Николо Паганини 1782-1840

НИКОЛО ПАГАНИНИ 1782-1840

За всички любители на музиката името на Николо Паганини е най-яркият синоним на цигулкова виртуозност. Едва ли някой друг цигулар би могъл да извлече от ин­струмента повече от онова, което той е постигнал. Гениален изпълнител и вдъх­новен импровизатор, той решава по съвършен начин всички проблеми в цигулковото изпълнителско изкуство. Магнетическото му въздействие върху публиката се дължи не само на ненадминатата, нечовешка техника и вълшебната звучност на неговия тон, на неповторимото му импровизиране, но и на приказното майстор­ство на звукоподражанието, способно да възпроизведе едва ли не целия звуков свят – от тембрите на човешкия глас и на всички музикални инструменти до ро­мона на потока и шумоленето на листата…

Неговите съвременници му приписват 17 епитета, между които:

„Богът на цигулката“, „Вълшебникът на цигулката“, „Дяволският цигулар“, „Най-великият цигулар на света“, „Един от тримата най-велики на епохата – Наполеон Росини, Паганини“ и други.

Николо Паганини е един от основоположниците и ярките представители на романтич­ния

изпълнителски и композиторски стил, оказал влияние дори върху музиканти като Лист, Берлиоз, Шопен, Шуман. Неговите цигулкови творби, наситени с из­пълнителски проблеми, са между най-красивите произведения в световната цигулкова литература (На Паганини принадлежат и около 200 виртуозни пиеси за китара.).

Неговият изумителен артистичен гений е неотделим от цялостния облик на ед­на обаятелна, покоряваща личност, която израства в сурово, безрадостно дет­ство, прекарва целия си живот в титаничен труд, съчувства на революционните идеи, търпи преследванията на католишкия йезуитски орден… Личност, чийто път е непрестанно движение, която не знае покой дори след смъртта си – 57 годи­ни костите му са пренасяни от скривалище в скривалище.. .(Интересният и богат дори с легенди живот на Паганини е причина за по-големия обем на очерка).

Николо Паганини е роден на 27.10.1782 г. в Генуа, в семейство на дребен тър­говец.

Майката е хубава и добродушна, необразована жена. Николо е второто от четирите им деца. Бащата, Антонио, е пияница, комарджия, алчен, груб до жестокост в отноше­нията към децата си. Това убедително съчетание от пороци не му пречи да обича музиката – свири на китара, мандолина, отчасти на цигулка, смята се дори за му­зикален гений, неизявен поради липса на подходящи условия. Той иска на всяка цена първия му син Карло да стане велик музикант – не само да реализира чрез него личните си амбиции, а да го използва като средство, с което да печели мно­го пари.

Започва с тиранична власт да го учи да свири на цигулка, но усилията му отиват напразно – Карло остава само посредствен оркестрант в театър „Карло Феличе“. Тогава стремежът на бащата се насочва към петгодишния Николо Паганини. Де­тето е с подчертано издадена напред долна челюст, с широко и високо чело, с къдрава черна коса и много дълъг нос. Върху това грозно лице се открояват големи черни очи, излъчващи странно обаяние. Ръцете му са извънредно дълги, с необик­новено дълги пръсти, на също такива дълги китки, краката – криви, с големи хо­дила. Когато някакъв пламък разпалва очите му, те се оживяват и мигновено преобразяват грозното му лице. Баща му, а и много други хора наричат грозния Ни­коло „дяволче“, „маймунче“ и с други подобни епитети.

Антонио започва да учи малкия Николо да свири най-напред на мандолина и китара

и после на цигулка със систематична настойчивост. Още ненавършил пет години, Паганини стои с часове на колене на пода и с едва достигащи струните на ин­струмента пръсти без почивка извлича с големи усилия пицикатите (вид цигулкова техника) под готовата за удар при всяка грешка ръка на баща си… След една година той свири безпо­грешно някои популярни в Генуа мелодии, но уроците продължават с още по-голяма суровост, стигаща понякога до садизъм. И при тежка болест режимът продъл­жава да се спазва все така безпощадно. Единствената позволена играчка за него е цигулката…

По настояване на жена си и на някои приятели бащата поверява малкия Николо на грижите на Джовани Сервето — неизвестен, но съвестен педагог, като с това неговият контрол и уроците му с Николо не се прекъснват.

Сервето действително помага Николо да развие своите способности и цигулкова сръчност,

но темите, поставени от бащата на заключеното в стаята дете, ста­ват все по-сложни. Садистичните „педагогически” методи на бащата се отразяват върху характера на Паганини за цял живот’.

Една вечер малкият Паганини, затворен в стаята, чува долитащи от улицата звуци на френската песен „Карманьола”. Тя така силно въздействува на детското му въображение, че то веднага започва да импровизира на цигулката върху тема­та на песента. Свири с голямо въодушевление, със сълзи на очи и изразява напластената мъка в детската си душа. Чуват го родителите му, съседи и случайни минувачи, струпват се под прозореца и слушат в захлас необикновената импро­визация на това дете-чудо.

Името на Николо Паганини вече се носи из Генуа като име на „дете-чудо”.

Композиторът Франческо Ниеко успява да убеди бащата, че Николо трябва да учи при Джакомо Коста, ръководител на капелата„Сан Лоренцо”, най-добър цигу­лар и педагог в Генуа. Коста се проявява към детето не само като отличен учител, но и като добър баща. Тази дружба е радост за измъченото дете. С учителя си то може да говори като с приятел, да изказва собствено мнение – понякога твърде индивидуално, ново и оригинално. То притежава също феноменален музикален слух.

Учителят му възлага да свири на цигулка в оркестрите на най-големите цър­кви в Генуа – в ритуалните изпълнения, както и в често устройваните концерти от класическа музика, като с доходите Николо заплаща уроците и носи пари на ро­дителите си.

Малкият Паганини установява много тясна дружба с оперния композитор от Генуа Франческо Ниеко

– атеист и карбонар, член на тайна патриотична револю­ционна организация за борба с австрийските поробители и с италианските феода­ли. От него Паганини възприема за цял живот атеизма, симпатиите към идеите на Великата френска революция, любовта към отечеството, а по-късно даже влиза в една от тайните карбонарски организации. (По време на първото си самостоятелно турне от 1800 г. Паганини се сприятелява е гетрал Доменико Пино – карбонар, който по късно е арестуван, инквизиран и убит. Чрез него Паганини се включва в редовете на северноиталианското обединение на нелекотага кароонарска оркишишия.).

В Генуа живее демократично настроеният маркиз Джовани Карло ди Негро

– голям меценат и познавач на музиката. Той чува веднъж свиренето на малкия Па­ганини, оценява гения на детето и го кани да свири на концерт в неговия дворец /31 юли 1795/. Николо обаче поставя условие – да свири свое произведение, кое­то ще бъде до самия концерт тайна за всички, включително и за собствения му ба­ща. Баща му се съгласява на условията на своя малък „дявол”, но го заплашва, че ще го смаже върху стъпалата на театъра или ще го удави в пристанището, ако сгреши макар и една само нота.

След изпълнения на други артисти тринайсетгодишният Паганини излиза

с пла­ха походка на подиума – нежно, крехко като тръстика, почти хилаво момче с ъг­ловати рамене и с несиметрично дълги ръце, които достигат до колената му. Чув­ство на разочарование минава през публиката. Но когато прокарва лъка по ци­гулката, то се чувствува силно, самоуверено, пораснало. Публиката е удивена от изключителния му дар, който проявява при вариациите върху темата на „Кар­маньола” – всички скачат на крака, ръкопляскат въодушевено, грабват момчето от сцената, прегръщат го, целуват го…

Първата сполука носи по-големи задължения – заниманията продължават още по-трудни, по-напрегнати. Понякога след уморителните лъкови упражнения на пицикати и акорди и специалните упражнения за пръстите и китките Пиколо пада премалял. Но амбицията да бъде повече от другите вече го е завладяла и той сам, доброволно приема тези изморителни ежедневни натоварвания.

Маркиз ди Негро убеждава Антонио Паганини да повери сина си на опитен педагог-теоретик, какъвто може да се намери само в Парма.

Към края на 1795 г. сам той завежда Паганини във Флоренция

и го предс тавя на своя приятел и прочут педагог Салваторе Тинди. Пред избран кръг специалис­ти момчето изсвирва творби на самия Тинти и концерт Плейел. Всички едино­душно признават огромния му талант и го изпращат в Парма при най-изтъкна­тия за времето педагог Александро Рола. Град Парма тогава е най-големият му­зикален център в Италия, поддържан от херцог Фердинанд Бурбонски.

Когато отвеждат Николо в дома на Рола, той лежи болен. Докато старата при­служница се бави при болния, Паганини чака в съседната стая, където има раз­творени ноти на пулта. Отегчен, Пиколо изважда цигулката и изсвирва произ­ведението „а прима виста”. Оказва се, че това е последният цигулков концерт, композиран от Рола, неизпълняван още пред публика. И е изсвирен така, че бол­ният Рола настоява веднага да му представят този „голям цигулар”’. Когато въ­веждат 13-годишния Николо, Рола занемява от изненада: „Ти да учиш при мене? Какво повече мога аз да те науча? Ти ще идваш у дома, да си говорим за изкуст­вото!”

Рола препоръчва Паганини на младия Фердинанд Паер – директор на консер­ваторията,

наследил майсторството на Чимароза и Паизиело, Паганини посеща­ва консерваторията и учи теория и композиция при Рола и Паер, но поради бо­лестта на първия и заетостта на втория повече се занимава по контрапункт с тех­ния приятел Гаспаре Гирети в продължение на една година.

Рола често кани в дома си Паганини, разяснява му теорията на музиката, увлича го в спорове по теоретични въпроси. През тази година Паганини компози­ра 24 фуги, които Рола оценява като произведения на завършен музикант. Младе­жът се сприятелява и с младото семейство на Фердинанд Паер, който оказва опре­делено влияние за дооформянето на свободолюбивия мироглед на Паганини. Сам Паганини се смята дори за негов ученик.

Николо Паганини заболява от остра пневмония.

Получава възпаление на ларинкса, кое­то по-късно се превръща в туберкулоза на ларинкса – заболяване, от което стра­да цял живот и което след много години причинява неговата смърт. За да се леку­ва, отива при родителите си в Генуа. Близките му го посрещат враждебно. Причи­ната е в някои негови съученици и завистници, католишки агенти, които го клеве­тят непрекъснато, че не учи, пропада на изпитите, живее неблагочестиво, докато в същност през това време той се труди по 14 часа на денонощие/Това е първият удар, който Паганини получава от човешката подлост…

По случай завръщането му в Генуа през ноември 1796 г. маркиз ди Негро да­ва бляскав прием и концерт в своя дворец, на който присъствува и големият френ­ски професор и цигулар-виртуоз Рудолф Кройцер. На концерта Паганини из­свирва „а прима виста“ един извънредно труден цигулков концерт при нестихва­щия възторг на слушателите.,

Николо трябва да почива, за да укрепи здравето си,

но бащата продължава да упражнява своята тиранична власт над 16-годишния младеж, насища упражнени­ята му с все по-големи трудности, устройва му уморителни концертни турнета из разни градове в Северна Италия и със спечелените пари си купува къща с чифлик. Там Николо помага в полската работа, в която намира развлечение и отмора.

От ранна възраст Паганини е лишен от най-обикновените човешки радости, непрестанно го съпровожда тягостно състояние на духа. Той добре разбира, че причината за това е не само тежкият, нечовешки труд, но и тираничното отноше­ние на баща му. Решава да се освободи от властта на баща си и използва големия празник в град Лука по случай изпращането на XVIII и посрещането на но­вия XIX в. Взема дрехите и цигулката си и в последните дни на декември 1799 г. 18-годишният юноша започва своето четвъртвековно скитане по света.

В Ливорно е насрочен голям негов концерт.

Преди излизането на подиума той прави невероятно трудни упражнения, при които магаренцето на цигулката му се счупва. Салонът е пълен с нетърпелива публика, провалът изглежда сигурен. Но спасението идва съвсем неочаквано. В ложата на театъра е богатият френски тър­говец Ливрон, голям любител на музиката и цигулар, притежател на цигулки „Амати”, „Гуарниери” и „Страдивариус“. Когато научава причината за забавя­нето на концерта, нарежда да донесат на Паганини неговата цигулка „Гуарние­ри” – истинско съкровище. Настроението е повишено, изпълнението – необикно­вено. На авансцената изтичва сам Ливрон. Паганини с поклон и с радостни съл­зи на очи му подава цигулката с дълбока благодарност за услугата. След кратко мълчание Ливрон заявява: „Не желая да осквернявам струните, които вашите пръсти са докоснали. Моята цигулка принадлежи на вас”, след което прегръща трогнатия младеж.

По такъв щастлив начин Паганини се сдобива с първата си ценна цигулка – „Гуарниери дел Джезу“, изработена през 1742 г. До края на живота си той придоби­ва девет „Амати”, „Страдивариуси“ и „Гуарниери”. (Най-прекрасните цигулки досега са изработени от майсторите, произлизащи от фамилиите от Кремона: Амати – XVI и XVII в. /най-прочутия – Андреа Амати/, Гуарниери – XVI и XVII в. /най-прочутия – Андреа Гуарниери/ и от Антонио Страдивари /1644—1737/.)

Успехът и славата на Паганини растат с всеки нов концерт,

което вече предиз­виква известна завист у другите музиканти. В Парма неговият стар учител и при­ятел Александро Рола му устройва шега. На един концерт върху статива поставя обратно нотите на несвирен от Паганини концерт. Паганини си дава вид, че не забелязва нищо и изсвирва концерта с учудваща виртуозност. Художникът Пазини, който също свири на цигулка, намира и преписва една композиция, изпълнена с технически трудности и причудливи пасажи. Още при преписването той е пора­зен от трудните откъси и предвкусва поражението на Паганини. Но пред компе­тентна аудитория Николо изсвирва пиесата „а прима виста“ на своята „Амати“ с невероятна виртуозност. Пазини, трогнат и засрамен, се извинява пред младия виртуоз.

Други забелязват, че лъкът му има по-голяма дължина от обикновените лъкове

– лицемерните католици започват да интригантствучат: „цигулката му е дяволска”, „дяволът се е вселил в него”, „сключил е договор с дявола”… Подоб­ни клевети го съпровождат до края на живота му. Нещо повече – по-късно във всички северноиталиански вестници се помества съобщение, че в Италия се по­явил цигулар, какъвто светът не познава – опасен престъпник, убиец, беглец от каторгата, който се нарича Паганини…

Паганини прекрасно съзнава необикновените си изпълнителски достижения,

но никога не престава да се учи и упражнява. Свири по 10-12 часа на ден, до изто­щаване, до припадък. Самият той композира най-сложни произведения, за да бъ­де принуден технически да ги преодолява. Насилва пръстите си, китката, лакътя, цялата ръка. Тайната на недостигнатото изкуство на Паганини се състои преди всичко в упоритото и непрестанно търсене на трудности от всякакъв род, както и в героичната и същевременно тиранична воля да успее на всяка цена.

Когато е на върха на славата си, веднъж приятели го запитват защо е вечно мрачен и тъжен, когато целият музикален свят е покорен от него, притежава много средства и же­ните го боготворят. „Никой не знае с цената на какво съм постигнал това съвър­шенство. Аз съм лишен от безброй неща още от най-ранното си детство, от всяка детска радост. Моят спътник е огромният, безспирен, постоянен, нечовешки труд” ^– отговаря той. „Ако не свиря един ден, аз познавам, че не съм свирил. Ако не свиря два дни, приятелите ми познават, че не съм свирил. А ако не свиря три дни, това разбира и публиката”… „Моята личност не е резултат на дар божи, а много трудно завоевание, плод на воля, желязна дисциплина и големи жертви” – споде­ля Паганини в писмо до своя приятелка.

Животът на Паганини през периода 1801 до 1804 г. е най-малко известен за биографите му.

През това време той не се явява никъде на концерти. Говори се, че се крие от обществото, за да доусъвършенства цигулковата си виртуозност и композиторското си майсторство. Тези непълни страници в биографията на Па­ганини се използват от негови врагове, за да създават и разпространяват нови сензационни клевети.

За известно време през 1804 г. Паганини става първи цигулар в оркестъра

на краткотрайната република Лука. Много екстравагантни и амбициозни жени за­почват да проявяват интерес към прославения цигулар, покорени от неговата де­монична фигура и вълшебно свирене. От любопитство или от краткотрайна страст те се сближават с него, ласкаят се от възможността да властват над кумира на музикалния свят, но никоя от тях не обиква истински дълбоко човечния Пагани­ни, даже и Антониа Бианки, с която той живее четири години съвместен живот.

През този период Паганини, уморен от цигулката, се уединява в обширното имение на младата и красива графиня Дида, успяла да откъсне виртуоза от музи­калния живот и от обществото на другите и да го задържи само за себе си в своя замък край град Лука. Той помага на Дида в селскостопанските работи, компози­ра капричии, менуети, гавоти, повече от които за китара, и ги посвещава на Ди­да.(Паганини е един от най-големите виртуози на китарата по онова време).

Така минават почти три години, след което Паганини се прощава с Дида

и се завръща в бащината къща. Там го посрещат зли и алчни роднини, а бащата не скрива желанието си отново да го използва като източник на големи доходи. Продължава да третира пълнолетния вече Николо като хлапак и един ден той пак изчезва от Генуа.

Наполеон Бонапарт обявява Лука за република и оставя да властва там сес­тра си, херцогиня Елиза Бонапарт. След бляскав концерт на един религиозен праз­ник в катедралата „Санта Падриди” в Лука възхитената Елиза Бонапарт веднага го назначава за солиращ цигулар и директор на дворцовия си оркестър, като му определя голяма заплата и гвардейско военно звание. На тази длъжност Пагани­ни остава осем години и на множество концерти демонстрира своята оригинална виртуозност и изобретателност. На един дворцов концерт той изсвирва своето произведение „Любовна сцена” само на две струни – ми и сол: своеобразен, вир­туозно осъществен интимен диалог, при който струната ми характеризира жена­та, а другата – мъжа. В диалога е изказано всичко – въздишки, шепот, ридания, слова на ревност и гняв, болка, подозрение, – докато влюбените се помиряват, ло­кате любовта възтържествува…

Друг път изпълнява само на една струна /сол/ сонатата „Наполеон”, посветена на императора по случай именния му ден. (Оттогава той често свири само на струната сол).

През това време е завладян от една пагубна страст – хазарта.

Случва му се да проиграва последните си пари, ценните подаръци, които получава, всичко, каквото му попадне. В една игра загубва всичко, дори и подарената му от Ливрон цигулка. Продължава играта и си възръща всичко, но след този случай нито веднъж не сяда на игралната маса. „Картоиграчът е най-достойният за презрение човек. След като сам се убедих в това, от години вече съм се отказал от разрушителната страст на хазарта” – споделя по-късно той.

Паганини композира с невероятна бързина.

Веднъж херцогиня Елиза Бона­парт възлага на диригента на своя оркестър да напише концерт само за един ден, за да бъде изпълнен вечерта пред някакъв гост. Диригентът споделя мъката си с Паганини, който сяда пред празните нотни листове и след два часа концертът е го­тов. По този случай херцогинята му подарява скъпа златна табакера, обсипана с диаманти, позволява му и да изнася самостоятелни публични концерти.

На един концерт в Ливорно, когато Паганини

излиза на сцената, в петата му се забива гвоздейче и от болка злополучният артист почва да накуцва. В залата го посрещат със смях. Отваря кутията на цигулката и свещите от пулта падат всред оркестъра. Сред публиката избухва нов смях. Започва да свири – скъсва му се струна! Публиката се развеселява още повече. Всичките „беди” са организирани очевидно от враговете му, но артистът запазва самообладание и свири пак така проникновено и виртуозно на три струни. Публиката е прикована, смаяна.

На друг концерт той не успява от бързина да настрои цигулката си и една от струните е с цял тон по-високо. За да избегне разликата, той мигновено построя­ва нова „система” на поставяне на пръстите и пак свири виртуозно. Този странен случай веднага се разпространява и засилва още повече обаянието му всред него­вите поклонници.

Една вечер Паганини пристига в концертната зала на херцогиня Бонапарт със закъснение

и се изкачва на подиума в униформата си на гвардейски капитан. Ядо­сана от закъснението му и неспазването на дворцовата етикеция, херцогиня Ели­за решава да го арестува. След свършване на концерта предупреденият Паганини взема най-ценните си вещи и цигулката си и на кон избягва завинаги от двореца на Елиза. Тя изпраща хора да го догонят, но не да го арестуват, а да му предло­жат да се върне с двойна заплата. Паганини обаче отказва и започва своите концертни пътешествия, които продължават до края на живота му.

Пристига в Милано, където го посреща сърдечно неговият стар учител и при­ятел Александро Рола. През 1813 г. изнася трийсет концерта в Миланската ска­ла. По този повод лайпцигският „Музикален вестник” пише за Паганини, че е най-великият цигулар в света: „Досега не е чуван такъв начин на свирене. Той изпъл­нява най-трудни неща само на една струна.” (Неведнъж Паганини изпълнява на концертите си на една само струна цели творби. По този повод се разпространява следният анекдот: на връщане от такъв концерт файтонджията му казва: „Маестро, вие с една струна спечелихте толкова много пари. Платете повече и на мен!“ „Закарай ме и ти на едно колело до дома и ще ти дам всичките“ – отвръща Паганини.)

Извънредно високо цени Паганини и младият Джоакино Росини, който се запознава с него през 1814 г. Двамата поддър­жат до края на живота си приятелски връзки, Росини обявява Паганини за „най-великия цигулар на света”’ и му акомпанира на пиано на негови концерти.

Многобройните концерти и едно неотдавнашно боледуване изтощават Пага­нини

физически и нервно до краен предел. След една принудителна почивка той продължава да концертира от град на град без отдих. Печели добре и дава на ба­ща си огромна за времето сума. Но исканията на близките му се увеличават все повече и не му остава нищо друго, освен да изнася повече концерти, понякога до­ри два пъти на ден.

В Генуа Паганини се запознава и сприятелява с Анджела Кавана, не особено целомъдрена девойка. С много молби и преструвки тя го склонява да я вземе със себе си в концертните си турнета из Италия. След една година се разделят и ба­щата завежда дело за „отвличане“ на дъщеря му. Властите задържат Паганини, докато заплати парично удовлетворение, което в същност е и целта на заведеното дело… Случаят се използва от враговете на Паганини като повод за нови клеве­ти – че е затворен заради убийство на своята любовница.

През 1815 г. в Италия пристига със съпругата си френският цигулков виртуоз Шарл Филип Лафон

– ученик на Кройцер и маестро в двореца на Карл Людвик XVIII. Лафон надменно предизвиква Паганини да се състезават пред публика. Жената на маестрото полага също много усилия да склони Паганини, но той пър­воначално отказва, тъй като знае, че състезанието ще бъде във вреда на самия Ла­фон. Лафон обаче високомерно заявява, че Паганини отказва да се състезава про­сто от страх. Амбициран от предизвикателното високомерие на французина и склонен от молбата на красивата му жена, Паганини приема предложеното състе­зание.

Концертът е в Милано, в зала, препълнена до краен предел. Присъстват журналисти от най-големите европейски вестници. Паганини изсвирва своя кон­церт привидно нехайно, за да заблуди Лафон в своите възможности. Лафон из­пълнява своята пиеса много добре. При второто соло обаче Паганини успява да покаже на публиката какъв цигулар е той. Съвзелата се след главозамайващото изпълнение публика скача на крака с такъв порив, че едва не събаря полилеите, ап­лодисментите дълго не стихват: „Да живее Италия!“, „Да живее Паганини!“ „Да живее първият цигулар на света!“… Лафон, отчаян, победен, засрамен, незабеля­зано се измъква заедно с плачещата си съпруга зад кулисите. След този случай той никога повече не посещава Италия.

Много подобни епизоди има в живота на Паганини.

Цигуларят Валдобрини, диригент на оркестъра в театъра във Верона, говори например навсякъде, че Па­ганини е шарлатанин, а не виртуоз, че не ще може да изсвири един по-труден кон­церт, композиран лично от него. Дълбоко обиденият Паганини съобщава обаче, че е готов да изпълни желанието му. На концерта се стича любопитна и нетърпели­ва публика, но Паганини се появява на сцената с цигулка в лявата ръка, а в дясна­та вместо с лък – с тръстиков бастун! Учудване и вълнение обхващат препълнена­та зала. Съвсем сериозен, спокоен, без да обръща внимание на обстановката и на публиката, той започва да свири с бастуна като с лък. Изпълнява съвсем точно, чисто и виртуозно целия концерт на Валдобрини, и то с такива неочаквани, изящ­ни каденпи, с такава оригинална красота, че публиката е покорена, а самонадеяният и надменен Валдобрини – заслужено наказан…

Клеветническата нападка, че неговото майсторство е машинация и шарлатанство на сцената,

се разпространява и в Милано. Предлагат му да изсвири една твърде трудна пиеса от композитора Джузепе Данна. Паганини предварително я преглежда и разбира, че чрез хитрост искат да го въвлекат в неизпълними техни­чески трудности, но въпреки това се съгласява да свири. Сваля дори една от стру­ните си и изпълнява виртуозно произведението на три струни. Оттогава един от инициаторите на този „изпит“ Оноре де Вито става негов поклонник и не изпуска нито един концерт на великия цигулар в Неапол.

Паганини непрекъснато изнася концерти из цяла Италия.

Във Венеция се сре­ща с големия немски цигулар Лудвиг Шпор и опознава очевидните достойнства на неговия изпълнителски стил – строга линия, ясна техника, стегната фраза и нито един тон само „за наслада на ухото“, без да е вътрешно обоснован. Двамата изнасят заедно концерт, а по-късно Паганини възприема някои негови стилни по­хвати и още повече усъвършенства своето изпълнение.

Завърнал се за кратко в Генуа при майка си /баща му току-що е починал/, Па­ганини се среща с Антония Бианки, млада певица, на която е обещал да изнасят заедно концерти. Тя изпълнява така добре една негова композиция, че той ведна­га я ангажира за съвместни турнета. Двамата започват интензивна обща работа, която постепенно ги сближава дотолкова, че живеят неразделно като съпрузи бли­зо четири години. Бианки е единствената жена, с която Паганини прекарва съв­местно такъв дълъг период от живота си.

В Милано Паганини организира кръжок за разпространение на музикална култура,

чиито участници по-късно го избират за председател. През февруари 1821 г. Паганини е в Неапол и се среща отново със своя добър приятел Росини. Веселият и жизнерадостен Росини винаги се стреми да промени мрачното настроение на тъжния и затворен Паганини. Росини подготвя поставя­нето на новата си опера „Матилде ди Шабран“ в театър „Сан Карло“, но в деня на генералната репетиция умира диригентът. Росини се обръща за помощ към Пага­нини, който веднага се отзовава. Нарежда да се съберат оркестрантите и набързо им разяснава идеята на автора и своите разбирания. Още в самото начало на ре­петицията той установява, че оркестърът не е добре подготвен. Тогава засвирва сам партията на първата цигулка една октава по-високо, за да го чуват всички, и така определя темпото и ритъма. Подчинени на властната му воля, оркестрантите и певиците дават много повече от онова, което са научили дотогава, а Росини остава изумен от огромното постижение за една единствена репетиция. Такава изключителна диригентска надареност Паганини проявява неведнъж в концертната си дейност.

След като лекува продължително време ларинкса си на брега на Женевското езеро, Паганини

предприема нови концертни турнета в Италия съвместно с Биан­ки. Вече го наричат „най-великият цигулар“, „славата на отечеството“, „магьосникът на Юга“… Въпреки всеизвестното му безбожие папа Лъв XII го награждава с ордена „Златната шпора“ – отличие, дадено само на Моцарт и Глук.

По.това време Паганини се среща и сприятелява с великия английски поет Байрон. В Рим го заварва вестта за смъртта на Бетховен, когото смята за най-ве­ликия композитор, за „бог на музикантите“. Обича и изпълнява за собствено удо­волствие само неговата музика, „Фиделио“ е любимата му опера. Трагичната но­вина го хвърля в дълбока скръб и дни наред не приема никого, с никого не разго­варя, не се храни, не се среща дори и с най-близките си, дълго време не се явява на концертния подиум.

На 23.07.1825 г. на Паганини и Бианки се ражда син, когото наричат Ахилино.

(Само тази дата от живота на Паганини е абсолютно точна. Повечето от датите за важни съ­бития са неточни, други въобще не се знаят и затова точната хронология на композициите му не е установена.) По описание на съвременниците му от този период 46-годишният Паганини е висок 185 см, тънък и гъвкав. Лицето му е продълговато и бледо, с две дълбоки бръчки – характерно лице на страдалец, с дълга до раменете къдрава, смолисточерна коса, с дълъг нос и орлов поглед в черните големи очи. Зениците му сякаш искрят от вдъхновение. Неговото физическо устройство много му помага за фан­тастичната виртуозност – китката и пръстите на ръцете му са с изключително гъвкави стави. Притежава изключителен слух, огромна е изпълнителската му енергия – колкото и да е отпаднал, след първото дръпване на лъка започва да сви­ри като опиянен. След всяко изпълнение буквално се струполява изнемощял. Сам споделя, че „усилието при изпълнението на всеки концерт му струва загуба на една година от живота му“.

През пролетта на 1828 г. Паганини заминава с Бианки и Ахилино за Виена.

И тук обаче той се сблъсква с човешката подлост – във Виена вече са се разпростра­нили познатите слухове, че е убиец, избягал каторжник, шарлатанин, че е склю­чил договор със сатаната и затова свири дяволски, нечовешки. На мълвата пома­гат и статиите в разни списания и вестници, както и афишите с подобно съдържа­ние. Зад тази враждебна пропаганда стоят ватикански агенти.

Първият концерт на Паганини във Виена е насрочен. В знак на почит към по­чиналия Бетховен оркестърът изпълнява увертюрата към „Фиделио“. В програма­та си Паганини включва още произведения на Росини, Моцарт, Роде с просто не­вероятни вариации и импровизации, които карат публиката да занемее от въз­торг. Освен изключителното му изпълнение и дирижиране за интереса към него­вата личност допринасят и неговият демоничен и меланхоличен вид, облеклото, държането на сцената…

Критиците превъзмогват клеветите и слуховете и признават, че дотогава не е имало такъв цигулар и диригент.

Във Виена портретите му са изложени по витри­ните, предприемчиви търговци и занаятчии украсяват с неговия лик сладкарски и златарски произведения, дори започват да пекат хляб във формата на цигулката на Паганини. Петте форинта вече наричат „паганинчета“, съчиняват се комедии, водевили и пиески с мотиви от легендарния живот на Паганини… Маестрото ста­ва една от най-популярните личности сред културните среди на Европа, очакват го във всички столици.

На концерта в императорския дворец императорът му подарява много скъпа златна табакера, обсипана с диаманти, и го произвежда за свой камерен виртуоз, а кметът на Виена му поднася златния медал „Сан Салваторе“. В отговор на обви­ненията, че е скъперник, Паганини изнася безплатен концерт за студенти и музи­канти.

На концертите пее и Бианки, но той вече я представя на публиката не като своя жена,

а като сътрудничка. В техните отношения настъпва разрив. Тя става нервна, ревнива и избухлива. По незначителен и неоснователен повод Антониа Бианки устройва сцена на ревност и се разделя завинаги с Паганини, като му отстъпва детето срещу огромна сума. Бащата проявява непрестанно изключител­но трогателни грижи за него. Води го със себе си в тежките концертни обиколки, заради него понякога дори забравя за насрочен концерт. . . Детето става идол, единствената и най-голяма радост за Паганини до края на самотния му живот.

От Виена Паганини посещава Прага, където чешкият професор по литература Максимилиан Шотки,

за да разсее клеветите по адрес на великия цигулар, напис­ва с негова помощ и веднага отпечатва биографията му. Редуват се концерти от град на град с неизменен триумфален успех. В Дрезден дават на Паганини про­звище „бог на цигулката”. В Берлин на благотворителен концерт за пострадали­те от наводнението в Източна Прусия се скъсва едната струна и артистът завър­шва концерта на три струни. Кралят му дава титлата „маестро на празничните концерти”, наричат го отново „дяволски цигулар”. Видният музикален критик Лудвиг Релщаб пише, че Паганини преминава границите на възможностите, даде­ни на човека от природата.

Посещава Лайпциг, Варшава, Бреслау, Франкфурт на Одер и редица други градове без предварителни съобщения: достатъчно е да се каже устно някъде в града, че Паганини ще има концерт, и салоните се претъпкват от хора. Царски ве­личия се прекланят пред гения му. В Русия изнася десет концерта и руският импе­ратор Николай му подарява брилянтен пръстен. Във Варшава се среща с големия полски цигулар Липински и с Йосиф Елснер, слуша младия Шопен, оценява голе­мия му талант и бащински го целува. На прощаване варшавските граждани му по­даряват златна табакера и го наричат „магьосникът на Юга”.

В Бреслау Паганини се среща с Шуман, следват нови и нови концерти в Гер­мания.

В Мюнхен отварят всички врати на залата, за да чуят концерта и онези граждани, които не могли да се сдобият с билети, а след концерта диригентът по­лага на главата му златен лавров венец. На концерта в двореца – резиденция на мюнхенската кралица, поканените от нея селяни и занаятчии от околността за­емат местата зад вратите, под огромните прозорци, терасите – навсякъде, откъдето може да се чуе цигулката на Паганини.

Неотлъчно придружаващият го в Германия Ахилино научава отлично немски език и му служи като превъзходен преводач. В Паганини се влюбва баронеса Еле­на фон Фойербах, съпруга на немски аристократ, която се развежда с мъжа си за­ради него, но когато се опознават по-добре, баронесата разбира, че ще й бъде трудно с такава чувствителна и пламенна натура и се оттегля, а той остава отно­во сам. През всичките тези години на странстване той не престава да композира. Където и да отиде, щом намери свободно време, съчинява с голяма бързина пи­еси за цигулка и вариации върху разни теми.

В Хановер при Паганини се явява английският дипломат Джордж Харис и предлага да му стане личен секретар. Маестрото се съгласява. Англичанинът най-добросъвестно и безкористно изпълнява задълженията си към почитания цигу­лар.

Париж и Лондон от години очакват пристигането на Паганини.

Но и там пре­ди появяването му се разпространява злокобната мълва за неговата личност. През 1831 година великият цигулар пристига в Париж и още същия ден отива в итали­анския театър при Фердинандо Паер, бившия си учител. Срещата е сърдечна и трогателна: Паганини си спомня юношеските години в Парма, а Паер – младост­та. В Париж се среща и със своя приятел Росини, който съдейства да му орга­низират единадесет концерта. Паганини категорично отхвърля поканата да свири на благотворителен бал, където няколко оркестъра ще изпълняват танцова музи­ка, и заявява, че неговата цигулка не може да свири между валса и полката. Обвиняват го в скъперничество и неотзивчивост и тогава изнася не един, а два благотворителни концерта за болните от холера в Париж, но без каквито и да е парт­ньори.

Клеветите срещу него продължават. Художникът Луи Буланже го рисува на картичка зад решетките на затвора, която разпространява сред тълпата. Пагани­ни отправя спокойно писмо до пресата, в която обяснява, че това е клевета, че обвинението е абсурдно. Неоснователно го обвиняват и за високите цени на вход­ните билети за концертите му; но същият неповторим артист плаща големи суми за издръжка на всичките си близки и далечни роднини, раздава хиляди франкове на бедните във Франция, изнася десетки благотворителни концерти във Франция, Англия, Австрия и Италия, подарява на изнемогващия Берлиоз огромна за онова време сума. „Вие сте добър! Франция ще помни това. Ако тя забрави, бедните ще го запомнят!“ – пише Тибо.

(През декември 1838 г. Хектор Берлиоз дирижира симфонията си „Поклонение на младия Харолд в Италия“ по Байрон. Присъстващият Паганини е поразен, музиката на Берлиоз му напомня за безсмъртната музика на Бетховен. След концерта той отива при Берлиоз, прегръща го братски и с помощта на сина си Ахил му казва, че го смята за единствен продължител на Бетховеновото дело. Именно по този повод на другия ден му изпраща чек от 20 000 франка.)

От музиката му са очаровани и културните светила на Франция

– Юго, Ламартин, Жорж Санд, Алфред дьо Мюсе, пребиваващите там Лист (От този момент Лист не се явява на концерт, докато не подчини пианото на своята воля та­ка, както Паганини е овладял цигулката.) и Шопен.

Красноречиво характеризира изкуството на Паганини един тогавашен журналист: „Когато Паганини свири, дишането замира и само биенето на сърцето отвлича вниманието на човека. Дори собственото сърце дразни, става непоноси­мо.“ (Цит. по Н. Поденцано, Паганини, С., изд. РСДП, 1946.)

През декември 1829 г. Паганини тържествено е провъзгласен за член на френското „Музикално общество“, избран е и за член на Кралската академия. Фетис пише: „Паганини е един от тримата най-велики хора на XIX в. – Наполеон, Роси­ни и Паганини.“ … „Характерната особеност на Паганини е непоколебимата во­ля, която единствено може да застави човека заради една висока цел – изкуство­то, да пожертва живота си, да преодолее чудовищни, нечовешки трудности.“ (Н. Салванески, Дяволската цигулка, С., Изд. „Хемус“, стр. 131.)

В Англия Паганини изнася множество концерти в Лондон и други големи и малки градове,

навсякъде с триумфален успех, при баснословни цени на входните билети. Въпреки че вестниците призовават гражданите заради високите цени на билетите да бойкотират концертите му, те винаги са посетени до краен предел. До края на концертната си дейност артистът натрупва около 8 милиона златни фран­ка – той, пълен атеист, вярва само в ползата от труда и парите и иска да осигури спокоен живот за единствения си син.

В Лондон английският крал Джордж IV изпраща свой пратеник да покани Пага­нини да свири в двореца му. Паганини поисква като хонорар 100 лири стерлинги и когато кралят моли хонорарът да се намали наполовина, той отговаря: „Ако Не­гово величество не може да плати определената сума, то той може да чуе цигулка­та ми, като си купи един билет за публичен концерт в театъра за по-малка сума.“ Колкото и да е ангажиран, Паганини не забравя близките си, но все отлага да се върне в Италия. Междувременно майка му умира през декември 1831 г. След­ват много турнета в Северна Франция, Белгия, Холандия и после пак в Англия.

От Ню Йорк предлагат на Паганини договор за два милиона долара,

но той чувства, че силите му се изчерпват, и заминава за Париж. Има големи грижи, по узаконяването на сина си – единствен наследник на голямото му богатство. За­ема се и да подреди композициите си, но по време на пътуванията много от тях са загубени. Купува си разкошна вила „Гайоне“ във Виото, близо до Парма, всред голямо стопанство и овощна градина и се установява в нея през октомври 1834 г.

По покана на генуезките граждани Паганини изнася концерт в родния си град. Маркиз ди Негро организира на 28.07.1835 г. грандиозно всенародно тържество в собственото си имение в негова чест. За целта построява и украсява летен театър, издига му и мраморен бюст. Цигуларят приветства публиката с вдигнат лък, а когато слиза от подиума, множеството е опиянено. Артистът обаче няма сили да пристъпи, пулсът му почти е спрял… Награждават го с десет златни, двадесет сребърни и четири медни медала с герба на Генуа.

Въпреки множеството пречки Паганини успява да узакони сина си Ахил,

кой­то е твърде интелигентен и бързо напредва в учението. Ахил, вече висок и строен младеж, е верен негов приятел и другар. Паганини се гордее с него, но не иска той да стане музикант и да страда като баща си. Той влага голямото си състояние в банки, индустриални предприятия, стопанства, имоти… Проектира да открие консерватория в Парма за бедни талантливи ученици, на които да разкрие тайна­та на своето изпълнителско изкуство, има намерение да напише и една голяма опера. Но здравето му силно се влошава. Вследствие туберкулозата на ларинкса вече почти не може да говори. Само Ахил, който винаги го придружава, разбира какво иска да каже и по този начин го свързва със събеседниците му.

Паганини дава голяма сума за построяване в Париж на дом на изкуствата, който да носи неговото име. Но инициаторите, финансови авантюристи, построя­ват игрално заведение за хазарт. Кредиторите и парижките власти го призовават да отговаря за всичко и той похабява много усилия, средства и време, за да лик­видира този шантаж.

Болестта на Паганини се задълбочава, известно време той се лекува в една па­рижка болница

и поукрепнал, през 1839 г. отива в Марсилия, придружен от сина си, след което наново заминава със сина си и една прислужница за Ривиерата /Ни­ца/. В стаята му наред с лекарствата стоят нотни листове, цигулки, китари и пор­третите на Бетховен и Байрон. Понякога взема цигулката и свири, но това му струва, много усилия. Постепенно силите му го напущат. Епископът изпраща все­ки ден кюре след кюре да го изповядат според католическия обичай, но Паганини ги връща обратно. На най-упорития отговаря ядовито: „Безполезно е да говоря с вас. Скоро ще умра и тогава ще говоря направо с вашия господар.“

Паганини подготвя завещанието си. Прочутите си осем цигулки завещава на онези големи, но завистливи цигулари, които са помогнали да се разпространя­ват клеветите за него: Берио, Ернест, Липински, Майзедер, Болик, Оле Бул, Виотаи и Шпор. Най-любимата си цигулка „Гуарниери дел Джезу“, подарена му от французина Ливрон. завещава на генуезката община, където се пази и досега. (На същата цигулка през 1961 г. именитият български цигулар Емил Камиларов свири като първенец на международния конкурс за цигулари „Николо Паганини“ в Генуа. Той бе четвъртият цигулар, който е свирил на прочутата цигулка.)

На 27.05.1840 г. Паганини склопва завинаги, очи в Ница на 58 годишна въ­зраст.

По този случай Лист пише между другото: … Изчезна едно от ония чудеса, които природата ни отстъпва само веднъж, за да си го прибере ковкото е възмож­но по бързо. Едно чудо, което царството на музиката е видяло само веднъж.“

Църквата проклина Паганини още приживе заради безбожието му и за това, че не иска да се изповяда. Канониците издават декрет, с който под страх на нака­зание забраняват на църкви, организации, общини и частни лица да погребват на своя територия трупа на безбожния артист. Балсамират тялото му и го полагат в цинков ковчег. Занасят го на малкия остров Сен Ферео, после го разнасят от скри­валище на скривалище. Много години синът му и секретарят му Джерми молят, убеждават, подкупват църковни институти и влиятелни лица, водят много дела и едва 57 години след смъртта му /1896/ папата разрешава да погребат великия генуезец в собственото му имение „Гайоне“. По-късно тялото му е изгорено и урна­та с праха е поставена в Генуа в пантеона на безсмъртните.

Много биографии са написани за Паганини, най-сполучливи между тях са от Щюц, Конестабиле, Фетис, Ескюдие, Арнолдо, Бонавентура.

Големи са заслугите на Паганини в историята на музиката и като изпълни­тел, и като композитор. В областта на изразителността и техниката на цигулковото изпълнителство Паганини извършва цял преврат. Той внедрява нови щри­хи (Щрихи — разнообразни начини за използуване на лъка с оглед постигане на различни нюан­си на тона, свързани предимно с фразировката), „открива“ множество интересни щрихови съчетания, едва ли не изчерпва всички възможни похвати в цигулковото изпълнение. Използва в голяма сте­пен флажолетното звучене (Флажолети — особено оцветени „по-глухи“ тонове при цигулката, наподобяващи звучността на старинния духов инструмент флажолет.), което дава възможност за огромно разширение на диапазона на цигулката и за значително обогатяване на нейния тембър. Използва също така и характерния щрих, получен при комбиниране на пицикато с ля­вата ръка и свирене с лъка, нещо невиждано дотогава. Свири с двойни, даже и с тройни ноти, изнася цял концерт на три, на две, дори и на една струна. Той е и ге­ниален импровизатор, способен да развие богатото си музикално въображение въ­рху всяка зададена тема. Притежаващ феноменална музикална памет, Паганини е първият цигулар, който на концертите си започва да свири наизуст.

Паганини е и един от най-индивидуалните италиански композитори,

чието творчество обогатява много романтичната цигулкова музика. Той композира де­сетки произведения за соло цигулка и за цигулка и оркестър, камерни творби, око­ло 200 творби за соло китара и китара с оркестър и други, но по време на безкрай­ните си пътешествия загубва много от тях. До нас достига само малка част от без­смъртните му композиции, най-популярни от които са 24 капричии за соло ци­гулка. „Перпетуум мобиле“. „Буря“ и „Потпури“ за цигулка и оркестър, вариаци­онните цикли, цигулковите сонати и някои камерни творби.

В литературата има противоречия за броя на основните му произведения концертите за цигулка и оркестър. На различни места се съобщава за два, три или четири концерта. (Авторът на настоящия труд влезе в пряк контакт с авторитетни съветски и италиански музикални институти, от които получи взаимно покриващи се, безспорно установени до 1968 г. данни за броя на концертите на Паганини, тоналността им и годините на тяхното създаване, отразени в спи­съка на настоящия очерк.)

Шопен, Лист, Брамс, Шуман, Рахманинов и др. обработват за различни ин­струменти или използват като теми някои от най-значителните произведения на Паганини.

СПИСЪК НА ПО-ВАЖНИТЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ПАГАНИНИ

За цигулка и оркестър

Първи концерт в ре-мажор, оп. 6 /1811/; Втори концерт в си-минор, оп. 7, със заключителна част прочутата „Кампанела“ /1826/; Трети концерт в ми-мажор /1826/; „Четвърти концерт в ре-минор /1830/; Пети концерт в ла-минор /1830/; „Буря“, драматична сцена /1828/; „Пертетуум мобиле“ за цигулка и оркестър, оп. 11 /1830/; „Потпури“ /1831/; „Тарантела“ в ла-минор за цигулка и малък оркес­тър.

За соло цигулка

24 капричии, оп. 18 /1802/; 24 фуги в четири части /1796/.

Сонати за цигулка

„Наполеон“ – соната за четвърта струна за цигулка и оркестър с вариации , /1807/; „Мария Луиза“ – соната за четвърта струна за цигулка и малък оркестър или китара /1816/; „Военна соната“ за четвърта струна за цигулка и оркестър с вариации върху тема, на ария из „Сватбата на Фигаро“ от Моцарт /1825/; „Вели­чествена сантиментална соната“ /соната с вариации на австрийския национален химн/, за четвърта струна за цигулка и оркестър /1828/; „Соната „Апасионата“ за цигулка и оркестър /1829/; „Варшава“ – соната за цигулка и оркестър, вариации на тема „Мазурка“ из операта „Крал Локетек“ от Елснер /1829/; „Любовна га­лантна соната“ за цигулка и оркестър /1830/; Сонатина и Полакета с вариации за цигулка и оркестър /1831/; „Пролет“ – соната за цигулка и оркестър /1838/.

Вариации върху свои и чужди теми

Вариации върху френската революционна песен „Карманьола“ за цигулка и оркестър /1795/; „Вещицата“ – интродукция и вариации върху тема из балета „Сватбата на Меневенто“ от Ф. Зюсмайер за цигулка и оркестър /1813/; „Йолака“ е вариации в ла-мажор за цигулка и оркестър /1810/; Интродукция и вариации вър­ху арията „Сърдечен трепет“ из операта „Танкред“ от Росини /1819/; Интродук­ция и вариации върху тема из операта „Пепеляшка“ от Росини за цигулка и оркес­тър /1819/; Речитатив и вариации върху три песни за цигулка и оркестър /1821/: Вариации върху венецианската, песен „О, мамо, мила мамо“ за цигулка и оркес­тър /1828/; Интродукция и вариации върху молитвата из операта „Мойсей“ от Ро­сини за четвърта струна за цигулка и оркестър /1818/: Вариации върху тема из операта „Любовта на моряка“ от Йосиф Вайгл за цигулка и оркестър /1828/; Ин­тродукция и вариации върху английския национален химн „Боже спаси краля“, за цигулка и оркестър /1829/; Интродукция и вариации върху арията „Дай ми ръка­та си“ из операта „Дон Жуан“ от Моцарт за цигулка и оркестър; Вариации върху ирландския национален химн за цигулка и оркестър /1831/; „Селски балет“ или вариации върху комична тема; 60 вариации върху една генуезка песен за цигулка и китара.

Камерни произведения

18 квартета за цигулка, виола, китара и виолончело; три квартета за цигул­ка, виола, китара и виолончело /1820/; три квартета за две цигулки, виола и виолончело /1800/; Трио за цигулка, китара и виолончело/1828/.; Соната с вариации за цигулка, виола, китара и виолончело /1824/; три дуета за цигулка и виолончело /1809/; Соната за „разстроена“ цигулка с акомпанимент на две цигулки /1806/; Серенада за две цигулки и китара; Серенада за виола, виолончело и китара. посветена на сестра му Доменика /1831/; Рондо за цигулка, китара и виолончело /1831/; четири ноктюрни за две цигулки.

Творби за цигулка и пиано

Три теми с вариации за четвърта струна за цигулка с акомпанимент на пиано: Соната за цигулка и пиано; „Падуански очарования“ – дивертименто за цигулка и пиано.

Вокално-инструментални творби

„Манастирът Сан Бернар“ за цигулка и оркестър с малък хор, без думи, с акомпанимент на виолончело и кантрабас /1830/; „Какъв щастлив ден“ за глас, хор и пиано по текст на Харис /1830/; Кантата „Химн на хармонията“, светска /1819/; „Вокална причуда“ /фантазия/ за сопран и оркестър и др.

Други произведения

Концертино за фагот, валдхорна и оркестър /1831/; повече от 200 пиеси за ки­тара, китара и цигулка и цигулка и китара; 25 менуета, романси, миниатюри за цигулка, инструментални дуети, тарантели и др.

Най-доброто от Паганини (Claves records).

Източник: Иван Петков Минчев, 120 бележити композитори, издателство Музика, София 1976