Едно от най-големите постижения на бароковата епоха е усъвършенстването на музикалните инструменти, което от своя страна води до бурно развитие на инструменталните жанрове.
Кончерто гросо
(от итал. – голям концерт) е типичен бароков жанр, написан за голям брой инструменти и предназначен за концертно изпълнение. Той е своеобразно състезание по майсторство между най-добрите инструменталисти (обикновено група от 2 цигулки и виолончело) и останалата част от оркестъра. “Диалогът” създава усещане за “ехо”, като се противопоставя по-тихото изпълнение на солистите с по-плътната звучност на оркестъра.
С усъвършенстването на цигулката мястото на групата солисти се заема от най-добрия сред цигуларите. Така се заражда инструменталният концерт – като “състезание” между един солист и оркестъра. И двата вида концерти са построени на модерното за времето редуване на контрастни части – в началото две (бавна и бърза), а скоро след това – три (бърза-бавна-бърза). Безспорна заслуга за това има Антонио Вивалди – автор на голям брой виртуозни концерти за цигулка и оркестър. Сред най-популярните му произведения е цикълът от четири концерта “Годишни времена”, в който цигулката изявява пълноценно своите солистични възможности.
Докато музикално-сценичните жанрове – балет и опера, се установяват трайно в театралната зала, големите инструментални жанрове на барока разгръщат своя блясък в концертната зала.
СИМФОНИЯ
Новият жанр, който може да изрази новите идеи на Европейския класицизъм през XVIII век, е симфонията.
Думата симфония има гръцки произход и означава съзвучие. По времето на класицизма симфонията се оформя като голям инструментален жанр. Изпълнява се от оркестър, в който от особено значение е не състезанието, а сработването, съзвучието между отделните инструменти и групи. Виенските класици (Хайдн, Моцарт и Бетовен) утвърждават симфонията като 4 частно произведение, построено на принципа на контраста.
Първата част е бърза, динамична, дори драматична. В нея се представят две контрастни теми и техните взаимоотношения. Сонатна форма.
Втората част е бавна, спокойна, лирична.
Третата част е с танцувален характер – Хайдн и Моцарт използват популярния за времето си танц менует, а Бетовен я композира като скерцо (от итал. – шега).
Четвъртата част е финал на цикъла – бърз и динамичен.
Информация от учебник по музика за 7 клас, издателство “Просвета”2008
