело на Бетховен. Тя е концентрат на мъдра философия и силни чувства, етапно постижение в световната музика.
Тази грандиозна творба надвишава по своите мащаби всички създадени дотогава симфонии, отличава се от тях и по количеството и изразителната мощ на темите, и по многообразието от идеи, образи и настроения. По-късно, когато е композирана и Осмата симфония, Кристоф Куфнер запитва Бетховен коя своя симфония обича най-много. Петата ли? „Не, не! „Героичната •!”- отговаря без колебание композиторът.

Четвъртата симфония /1806/ е „лирично интермецо“

след напрегнатата работа над „Героична“. Отличава се със свежест, лекота и непосредственост, цялата е издържана в идиличен тон. „Адажиото“ е сред най-интимните страници в Бетховеновото творчество. Шуман я нарича „елинска девойка между два северни исполина“ – Третата и Петата симфония.
На второто изпълнение на симфонията обаче /22.12.1808, заедно с Четвърти концерт за пиано/ салонът е полупразен, а до края на концерта остават само двама души от публиката – Лобковиц и русинът граф Виеховски…

Особено широка, всеобща популярност има музиката на Пета симфония в до минор.

Най-често именно чрез нея хората влизат в контакт с общочовешката Бетховенова проблематика, а стегнатият лаконизъм на главната тема от първата част, динамичното, непримиримо, но и неуязвимо в логиката си моторно развитие на творбата великолепно илюстрират драматизма като двигател в симфонизма на композитора. (Според А. П. Тиндлер, приятел и сподвижник на Бетховен, сам авторът определя главния мотив от началото на симфонията като „удари на съдбата, която чука на вратата“. )Замислена е още през 1800 г. Композиторът работи над нея едновременно с Четвъртата и я завършва в Баден през 1808 г. Тук той дава пълен простор на артистичното си въображение.

Идеята на симфонията е навеяна от страданията на автора,

от сдържан гняв и тъжни размишления, от нощни видения и възторжени пориви. Острата конфликтност, борбата между контрастните теми утвърждават мястото й на важна творба, отразила принципите на създадения от Бетховен и изиграл огромна роля в развитието на симфоничното творчество героично-драматичен симфонизъм.

Съдържанието на симфонията е в пълния смисъл общочовешко – борбата на личността със съдбата, борба с враждебните сили в живота за щастие и свобода, в която човекът побеждава: „От мрак към светлина чрез борба — към победа.“ Победата е изразена в мощния триумфален маршов финал, характерен за Бетховеновия симфонизъм. Чрез него идеята за героизма намира още по-пълно разрешение, придава на победното оптимистично начало огромно, масово значение.
Обаянието и властното въздействие на Петата симфония се крият преди всичко в яснотата на развитието на основната идея, в силата на творческия порив на автора, в поразяващата изразителност на музикалния език.

Във Франция музиката на Бетховен прави огромно впечатление,

наричат композитора „бог на инструменталната музика“. В Париж основават специално дружество при консерваторията, чийто оркестър под диригентството на чеха Хабенек е най-добрият симфоничен оркестър в света по онова време. Организират се цикли от концерти с Бетховенови творби, билети за които се ангажират една година предварително.
Ето как Берлиоз предава въздействието от Петата симфония на един концерт в 1834 г: „Откакто тази симфония се изпълнява във Франция, нито веднъж не се е случвало на четвъртия такт от въведението към финала партерът да не стане като един човек и да не заглуши с виковете си гръмкия глас на оркестъра. Често някои изпълнители, сами парализирани от чувствата си, не можеха да продължат партията си и да задържат лъка, който се изплъзваше от ръката им. В първите ложи много млади хора и хубави лица се крият, за да задушат конвулсивните ридания… Неколцина младежи избухват в смях, други скубят косите си… Мадам Малибран получи такава нервна атака, че трябваше да я изнесат вън от залата. В същия момент една друга дама също трябваше да излезе, потънала в сълзи. А един стар военен, вдигнал ръце към небето, викаше: „Императорът! Това е императорът! “ (Р. Ролан, Finita comoedia, С., ДИ „НИ“, 1962, стр. 81, 82, 83.)

А за концерта от 13 април 1828 г. Фетис пише:

„През време на първата част и след нея се чуваше само един вик… Вик на възхищение пред едно съвършенство, което почти надмина границите на човешките способности… Началото на финала, този колосален марш, стои над всяка музика; не се чуват вече флейти, кории, цигулки и контрабаси, това е вселената, която се разтърсва… Вие проявихте стихийно чувствата си чрез избухване на възторга си. Те биха ви задушили, ако не бяха избухнали…“
Върху Петата симфония се изгражда славата на Бетховен и в Англия.

Шестата – „Пасторалната“ се счита за първата програмна симфония в историята на музиката.

За разлика от класическия четиричастен цикъл тя е в пет части, чиито подзаглавия са написани от самия Бетховен: „Изблик на радостни чувства при пристигане в село“, „Сцена при ручея“, „Весела компания от селяни“, „Буря“, „Радостни чувства на благодарност след бурята“, „Овчарска песен“.
Още от дете Бетховен страстно обича природата, често се уединява в гората, далеч от тягостната домашна атмосфера. И във Виена той почти всеки ден, в зной или студ, в сняг и дъжд, в буря и в хубаво време се разхожда с часове из околностите. „О, всемогъщий, в гората аз съм щастлив, щастлив!… В гората всяко дърво говори“ – възкликва композиторът. „Никой на света не обича природата така, както мене.“ Той винаги носи със себе си нотна тетрадка. Селяните го виждат да ръкомаха, да жестикулира, да тананика с басовия си, хрипкав глас, да се спира и тръгва унесен, невиждащ нищо около себе си. Наричат го „лудия“. „Срещал съм го много пъти на разходка. Извънредно интересно бе да го гледаш как се спира и сякаш заслушан в нещо, поглежда нагоре, надолу, почва да записва… Бяха ме предупредили да не го заговарям, когато го видя така, защото би реагирал твърде неприятно…“ – си спомня художникът Клобер, рисувал портрет на Бетховен. (Р. Ролан, От Ероика до Апасионата, С., ДИ „НИ“, 1958, стр. 27.)

В течение на дни и седмици на склоновете на един хълм, далеч от хората,

Бетховен пише с рядка издръжливост. След това скита с часове в най-негостоприемните местности и скицира идеите, които, щом се върне в дома си, веднага сяда да нотира.
Така Бетховен създава и „Пасторалната“ симфония – израз на идилична, поетична любов към природата. В нея обаче не бива да търсим само пряката звукоизобразителност, буквално-конкретния музикален еквивалент на природните звуци. Според самия автор „тя е повече чувство, отколкото живопис.“
„Склонете знамена, бедни велики древни поети, безсмъртни! Вашият условен език, толкова чуден, толкова хармоничен, не може да съперничи с тоновото изкуство. Вие сте доблестно победени, но все пак победени, Вие не познавате това, което днес наричаме мелодия, хармония, контрапункт…“ – пише Ромен Ролан.

През 1812 г. Бетховен довършва Седмата и Осмата симфония.

В Седмата /в ла мажор/Бетховен преосмисля по нов начинглавния проблем на своето творчество – борбата на човека за щастие и светлина – във философски план, но твърде жизнено и оптимистично. Вагнер я нарича „апотеоз на танца“, а Глинка я оценява като „недостижимо превъзходна“. Според Чайковски финалът изобразява цял ред картини на веселие, щастие и доволство от живота – слушащ и не знаеш на кое по-рано да се удивляваш: на богатството на творческата фантазия на Бетховен или на съвършенството на формата“… Той дори открива във финала отзвуци на славянски танцови напеви.
За първи път Седма симфония се изпълнява на 8.12.1813 г.с голям успех.

Осмата „малка“ симфония е жизнерадостна, весела, извънредно мелодична творба

с изящен танцов характер, изградена изключително върху мажорни теми като че ли Бетховен нарочно с весела усмивка на уста е решил да я изгради в хайдновски дух и конструкция. Единствено в нея авторът използва традиционния менует в третата част. Тя се отделя от останалите симфонии и по това, че в нея липсва характерната канфликтност, сблъскването на ярко контрастен тематичен материал. Според Брамс финалът на Осма симфония е най-смелото постижение в областта на музикалния хумор. На тези качества се дължи вероятно и успехът на творбата при първото й изпълнение /27.02. 1814, Виена/.

Бетховен разгръща широко гения си и в жанра на инструменталния концерт.

Четвъртият концерт за пиано и оркестър /1805/, посветен на ерцхерцог Рудолф, принадлежи към най-проникновените и лирични произведения на Бетховен. Тук вече ярко се изразява неговият маниер по отношение и на драматургическите похвати, и на тематичното своеобразие, и на виртуозността. Премиерата във Виена /22.12.1808/ е и последният публичен концерт на Бетховен като солист.

В Петия клавирен концерт /1809/, наречен по-късно „Императорът“, преобладава героичното начало, осъществено в богатата атмосфера на бляскава красота и победен устрем. В полето на първата част авторът написва: „Триумфална песен за сражението – Атака! – Победа!“
Петият концерт за пиано на Бетховен по мащаби е истинска симфония за пиано, един от шедьоврите в световната клавирна литература.

Единствения си цигулков концерт /в ре мажор, 1806/ Бетховен

посвещава на най-верния си приятел от детинство Стефан Бройнинг. Отличава се с величава простота, изящна разработка на темите, трогателна лирична дълбочина на чувствата и оптимизъм с желязна логика и богата мелодичност, почерпена от народното звукотворчество. Петият клавирен концерт и концертът за цигулка са убедителен пример за плодоносните усилия на композитора да обогати с непреходните черти на своя симфоничен стил и жанра на инструменталния концерт.

Преди години в архивите на Виена е открит Концерт за пиано и оркестър № 6 – автентичен ръкопис на Бетховен.

По молба на английския пианист Клементи Бетховен на времето преработва цигулковия си концерт за пиано, като написва партията на солиста с трите каденци и прави несъществени изменения на оркестровата партитура. В тази форма композиторът вписва концерта в списъка на своите творби през 1808 г. Концертът прозвучава за първи път по българското радио на 10.04.1965 г.
В изключително продуктивния период след хайлигенщатското завещание са създадени и необикновеният по замисъл и форма Троен концерт за пиано, цигулка, виолончело и оркестър /1804/, и една от „най-бетховеновските“ по образност и дух творби на композитора – увертюрата „Егмонт“ по драмата на Гьоте /1818/. (Гьоте е един от любимите поети на Бетховен, много от произведенията на когото намират музикална реализация в творчеството на композитора.)

В „Егмонт“ Гьоте възпява идеала за национална независимост и свобода и за всеобщо щастие на човечеството.

В центъра на драмата е граф Егмонт, ръководителят на нидерландското въстание против жестокото испанско потисничество, упражнявано от граф Алба в Брюксел. Коварно заловен и осъден на смърт, той извиква преди екзекуцията: „Аз умирам за свободата! Само заради нея живях и се борих!“ Със смъртта си Егмонт печели свободата на своя народ. Върху тази привлекателна героична драма Бетховен пише музика в 10 части: Увертюра, две песни на Клерхен, четири антракта, Смъртта на Клерхен, Мелодрама към последния монолог на Егмонт и Победна симфония /финал/.
Увертюрата към „Егмонт“ е музикален апотеоз на героизма. Развитието й, протича в непрестанни стълкновения и противопоставяне. В никоя друга увертюра типичният за Бетховен принцип на драматична конфликтност не се разгръща с такава сила и последователност.

Увертюрата „Кориолан“ е с античен римски сюжет

Изгоненият от патрициите пълководец Кориолан обсажда родния си град Рим с помощта на враговете му. Болести, жажда и глад измъчват сънародниците му, майка му го моли за пощада. Той, разкъсван от противоречия, се самоубива.
Бетховен е автор предимно на инструментална музика. Своята единствена опера той пише по настояване на приятелите си и по предложение на директора на Виенския театър Шиканедер от 1803 до 1805 г. (На въпроса на приятелите си, защо не пише друга опера, Бетховен отговаря, че не може да намери либрето, подходящо за неговата музика по сюжет, съдържание, по художествени и поетични качества.) Операта е озаглавена „Леонора или съпружеска любов“, а по-късно, след премиерата, е преименувана на „Фиделио“ /„Вярност“/.
Сюжетът на „Фиделио“ е взет от операта на френския композитор П. Гаво „Леонора или съпружеска любов“ – по либрето на Луи Жан Буйи.

През XVII в. в Испания, близо до Севиля,

в подземието на затвора лежи невинно затворен Флорестан, осъден на гладна смърт, понеже е разобличил незаконните действия на жестокия губернатор дон Пизаро. Жената на Флорестан, Леонора, се преоблича като мъж и под името Фиделио постъпва на работа в същия затвор, за да спаси любимия си съпруг. Когато губернаторът решава да убие Флорестан, промъкналата се в подземието Леонора /„Фиделио/ застава пред него и извиква: „Убий най-напред неговата жена!“ В този кулминационен момент прозвучават фанфари, които възвестяват пристигането на министъра на правосъдието. Той арестува дон Пизаро, а Флорестан е освободен.

До последния ден на живота си композиторът пази опакован ръкописа на „Фиделио“

и го предава преди смъртта си с думите: „От всичките ми рожби тази ми е причинила най-тежки мъки, тя ми е донесла и най-много скръб – затова е най-скъпата. Аз я смятам най-достойната да бъде запазена и използувана за науката за изкуството“. (А. Алшванг, Бетховен, М., Изд. Музика, 1966, стр. 265; и Р. Ролан. От Бройка до Апасионата, С., ДИ „НИ“ 1958, стр. 163.)
А в работата над операта, чийто сюжет напълно съвпада с неговата етика, Бетховен е крайно взискателен и самокритичен. (Бетховен винаги работи бавно, поправя и преработва много свои произведения. „Нищо не може да даде представа за този нечуван труд. Една Ария на Флорестан, едно начало само е писано 18 пъти по 18 различни начина. За един само вик са били необходими безкрайни проучвания“ – пише Ромен Ролан.)

На премиерата /20. 11.1805/ трогателният приятел Стефан Бройнинг

разпространява в полупразния салон една поема-възхвала на Бетховен, за да повиши ентусиазма на публиката, но напразно. Публиката не възприема операта. Критиката също се отнася враждебно към „Фиделио“. Известен дял в причините за неуспеха има и френската окупация на Виена – повечето от гражданите са евакуирани, в града се ширят глад и нищета, в салона температурата е под нулата…
Стефан Бройнинг, Карл Лихновски, княгиня Мария Лихновска, старата княгиня Лихновска-Тун, Матеус Колен и певецът Август Рьокел на съвещание в дома на княз Лихновски настояват Бетховен да преработи някои части на операта, но авторът категорично отказва. Старата и болна княгиня Тун, майчински загрижена за него, го моли да преработи творбата в името на покойната си майка.

Бетховен, трогнат, стоя дълго време прав пред старата и добра негова почитателка,

отметна гъстите си и дълги коси назад, избухна в ридания, извика с очи към небето: „Ще направя всичко, което пожелаете! Заради Вас, графиньо, заради моята майка!“ – пише в спомените си Рьокел. /От Бройка до Апасионата, Р. Ролан. , стр 168/.
Стефан Бройнинг прави промени в либретото и след известно съкращение от три части операта става в две части. Бетховен написва нова увертюра – „Леонора 3“ – най-сполучливата и популярна увертюра към операта. (Увертюрите „Леонора 1“ и „Леонора 2“ са написани заедно с първата редакция.)
Преработената опера под ново заглавие – „Фиделио“, е поставена на 10.04.1806 г., но пак пропада. Бетховен я преработва за трети път /1814/ – този път с успех. За третата редакция е написана нова увертюра – „Леонора 4“. (В този вид, с увертюра „Леонора 4“ и с увертюрата „Леонора 3“ , изпълнявана между двете картини на II-ро действие, операта е позната и днес на публиката. В България „Фиделио“ е поставена за първи път през 1941 г.)

През 1814 г. 20-годишният ученик на Бетховен Игнац Мошелес преработва „Фиделио“ за пиано.

До надписа на Мошелес в края на партитурата „Завършено с божия помощ“ Бетховен написва: „О, човече, помогни си сам!“ Той вярва в бог, олицетворяващ величието и хармонията на природата. Не зачита църковната религия и никога не ходи на църква. Вярата му се опира и на втория стълб oт Кантовата философия – моралната съвест. А когато Стефан Бройнинг го утешава, че непризнатите негови творби по-късно ще бъдат признати, Бетховен отговаря: „Знаеш ли, Стефан, това ми напомня за проповедите на господа свещениците, които утешават нещастните с небето – а оттам никой още не е изпратил никаква вест!…“

Един от най-големите почитатели на Бетховен е граф Андрей Кирилович Разумовски,

руски посланик във Виена, голям музикален меценат. Той притежава собствен квартет, богата колекция от италиански скулптурни работи и огромна библиотека. По негова поръчка Бетховен написва през 1806 г. три от най-хубавите си струнни квартета, оп. 59, в които внася много черти от своя симфоничен стил. Те са истински симфонии за четири инструмента. Наречени са „руски“, защото в тях са разработени руски народни песни от сборника на Иван Прач в библиотеката на графа.

Виенската аристокрация изразява на Бетховен високо почитание. Почитат го даже и тези, които не разбират и не обичат музиката му, защото Бетховен си е извоювал вече име на велик композитор с европейска слава. Снобите гледат на него като на изключително същество, достойно за тяхното внимание, и понякога се опитват въпреки уважението да проявят „господарското“ си отношение. Гордият Бетховен обаче съумява да запази достойнството си и да им изтъкне своето духовно превъзходство.

Случаят с княз Лихновски е описан много живо и ярко от Ромеи Ролан.

През есента на 1806 г. князът поканва Бетховен в имението си в Грец, близо до Тропау. По пътя в каретата той се държи любезно, но щом пристигат в имението, тонът и обноските му веднага се променят, графът взема позата на деспот. В двореца гостуват и френски офицери. Късно вечерта Лихновски с властен тон поисква от Бетховен да свири на пиано пред тях. Умореният Бетховен, който вече се е оттеглил в спалнята си, отказва категорично, но Лихновски разбива заключената врата и иска да го арестува за неподчинение. Бетховен вдига един стол и само граф Оперсдорф, който се хвърля между тях, спасява самонадеяния домакин. Въпреки студения проливен дъжд оскърбеният музикант отива пеш до Тропау, където взема дилижанса и, измокрен, се прибира във Виена. (Черновата на сонатата „Апасионата“ е у него, също измокрена. Със следи от дъжда тя и до днес се намира в библиотеката на Парижката консерватория.)

В квартирата си разбива бюста на Лихновски на парчета и изпраща на княза следната бележка: „Княже! Това, че вие сте княз, е случайно, по рождение. Това, което съм аз, го дължа само на себе си. Князе е имало и ще има с хиляди, но Бетховен е само един!“ (А. Алшванг Бетховен, М., Изд. Музика, 1966, стр. 283.)

Една от най-важните причини, за да стане веселият и склонен към общителност композитор

затворен, мрачен, раздразнителен, с грубоват и тежък характер, са болестите. Още като дете оставя следите си едрата шарка, а през 1796 г. вследствие силна простуда Бетховен заболява от хроничен ревматизъм. Получава и остро възпаление на червата, което по инфекциозен път подготвя почвата за най-голямата катастрофа в неговия живот – глухотата. През 1797 г. по време на турне в Берлин прекарва тежък тиф, който едва не го сваля в гроба и който заедно с по-късно прекараната жълтеница причинява заболяване на черния му дроб. Това от своя страна разстройва нервната му система. През 1804 г. идва продължителна треска, през 1807 г. – остра подагра и силно главоболие, 1821 г. – жълтеница, 1826 г. – възпаление на очите, което едва не довежда до ослепяване… Прибавят се двойна пневмония, плеврит, воднянка – и всичко това съвсем сломява изтощения му организъм.

Около 1800 г. във Виена пристигат братята на Бетховен Йохан, аптекар, и Карл, държавен ковчежник.

Двамата му създават допълнителни неприятности като „отплата“ за неговите грижи да ги изучи като малки. Те постоянно предявяват парични претенции, продават ръкописите му за по-големи суми, а му дават по-малко, а понякога дори обсебват хонорарите. Зад гърба му правят унизителни „пазарлъци“ с издателите от негово име, с което уронват престижа му и го злепоставят.
А междувременно произведенията на Бетховен се изпълняват вече в цяла Европа, не закъсняват и официалните международни признания.

През 1809 г. Холандската академия на науките, литературата и изкуството

го избира за свой член, а през 1823 г. е провъзгласен за член и на Шведската академия на науките и изкуството, за почетен член го избират Филхармонията в Лайбах и Музикалното дружество в Щайбермарк. Заради международната слава и за изнесените от него благотворителни концерти е провъзгласен и за почетен гражданин на Виена.
През един хубав майски ден на 1810 г. красива девойка с черни коси и тъмни очи посещава бедния дом на Бетховен. „В едната стая на жилището му събират праха две-три счупени пиана, маса с три крака, няколко пътни чанти, в които са събрани дрехите му. Във втората стая леглото му – един сламеник и една вехта тънка покривка. Така се е настанил сякаш пътник, който скоро ще тръгне отново…“

Девойката е Бетина Брентано, сестра на познатия на Бетховен виенски търговец Франц Брентано.

По-късно тя разказва, че решила сама да се запознае с Бетховен, понеже никой от нейните познати не смее да я представи на него поради меланхолията му. Тази меланхолия, заради която той се отнася и към най-близките си приятели повече грубо, отколкото вежливо…
Двадесет и пет годишната Бетина е умна и даровита, своеобразна фигура в литературна Германия, наречена по-късно с литературния псевдоним „Сибила“, прославила се с литературно дарование и демократично-обществена дейност. Тя има и слабостта да се сближава с велики мъже независимо от възрастта им, за да обезсмърти името си чрез тях или да задоволи големия си интерес към изкуството. По това време е блила близка и с Гьоте.

Ето как тя описва в едно писмо до него срещата си с Бетховен:

„Когато го видях, забравих целия свят. Завладяват ли ме спомените, светът за мене изчезва. При него аз забравих света, даже и тебе! О, Гьоте! Вярно е, че аз не съм още зряла, но не греша, когато казвам, че той крачи далеч пред цялото човечество. Ще го стигнем ли ние някога? Съмнявам се, той е изпреварил времето си със сто години. Той ми каза: „Аз презирам света, който не подозира, че музиката е по-висше откровение от всяка мъдрост и философия. Аз не се тревожа за бъдещето на моята музика – който я разбере, ще бъде освободен от нещастията, в които се измъчват другите.“ Прониза ме чувството на благоговение пред този гений. Ние се разхождахме по улиците, говорихме за изкуството. Той говореше с голяма страст. (Дружбата с Бетина Брентано позволява на Бетховен да се запознае с Гьоте, чийто гений той отдавна цени /1812/.  А. Алшванг, Бетховен, М., Изд. Музмка, 1966, стр. 352, 353.)

Тази умна и прозорлива девойка дава на своите съвременници

най-ясна и правдива оценка на Бетховеновия гений. Приятелските чувства между Бетховен и Бетина продължават няколко години, но надеждата му да се ожени за Бетина рухва. През 1811 г. тя се омъжва за поета Арним.
Едва благодарение на посредничествто на Бетина двамата гении се срещат в курорта Теплиц на 19 юли 1812 г. Веднага след това Гьоте пише на жена си: „Никога не съм срещал художник, толкова съсредоточен, енергичен и проникновен. Разбирам отлично защо се отнася така своеобразно към околните. След два дни двамата се срещат отново, Гьоте харесва и свиренето на Бетховен, но поетът не допуска близост с един революционер и демократ, който не пропуска да манифестира пред него ненавистта си към аристокрацията: „Придворният въздух се харесва на Гьоте повече, отколкото е подходящо за поета” – пише Бетховен до Хертел. Той запазва за цял живот преклонението си пред поета, но Гьоте прекъсва всякакви връзки с него, не отговаря дори на писмата му.

Гьоте пише до композитора Целтер:

„Запознах се с Бетховен. Талантът му ме порази, но за съжаление той е съвършено цеобуздана личност, която намира целия свят отвратителен. Може би е прав, но без съмнение това не го прави по-приятен за себе си и за другите. Това трябва да му се прости, понеже е лишен от слух… Той е лаконичен и без това, но поради този недостатък е станал още по-мълчалия”.

А ето какво разказва Бетина: „Бетховен и Гьоте се разхождат под ръка в парка на курорта Теплиц. По алеята се задала императрицата с нейните царедворци. Гьоте се дърпал с усилие от Бетховен, който напразно се мъчел да го задържи, застанал на края на алеята, и с дълбок поклон, почти прегърбен, чинно им отдал почитта си. А Бетховен се закопчал, минал гордо край тях и ги поздравил само с докосване на шапката си с два пръста. После казал на Гьоте: „Не ние, а те трябва да ни се кланят! Ние сме по-големи духовни аристократи от тях. Вие им оказвате повече чест, отколкото заслужават. Царете и князете могат да създават колкото искат професори и тайни съветници, да ги отрупват с титли и награди. Но те не могат да създадат велики умове и затова, когато мъже като мен и Гьоте са заедно, тези господа трябва да чувстват нашето величие.. (Л. Синявер, Жизнь Бетховена, М., Музгиз, 1961, стр. 180.)

В Теплиц през същата 1812 г.Бетховен се запознава и с привлекателната девойка Амалия Зебалд,

отлична певица в Берлинската певческа академия, с която известно време поддържа приятелски връзки. Според последните проучвания неговото известно писмо до „Безсмъртната любима”, неизпратено и намерено в архивата след смъртта му, е написано през юли 1812 г. Но адресантката и до днес не е установена. В писмото той изразява най-съкровените си мечти за обич и щастие.„Мой ангел, мое всичко, мое аз… Знам, че само с теб мога да живея – какъв живот!!! Където и да съм, ти все си с мен… Даже реших да скитам по чуждите страни дотогава, докато получа възможността да бъда в твоите обятия… Навеки твой, навеки моя.” (К. Кребс. Бетховен, С., Книгоиздателство „Право“, 1922, стр. 22,23.)

Неосъществената мечта за близост и топлота,

ужасът от глухотата и съзнанието за жестоката присъда на съдбата да остане самотен докрай правят композитора все по-затворен и нещастен. В едно писмо четем трогателната му изповед: „Аз мога да диря опора само в себе си, отвън не чакам никаква подкрепа. Дружбата и подобните на нея чувства ми нанасят само рани. Тъй да бъде! За тебе, бедни Бетховен, няма щастие в живота. Ти трябва да създаваш всичко сам в себе си и само в идеалния свят ще намериш приятели!!!… Остава ми само изкуството, за което ще живея…“ „Чуй ме, същество, не зная как да те назова, изслушай топлата молитва на най-нещастното създание!… Виждаш ме изоставен от цялото човечество, защото не искам да сключа договор с неправдата! Чуй молитвата, която ти отправям, поне за в бъдеще да живея с моя Карл! О, жестока, немилостива съдба! Моето нещастие никога не ще има край!“ – пише той по-късно, след като е осиновил племенника си Карл. (Р. Ролан. Бетховен, С., Изд. Юруков, 1920, стр. 34,35.)

След погрома на Наполеон в Русия през 1813 г.

обединените европейски сили окончателно разбиват французите при Ватерло, а узурпаторът Наполеон е изпратен на пустия остров „Св. Елена“. Във Виена се събират държавните глави и министрите на външните работи на Австрия, Русия, Прусия и Англия да делят Наполеоновата империя. С Виенския конгрес /1814—1815/ е свързано името и на Бетховен.
На конгреса присъстват много дипломати, видни аристократи, висши военачалници, художници, поети, музиканти, композитори… Макар че Бетховен е считан за отявлен враг на монархията и упорит революционер, поканват и него.

Във Виена живее талантливият пианист и педагог Йохан Непомук Мелцел,

чието истинско призвание е музикалната техника. (През 1816 г. Мелцел изобретява съвременния метроном, станал необходимо помагало на всички музиканти по света. По-късно конструира първата грамадна латерна, наречена тогава панхармоникон, на която отначало записва свиренето на отделни музикални духови инструменти, а после и произведения, изпълнени от цял духов оркестър.) Мелцел се свързва с Бетховен и изработва за приятеля си слуховите тръби, с които глухият музикант си служи. По негова поръчка Бетховен написва за неговия панхармоникон баталната фантазия /симфония/ за оркестър „Битката на Уилингтън при Виктория“ /1813/. В нея се прославя победата на английския адмирал Уилингтън над французите при испанския град Виктория. (По това време е модно да се пишат музикални произведения с батални сюжети.)

Използвайки политическата ситуация по време на Виенския конгрес,

практичният Мелцел организира на 8.12.1813 г. голям концерт с благотворителна цел в университетската зала, на който заедно със Седма симфония на Бетховен се изпълнява и тази военна симфония. В изпълнението участват над сто най-видни музиканти на Виена под диригентството на Бетховен. Салиери и Вейгл ръководят двете разделени оркестрови групи /към симфоничния оркестър са включени и два големи военни оркестъра/. Дава се пълна илюзия на битката. Хумел и младият Майерберг възпроизвеждат артилерийските изстрели на специални барабани. (Когато питат Бетховен дали е чул нещо от тази страхотна „музикална канонада“ по време на концерта, той отговаря: „Чувах само големия барабан.“) Участват още цигуларят Шупанциг, виолонистът Ромберг, контрабасистът Драгонети, Рихард Вагнер, Майзедер, Игнац Мошелес, братя фон Блументал, Шлезингер, Шпор и други.

Интересната творба се посреща изключително възторжено и от публиката,

и от критиката и на първия, и на втория, и на третия концерт, който събира пет хиляди слушатели. Парадоксалността на тази реакция е очевидна като знаем, че въпросната творба е без особени достойнства и самият автор я нарича „глупост“ и „безсмислие“. Бетховен достига върха на своята слава (През тези години проф. Клайн снема маска от лицето на големия музикант.) и спечелва значителна сума, която влага в банкови акции. А той може да предложи за конгреса много по- хубава музика, с по-достоен сюжет…

През целия този период не престават интригите на приближените до двореца музиканти срещу Бетховен.

След 1803 г. дворцовият капелмайстор Антонио Салиери издава заповед, с която под страх на уволнение се забранява на придворните музиканти да изпълняват произведения на Бетховен. Приблизително по същото време във висшите учебни заведения забраняват да се разглеждат и да се свирят произведенията на Бетховен заради това, че в тях са нарушени някои традиционни композиторски правила и заради новаторския дух, неотговарящ на установената форма и стил. Младите музиканти обаче така са завладени от неговата музика, че тайно купуват, изучават и свирят неговите творби.

В тази враждебна атмосфера сред дворцовите среди изключение прави само ученикът на Бетховен ерцхерцог Рудолф.

Интересни са отношенията между тях. Още при първия урок в двореца младежът е придружаван от церемониалмайстор, който показва на Бетховен как трябва да се държи с член от кралската фамилия. Учителят пламва разгневен, веднага отваря вратата на стаята за музика и най-безцеремонно заявява на ерцхерцога пред царемониалмайстора: „Принце, нека да сме наясно! Аз съм тук, за да Ви давам уроци по пиано, нали? Засега аз свиря на пиано малко по-добре от Вас и това е вярно, нали? Не съм склонен дори и за сто дуката на час да лазя на четири крака пред Вас!“ Ужасеният царемониалмайстор веднага пръска слух в двореца за грубите отношения на Бетховен към член от кралската фамилия, но принц Рудолф оценява достойнствата на учителя си и остава един от най-честните негови почитатели.

Третият творчески период на Бетховен, от 1813 г. до смъртта му /1827/,

е най-малко продуктивен. Причина за това са болестите, тежката глухота, а най-вече безкрайните неприятности, които му създава осиновеният му племенник Карл. (Братът на Бетховен Карл, умрял през 1815 г., му завещава опеката над малолетния си син, който носи неговото име. Бетховен, изпълнен с чувство за семеен дълг и с надежда да сложи край на самотата си, приема с радост това задължение въпреки решителната съпротива на майката на момчето. Едва след дълги съдебни процеси, след много унижения, оскърбления и неприятности /в съда го наричат „безбожник“, „безнравствен“, „пияница“, за да го лишат от правото на настойник/, през 1820 г. съдът решава детето да бъде предадено на Бетховен.)

Отначало Бетховен се чувствува много щастлив.

Карл живее при него, но после избягва при майка си. Тогава Бетховен го дава в частен пансион. Но колкото повече грижи полага Бетховен за него, толкова повече Карл проявява своите отблъскващи качества. Той става непоправим лентяй, лъжец, интригант, комарджия, пияница.
Карл открито изразява и своето неуважение към чичо си. Венец на всичките прояви на Карл е опитът му за самоубийство с пистолет /1826/ поради дългове от картоиграчество и за да избегне предстоящите изпити в колежа. Съвременниците споделят, че Бетховен страда много повече, отколкото самонаранилия се в главата Карл и че за по-малко от една година 56-годишният композитор остарява и отслабва до неузнаваемост.

Заради неблагодарния си племенник през последните години от живота си Бетховен

живее скромно, почти мизерно. „Доведен съм почти до просия, а съм принуден да си давам вид, че не ми липсва най-необходимото… Соната оп. 106 е написана при трудни обстоятелства. Тежко е човек да работи, за /да си изкарва хляба“ — пише той по това време. Осемте банкови облигации, купени с парите, спечелени през благодатните 1814-1815 г., са неприкосновени, тайно и строго пазени за обезпечаване живота на неблагодарния „син“. Бетховен продава една единствена акция през 1827 г., преди да умре, за да купи необходимите вещи и облекло на Карл, с ходатайство назначен офицер във войската.

Въпреки грубоватия си характер, избухливостта и проявяваната понякога нервност Бетховен

е добър и състрадателен. В основата на нравствената му етика е искрената му любов към бедните и нещастните: „Не признавам друг признак на превъзходство освен добротата… Още от детинство никога не е отслабвал стремежът ми да служа на бедното страдащо човечество. Никога не съм приемал възнаграждение за това. Нямам нужда от нищо друго освен от чувство на задоволство, което винаги придружава доброто, което сме могли да направим…“ (Р. Ролан, От Бройка до Апасионата, С., ДИ „НИ“ 1958, стр. 20.) Той свири на редица благотворителни концерти, подарява много от произведенията си на благотворителни организации с право те да ги печатат и продават.

След като изслушва изпълнението на пиано на 11-годишния Лист в 1822 г. Бетховен

му предрича бляскаво бъдеще, после го прегръща, целува го и му казва: „Да направиш щастливи много други хора с изкуството си няма нищо по-добро и по-красиво.“ На друго място пише: „Готов съм да направя нещо за страдащото човечество изобщо не само сега, а винаги, до последната си въздишка.“
„Животът е тежък. За онези, които не се примиряват с посредствеността и неправдата, той е всекидневна борба и най-често печална борба, без величие, без щастие, обречен на самота и мълчание“… Бетховен е най-големият и най-добър приятел на тези, които страдат и които се борят. Когато сме натъжени от житейските несгоди, той е онзи, който ни утешава с музиката си, като се потопим в този океан от воля и вяра“ /Ромен Ролан/.

Дълбоко етични са отношенията на композитора и към неговите по-млади колеги.

Когато в 1822 г. Росини посещава Бетховен, той изказва задоволството си от комичните му опери и най-вече от „Севилският бръснар“. Препоръчва му да пише повече в стила на „опера-буфа“.
През следващата година Бетховен е посетен от Карл Мария фон Вебер, придружен от неколцина известни музиканти. Те го приветстват с думите: „Поднасяме нашите поздрави на великия немски композитор. Няма да Ви отнемем много време…“ Бетховен предварително разбира още недоизписаната мисъл, прекъсва ги: „Глупости!“. Протяга ръце и прегръща Вебер: „Хей, дяволе! Какво храбро момче си ти!“ Стаята е затрупана с книги, партитури, пръснати по пода и по столовете нотни листове. На столовете отдавна никой не е сядал. Бетховен ги накланя един по един, изтупва праха с широките си длани и поканва гостите да седнат. Той искрено се възхищава от „Вълшебният стрелец“, поощрява Вебер.

Опитите на младия Шуберт да се срещне с „Майстора“ до един пропадат.

Той му оставя сбирка от 60 свои песни, а преди това – вариации оп. 10, които хазяйката предава на Бетховен чак когато е на смъртно легло. Въпреки това той ги преглежда най-внимателно, с часове не се откъсва от тях и остава поразен от гения на Шуберт. Съжалява, че не се е запознал по-рано с творчеството му и се учудва как на тази възраст е успял да напише толкова много талантливи песни: Възкликва: ..У този Шуберт наистина има божествена искра!“

Мощната фигура на Бетховен започва да отслабва, кожата му придобива жълтеникав цвят, погледът губи от своята живост. Поетът Релщаб едва не заплаква, „като вижда този болен човек, с посивели, щръкнали буйни коси, с жълто лице, издълбано от страданието, с благ, напоен с тъжна скръб поглед“.

Синът на Стефан Бройнинг, Герхард Бройнинг,

през погледа на десетгодишно момче оставя едно от най-хубавите описания на Бетховен от последните му години. Бетховен обиква „дребосъчето“, както нарича малкия Герхард, и почти всеки ден се разхожда и разговаря с него като с възрастен. „… Бетховен излизаше на разходка в града или вън от него винаги небрежно облечен. Почти винаги погълнат от мислите си, той ги обсъждаше, жестикулирайки, когато вървеше сам. Ако вървеше с друг, говореше силно и много бързо, но тъй като събеседникът му трябваше винаги да пише в разговорната тетрадка отговора, той често се спираше, което правеше гледката още по-странна… Жестикулирането, силният му глас, безцеремонността му бяха причина да го гледат като луд. Минувачите се смееха… Племенникът му Карл се срамуваше да върви с него. Аз, напротив, се гордеех да се показвам с този славен човек…“ (Р. Ролан, Последните квартети, С., ДИ „НИ“, 1964, стр. 172, 173.)

Композиторът остава докрай верен на своите политически убеждения.

„Да презираш фанатизма, да строшиш скиптъра на глупостта, да воюваш за правата на човечеството хе-е! Никой лакей на принцовете не може да направи това! За това се искат свободни души, които предпочитат смъртта пред ласкателството, бедността пред робството. И знай, че между тези души моята не ще бъде последната!…“ (Ролан, От Бройка до Апасионата, С., ДИ „1958, стр. 21.) Тези думи на професора му от бонския университет Евлоги Шнайдер стават верую на гордия, свободолюбив и непреклонен Бетховен.

Въпреки глухотата си Бетховен страстно се интересува от политическите събития.

„Той обсъждаше с рядка интелигентност, с ясен ум и с точен поглед политическите събития. Обичаше републиканския принцип, свободата и националната независимост, искаше всички да участвуват в държавното управление.“

Той ненавижда органите на държавната буржоазно-бюрократична машина и техните методи, възмущава се, че над народа имат власт и управляват света най-ограничените, само защото сляпата съдба ги е облагодетелствувана с богатства и ги е поставила на тронове: „Нашето време се нуждае от могъщи умове, за да шибат подлите и нечисти човешки души!“

„… След 50 години навсякъде ще има републики!“ – гръмко се произнася Бетховен. Приятелите му уплашено се озъртат. Един от тях го предупреждава в писмената тетрадка: „Не говорете тъй силно, шпионите слухтят! Ще ви чуят! А в Австрия това е опасно.“ Друг му пише: „Ще свършите на ешафота!…“ (Р. Ролан, Finite comoedia . С.. ДИ „НИ.“, 1962. стр. 148, 149.)

„… Бетховен беше бунтар, но винаги за доброто на хората, за справедливостта, за радостта, която искаше да достави на всички хора. Защото радостта е за всички” – пише Едуард Ерио. С тези високи идеали е свързано цялото творчество на Бетховен, което го характеризира като цялостна личност, като велик художник-гражданин.

Читателят с основание би се запитал: защо тогава властта в монархическа Австрия не предприема нищо срещу Бетховен,

която никак не се церемони даже и с аристократи? След задълбочени проучвания на архивни документи Ромен Ролан обяснява, че министърът на полицията предава два доклада до императора с обвинителни материали против Бетховен, но дворецът не се решава да го арестува. Бетховен е вече много известен, особено в Англия, Америка, Франция и Русия, и арестуването му би вдигнало излишен шум, би дискредитирало авторитета на Австрия. Веднага след смъртта на Бетховен обаче полицията нахлува в жилището му и конфискува някои от книгите му с бунтовно съдържание.

Въпреки действието на потискащите го фактори и в последния период от живота си Бетховен композира доста напрегнато.

През 1825 г. той пише, че се ръководи от латинския девиз: „Nulla dies sine linea” ,т. е. „Нито ден, без да напише поне един ред”.
По предложение на издателя Диабели Бетховен участва в конкурс за композиране вариации върху един валс от самия Диабели. Участват около 50 композитори. Бетховен написва 33, една от друга по-изискани вариации за пиано върху този бездарен валс. От 1823 до 1826 г. Бетховен се връща отново към камерния жанр, като създава последните си пет струнни квартета /от № 12 до № 16/. Това са едни от най-блестящите камерни произведения в световната музикална литература, грандиозни по замисъл и идея, върхът на които е четиринадесетият квартет. За никой друг квартет Бетховен не полага толкова пламенен труд. Това е истинска изповед на композитора.

Първите три квартета – №12, 13 и 14,

са написани по поръчка на големия познавач и ценител на музиката, руския княз Николай Галицин. След като урежда в Петербург първото в света изпълнение на „Тържествената Меса”, Галицин пише на Бетховен /8.04.1824/: „Вашият гений е изпреварил вековете и може би няма достатъчно просветени слушатели, за да се насладят на цялата красота на тази музика. Но потомството ще Ви окаже нужната почит и ще благославя паметта Ви много по-добре от вашите съвременници.”

„Тържествената меса” /„Миса солемнис“, 1823/

е поръчана във връзка с тържествата по случай даване звание архиепископ в 1822 г. на почитателя и ученика на Бетховен – ерцхерцог Рудолф. Работата над месата обаче продължава почти пет години и е завършена една година след тържествата. Месата е за 4 солисти, 4 големи хора и голям оркестър в 5 части: „Кирие” /„Господи, помилуй”/, „Глориа” /„Слава”/, „Кредо” /„Вяра”/, „Агнус деи”/„Агнец божи”/, „Дай ни мир. Амин”. Въпреки църковната форма по съдържание, строеж и изпълнителски проблеми тя е чисто светско произведение. В нея с огромна мощ са изразени безмерните човешки страдания, надежди, радостни пориви. Разкриват се идеите на един необятен свят. Изпълнявана е винаги в концертна обстановка и няма нищо общо с католическата традиционна меса.
„Тържествената меса” и Деветата симфония са апогеят на Бетховеновия симфонизъм.

Бетховен замисля Деветата симфония отдавна.

Запазени са ескизи от 1809, 1815, 1817 г., докато през 1821 г. започва най-напрегната работа върху нея едновременно с „Тържествената меса”. През пролетта на 1823 г. той работи във вилата на барон дьо Проней близо до Виена, като по време на почивките от работата над Деветата съчинява великолепните си вариации. Под палещото слънце или в проливен дъжд той се разхожда в близката гора и в полето, скицира на ум част по част, такт по такт, изгражда гигантската постройка тухла по тухла! Никого не приема, забранява дори на секретаря си Шиндлер да идва при него, без да го е повикал. Упорито и многократно, с радостно увлечение преработва отделни части, настойчиво търси не само най-добрата форма, но и абсолютна, естествена хармония между форма и съдържание.

Изпитва голяма творческа радост, съзнавайки, че плете венеца на своето творчество. Той казва: „Радвам се като дете на симфонията.“ /Ромен Ролан, Деветата симфония/.
Симфонията завършва с Шилеровата „Ода на радостта“ („Ода на радостта“ на Шилер /1785/ завладява младежта със своята общочовешка, хуманистична идейност. Отначало тя е наречена „Ода на свободата“, но заради цензурата Шилер изменя заглавието.). Отначало симфонията не е замислена с хоров финал, тази идея идва постепенно, в процеса на работата, през есента на 1823 г.

Но Бетховен е крайно взискателен към текстовете, върху които пише музика.

Шилеровият текст на одата не го задоволява напълно и той прави подбор на стиховете, размества части, отхвърля онова, което смята, че не му е нужно, даже променя някои стихове. Ото Бенш твърди, че „текстът на одата е станал поема, почти дело на самия Бетховен, който е използвал стиховете на Шилер, тъй както архитектите на Ренесанса са използвали античните форми, за да издигнат сгради от съвсем различен вид“ /„Деветата симфония“, стр. 79/.

Когато завършва Деветата симфония, Бетховен възкликва: „Exegi monumentum!“ „Издигнах паметник“. През февруари 1827 г., един месец преди да умре, Бетховен предава оригиналния ръкопис на Деветата симфония в Берлинската библиотека, където се съхранява и до днес.
Деветата симфония е безсмъртно обобщение на цялото творчество на Бетховен, на неговия гениален симфонизъм и представлява гигантски етап в развитието на музикалния реализъм. Героизмът, мъжеството, жизнерадостта, народната песенност, благородството, поетическата нежност, философската мащабност на Бетховеновото делоса концентрирани в„Деветата симфония.

Тя е най-висше достижение на Бетховеновия героико-драматичен,

монументален симфоничен стил, най-великото революционно произведение в световната история на изкуството. Творбата обхваща широк кръг от образи, идеи и преживявания, манифестира огромна вяра в идващото освобождение на човечеството. Симфонията е драма не на отделната личност, а на милионите, откъдето произтича нейната неоценима хуманистична стойност. И радостният победен финал е израз на радостта, на оптимизма на цялото човечество. В нея е изразена вечната идея за свобода, мир и братство между всички хора по света.

Деветата симфония е станала синоним на името на Бетховен, синоним на мъжество, смелост, борба за свобода и хуманизъм в изкуството. „Народите стигнаха дотам да я издигат до себе си върху барикадите на революцията като символ на свободата“ – пише Ромен Ролан.
Симфонията и особено хоровият финал въздействат със съвършената си простота и достъпност, с изключително богатата мелодичност, с народностния дух.

В биографията си Вагнер пише, че след като чул една симфония на Бетховен в 1839 г. в Париж,

го втресло и се разболял. „След като оздравях, аз станах музикант“, добавя той. Случката е действителна, това е Деветата симфония. „С Деветата симфония на Бетховен започва нов музикален свят, досега не съвсем ясен… Въздействието на тази симфония е неизразимо: отначало тя ви поразява, притиска съсувоята монументалност като сводове на исполинско готическо здание: минава минута и този ужас се превръща в тихо благоговейно чувство. Вие се вглеждате и с учудване забелязвате, че стените на храма от горе до долу са покрити с филиграни, че цялата тази страшна маса елека, въздушна, пълна с радост, живот и грация“ – пише руския музиковед Одоевски. (Л. Синявер, Бетховен, И. НИ, С., 1962, стр. 33.)

Деветата симфония на Бетховен е служила и ще служи във всички времена

на най-хуманните цели на изстрадалото човечество – мира и братството между хората, винаги ще звучи съвременно. Симфонията и „Месата в ре“ стават тласък за нови творчески планове: „Аполон и музите няма да ме изоставят на скелета с косата /смъртта – б.а./, защото им дължа още толкова неща!… Преди да замина за Елисейските поля, трябва да оставя онова, което духът ми вдъхновява и нарежда да довърша. Струва ми се, че досега едва съм написал няколко ноти…“ – пише Бетховен през 1824 г. (Р. Ролан, Последните квартети, С., ДИ „НИ“, 1964, стр. 104.)

Деветата симфония укрепва международната известност и слава на своя автор.

(Интересно е, че независимо от това му отказват назначение като композитор във Виенския кралски театър…) Канят го да живее и твори в Лондон, стараят се да го привлекат и в Берлин – граф фон Брюл го поканва да изнесе там концерт от последните си произведения. Всичко това предизвиква тревога у виенските ценители на музиката и приятели на Бетховен, които през февруари 1824 г. изготвят историческото послание до композитора – най-великолепното от всички приветствия, които някога са славили един велик артист. Виенският артистичен свят се обръща с дълбока почит и възхищение към последния още жив виенски класик, моли го да създаде нова оперна творба, за да подпомогне борбата за немска национална оперна музика, неговите най-нови творби да се изпълняват първо във Виена. Под адреса са подписите на графовете Лихновски, Дитрихщайн, Едлер фон Лозел, на издателите Диабели, Щайнер, Артария и Ф. Кастен, на музикантите Карл Черни, Хаушка, абат Шадлер, Андреас Щрайхер, на литераторите Кристоф Куфнер, Антон Халм, Кизеветер, Зонлайтнер, И. Н. Билер, стария, верен и болен приятел В. Змескал и други.
Бетховен е трогнат до сълзи от това вълнуващо послание, изпълнено с обич и възхищение, и решава да остане във Виена.

С помощта на някои от подписалите адреса почитатели Бетховен

организира голяма „академия“ /концерт/ на 7.05.1824 г. в театър „Кьортнер“ с програма: увертюрата „Освещаването на дома“, три части от „Тържествената меса“ /„Господи, помилуй“, „Вяра“, „Агнец божи“/, Девета симфония. Партиите на сопрана и алта изпълняват талантливите млади унгарски певици Хенриета Зонтаг и Каролина Унгер, мъжете солисти са Хайцингер и Зайпелт. Оркестъра дирижира Игнац Шупанциг, а хора – Умлауф. Бетховен подава първите тактове в началото на всяка част и следи спазването на темпото.
Залата е препълнена, донасят дори на ръце добрия приятел Змескал фон Домановец. Само царската ложа е празна – дворът бойкотира републиканеца… Бетховен няма черен фрак, както изисква етикецията при подобно тържество, затова се явява със стар тъмнозелен фрак, който на осветлението със свещи изглежда почти черен…

Успехът е триумфален. Аплодисменти разтърсват залата

очите на музикантите са изпълнени със сълзи. Цялата публика, станала на крака, ръкопляска, тропа с крака, шапки и кърпи хвърчат във въздуха, ръцете махат за поздрав… Подобна буря от възторг залата не е виждала! Единствен глухият Бетховен, объррнат с гръб към публиката, не вижда и не чува нищо. Тогава певицата Унгер се приближвава до него, хваща го подръка и го обръща към публиката. Бетховен разбира огромното въздействие на своята музика, вижда искрящите от вълнение очи и дълбоко развълнуван и просълзен, се оттегля зад сцената.

Публиката приветства Бетховен последователно пет пъти – нещо „неетично“ и „противообществено“ според етикецията на аристокрацията: три пъти може да бъде аплодиран само императорът, а всички други – само два пъти. Но този път публиката не се съобразява с тази традиция…

Глухотата на Бетховен е почти пълна и слуховите тръби от есента на 1815 г.

вече престават да му служат. В началото на 1816 г. той въвежда „разговорните тетрадки.“  Когато излиза вън от дома си, в джоба му винаги стърчат разговорна тетрадка, нотна тетрадка и голям дюлгерски молив. Когато събеседникът му започва да пише въпроса или отговора, Бетховен бързо разбира мисълта, отговаря и веднага преминава на друга тема. Затова и в разговорните тетрадки има много недоизказани мисли, незавършени въпроси.

Разговорните тетрадки на Бетховен – До края на живота си Бетховен използва 400 разговорни тетрадки, които са ценен източник за темите на разговор, политическите му изказвания, творческите проекти. За съжаление до наши дни са запазени само 136. По вина на сътрудника му Шиндлер са изгубени или унищожени 264 – най-интересните, между които и онези с политическите изказвания на композитора, нападки против императора и престолонаследника и други високопоставени лица, в които композиторът изразява постоянния си бунт срещу върховната власт и правовия ред във феодална Австрия. С това Шиндлер, според Ромен Ролан, нанася неповторима беда на историята на музиката. Мотивът на Шиндлер за унищожаването на тетрадките е, че „ ако императорът ги прочете, има опасност да нареди да унищожат всички останали тетрадки на Бетховен“…
Някои от запазените 136 разговорни тетрадки на Бетховен, продадени от Шиндлер на Берлинската кралска библиотека, се намират днес във Виенския музей, а една – в библиотеката на Московската консерватория.
Доктор Бертолини, личен лекар на Бетховен, заболява от холера четири години след смъртта на композитора. Страхувайки се да не умре, той изгаря намиращите се у него голям брой писма на Бетховен, които биха хвърлили обилна светлина върху интимния живот на великия музикант.

Бетховен не може да чува музикалните звуци,

но следи изпълнението на пиано по движението на пръстите, а на струнните инструменти – по движението на лъковете. Острата наблюдателност му позволява да забелязва и най-малките неточности, да открива всяко отклонение от темпото и ритъма. През 1825 г. например при репетицията на един негов квартет цигуларят Бьом свири в последната част същото темпо, както и в другите части, вместо указаното темпо Vivace. Бетховен, свит в ъгъла, като че ли не забелязва грешката, но след репетицията отива при изпълнителите, задрасква темпото, което сам е определил за последната част, и казва: „Може да остане и така!…“ А при репетиция на квартета в ла-минор той изразява недоволството си от единия цигулар, като взема инструмента от ръцете му и показва сам как трябва да се изсвири пасажът.

Все пак глухотата на Бетховен не е абсолютна. Има мигове, когато чува някои тонове и това му доставя голяма радост. (През 1826 г., когато живее в последното си виенско жилище – „къщата на черните монаси“, близо до жилището на Стефан Бройнинг, Бетховен е поканен на обед у тях. Малката дъщеричка на Стефан, Мария, изпищява пронизително. Бетховен я чува и изразява радостта си с бурен смях.)

През последните години от живота нуждата жестоко преследва Бетховен.

Той се обръща за помощ към брат си Йохан, когото е издържал като ученик и често го е подпомагал материално. С негова помощ Йохан е купил аптека, вече е преуспял, но вместо да помогне на брат си, той го поучава как трябва да живее, за да му стигат парите. Отдолу се подписва: „Йохан ван Бетховен – владетел на имение.“ Това раздразва Лудвиг, който му отговаря: „Аз ти исках пари в заем, а не съвет! Лудвиг ван Бетховен – владетел на разум.“

През есента на 1826 г. Йохан поканва брат си да живее известно време в имението му в Гнайксендорф, близо до Виена. Бетховен отначало отказва, но после заминава за имението, където живее два месеца. Когато пристига късно вечерта, никой не го посреща, а стаята, определена за него, е бедно мобилирана и без отопление. Първите две седмици не плаща нищо, но след това му определят ежедневна такса за наем, храна и други разноски, даже и за отоплението…

Там Бетховен композира последните си два квартета и един квинтет.

Сутрин става в 5,30 часа и веднага започва да работи много шумно, като пее, вика, тупа с крака и ръце, за да отбелязва такта. В 7,30 часа закусва и веднага тръгва из полето. „… Приличаше на луд, който си говори сам на глас, вика и размахва ръце като крила на вятърна мелница, без да обръща внимание на селяните, които му крещят, че гази нивите и плаши стадата им…“ (Р. Ролан Finita comoedia , С., ДИ „НИ“, 1962, стр. 11.) В 12,30 часа се връща да обядва, почива до 3 часа и се отправя към полето… При залез слънце се връща, вечеря и работи до 10 часа вечерта.
„Немски музикален вестник“ пише: „… Там Бетховен има толкова скромен вид, че когато придружава брат си у съседите и познатите му, домакините мислят, че е слуга и му дават чаша вино да се почерпи.“ (Пак там, с. 11.)

Към края на месец ноември Бетховен иска да се прибере във Виена.

Брат му не му дава закрита кола и Бетховен е принуден да пътува с открита млекарска каруца без зимни дрехи. По пътя завалява студен дъжд, който се обръща на снежна буря. Пристигна чак в село Сен Пьолтен и пренощува в неотопленото селско ханче. Същата нощ го втриса и вдига висока температура, а на другия ден пристига с дилижанса във Виена вече тежко болен: двойна пневмония с висока температура. Изпраща племенника си Карл да повика лекар, но той остава да играе билярд в едно кафене до късна нощ, забравяйки задължението си към своя болен чичо. На втория и третия ден повикват лекарите Браунхофер и Щауденхалц, но те не се отзовават. Чак на петия ден от заболяването на Бетховен бившият му секретар Холц, научавайки, че композиторът е болен, повиква д-р Ваврух, който веднага поема лечението. Благодарение на железния си организъм Бетховен преодолява тежкото простудяване, но то се отразява върху другите му болести – жълтеница, плеврит, общо разстройство, воднянка… В корема му се събира много вода, което го задушава. Правят му няколко операции, които той понася мъжествено, даже намира сили да се шегува.

Борбата със смъртта продължава близо 4 месеца.

Щом почувства известно подобрение, Бетховен започва да излиза от дома си, но веднага след това е принуден пак да пази стаята. При него идват често най-добрите му приятели – Стефан Бройнинг с малкия си син Герхард, Шиндлер бди денонощно над него. Племенникът му Карл заминава за полка в Иглау, където е назначен офицер и по такъв начин избягва каквито и да са задължения към чичо си.
Малко радост донася на Бетховен подаръкът, изпратен му от лондонския фабрикант на арфи Щумпф – пълното издание на произведенията на неговия кумир – Хендел, По цели дни го прелиства и чете с удоволствие.

При тежко болния идват на посещение и други приятели и почитатели.

Един ден идва и Йохан Хумел с жена си. Лицето на Бетховен е покрито с пот. Жената на Хумел го избърсва с кърпичката си. Присъстващият Хилер пише по този повод в спомените си: „Никога няма да забравя признателния поглед, който безжизнените очи на Бетховен отправиха към нея!“…
Бетховен преустановява всякаква творческа работа. Остава и без средства – няма с какво да посреща дори разходите за наем, лекари, медикаменти. На 22.11.1827 г. се обръща с писмо за помощ към английските си приятели Мошелес и д-р Самарт, които веднага събират значителната сума от 100 лири стерлинги. Шиндлер пише по този повод: ,,… Сърцераздирателно беше да го видите как скръства ръце и потъва в сълзи от радост и благодарност. Той прилича повече на скелет, отколкото на жив човек… Няколко дни беше с повишено настроение. Много пъти заявяваше: „За да изразя най-горещата си благодарност към Лондонското филхармонично дружество, обещавам да му поднеса една нова симфония, най-хубавата си симфония, чиито скици са вече готови /Десета/, една увертюра /„Бах“/ или каквото пожелае дружеството. Дано само небето ми върне по-скоро здравето…“ (Пак там, стр. 54.) Последното, което Бетховен написва само 20 дни преди смъртта си, е андантето от един квинтет за флейта. („Андантето“ е публикувано през 1840 г. под заглавие „Последните музикални мисли на Бетховен“. Остават недовършени Десетата симфония, операта „Мелузина“, увертюрата „Бах“, които са скицирани, както и незапочнатите проекти за музика към „Фауст“ от Гьоте и реквием.)

Състоянието на Бетховен се влошава от ден на ден.

На 23.03.1827 г. той казва на Шиндлер класическата латинска мисъл „Plaudite, amici, comoedia Anita esf «Аплодирайте, приятели, комедията е свършена!“/. Назначава Стефан Бройнинг и доктор Бах за опекуни на племенника си Карл, комуто завещава и всичкото си имущество. Показва на Бройнинг тайния шкаф в стената, където са скрити седемте банкови акции, пазени също за Карл. На 24.03. престава да говори, започва агонията. При него дежурят непрекъснато на смени Шиндлер, Стефан Бройнинг, Анселм Хютенбренер – фанатичен почитател на Бетховен и приятел на Шуберт и Холц.

На 26.03.1827 г. след обед Хютенбренер остава сам при Бетховен. Тежки облаци надвисват над Виена. Разразява се силна буря. В 17:30 часа светкавица осветява снега и затъмнената стая. Миг след това силен гръм разтърсва небето и къщата. Бетховен отваря очи, протяга дясната си ръка и размахва юмрук към небето в заплашителен жест, като последна схватка със съдбата. Но ръката му веднага пада, очите му се затварят. Той умира сякаш в борба със стихиите. Верният приятел, разбирайки, че това е краят, целува очите, устата, лялото и ръцете на мъртвия вече Бетховен. (Тази сцена е описана от Хютенбренер.)

Същия ден младият художник Йозеф Данхаузер прави скица,

посмъртна маска и отливка от ръцете на Бетховен. Маската издава страшните душевни и физически страдания на композитора в последните месеци – лице отслабнало и съсипано, устните трагично стиснати, „като че ли на тях е замръзнало едно последно стенание“.
Бройнинг намира в тайния шкаф 7-те акции, завещани на Карл, писмото на Бетховен „До безсмъртната любима“, портретите на Джулиета Гуичарди и графиня Ердьоди.
Доктор Йохан Вагнер, асистент в патологическия музей във Виена, прави аутопсията. Черният дроб вследствие цирозата се е свил наполовина, жилав е като кожа и е станал сивозелен. Съставя се и протокол за аутопсията на ухото с всичките му изменения, на основание на които по-късно д-р Мараж обяснява причините за оглушаването на Бетховен.

Погребението се извършва на 29.03. в 15 часа в гробището Веринг.

Ковчега носят италианските певци от театъра на Барбайя. Те изпълняват „Мизерере“, написано от Зайфрид по една композиция на Бетховен от 1812 г., и песента „Бързо се приближава смъртта до човека“ из „Вилхелм Тел“ от Бернхард Вебер. Осем души капелмайстори държат кордоните на саркофага. След тях вървят тридесет и шест факленосци, следвани от музиканти и издатели. Оркестър свири погребалния марш из Сонатата в ла-бемол мажор. Повече от двадесет хиляди души придружават процесията. Всички приятели и почитатели на Бетховен и всички хора на изкуството са в множеството. Дори австрийски император не е погребван при такава многолюдна процесия. Погребението придобива всенароден характер, училищата се затворени, Отсъстват само членовете на императорската фамилия – тя не е простила на Бетховен републиканските му убеждения…

На Бетховен издигат паметници във Виена, Хайлигенщат, Бон и другаде.

По-късно Виенската община пренася останките му от Верингските гробища в квартала на музикантите, където се намират и сега.
Не се е минал месец от погребението, и от кредиторите на Бетховен е обявена публична продажба на неговите вещи и ценности. Продават се на безценица всички вещи – от чиниите до пианото. Най-варварски се разпръскват реликвите, свързани с живота на неповторимия гений. Една цигулка на Дж. Гуарниери от Кремона, друга – на Николо Амати, виола на Винченцо Руджеро и виолончело – на Андрей Гуарниери са разпродадени на невороятно ниски цени. (Всички те много по-късно са събрани и сега се пазят в Държавната библиотека в Берлин.)

Добрият и предан Стефан Бройнинг се притичва на търга,

но успява да запази от похищението на варварите само два дамски портрета – на Жулиета Гуичарди и графиня Ердьоди, екземпляра на Одисеята, толкова пъти препрочитана от Бетховен и с много бележки по нея, две-три други книги, едно черно сандъче, малкия пюпитър от бяло дърво и няколко други дребни предмета. Смъртта на обичния му приятел, ужасната гавра с реликвите на композитора се отразяват зле на и без това разклатеното здраве на Бройнинг. При унизителната сцена на търга той припада, занасят го на ръце в дома му. След месец 55-годишният Бройнинг умира. Погребват го до гроба на любимия му приятел Бетховен.

Ha 5.11.1827 г. е обявен нов търг за продажба на оцелелите дотогава ръкописи и книжа на Бетховен.

Големи ценности са разпръснати и разпродадени на безценица на издателите Артария, Аслингер и други. Така например ръкописът на Петата симфония, написан от ръката на Бетховен, с всичките бележки, поправки и допълнения, се продава само за … 6 флорина, скиците на Месата – за 2 флорина, партитурата на четвъртата симфония – за 4 флорина, Андантето от Пасторалната симфония – за 3 флорина, откъс от „Егмонт“ – за 20 кройцера и т.н. – жестока картина на варварско отношение към едно безсмъртно духовно наследство!

Огромно е историческото значение на Бетховен.

Музиката му е навлязла дълбоко и трайно в човешкия бит. Тя е навсякъде, където живее човекът, органична част от цялата общочовешка култура. Музиката на Бетховен е една от най-светлите, най-висшите прояви на многовековната история на човешкия прогрес. „Няма човек, поне малко чувствителен към музиката, пред очите на когото тя да не се е явила като светакавица в някой час на живота му, както се явява пред очите на „героя Камоенс“ геният на бурите“, пише Ромен Ролан. (Р. Ролан, Бетховен , С., ДИ „НИ“, 1962,. стр. 94.)

Тази музика е създадена от художник, който се ръководи от най-хуманна и алтруистична естетика: „Винаги съм имал за водач в моята кариера не личния интерес, а интереса на изкуството, облагородяването на вкуса и устрема на моя гений към най-възвишения идеал и съвършенство“.  Тази музика е дело на свободен творец, със свободни и високи естетически принципи: „Няма правило, което да не може да се наруши заради красотата” (Р. Ролан, Бетховен, Изд. Юруков, С., 1920, стр. 77.)

И най-силните думи, и най-подробните анализи са безсилни да изразят емоционалната мощ, безкрайната дълбочина и широта на музиката на Бетховен. … Но и още нещо: „Човек, който сам не е страдал, трудно може да разбере Бетховен, защото страданието е онази канава, в която се вплитат нишките на неговото творчество…“ (Р.Ролан, От Бройка до Апасионата).

За живота и творчеството на Бетховен са написани десетки, стотици трудове.

Най-известни биографи-изследователи на Бетховен са Фердинанд Рис, Антон Шиндлер, Игнац Мошелес, Мартин Густав Нотебом, чиито изследвания имат голяма научна стойност, Александър Уйлок Тейер, посветил целия си живот в проучване живота на Бетховен, Карл Лотар Микулич, Г. Теодор Фримел, Адолф Санбергер, Жан Шантавоан, Кързън, Марсел Хервет, Жозеф дьо Маршав, Карл Шьоневолф, Паул Бекер, Георг Шюкеман, Шльосер, Франц Вегелер, Адолф Маркс, Хуго Риман, Карл Кребс, Едуард Ерио, Волтер Ризлер, Хезлер, Хектор Берлиоз, Рихард Вагнер, Пол д’Енди, Алфред Аменда, русите Вилхелм фон Ленц, Л. Синявер, А. Алшванг, българинът професор Боян Пенев и други.

Но френският прогресивен писател и музиковед, големият миролюбец и хуманист Ромен Ролан извършва най-задълбочените, най-съвестните и обстойни проучвания на живота и творчеството на Бетховен. В своята работа влага не само титаничен труд, старание, добросъвестност, но и много чувство и любов към гениалния композитор.
Бетховен е рисуван и от много художници, но най-верният му портрет според биографите-съвременници е от 26-годишния Фердинанд Георг Валдмюлер. Композиторът му позира само веднъж, през март 1823 г., и то като се движи непрекъснато из стаята, раздразнен, че му отнемат времето. Валдмюлер успява само да го скицира, а останалото довършва по памет.

КРАТЪК СПИСЪК НА ПРОИЗВЕДЕНИЯТА НА БЕТХОВЕН

Симфонии

Симфония №1, оп. 21 в до мажор /1800/; Симфония №2, оп. 36 в ре мажор /1802/; Симфония№3 „Бройка44, оп. 55 в ми бемол мажор /1804/; Симфония №4, оп.60 в си бемол мажор /1806/; Симфония №5, оп.67 в до мажор, посветена на Ф.И.Лобковиц и граф Разумовски, /1808/; Симфония №о „Пасторална”, оп.68 във фа мажор / /1808/; Симфония №7, оп.92 в ла мажор, .посветена на М.Фриз /1812/; Симфония №8, оп.93 в фа мажор /1812/; Симфония №9, оп.125 в ре минор, с 4 солисти, хор и оркестър /1824/; Симфония /Фантазия за оркестър/„Битката на Уилингтън при Виктория44, оп.91 /1813/.

Увертюри

„Прометей“, оп.43/1800/; „Кориолан“, оп.62 /1806/; „Леонора 1“, оп.138 /1805/; „Леонора 2“, оп.72 /1805/; „Леонора 3“, оп.73 /1806/; „Фиделио“ /„Леоно¬ра 4/, оп.726 /1814; „Егмонт“, оп.84 /1810/; „Развалините на „Атина“, оп.113 /1811/; „Крал Стефан“, оп.117 /1811/; „Имен ден“, оп.115 /1814/; „Освещаването на дома“, оп.124 /1822/.

Концерти за инструмент и оркестър

Първи концерт за пиано и оркестър, оп.15 в до мажор /1796/; Втори концерт за пиано и оркестър, оп.19 в си бемол мажор /1795/; Трети концерт за пиано и оркестър, оп.37 в до минор /1800/; Четвърти концерт за пиано и оркестър, оп.58 в сол мажор/1805/; Пети концерт за пиано и оркестър, оп.73 в ми бемол мажор, посветен на ерцхерцог Рудолф /1809/; Преработка на цигулковия концерт оп.61 в ре мажор за пиано и оркестър /1808/; Троен концерт за пиано, цигулка и виолончело с оркестър, оп.56 в до мажор /1804; Фантазия за пиано, хор и оркестър оп.80 в до минор/1808/; Концерт за цигулка и оркестър, оп.61 в ре мажор, посветен на Стефан Бройнинг /1806/; Романс за цигулка и оркестър, оп.40 в сол минор /1802/; Романс за цигулка и оркестър, оп.50 фа мажор /1802/.
Повече от 40 танца и маршове за симфонични и духови оркестри, между които 12 германски танци, 12 менуета, 12 контраданс’ и други.

Камерна музика

16 струнни квартета; 3 клавирни квартета; квинтет за пиано, обой, кларинет, фагот и валдхорна; Струнен квинтет, оп.29 /1801/; Духов октет за два обоя, два кларинета, две валдхорни и два фагота, оп.103; един септет за 4 струнни и 3 духови инструмента.
Триа
6 клавирни триа; 2 струнни триа.

Клавирни творби

Сонати за пиано – 32, между които: Соната №8 „Патетична“, оп.13 в до минор /1799/; Соната-фантазия №14, оп.27 в до диез минор — „Лунна“,посветена на Жулиета Гуичарди, /1801/; Соната № 15 „Пасторална“, оп.28 /1800/; Соната, оп.З1 „Речитативна“ /1802/; Соната №21 „Аврора“ или „Валдщайн“, оп.53 в до мажор, посветена на граф Валдщайн /1804/; Соната №23 „Апасионата“, оп.57, посветена на Франц Брунсвик /1805/; Соната №26 „Прощална“ в ми бемол мажор /1810/.
.Фантазия за пиано, оп.77; около 180 вариации за пиано, между които 12 вариации върху тема из операта „Вълшебната флейта“ от Моцарт /„Жена или девойка“/, оп.61; 9 вариации върху марш от Е.Х.Дреслер в до минор; 32 вариации върху собствена тема в до минор; 33 вариации върху валс от Диабели, оп.120 в до мажор /1823/; 13 вариации върху ариета из зингшпила „Червената шапчица“ от К. Дитерсдорф в ла мажор, около 60 пиеси за пиано /24 багатели, „За Близа“ и др./.

Сонати за други инструменти
10 сонати за цигулка и пиано, от които деветата /оп.47, 1803/ — „Кройцерова“, посветена на Рудолф Кройцер, и петата „Пролетна“; 5 сонати за виолончело и пиано; една соната за валдхорна и пиано.

Сценична музика

Опера „Фиделио“ в 3 редакции – с либрето от И.Зонлайтнер /1805/, с либрето от И.Зонлайтнер и Стефан Бройнинг /1806/, с либрето от Г.Ф.Трайчке /1814/; „Рицарски балет“ /1791/; балет „Творенията на Прометей“ — по либрето на С.Вигано /1801/; музика към драмата „Егмонт“ от Гьоте /1810/; музика към пиесата „Атинските развалини“ от А.Коцебу /1811/; музика към пиесата „Крал Стефан“ от А.Коцебу /1811/; музика към драмата „Леонора Проноска“ от Ф.Дункер /1815/.

Кантатно-ораториални творби

Оратория „Христос на маслинената планина“, оп.85 за трима солисти, хор и оркестър, по текст на Ф.К.Хубер /1803/; Меса в до мажор, оп.86 за солисти, хор и оркестър, посветена на Ф.Н. Кински /1807/; „Тържествена меса“ /„Миса солемнис“/, оп. 123 за 4 солисти, хор и оркестър, посветена на ерцхерцог Рудолф /1823/; Кантата по случай смъртта на Йосиф II, „Траурна“ за солисти, хор и оркестър по текст от С.А. Авердонк /1790/; „Коронационна“ кантата — по случай коронясването на Леополд II, за солисти, хор и оркестър по текст на Авердонк /1790/; „Славен миг“ за солисти, хор и оркестър по текст на А.Вайсенбах /1814/; „Малка кантата“ /„Празничен тост“ / /1814/; „Морска тишина и щастливо плаване“ за смесен хор и оркестър, по текст на Гьоте /1815/; „Лобковиц-кантата“ за сопран с хор и пиано /1823/.

Песни

Около 80 песни в съпровод на пиано, между които циклите от 6 песни по текстове на Гелерт /1803/, цикъл от песни по текстове на Гьоте /1810/; „Към далечната любима“ /1816/ и други; около 188 преработки на шотландски, английски, италиански, руски, немски, австрийски, унгарски, хърватски и други народни песни, между които цикъла „24 песни на народите“; арии, дуети, хорове, канони и други.
Източник: 120 бележити композитори