Споделете в
5/5 - (154 votes)

МоцартВОЛФГАНГ АМАДЕУС МОЦАРТ 1756-1791

„Моцарт е божествен гений на светлината и любовта. Историята на изкуството не познава нито едно по-трогателно и по-възвишено явление от него. Той постигна невероятното, остави на поколенията неизмерими богатства“ /Вагнер/
„По мое дълбоко убеждение Моцарт е най-високата, кулминационната точка, до която е стигнала красотата в областта на музиката“ /Чайковски/.

Животът на Моцарт е героичен подвиг в беззаветна служба на изкуството.

Започнал като „дете-чудо“, той до последните дни на живота си композира с пословична интензивност, като същевременно се бори и за своето скромно съществуване. Много от времето му е пропиляно в частни уроци, много от силите и енергията му – за преодоляване на безкрайните обществени препятствия и на съпротивата на лични врагове. Въпреки това Моцарт оставя на човечеството повече от 700 произведения.

Няма област от музикалното изкуство,

в която той да не създава творби с най-висока стойност и непреходно значение. Не съществува музикален инструмент от познатите по негово време, за който да не сътворява произведение и то да не е едно от най-съвършените. Творчеството му е класическо и в историческия /като неделима съставка на „виенския класицизъм“/, и в стойностния смисъл на тази дума. Той композира 22 опери, 50 симфонии, 7 концерта за цигулка и оркестър, 25 концерта за пиано и оркестър, сонати за цигулка, за пиано и за орган, 23 квартета, 8 квинтета, 70 вокално-симфонични творби, арии, дуети, терцети, 4 серенади, дивертименти и други концертни ансамбли, 30 песни, 4 кантати, 2 оратории, 18 меси, един реквием и много други.

Изчислено е, че човек не е в състояние да препише произведенията на Моцарт за 36 години, времето, което той е живял. Но най-значителни от безсмъртните му творби са неговите опери и симфонични произведения.
Реалистичното и демократично творчество на Моцарт, искрено и вълнуващо, отразява напредничавите идеи на Просвещението, които подготвят Великата френска революция, вдъхват вяра в бъдещето на човечеството. То в своеобразен смисъл обобщава вековния опит на европейската музикална култура, дотогавашните достижения на австрийските, немските, чешките, италианските, френските композитори и подготвя почвата за по-нататъшно развитие на музикалното творчество.

Музиката на Моцарт е нежна, красива, емоционална и жизнерадостна,

заразява слушателите със своята лекота, изящество и оптимизъм. Когато я слушаме, изпитваме радостни чувства, тя предизвиква у нас светли, красиви преживявания и асоциации и благородни пориви. Тя е лесно достъпна, достига до сърцето на масовия слушател благодарение на изключително богатата си и изящна мелодичност и народностния си характер. Не случайно съвременниците му я наричат „музика на душата“. Освен композитор Моцарт от малък е недостижим клависинист, диригент, цигулар, певец, органист, неповторим импровизатор, поразяващ с феноменалната си памет и точен слух.

Волфганг Амадеус Моцарт произлиза от занаятчийски род.

Прадедите му, преселили се от едно австрийско село в гр. Аугсбург /Австрия/ още през 1636 г., са каменоделци, книговезци и зидари. Бащата на композитора, Леополд Моцарт, е остроумен, наблюдателен, извънредно трудолюбив и амбициозен. Той единствен от своя род е с музикални наклонности. Родителите му го подготвят за духовна кариера – в детска възраст пее като хорист в манастир, после учи в йезуитско училище, а същевременно се учи да свири на клавесин, цигулка и орган. През 1737 г. постъпва в Залцбургския университет да следва право и философия, като през време на следването продължава да се занимава с музика.

Трудолюбието и музикалността му помагат

да се изгради като първокласен музикант и композитор, но в замяна на това го изключват от университета. Назначен е камердинер и музикант при граф Турн в Залцбург, където остава да живее завинаги /„съвместителството“ на музикант и слуга е нещо обикновено по онова време/.

Леополд Моцарт започва да композира музика и се прочува като отличен цигулар, органист и музикален педагог. Той композира няколко симфонии, концерти, дивертименти, пантомими, опери, оратории и кантати, а теоретичният му труд „Опит за систематично обучение и свирене на цигулка“ става основно ръководство за всички цигулкови педагози и цигулари в Европа до средата на XIX в.

Майката на Моцарт, Ана Мария Пертъл,

дъщеря на дребен чиновник в Залцбург, е весела, жизнерадостна, добродушна и скромна, пее хубаво в домашна обстановка. Леополд е с по-друг характер – строг, затворен, с чувство на достойнство. И двамата са добри и нежни съпрузи до края на живота си.
Семейството винаги е материално затруднено. В писмо до сина си Волфганг бащата пише: „Откакто се родихте и дори по-рано, откакто се ожених, за мене стана много трудно. Трябваше да храня жена и седем деца с някакви си 20 флорина на месец, да харча за болести, раждания и смъртни случаи. Аз не само че не съм похарчил един пфениг за най-малкото развлечение, но и при всички хитрини и тежка работа никога не съм можал да се избавя от дългове.“ (Е. Чорная, Моцарт, С., НИ, 1964, стр. 8.)

От седемте деца остават живи Мария-Ана

/наречена глезено Нанерл/, родена в 1751 г., и Йохан Христозом-Амадеус /на италиански Боголюб/, когото започват да наричат просто Волфганг Амадеус, роден на 27 януари 1756 г.
В дома на Моцарт постоянно звучи музика – майката пее песнички, бащата често музицира със свои близки, а негови ученици свирят на пиано или цигулка. Нанерл на седемгодишна възраст започва да учи пиано под ръководството на баща си и скоро става отлична пианистка и певица. Музикалните впечатления оставят дълбоки следи у нежния, силно впечатлителен Волфганг. От най-ранна възраст той проявява необикновена склонност към музиката.

Веднаж, когато е на две години и играе със сестра си в градината,

дочува звуци от цигулка от стаята на баща си. Волфганг престава да играе и повежда сестра си към къщата. Влизат в стаята на баща си, който предава цигулка на свой ученик. Волфганг слуша със зяпнали уста и широко отворени очички. Бащата прекъсва урока и ги изпъжда навън, но детето, винаги послушно, този път се разплаква и не иска да излезе. Майка му го прибира в детската стая, дава му играчки и лакомства, но то не престава да плаче. Едва когато излизат на двора и през отворения прозорец отново чуват музиката, за голямо изумление на майката детето започва радостно да подскача, да се смее и да гледа към прозореца…

На осем години Нанерл е вече добра пианистка. Тригодишният Волфганг с голямо внимание я слуша, като свири.

Една вечер, когато родителите им отсъстват от къщи, той помолва сестра си да му позволи да посвири – натиска с малките си пръстчета клавишите и при намиране на благозвучни интервали изразява радостта си с бурен смях; при дисхармонични тонове се мръщи от неудоволствие. По-късно започва сам да подбира на пианото и да пее песничките, менуетите и другите малки пиески, които разучава сестра му.
Бащата забелязва това и предлага на три и половина годишното дете да го занимава с пиано. Волфганг започва да тича, да се върти из стаята, да вика от радост, че ще учи музика като сестра си.

МоцартМузикалното възпитание на детето се превръща в най-важна и висша цел за Леополд Моцарт.

Волфганг показва рядка, невероятна музикална способност, стигаща до фантастичното. Острият музикален слух и феноменалната музикална памет, както и вродената подвижност на пръстите му позволяват да се справя и с най-сложните задачи.
Бащата бързо разбира, че за детето музиката е много повече от развлечение и трудно могат да го откъснат от нея. Той се стреми да работи с Волфганг по-предпазливо, за да не го преуморява, но за него като че ли не съществуват трудности.

В една нотна тетрадка на Леополд е отбелязано: „Този менует и трио Волфганг изучи на 26.1.1761 г. в 9,30 часа вечерта в продължение на половин час, един ден преди да навърши пет години.“ Година по-рано бащата пише в друга тетрадка, че четиригодишният му син вече прави опити да композира пиески, които трябва да записва той, понеже детето още не може да пише ноти. В спомените си Нанерл пише: „Баща ми учеше Волфганг да свири на пиано менуети и други пиеси, когато беше четиригодишен. За брат ми това се оказва така леко, както и за баща ми. Трябваше му не повече от половин час, за да разучи един менует или друга пиеска, и то съвършено очарователно, в строг ритъм и темпо. И най-малкият шум през време на свиренето го дразнеше и изкарваше извън себе си. Целият биваше съсредоточен и погълнат само от музиката. Но със завършване на свиренето той веднага се превръщаше отново в малко дете със своите детски нрави, навици и интереси.“ (Б. Кремнев, В. А. Моцарт, М., Изд. ЦК ВЛКСМ, 1958, стр. 25.)

Малкият Волфганг е красиво дете, с пълни бузки и с открит, закачлив поглед на големите очи.

Весел, жив, палав, общителен, той се увлича от всяка игра, от всяко занимание, присъщо на неговата възраст. В душата си таи неизчерпаема нежност и доброта, обича хората, животните, птиците, цветята. Тези прекрасни качества запазва до края на живота си. Неизмеримата му любвеобилност, нежност и жизнерадост намират отражение и в безсмъртното му творчество.
Но той иска и другите да проявяват обич към него. Когато например му казват на шега, че не го обичат, той се наскърбява, очите му се насълзяват. Но кажат ли му, че това е само шега, престава да плаче и започва радостно да подскача на един крак…

Волфганг много обича баща си, който има пред него огромен авторитет.

Дори и по-късно той се съобразява с мнението и желанието на баща си по много въпроси. От своя страна Леополд боготвори своето гениално дете, но не го глези. Възпитава го строго, в упорит и системен труд – особено по отношение на музикалните занимания, като непрестанно повишава изискванията си към него. Постепенно заниманията обхващат не само пиано, цигулка и орган, но и теория на музиката и композиция.
Още тук у него се формират постоянство, строга самодисциплина, скромност и взискателност към себе си, постоянно недоволство от постигнатото, които остават за цял живот негови отличителни черти.

Волфганг бързо усвоява сложните композиционни принципи, а едновременно с това развива и гласовите си способности.

На пет и половина години пее в хор и участва в изпълнение на един лидершпил (Разновидност на зингшпила) в аулата на Залцбургския университет. Продължава да композира малки пиески, но на пет години в отсъствието на родителите си се заема да съчини нещо „по-голямо“. Пишейки нотите, той изцапва листовете с мастило, изтрива с длан петната и пише отново върху тях. Като се връща, баща му бегло поглежда изцапаните и нестройно изписани листове. Волфганг обяснява, че е композирал концерт за пиано. Тогава Леополд Моцарт недоверчиво, но по-внимателно разглежда несръчно написаните ноти и открива с удивление, че композицията съвсем не е детинска игра, че в нея има логика и чувство за форма, че е почти безпогрешна от теоретична гледна точка. Когато я изсвирва на клавесина пред гостите, тя прави много силно впечатление. Бащата прегръща детето и се разплаква от гордост и възторг. Тетрадката с детските творби на Моцарт се пази в залцбургския музикален музей „Моцартеум“.

Макар че Леополд Моцарт е високо образован и всепризнат музикален авторитет в Залцбург,

във феодалната йерархия на тогавашна Австрия той е в унизителното положение на слуга. Замисляйки се за съдбата на любимото си дете, разбира, че за да го предпази от бъдещи унижения, трябва да направи от него неповторим музикант, като развие до максимум изключителните му заложби; да го наложи на обществото и му извоюва още отрано неоспорим авторитет.
И действително под негово ръководство Волфганг на шестгодишна възраст е вече забележителен пианист-виртуоз на клавесин. Славата на „детето чудо“ постепенно расте. Но озлобени хора разпространяват слуха, че у момчето се е „вселил дяволът“. Това е опасно – градът кипи от йезуити, които могат лесно да унищожат детето, водени от невеж фанатизъм. Леополд добре разбира обстановката и действа бързо.

По това време курфюрст в Залцбург е архиепископ Сигизмунд Шратенбах,

който се смята за просветен монарх. Той е любител на музиката и другите изкуства. В неговия дворец работят видни музикални дейци, между които и Михаел Хайдн, брат на Йозеф Хайдн. Слухът за необикновеното дете достига до него и той решава лично да провери дали то е обладано от дяволска сила. На устроения изпит се уверяват, че само способностите и трудът са направили от Волфганг музикант-чудо.
През 1762 г. Волфганг и Нанерл три седмици изнасят концерти в двореца на курфюрста в Мюнхен с небивал успех. Това окуражава Леополд Моцарт и той решава да покаже децата във Виена пред най-компетентна публика. В австрийската столица с нетърпение очакват сензационните концерти. Императорът ги поканва в двореца Шьонбрун, където гостуват две седмици и подготвят Волфганг как да се държи пред императорското семейство и на церемонията.

В деня на концерта император Франц Йосиф със семейството си приема Моцартови.

Волфганг трябва сам да мине през салона и да целуне ръка на императрицата. Когато преминава по излъскания паркет, се подхлъзва и пада, но специалното дворцово облекло и обувките му пречат да стане. Безпомощно гледа с тъжен поглед към възрастните. Императрицата изпраща малката си дъщеря Мария Антоанета /по-късно съпруга на Людовик XVI/ да му помогне. Тя му подава ръка и го завежда при майка си. Младият Волфганг, трогнат от тази постъпка, казва: „Ти си чудесно момиче! Като порасна, непременно ще се оженя за тебе, защото си добра…“ Това предизвиква искрен смях всред присъстващите.

В двореца децата изнасят няколко концерта на пиано на четири ръце и поотделно.

Волфганг изпълнява виртуозно технически трудни пиеси, но императорът отбелязва, че да се свири виртуозно на открити клавиши не е чудо – чудо би било да се свири с покрити клавиши. Тогава Леополд Моцарт покрива клавишите с платно и малкият виртуоз свири всe така блестящо. Императорът предявява към него нова претенция – да свири с един пръст. Детето изпълнява и това желание на монарха – предпазливият Леополд грижливо го е подготвил за такива „сюрпризи“. После Волфганг импровизира върху зададени теми, свири от пръв поглед непознати произведения все със същата лекота и виртуозност. (В присъствието на знаменития виенски композитор Вагензайл например Моцарт изсвирва блестящо „а прима виста“. един от най-трудните му клавирни концерти. Това довежда до умиление и възторг аристократичната публика).

Славата на Волфганг Моцарт като „дете-чудо“ се разнася из цяла Австрия,

във Виена се говори единствено за него. Светските дами са щастливи, ако могат да го прегърнат и целунат. Но скромността е отличителна черта на Моцарт до края на живота му. Той не се прекланя и пред най-високопоставената личност. На един негов концерт например императорът седял до него зад пианото. Но Волфганг не започва да свири и очевидно очаква някого. След малко запитва: „Защо го няма още Вагензайл? Той разбира от музика!…“ Прочутият композитор Вагензайл най-после влиза в залата и Моцарт, зарадван се обръща към императора: „Аз вече ще свиря, а ти ще ми прелистваш нотите“.

Славата на Моцарт в много европейски страни

нараства след изнесените няколко концерта в Пресбург /сега Братислава 1762/.
Пътуването до Виена е началото на триумфалната концертна дейност на Моцарт, която продължава близо десет години. През краткия си престой в Залцбург Волфганг усилено се подготвя за нова голяма концертна обиколка, упражнява се и на цигулка. Изучава творчеството на залцбургските майстори Йохан Еберлен, Михаел Хайдн, Кастан Аделгасер, на своя баща, на стари италиански майстори и църковна музика. Най-много научава от творчеството на Михаел Хайдн.

На 9 юни 1763 г. цялото семейство тръгва от Залцбург за Париж, Лондон, Холандия, Белгия и Швейцария.

На път за Париж минават през Мюнхен, Хайделберг, Майнц, Франкфурт, Кьолн, Аахен и Брюксел. Пътешествието с карета е крайно изморително за 12-годишната Нанерл и 7-годишния Волфганг. Освен това във всеки град те изнасят по няколко концерта, които продължават по четири-пет часа. Концерти изнасят и в дворците на аристократите близо до техния маршрут.
Мълвата за „децата чудо“ ги изпреварва и навсякъде ги очакват с нетърпение. Ето и обявление за техен концерт, отпечатано във „Франкфуртски вестник“:

„Днес, сряда, 30 август 1763 г., в 6 часа ще се състои последният концерт.

Момиче на 12 години и момче на 7 години ще свирят концерти на клавесин, при което момичето ще изпълни най-трудни произведения на велики майстори. Момчето ще изпълни концерт на цигулка, ще акомпанира на клавир през време на изпълнението на една симфония, ще свири на закрита с кърпа клавиатура така добре, както ако тя би била незакрита. После отдалеч ще назове всички тонове, които единично или в акорди ще бъдат взети на клавир или пък на какъвто и да е друг инструмент или издадени от предмети – звънче, чаши, часовник. Накрая то ще импровизира не само на клавесин, но и на орган толкова дълго, колкото пожелаят слушателите, във всякакви, дори и в най-трудните тоналности, които му посочат“.

На един от тези концерти във Франкфурт присъства и Гьоте, който по-късно си спомня: „Видях тогава седемгодишния Моцарт. Аз бях на 14 години и ясно помня малкото човече с перука и с шпага“ (децата са облечени с тежки, обшити със злато придворни дрехи, подарени им от виенската императрица).

Семейство Моцарт пристига в Париж през есента на 1763 г. с препоръчително

„Привидната простота“ в духа на италианската комична опера. Въпреки младостта на автора операта може напълно да съперничи на италианските опери от този жанр. В нея има много хумор, музиката е мелодична, красива, галантна, грациозна.
Започва подготовката за премиерата, но виенските музикални дейци, които вече се страхуват от конкуренцията на малкия Моцарт, попречват на постановката и започват да го клеветят и хулят.
По предложение на високо културния и богат виенски лекар Месмер Моцарт написва едноактна опера с пасторален сюжет „Бастиен и Бастиена“ в духа на немския зингшпил. В музиката й са използвани народни песни и танци, а една от темите й разработва Бетховен в своята „Бройка“ (Интересно е, че когато по-късно Бетховен създава своята симфония, не е знаел за съществу-ването на тази Моцартова опера). Авторът сам дирижира първото изпълнение, а операта и досега се поставя в родината на композитора.

През последните дни от престоя си във Виена Моцарт композира „Тържествена меса“

и концерт за тромпет, предназначени за посрещане на императора в новата черква на приюта за сираци. Вестниците пишат по този повод: „Цялата музика, изпълнена на тържеството, е написана от 12-годишния Волфганг Амадеус Моцарт. Авторът дирижираше сам с най-голяма точност и при това сам пееше мотетите.“ (Е. Чорная, Моцарт, С., НИ, 1964, стр. 34—35).

На 5 януари 1769 г. семейството се завръща в Залцбург. Още същия ден архиепископът назначава Волфганг Моцарт за придворен концертмайстор.
Малкият композитор създава много музика, както църковна /две величествени меси, офертории (Оферториум – католическо литургийно песнопеене. През XVII в. се появяват инструментални офертории, изпълнявани на орган), един „Те деум“ за четиригласен хор с оркестър, така и танцова, оркестрова. Съчинява 49 менуета за залцбургския новогодишен карнавал, три концертни сюити (Сюитата тогава обединява в себе си разни пиеси от празнична музика – серенада, дивертименто, касация, финална музика, нощна музика, ноктюрно, и пиеси с други наименования, но еднородни по съдържание и характер, които се изпълняват през лятото на открито на общодостъпни концерти.), в които разработва народни мелодии.

Леополд Моцарт знае, че на траен успех може да разчита само музикант,

който се усъвършенства и получи признание в Италия, и през декември 1769 г. заминава с Волфганг за Италия. В град Роверето намират познати и веднага дават концерт. На другия ден Моцарт отива в една църква да посвири на орган. Но той вече е толкова известен и в Италия, че се събира огромна тълпа любопитни. Подобна сцена се разиграва и във Верона.
В Италия Волфганг свири на клавесин и цигулка и дирижира чужди и собствени творби, импровизира. Работи с огромно напрежение, постоянно пътува. Вестниците го наричат „Чудно създание на природата“, пишат, че „това момче е родено да затъмни славата на всички признати майстори на музиката“.

В Болоня знаменитият композитор Джовани Батиста Мартини

– францискански монах, най-авторитетният музикален деец в града, отначало посреща с недоверие Моцарт. Но в негово присъствие само за половин час той съчинява сложно четиригласно полифонично произведение, по зададени теми композира съвършени фуги и други творби. Падре Мартини заявява, че Моцарт е най-големият композитор, когото познава, и му дава специална грамота. Моцарт взема уроци от него и усвоява колосална контрапунктична техника. Четиринадесетгодишен е избран в Болонската академия на науките като майстор на композицията – случай без прецедент, тъй като в академията избират членове само над 20-годишна възраст при доказани необикновени способности.

В Италия Моцарт посещава музеи, представления на италиански опери,

изучава партитури на стари майстори. За феноменалната му музикална памет свидетелства и следният пословичен случай. В църквата „Свети Петър” в Рим певците изпълняват знаменитата многогласна меса „Мизерере” от Грегорио Алегри. Това произведение е написано за два хора, обединени в деветгласно заключение, и се изпълнява само два пъти в годината през страстната седмица. Ръкописът се пази в желязна каса. Забранено е да се изнася от църквата, да се показва на когото и да е освен на диригента, да се преписва под какъвто и да е предлог. Тринайсетгодишният Моцарт посещава църквата, изслушва произведението, запомня го, в къщи го нотира изцяло по памет без нито една грешка и го изпълнява на един от своите концерти. Папските музиканти остават изумени от фантастичните способности на момчето. Папа Бенедикт му връчва ордена „Златната шпора”, с която е удостоен само един музикант – Кристоф Вилибалд Глук.

Суеверните италианци и завистливите музиканти разпространяват провокационния слух,

че изпълнителската виртуозност на Моцарт се дължи на „дяволския“, „омагьосан” пръстен на ръката му. На концерт в неаполитанската консерватория бащата изважда пред публиката пръстена от ръката на сина, си – момчето изпълнява пак тъй виртуозно предвидената програма…
В едно писмо от Милано до майка си в Залцбург Моцарт пише:“… Аз вече не мога да пиша, защото пръстите ме болят от работа”.

Най-значително произведение от този му период е операта „Митридат“, написана по поръчка на Миланския оперен театър за по-малко от два месеца. Операта е върху древногръцки сюжет и се състои от кратка увертюра, 32 арии, 4 дуета и заключителен хор. На премиерата /1770/ възторжената италианска публика аплодира нескончаемо след всяка ария и вика „Да живее маестро Моцарт!“ На първите три представления Моцарт седи до клавесина и лично дирижира операта. В Милано я представят последователно 20 пъти, нещо нечувано дотогава даже и за Италия.

На 5 януари 1771 г. филхармоничната академия във Верона избира за свой член младия Моцарт.

По случай сватбата на сина на Мария Терезия, неаполитанския ерцхерцог Фердинанд, Моцарт композира театрализираната серенада „Асканио в Алба“ – алегоричен пасторал в две действия. Свежестта и изяществото на мелодиите на това произведение и яснотата на формата предизвикват всеобщо възхищение. В съревнование с Моцарт излиза знаменитият композитор Хасе с операта си „Руджеро“, която композира пак по същия повод. В състезанието победител е четиринайсетгодишният Моцарт. Добродушният Хасе възкликва: „Това момче ще накара света да забрави всички нас!“
За великолепното произведение Мария Терезия подарява на Моцарт златен часовник със собствения си лик, но когато научава, че синът й иска да назначи Моцарт за придворен композитор, му пише да не назначава при себе си „ненужни“ хора, „които скитат като просяци“.

След кратък престой в Залцбург, през който период Моцарт написва редица прекрасни произведения,

между които шест симфонии, баща и син заминават отново за Италия. Основната цел на Леополд Моцарт е да намери подходяща работа на сина си, но усилените търсения остават напразни и те се завръщат в залцбургския дворец.
Сега Моцарт с особено усърдие изучава творчеството на Глук и на Йозеф Хайдн. За това спомага Михаел Хайдн – придворен музикант в Залцбург, колега на Моцарт. В някои от своите младежки творби /1772—1773/ и особено в Симфония в ла-мажор Моцарт силно се повлиява от стила на Йозеф Хайдн. На Хайдн той посвещава 6-ия концерт за пиано и оркестър и шест от най-хубавите си струнни квартети, написани през лятото на 1773 г. във Виена.
С идването на новия курфюрст на Залцбург Колоредо Моцарт загубва напълно своята самостоятелност. Граф Иероним Колоредо е груб, деспотичен особено към ония, които имат собствено мнение. Особено сурово се отнася към Леополд и Волфганг Моцарт – дребнаво контролира работата и поведението им и си спечелва тяхната ненавист въпреки човечността им.

От угнетяващата дворцова обстановка Моцарт

намира утеха и радост в домашната среда, в красивата природа и най-вече в творчеството си. Расте броят на композициите му /симфонии, серенади, дивертименти, меси, квартети, клавирни и цигулкови сонати, концерти за цигулка и пиано и други/, все по-очевидна е тяхната творческа зрелост. Моцарт издига на най-голяма висота и изчерпва докрай големите възможности на битовата музика – серенади, дивертименти, касации, като я доближава по стойност до симфоничната музика.

За придворната капела на залцбургския дворец през 1775 г. Моцарт създава един от шедьоврите си и същевременно едно от най-популярните си произведения бликащото от нежни, слънчеви мелодии дивертименто „Малка нощна музика“. Друг връх на неговата „битова музика“ от този период е жизнерадостната „Хафнер-серенада“, посветена на приятелско семейство от Залцбург.

Моцарт изпитва непреодолимо влечение към оперното творчество.

В Италия разбира, че операта е неговото призвание, но в Залцбург няма оперен театър и затова очаква поръчка от другаде. Най-после баварският курфюрст Максимилиан III в 1775 г. го повиква в Мюнхен да напише опера. Така се появява „Мнимата градинарка“. На премиерата Нанерл и Леополд Моцарт са свидетели на нов триумфален успех на своя вече 19-годишен Волфганг. Билетите не стигат за всички желаещи, всяка ария е следвана от възгласи „Да живее маестрото!“. Публиката е възхитена от лекотата на комедийния стил, изяществото и мелодичността на ариите и жизнеността на характеристиките независимо от баналния сюжет и посредственото либрето. Музикалният критик Шуберт пише по този повод: „Моцарт ще бъде един от най-великите композитори, които са съществували когато и да било.“

В Мюнхен Моцарт написва пет блестящи сонати за пиано,

а през същата година композира операта „Кралят пастир“ по либрето на Метастазио. Следват пет концерта за цигулка и оркестър, концерт за пиано и оркестър…
В 1777 г. в Залцбург пристига видната пражка певица Йозефина Душек, която се сприятелява със семейство Моцарт. На нея Моцарт посвещава много прекрасни арии. През същата година в Залцбург идва и френската пианистка Женом, която вдъхновява младия композитор да напише едни от най-хубавите си произведения за пиано през този период.

Моцарт мечтае да напише нова опера и пише по този повод на своя приятел и учител в Италия падре Мартини:

„Скъпи и високо почитаеми маестро, горещо Ви моля да ми кажете откровено и без заобикалки какво е Вашето мнение за мотета, който Ви изпращам. Ние живеем на света, за да се усъаършенстваме, и като общуваме, да се просвещаваме един друг, та по такъв начин да подтикваме напред науките и изкуствата! О, колко често ми се иска да бъда близо до Вас, да споделя мисли с Вас. Аз живея в страна, където не й върви на музиката. Засега ми се налага да съчинявам повече камерна и черковна музика.. “

Това сдържано и скръбно писмо разкрива творческата самотност на младия композитор и неговата жажда да се изтръгне от своето заточение. „Да композирам е единствената моя радост и едничка моя страст“ – пише той, но архиепископът в Залцбург му забранява да пише опери, а и самоволното нарушение на „крепостничеството“ би довело до уволняване на баща му.

След дълги молби през есента на 1777 г. архиепископът освобождава Волфганг от длъжността капелмайстор,

като се съгласява бащата да запази службата си. 22-годишният Моцарт тръгва за Париж с майка си и по пътя търси безуспешно работа в Мюнхен, Аугсбург и Манхайм. В Манхайм Моцарт се сприятелява с музикантите от действащия там знаменит оркестър, особено с диригента Кристиан Канабих. Написаните по това време творби той посвещава на домакина си Канабих, на дъщерите му пианистки и на други оркестранти. Голяма роля за творческото усъвършенстване на Моцарт ще играят по-нататък впечатленията му от високото изпълнителско равнище на оркестъра, както и от новото, вече усъвършенствано пиано.

Но той не забравя операта.

В писмо до баща му от Манхайм четем: „Не забравяйте моето желание да пиша опери. Аз завиждам на всеки, който пише опери. Понякога просто ми се иска да плача от досада, когато слушам или разучавам някаква ария. Моля Ви, направете всичко възможно, за да мога да отида в Италия. Вие знаете моята най-голяма наклонност – да пиша опери.“ (Е. Чорная, Моцарт, С., НИ. 1964, стр. 91, Пак там, стр. 101.)  В Манхайм Моцарт изживява най-сериозния си сърдечен порив. Той преподава пеене на Алоиза Вебер, красиво 15-годишно момиче, дъщеря на певец и суфльор в манхаймския театър, братовчедка на Карл Мария фон Вебер. Влюбва се всеотдайно в нея и й посвещава концертната ария „Алреста“, но Алоиза, винаги мила и любезна с него, не отговаря на чувствата му.
В Манхайм Моцарт се забавя повече и баща му в остро писмо му напомня за крайната цел – Париж.

В Париж Моцарт изживява остро разочаровение – тук никой вече не си спомня за фантастичните артистични успехи на „детето чудо“.

Настаняват се в тъмна и влажна хотелска стая. Преданата нежна майка пише примирено до мъжа си в Залцбург: „…. По цял ден седя самичка в стаята като в арест, а пък е и толкова тъмно, прозорецът гледа към някакво вътрешно дворче, че не виждам никога слънце и не мога да разбера какво е времето вън и едва мога да поизплета нещичко. Стълбището е толкова тясно, че няма как да се вкара клавесин в стаята, та Волфганг ходи да композира при господин Гро. И като не го виждам от сутрин до вечер, съвсем ще отвикна да говоря.“ (Е. Чорная, Моцарт, С., НИ. 1964, стр. 97).

Моцарт е принуден да тича от единия до другия край на огромния град,

да дава уроци по музика срещу минимално възнаграждение, напразно очаква и ангажимент за сцената. Тежките дни следват един след друг, докато се стига до нещастието. Майката се разболява, но не се издава пред сина си, за да не го тревожи. През пролетта тя отпада съвсем. Моцарт денонощно бди над нея, но вече нищо не може да помогне. На 3 юли 1778 г. тя умира в ръцете му. Болката го сломява. Останал сам в огромния Париж, не смее да пише истината на баща си. „Наш най-добър приятелю, само вие единствен ще споделите с мен скръбта. Това беше най-печалният ден в моя живот. Пиша в 2 часа през нощта. Моята скъпа майка не е между живите. Тя умря, без да дойде в съзнание, угасна като свещ“ – пише той до абат Булингер в Залцбург.

В Париж Моцарт композира две симфонии, две сонати за цигулка /в ре мажор и ми минор/, 5 клавирни сонати /в ла минор, до мажор, ла мажор, фа мажор и си бемол мажор/ и други. Тези пет сонати са върхът на клавирното творчество на Моцарт от 70-те години. Особено популярна е ла мажорната соната, в която е известното рондо „А ла турка“.

На път за Залцбург Моцарт минава през Манхайм,

където прекарва един месец. Копнее да види Алоиза Вебер, която заедно със семейството си се е преместила в Мюнхен. Среща се с нея, но разбира, че вече изградената и призната певица не се нуждае от неговите уроци, напътствия и дружба, не споделя и любовта му. Мечтите му за щастие с нея окончателно рухват. Тъжна е есента за Моцарт, най-тъжната в младия му живот. Без успех в Париж, изгубил майка си, без любов, нещастен и отчаян се завръща в Залцбург, където го очакват хладни и враждебни отношения.

МоцартДве години Моцарт прекарва в Залцбург

на унизителната служба първи цигулар, музикант и по традиция слуга при княза. С всеки изминат ден животът му става все по-непоносим. Архиепископът контролира и направлява творческата му дейност според своите естетически вкусове, а той е силно религиозен и иска предимно църковна музика. Мрази го заради свободолюбивия му характер и стремеж към независимост.
Младежът вече не намира морална подкрепа и у баща си. Остарявайки, той се затваря в себе си, предава се на религията, съветва го само към смирение и вяра в бога. Сестра му изцяло споделя мнението на баща си и Волфганг остава напълно самотен дори и в семейството си, където по-рано е намирал утеха и поддръжка.

Наред с многото религиозни произведения, написани през този период, композиторът създава забележителната „Концертна симфония“ за цигулка и виола с оркестър.

През 1780 г. Моцарт получава предложение от Мюнхенския театър да напише

италианска опера-сериа, неговия любим жанр, за предстоящите дворцови тържества. Двайсет и пет годишният музикант, владеещ вече до съвършенство композиторското изкуство, изучил задълбочено не само италианската, но и френската опера, както и реформаторската опера на Глук, въпреки слабото либрето на абат Варескьо създава творба с голяма емоционално въздействуваща сила и сценичност – операта „Идоменей, цар критски“, с древногръцки сюжет. Тя е призната за едно от най-хубавите произведения на епохата. На генералната репетиция мюнхенският курфюрст шеговито, но сърдечно поздравява Моцарт: „Кой би могъл да помисли, че в такава малка глава се крият такива велики неща!“

Моцарт се отправя за Виена, където е отседнал господарят му с цялата си свита.

Князът, вместо да се радва на успеха му, нарежда да се храни само в стаята на слугите, забранява му да приема повече поръчки за музика от когото и да било и да влиза в контакт с музикални дейци освен с неговите музиканти. Това прелива чашата. Моцарт най-сетне решава да скъса с архиепископа независимо от последиците и да се освободи от тази робска зависимост. Изпълнен с негодувание, пише на баща си: „За Ваша угода аз бях готов да пожертвам своето щастие, своето здраве и своя живот, но честта – тя за мен, пък също и за Вас, трябва да бъде по-скъпа от всичко… Макар да не съм граф, но у мен има чест, и то навярно повече, отколкото у някой граф.“

Бащата е отчаян, но не може да промени решението на сина си, който подава молба за освобождаване от дворцовата служба. В отговор архиепископът го обсипва с най-груби ругатни. На другия ден Моцарт още по-твърдо повтаря искането си за освобождение, но вбесеният началник на канцеларията връхлетява върху него и го изритва по стълбите.
Разтреперан от мъка и обида, Моцарт едва се добира до стаята си. Няколко дни бълнува, изпада в пълна апатия, но изживява дълбоката психическа криза и решава въпреки всичко да напусне завинаги службата си при архиепископа. До края на живота си остава във Виена като свободен и независим композитор – първият австрийски композитор, който се решава на такава смела и рискована постъпка.

Завършва младежкият период. Започва период на зряло творчество.

Отначало животът на Моцарт във Виена е твърде труден: „Всяка сутрин в 6 часа вече съм фризиран и облечен. След това пиша до 9 часа. От 9 до 1 часа имам частни уроци, после се храня. Преди 5-6 часа след обяд не мога да работя поради някои концерти тук и там. После пиша до 9 часа. Понякога се увличам в работа докъм 1 часа през нощта и след това пак ставам в 6 часа“, пише той на сестра си. Нанерл намира вида на брат си, дребен на ръст и слаб, „лишен от всяка външна представителност“ и смята, че „за артист, който се стреми да завоюва столицата, това е сериозен недостатък…”.

Виенчани много обичат музиката, тя звучи навсякъде

– в концертните зали, в театрите, в заведенията, по улиците и площадите, а Моцарт с удоволствие се смесва с шумящия народ, в неговите веселби и разходки. За късо време той покорява виенската публика със задушевната лиричност, изящество и нежност на изпълнителското си изкуство. Присъщи за него са благородството и изразителната фразировка, удивително съчетани с брилянтната му техника.

Във Виена Моцарт среща отново семейство Вебер от Манхайм. Бащата е умрял, Алоиза е омъжена за драматичния артист Йозеф Ланга, а майката живее с останалите три дъщери. На въпроса, защо не се е омъжила за гениалния Моцарт, а за един незначителен артист, тя студено отговаря: „Кой предполагаше, че от този малък човек ще израсне такъв великан?“

Моцарт се установява на квартира у Вебер,

които дават стаи под наем, и се сближава с осемнайсетгодишната Констанца – мила, жизнерадостна девойка, сестра на Алоиза. Баща му, научил за това, нарежда на сина си да напусне веднага квартирата си и да прекъсне връзките с Констанца. Моцарт, винаги послушен, изпълнява първото условие, но връзките с Констанца не преустановява.
През една хладна есенна вечер, след като напразно се лута из Виена да търси постоянна работа или поръчка за опера, Моцарт отчаян се връща в новата си квартира и уморен ляга неразсъблечен в леглото си. Полузадрямал, чува тихи стъпки – Констанца идва при него и стопля нещастното му сърце. Изпълнен с безкрайна нежност към момичето, той решава да се ожени за нея.

Леополд Моцарт е против брака с Констанца.

Той го съветва да си намери благородна, богата девойка, но Волфганг не го послушва и бащата скъсва завинаги с него. Волфганг прави няколко опита да се сдобри с баща си и Нанерл, но напразно. Пише им в едно писмо: „Тя /Констанца/ не е грозна, но не е и красавица. Много е работлива. Не е умна, но е разумна. Тя ме обича, аз също я обичам. Кажете, мога ли да желая по-добра от нея?…“  Ив друго писмо: „Ние сме прости, бедни, обикновени хора. Ние не само можем, но и трябва да се оженим по взаимна любов. Нали не сме знатни благородници, нито богати дворяни? … Затова не ми трябва богата и от благороднически род жена.“ Констанца се оказва твърде неизрядна домакиня, твърде далеч от стремежите на своя съпруг, но поне засега тя допъдва живота му с нежна грижа и ласка.

Във Виена основават немски национален театър и поръчват на Моцарт

да напише опера – вече на немски, а не на италиански език. Той почва с голям ентусиазъм работа над операта „Отвличане от сарая“ по пиесата на Бретцнер „Белмонте и Констанца“. Либретото написва сам с помощта на актьора Стефани. Драматург по рождение, той успява да създаде хубаво либрето. Работата тръгва необикновено бързо и само за 14 дни операта е готова.
Моцарт сам ръководи подготовката за премиерата /16 юли 1782/, която има огромен успех. Оттогава досега тази опера се играе по всички оперни театри на света. Прекрасните мелодии на операта звучат по концерти, по радиото, по телевизията. Дуетът между Педрило и Осмин „Да живее Бакхус“ е едно от най-великите достижения на оперното творчество на Моцарт. Творбата не се харесва само на императора, който я окачествява като твърде „сложна и учена“: „Прекалено добра за нашите уши, с ужасно много ноти, скъпи мой Моцарт“ – изразява той неудоволствието си пред композитора. „Точно толкова, колкото е нужно, Ваше величество“ – отговаря твърдо Моцарт.

„Отвличане от сарая“

Действието се развива в Турция. Героинята Констанца със слугинята си попадат в робство при Селим паша. Идва годеникът й Белмонте със своя слуга. Четиримата организират бягство, но са разкрити и ги очаква голямо наказание. Накрая Селим, трогнат от чистата любов на влюбените, им прощава и ги освобождава.
Операта е написана в стила на немския зингшпил. близък до „опера-буфа“. Героите са обрисувани с голяма реалистична пълнота. В тази опера Моцарт най-сетне осъществява цялостно естетическите си принципи в областта на оперното творчество: „В една опера е необходимо поезията безусловно да бъде покорна дъщеря на музиката. Музиката трябва да царува неограничено и да ни кара да забравим всичко останало… Без мелодия музиката е бездушна.“ (Е. Чорная, Моцарт, С., НИ, 1964, стр. 142.)  Ясно е, че становището му е противоположно на това на Глук, който смята, че музиката в опера¬та трябва да бъде подчинена на поезията.

След „Отвличане от сарая“ четири години Моцарт не пише опери,

а само концертира и усилено композира инструментална музика. Положително влияние върху него оказва през този период познанството му с графиня Вилхелмина Тун – една от най-образованите виенски аристократки и прекрасна пианистка, както и с друг музикален меценат барон Готфилд ван Свитен, австрийски посланик в западните страни. В неговия дом се свири постоянно камерна музика от Хендел и Бах. Там Моцарт се запознава основно с творчеството на Бах, особено обиква неговите фуги и започва сам да съчинява фуги и прелюдии.

Моцарт се отнася коректно и колегиално към колегите си,

но с успехите си, с открито изказваните мнения и с критичното си отношение настройва някои от тях срещу себе си. Веднъж например посредственият, но завистлив Леополд Кожелуг, който ненавижда Хайдн, при изпълнение на един Хайднов квартет казва на близкостоящия Моцарт: „Този преход аз не бих го написал така!“ „И аз също, но знаете ли защо? Защото нито на вас, нито на мен би дошло в главата такова откритие“ – отговаря Моцарт. След този случай злопаметният Кожелуг възневидява и него…

Придворните музиканти начело с Антонио Салиери

всячески пречат да се поставят Моцартови опери на сцената, императорът също няма добро отношение към него. Глук се отнася с разбиране и уважение към младия творец, но вече е стар и болен и не може да му помогне. Най-искрени приятелски отношения към Моцарт има Йозеф Хайдн, макар и с 24 години по-възрастен от него. Хайдн и Моцарт свирят в един и същ квартет в един аристократичен салон – Хайдн втора цигулка, а Моцарт – виола. Те се отнасят един към друг просто и сърдечно, свързва ги десетгодишно искрено приятелство. Моцарт нарича Хайдн „Мой скъп приятел“, „духовен баща“, изпитва към него синовна любов и уважение.

В първите творби на Моцарт личи известно влияние на Хайдн.

По-късно обаче Хайдн от своя страна изпада под благотворното влияние на Моцарт. Това въздействие е особено силно в „Лондонската“ му симфония и в музиката, създадена през късния му творчески период. Хайдн кавалерски оценява мащабите на Моцартовия гений.
Много общо има между творчеството на Моцарт и това на Хайдн – и преди всичко в оптимизма, жизнерадостта, в хуманизма и реализма. Но тези качества у Моцарт са по-задълбочени, постигнати по-емоционално, с по-обособени изразни средства. У него има и лирика, и героика, и трагични образи, и дори монументалност. И все пак музиката на Моцарт е преди всичко слънчево-оптимистична, изящна и светла… Моцарт обновява операта, довежда я до дълбок реализъм, до конкретизация в отразяване на жизнените явления. Творчеството му по-определено отразява вътрешните преживявания на човека, постига забележителна портретна психологическа характеристика на образите. (При Моцарт оперният оркестър далеч няма само съпровождаща задача, а носи определени драматургични функции в характеристиката на героите. А и творческият диапазон на Моцарт е много по-широк от този на Хайдн).

През периода от 1782 до.1786 г. концертната дейност на Моцарт достига най-висок разцвет.

Той е най-популярният, най-признатият пианист-виртуоз във Виена, постоянен победител в честите тогава изпълнителски „двубои“. Англичанинът Клементи, най-големият тогава световен виртуоз, след състезанието с Моцарт признава изключителната свобода на неговите импровизации и неотразимата красота на изпълнението му. Съвременниците твърдят, че който не го е чул да импровизира, изобщо няма представа за истинския Моцарт. През тези четири години композиторът създава 15 концерта за пиано и оркестър. Те изобилстват с технически трудности и са наситени с поетика, изтънчена лиричност и дълбочина на съдържанието. Всеки от тях е завършена музикална картина, поразяваща с изящество и разнообразие на багрите.

Ре-минорният концерт за пиано и оркестър №20,

написан само за 3 дни, довежда Бетховен до такова възхищение, че той му съчинява каденца. Това е единственият инструментален концерт от друг автор, който Бетховен, обикновено изпълняващ само свои произведения, свири на публичен концерт.
До-минорната соната, една от най-блестящите сонати в световната музикална литература, може да се разглежда в известен смисъл като предшественик на Бетховеновата „Патетична соната“. През тези години Моцарт композира симфониите си от №33 до №37 включително, концерти за обой, за фагот, за валдхорна, камерно-инструментални творби и др.

Още през младежките си години Моцарт дружи с младежи и девойки от Залцбург,

посещава домашни и публични увеселения. Жизнерадостен, умен и духовит, той бързо става център на внимание. С хората се държи просто, непринудено, без да проявява гордост или чувство за превъзходство.
Тези чудесни качества на личността той запазва и в зрялата си възраст, независимо от творческите и личните си трудности и проблеми. Цяла артистична Виена търси неговото познанство и дружба. В дома му често се събират хора на изкуството и непринудено се веселят, пеят, свирят, танцуват, самият Моцарт е първокласен танцьор. Жена му напълно споделя този стил и проявява пословично гостоприемство. Същевременно двамата никога не отказват на покани за гостуване, участват в народни тържества. Не могат да си представят живота без музикални вечери, без общество на близки и познати.

Но когато стане дума за неговите естетически принципи, за изкуството,

добродушният, великодушният Моцарт се променя до неузнаваемост: отстоява твърдо своето гледище и никога не отстъпва пред противната страна. Моцарт е крайно непрактичен. Към парите се отнася с пренебрежение, услужва на всекиго и се измъчва, ако няма възможност да стори това Дава и последните си пари на нуждаещите се. Често поръчителства, а понякога това става фатално за семейните му доходи. (Веднъж един просяк го среща на улицата и му поисква милостиня. Моцарт не намира нито пфениг у себе си. Поканва просяка в съседното кафене, сяда до масата и на лист хартия написва един менует. Просякът получава от издателя му значителен хонорар).

Композиторът е всестранно надарен.

Притежава остър и пъргав ум. Проникновен психолог, разсъжденията му се отличават с точност и наблюдателност. Има вродена наклонност към философските изводи и общуването му със смели и критично мислещи хора се отразява благоприятно на творчеството му.
Всред артистичните личности, с които общува, Моцарт се запознава с поета политически емигрант Емануело Конеляно, наричан Лоренцо да Понте, човек с голям литературен талант. В дневника си Да Понте пише: „Независимо от това, че Моцарт притежава най-голям талант в сравнение с който и да е композитор от миналото, настоящето и бъдещето, на него не му се удаваше напълно да прояви във Виена своя божествен гений поради пречки, създавани от враговете му завистници. Той си оставаше в сянка, неизвестен, подобно на скъпоценен камък, погребан в недрата на земята. Аз се отправих към поменатия Моцарт и го попитах не иска ли да напише музика върху една от моите драми. „Бих направил това с голямо удоволствие“, веднага отговори той, „но съм уверен, че няма да получа разрешение операта да се постави.“ „Грижата за това ще бъде моя работа,“ отвърнах.

И така по избор на Моцарт, Да Понте написва либрето по комедията на Бомарше ^Сватбата на Фигаро“

– втората част от трилогията на Пиер Огюст Карон Бомарше „Безумният ден“ (първата част е „Севилският бръснар“. В нея авторът изобличава социалните противоречия във феодалното общество, поради което комедията е забранена от Людовик (Луи) XVI не само във Франция, но и в цяла тогавашна Европа. Поради цензурни съображения Да Понте се отказва от политическите нападки на Фигаро против аристокрацията и до известна степен притъпява социалните конфликти. Моцарт въплътява в операта борбата на Фигаро за собствено достойнство и чест, за чистота на чувствата към Сузана, подчертава общочовешките чувства на героите, както и социалното им неравенство.

Операта е готова през април 1786 г.

Увертюрата към „Сватбата на Фигаро“ е първата оперна увертюра, представляваща самостоятелно, единно и цялостно симфонично произведение. Музиката към операта е всред най-високите достижения на Моцартовия гений.
Да Понте използва своето влияние и красноречие и успява да убеди императора „Сватбата на Фигаро“ да бъде поставена на сцената. Тенорът на виенската опера Михаел О’Кели си спомня: „Аз никога няма да забравя първата репетиция с пълен оркестър. Моцарт се намираше на сцената – с малинов плащ и висока шапка, обвита със златни галони. Той показваше на музикантите от оркестъра темпото. Невъзможно е да се забрави неговото леко усмихнато лице, на което от време на време светваха лъчите на гения. Но това е невъзможно да се опише, както не може да се нарисуват ярките лъчи на слънцето… Когато басистът Бенучи изпя „Момче палаво“, въздействието наподобаваше електрически удар. Всички изпълнители, окрилени от чувството на възхищение, извикаха: „Браво, маестро! Да живее великият Моцарт!“ Аз мислех, че музикантите няма да прекратят овациите, така силно и продължително чукаха с лъковете си по пултовете. Малкият човек с чести поклони изказваше своята сърдечна благодарност.. .“  (Б. Кремнев, Моцарт, М., Изд. ЦК ВЛКСМ, 1958, стр. 201—202).

Публиката посреща премиерата на Сватбата на Фигаро с горещ възторг /1 май 1786/,

но официалната критика и придворните музикални авторитети не се отзовават ласкаво за нея, Скоро операта е свалена от сцената, въпреки големия й успех. Това се отразява много зле на материалното положение на Моцарт. Композиторът започва да продава на безценица ръкописите си, кредиторите му налагат заеми с високи лихви. Сменя квартирите си, условията, при които живее и твори по това време, са потресаващо трудни. Но в Прага „Сватбата на Фигаро“ е посрещната с истински триумф. Тя става толкова популярна всред гражданите, че мелодиите й звучат по улиците, в градините, в заведенията, по домовете.

Израз на обичта на пражани е предложението на Пражкия оперен театър Моцарт

да напише опера по сюжета на „Дон Жуан“ или „Каменният гост“. Той с радост приема предложението и отпътува със семейството си за Прага. Това са най-щастливите часове от живота на Моцарт. От Прага той пише: „Днес всички говорят само за „Фигаро“. Всички свирят, пеят и подсвиркват мелодии от „Фигаро“. Никой не ходи на друга опера освен на „Фигаро“. В знак на признателност към „милите пражани“ той им посвещава една от най-хубавите си симфонии – №38, в ре-мажор, наречена „Пражка“, която дирижира в гостоприемния град. При пребиваването си в Прага Моцарт се запознава задълбочено и с чешката народна музика.

С присъщата си упоритост, целеустременост и самодисциплина Моцарт започва работа над „Дон Жуан“

още във Виена и дори по време на пътуването, в каретата. В сюжета заляга средновековната легенда за „севилския прелъстител“ дон Хуан Тенорио, „покорителя на 1003 женски сърца.“ (Той е испански благородник-авантюрист от XVI в., за чиито приключения се създават легенди. Същия сюжет използват Молиер, Голдони, Байрон, Пушкин, Хофман, Проспер Мериме, Балзак, Бернард Шоу и композиторите Гацанига, Глук, Даргомижски, Рихард Щраус и други.)

Вътрешната сила на Дон Жуан, неговата жизнена активност, обаяние и смелост карат Моцарт да го издигне в централен образ. В тази опера композиторът обединява дълбокия психологически драматизъм и романтичната патетика с присъщите черти на комичния жанр.
Моцарт продължава работата над операта в Прага. Както и в други случаи, той композира без помощта на инструмента, опрян само на вътрешния си слух. Работи по всяко време – и когато почива, и когато се разхожда, а вечер разработва в детайли и незабавно нотира онова, което е съчинил през деня.

Идва есента на 1787 г., наближава премиерата, а увертюрата още не е започната.

Единствено самият композитор е спокоен. През деня по време на почивката играе билярд и си подсвирква с уста. Не участва в никакви разговори, нито си отвлича вниманието с някои външни обстоятелства. Има вид на улисан в играта човек. Настъпва вечерта срещу премиерата. Композиторът моли съпругата си да му приготви кафе, за да не заспи, и да му разказва анекдоти. Работи усилено и до сутринта увертюрата е напълно готова – изящна, съвършена, моцартовска. Дава я в театъра, където разписват щимовете и репетират до вечерта. По-късно Шарл Гуно написва възторжена статия за гениалната увертюра.

Премиерата на „Дон Жуан“ е на 29 януари 1787 г. в Пражкия оперен театър.

Едва ли друг композитор е получавал дотогава толкова възторжени и бурни аплодисменти от пражката публика. Антонио Салиери плаче от завист, а Хайдн казва на Моцарт: „Дори да не си написал нищо друго освен „Дон Жуан“, пак би бил велик композитор!“
Чайковски нарича „Дон Жуан“ „опера на оперите“, „бисер на музикално вдъхновение“, пред което бледнеят много творби преди и след нея. Когато Чайковски е малък, баща му доставя на семейството латерна със записи на операта „Дон Жуан“от Моцарт, която прави на детето огромно впечатление. По този повод Чайковски пише: „Музиката на „Дон Жуан“ беше първата музика, която произведе върху мене потресаващо впечатление. Тя ме доведе до свят възторг, който даде по-късно своите плодове. Чрез нея аз проникнах в света на художествената красота, където витаят само най-великите гении. За това, че посветих живота си на музиката, съм задължен само на Моцарт. Той даде първия тласък на моите музикални сили и ме накара да обикна музиката повече от всичко на света.“

В обрисовката на Дон Жуан Моцарт излиза от комедийните рамки

и затова в неговата музикална характеристика преобладават благородно-романтичните елементи. Цялата опера е силна психологическа драма, независимо от „комедийната линия“ в нея. Интересна особеност тук е завършеността на ансамбловите епизоди, които имат определен драматически смисъл, по-ясно характеризират моменти от развитието.
По време на композирането на „Дон Жуан“ Моцарт загубва двете си деца и баща си. Същата 1787 г. той се завръща в студена, негостоприемна Виена, където новата му опера пропада. Композиторът напразно чака отнякъде подкрепа или ангажимент.

Най-после е назначен от императора за камермузикант на мястото на починалия Глук,

но с много по-малка заплата. Задължението му е само да съчинява музика за шьонбрунските маскаради. По този повод Моцарт се шегува: „Много малко получавам за това, което мога да направя, и твърде много за онова, което правя.“
През същата година младият Бетховен взема няколко урока от Моцарт. Като го чува да свири на пиано, Моцарт възхитен казва на гостите си: „Един ден светът ще заговори за него.“
За времето от 1 юни до 10 август 1788 г., за по-малко от три месеца, Моцарт създава трите си най-хубави симфонии – №39, 40 и 41, които не се изпълняват до края на живота му.
39та симфония е оптимистична, 40та – по-драматична, 41ва, наречена поради нейната монументалност „Юпитер“, е най-съвършената симфония на Моцарт, най-крупна по размери и сложна по форма. Тя най-пълно показва как Моцарт проправя пътя на гигантския симфонизъм на Бетховен.

Опрян на създадените от Хайдн образци на класическия четиричастен симфоничен цикъл Моцарт

постига по-голямо единство на частите, придава на симфонията по-голямо драматично напрежение, усилва вътрешната контрастност в произведенията. Той насища с по-дълбоко съдържание менуета /традиционната трета част в цикъла/, който дотогава е само лека, галантно-танцувална пиеса. Характерни са мелодичните, удобни за пеене теми на Моцартовите симфонии – с широка, плавна мелодична линия. Там няма да срещнем цитати на народни песни /както например в късните симфонии на Хайдн/, въпреки че тематизмът на симфониите издава народнобитовите интонационни корени на Моцартовата мелодика. (Особено силно личи връзката на Моцарт с немския музикален фолклор в многобройните опуси на неговата битова и развлекателна музика /сюити, серенади, ноктюрни, лендлери валсове и др., която илюстрира и демократичните му творчески възгледи.)

Особено ценна част от Моцартовото наследство са многобройните и разнообразни камерно-инструментални творби, както и музиката му за пиано.

Неговите сонати „стабилизират класическата тричастна циклична сонатна форма“ и разкриват стремеж да се използват по-изразителните темброво-динамични възможности на пианото в сравнение с клавесина.
Моцарт е автор и на 23 концерта за пиано и оркестър, които носят определени индивидуални черти и се отличават с разгърнато симфонично развитие.

През това време композиторът пише инструментални пиеси и концерти,

църковна музика, камерна музика и други. Но издателствата почти не издават произведенията му, а хонорарите за отпечатаните са твърде ниски. Недостатъчни са и доходите от частните уроци. Раждат му се още две деца, жена му продължава да боледува, разходите растат – никога Моцарт не е бил в такова окаяно състояние. Веднъж в дома му идва негов приятел и вижда, че Волфганг и Констанца танцуват сами, без музика. Моцарт обяснява на учудения си гостенин, че са измръзнали, а нямат дърва и танцуват, за да се стоплят. В едно писмо до свой приятел той между другото пише: „Аз съм в такова положение, което не пожелавам и на най-злия си враг. И ако не сте Вие, моят най-добър приятел и брат, ще загина, нещастен и невинен, заедно с моите бедни деца и болна жена. Още последния път, когато бях у Вас, исках да излея мъката си, но нямах сърце! Сега с трепет се осмелявам писмено да Ви съобщя – и писмено не бих се осмелил, ако не знаех, че Вие ме познавате и знаете моето нещастно, много плачевно състояние.“ (Б. Кремнев, Моцарт. М., Изд. ЦК ВЛКСМ, 1958, стр. 232.)

Моцарт се принуждава да предприеме концертно турне из разни германски градове

и за да събере средства за път, продава цялата си покъщнина. Навсякъде има голям успех, но приходите са малки и едва покриват разноските по пътуването. Дори болен, той продължава да работи. През 1791 г. заминава бързо за Прага, откъдето по случай коронясването на Леополд II за крал на Чехия му поръчват да напише операта „Милосърдието на Тит“ по текст на Метастазио. Той я композира за 18 дни в каретата по време на пътуването, но премиерата минава незабелязано в хаоса на шумните празненства. Написва още и малките комични опери „Директорът на театъра“ и „Така правят всички“. Той приема и предложението на Шиканедер, директор на виенски театър, да напише опера по приказната поема на Виланд „Лулу“.

Озаглавяват я „Вълшебната флейта“.

Шиканедер почти написва либретото, когато се налага да го преработи основно, защото под същото заглавие и със същия сюжет вече е поставена пиеса, а това би провалило тяхната опера. Във „Вълшебната флейта“ Моцарт влага своите философски възгледи, схващанията си за човешките добродетели, своя чист и светъл хуманизъм, любовта си към труда и нравственото съвършенство. Тя е приказна чисто немска опера в духа на немския „зингшпил“ и слага началото на романтичния оперен театър, развит по-късно от Вебер във „Вълшебният стрелец“. Заедно със „Сватбата на Фигаро“, „Дон Жуан“, „Отвличане от сарая“; „Вълшебната флейта“ се нарежда между оперните шедьоври на Моцарт и сред най-хубавите немски опери.

Композиторът завършва „Вълшебната флейта“ тежко болен,

работейки едновременно и над „Реквием“. На премиерата дирижира авторът. Публиката продължително и възторжено вика композитора, докато няй-после Шиканедер и Зюсмайер изтикват насила Моцарт на сцената. Даже и Салиери, който присъства на премиерата, харесва операта; но не пропуска да изрази своята завист. Оттогава и до днес „Вълшебната флейта“ не слиза от оперните сцени по целия свят.

Есента е тъжна и дъждовна. Моцарт лежи болен.

Веднъж привечер го посещава тайнствена личност с маска и черна пелерина. Маскираният му дава значително количество злато и му поръчва да композира един реквием, след което, без да си каже името, изчезва внезапно. Този човек идва периодически все така маскиран и проверява как върви работата с реквиема, като носи възнаграждението за написаното.
Моцарт работи със сетни сили. Замисълът на произведението го привлича и вълнува. Започва да мисли често за своята смърт и понякога говори със сълзи на очи, че пише реквиема за себе си.
По-късно се установява, че тайнствената личност, поръчала реквиема, е управителят на граф Франц фон Валзег цу Щупах.

Графът обича музиката, сам свири на няколко инструмента и е композитор-дилетант.

Понякога тайно поръчва на разни композитори произведения, които после преписва собственоръчно и ги представя на домашните ии концерти за свои собствени. Наскоро умряла любимата му съпруга и по този скръбен повод пак тайно чрез своя управител той поръчва реквиема на Моцарт. Жалката лъжа прибавя още мъка и страх към страданията на композитора – той е суеверен и историята с реквиема го потиска и измъчва.

Настъпва ноември, а Моцартови нямат дърва.

През деня болният композитор отива при своя познат Йосиф Дайнер, портиер в кръчмата „Сребърната змия“, за да бъде на топло, докато цяла Виена се радва на „Вълшебната флейта“. Старият Дайнер, който обича и цени музиката на Моцарт, често е свидетел как композиторът, след някоя изпита бира дълго търси из джобовете си дребни монети, за да заплати пивото…
Моцарт бавно се приближава към смъртта. И едва тогава е назначен капелмайстор в черквата „Св. Стефан“ с голяма заплата и други допълнителни облаги, произлизащи от заеманата длъжност. Получава и много поръчки с предложения за високи хонорари: „Аз съм принуден да си отида от този свят, когато вече щастието ме спохожда, когато мога да следвам моето сърце, да творя това, което ми се нрави… Принуден съм да напусна семейството си, своите бедни деца тогава, когато вече мога да бъда богат.“

Със сетни сили Моцарт продължава работата над реквиема.

Когато вече няма сили да пише, диктува на верния си ученик Зюсмайер, който не се отделя нито крачка от него. Той завършва окончателно само „Requiem“ и „Kyrie“.
Някои номера са само скицирани, но той постоянно напътствува Зюсмайер, даже и в деня на смъртта си, как да бъдат довършени. Зюсмайер изпълнява точно указанията на учителя си и след смъртта му довършва реквиема напълно в духа на онези части, които създава Моцарт.

„Реквиемът“ на Моцарт няма нищо общо с църковната музикална тематика освен заглавието си. В него великият музикант излива своята безкрайна мъка и страха си от смъртта. С това произведение могат да се сравнят само „Матеус пасион“ на Бах, „Месия“ на Хендел, „Миса Солемнис“ на Бетховен и „Реквием“ на Верди.

На 3 декември 1791 г., едно денонощие преди смъртта му, в дома на Моцарт

се събират Зюсмайер, Хафер, Шак и Герл и заедно енегоризпяват написаните части на реквиема. Моцарт се разчувствува и заплаква: „Аз съм пълен с творчески идеи. Не съм написал и една хилядна от онова, което е в сърцето ми…“
Вечерта на 4 срещу 5 декември композиторът остава сам, помолва да му донесат часовника до леглото и следа по него представлението на „Вълшебната флейта“. Занизват се спомени… Влиза Софи, сестрата на Констанца, и носи лекарства, идва Зюсмайер… Към полунощ Моцарт се приповдига, оглежда вцепенен стаята и наново ляга с лице към стената, сякаш заспива…

В един часа през ноюта, на 5 декември 1791 г. умира Моцарт

Мъртвият Моцарт лежи сам в студената стая – жена му с двете деца, едното на четири месеца, другото на седем години, още предните дни е отишла в двореца на приятеля на семейството барон Свитен, за да не присъствува на драмата на своя мъж и да избегне неприятните задължения около погребението му…
За последна почит идват Зюсмайер и старият портиер от „Сребърната змия“ Йосиф Дайнер. По липса на средства те погребват Моцарт по късата процедура и последен разряд. Кредиторите намират в дома му само 200 гулдена и имущество на стойност 400 гулдена, а дълговете му са 3 000 гулдена!…

Денят на погребението е влажен и студен, развихря се снежна буря.

Опелото става набързо в една малка църква без хористи и орган. Няколкото изпращачи придружават мъртвеца до градската врата и се връщат по домовете си. Между изпращачите е и Салиери. Той стига до градската врата, дълго гледа след отдалечаващата се катафалка и също се връща. Артистът Розер му казва: „Жалко за Моцарт, каква голямд загуба за цялата музика.“ Салиери отговаря: „Жалко, разбира се, че си отиде такъв велик гений. Но за нас е добре, че той умря. Ако беше живял още, никой в света не би дал и парче хляб за нашите композиции.“ (Франц Фарга, Салиери и Моцарт, музикално-исторически роман /по документи/, книгоиздателство И. Г. Гота, Щутгарт, 1937, стр. 246.)

МоцартПогребват композитора в гробището „Св. Марко“ в общ гроб с други десет незнайни бездомни бедняци.

На погребението не присъствува никой от близките на Моцарт. След известно време потърсват трупа на Моцарт, но гробарят вече е умрял и гробът остава неизвестен. Много по-късно му издигат паметник, но не на истинското място.
Констанца, винаги пасивна дотогава, след смъртта на Моцарт се активизира. Тя си издейства пенсия като вдовица на велик композитор, омъжва се за датския дипломат Георг Николаус Нисен и не запазва името на Моцарт. Заедно с Нисен тя събира всички писма, ръкописи, документи и спомени, свързани с живота и дейността на Моцарт, издава богата биография и разпродава ръкописите му.

Моцарт и Констанца имат, шест деца,

от които остават живи две – Карл Тома /1784/ и най-малкият – Франц Ксавер Волфганг/1791/, наречен по-късно в памет на баща си само Волфганг Моцарт. След като Констанца се омъжва за втори път, чешкият музикант Франтишек Нимечек взема депата в Прага, отглежла ги и ги възпитава. Волфганг проявява голямо пианистично дарование и изпълнява произведенията на баща си.

Около смъртта на композитора се създава легендата, че Моцарт е отровен от Антонио Салиери,

дори много от първите изследователи на Моцарт отразяват тази легенда в биографията му. Самият Салиери е преследван до края на живота си от тази мълва и напуска театъра. Започва да пише само духовна музика и се занимава с педагогическа дейност. Той учи например сина на Моцарт – Волфганг Моцарт, Бетховен, Шуберт и други.
По-късните изследвания на редица музиковеди /Штайнпрес,Паумгартен, Айнщайн, Шенк, Мозер и други/ категорично отхвърлят това обвинение. Моцарт страда от бъбреци доста години и вероятно вследствие туберкулоза и тифус те се атрофират, в резултат на което настъпва смъртта.
Истината е, че действително Антонио Салиери изиграва зловеща роля в живота на Моцарт, но съвсем в друг смисъл.

Салиери е мрачен, висок, сух, с тънки, стиснати, волеви устни и лукав поглед.

Като композитор е посредствен, но умен и целеустремен. Достига висок музикално-обществен пост – придворен композитор и капелмайстор при виенския дворец. Изключително честолюбив и славолюбив, той е груб и завистлив до болезненост, умее да използва обстоятелствата и властта си. Салиери е главният виновник, за да не се поставят Моцартовите опери на виенска сцена и му пречи да заеме каквато и да е платена длъжност във Виена. Когато прочита партитурата на „Отвличане от сарая“, Салиери веднага оценява какво представлява Моцарт. Системно и съзнателно той използва неетични средства и голямата си власт, създава различни пречки на чувствителния композитор и оказва твърде силно психологическо въздействие върху него.
Версията за отравянето на Моцарт от Салиери подбужда А. С. Пушкин да напише своята психологическа трагедия „Моцарт и Салиери“. По това произведение Римски-Корсаков написва в 1897 г. едноименната си опера.

Творчеството на Моцарт е непрекъснат извор на знания, опит и вдъхновение.

В 1877 г. например Чайковски композира върху Моцартови теми симфоничната си фантазия „Моцартиана“, много други композитори преработват Моцартови произведения за соло инструменти или оркестър или разработват отделни теми из негови творби.
За първи път Моцарт е оценен в истинския му мащаб през 1843 г. от руския музиковед Улибишев в неговата книга за Моцарт. Тринадесет години по-късно немският музиковед Ото Ян създава труд за Моцарт, който служи за основа на по-нататъшните изследвания от Аберт, Кречмар, Праут, Жорж дьо Сен-Фоа, Теодор де Визевски, Б. Паумгартнер /1946/, Р. Хаас /1950/, О. Ромел /1952/, А. Айнщайн /1953/, Е. Шенк /1956/ и други.

Още в 1841 г. в родния град на композитора се създава „Моцартеум“

– църковно музикално дружество, което 40 години по-късно е прието в създадената през 1870 г. международна Моцартова фондация. В началото на XX век /1914/ Моцартеумът е вече консерватория, а от 1939 г. съществува като музикален институт. Двете организационни преустройства /1953 – „Академия за музика и изобразителни изкуства“; 1970 – „Институт за музика и изобразителни изкуства „Моцартеум“ /още повече укрепват и издигат ролята на този крупен център за изследване и популяризация на Моцартовото творчество.

СПИСЪК НА ПО-ВАЖНИТЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА МОЦАРТ

Оперите на Моцарт
Година на създаване Име в оригинал Име на български
1767 Die Schuldigkeit des ersten Gebots (KV 35) Дългът към първата заповед
1767 Apollo und Hyacinth (KV 38) Аполон и Хиацинт
1768 Bastien und Bastienne (KV 50) Бастиен и Бастиена
1768 La finta semplice (KV 51) Мнимата наивница
1770 Mitridate, re di Ponto (KV 87) Митридат, цар понтийски
1771 Ascanio in Alba (KV 111) Асканио в Алба
1771 Il sogno di Scipione (KV 126) Сънят на Сципион
1772 Lucio Silla (KV 135) Луций Сула
1775 La finta giardiniera/Die Gärtnerin aus Liebe (KV 196) Мнимата градинарка
1775 Il re pastore (KV 208) Кралят пастир
1780 Zaide (KV 344), Fragment Заиде
1781 Idomeneo (KV 366) Идоменей
1782 Die Entführung aus dem Serail (KV 384) Отвличане от сарая
1783 L’oca del Cairo (KV 422), Fragment Гъската от Кайро
1783 Lo sposo deluso ossia La rivalità di tre donne per un solo amante (KV 430), Fragment Измаменият жених
1786 Der Schauspieldirektor (KV 486) Театралният директор
1786 Le nozze di Figaro (KV 492) Сватбата на Фигаро
1787 Il dissoluto punito ossia il Don Giovanni (KV 527) Дон Жуан
1790 Così fan tutte ossia La scuola degli amanti (KV 588) Така правят всички
1791 Die Zauberflöte (KV 620) Вълшебната флейта
1791 La clemenza di Tito (KV 621) Милосърдието на Тит

Симфонии

50, от които номерирани 41. Между тях с наименования са следните:
„Парижка“ в ре мажор /1782/; „Хафнер“ №35 в ре мажор /1782/; „Линцер“ в до мажор /1783/; „Пражка“ в ре мажор без менует /1786/;,’,Селска“ във фа мажор /1786/; „Виенска“ в ре мажор; №39 -вми бемол мажор /1788/; №40 в сол минор /1788/; №41 „Юпитер“ в до мажор /1788/.

Номер KV
(Кьохел )
KV6 Тоналност История на създаването
1 16 16 Es-мажор 1764 o. 1765
без номер Anh. 220 16a a-минор 1765?
2 17 17 B-мажор 1765
3 18 18 Es-мажор 1765
4 19 19 D-мажор 1765 започната
без номер Anh. 223 19a F-мажор 1765 започната
без номер Anh. 222 19b C-мажор 1765 започната
5 22 22 B-мажор декември 1765
без номер Anh. 221 45a G-мажор 1766
43 76 42a F-мажор 1767?
6 43 43 F-мажор 1767 завършена
7 45 45 D-мажор 1767/68 зимата
55 Anh. 214 45b B-мажор януари 1768?
8 48 48 D-мажор 13 декември 1768
без номер Anh. 215 66c D-мажор 1769?
без номер Anh. 217 66d B-мажор 1769?
без номер Anh. 218 66e B-мажор 1769?
9 73 73 C-мажор 1772?
44 81 73l D-мажор 25 април 1770
47 97 73m D-мажор 1770?
45 95 73n D-мажор 1770?
10 74 74 G-мажор 1770
11 84 73q D-мажор 1770
54 Anh. 216 Anh. C 11.03 B-мажор 1771 лятото?
42 75 75 F-мажор 1771?
12 110 75b G-мажор юли 1771
46 96 111b C-мажор 1771?
48 98 Anh. C 11.04 F-мажор 1771?
13 112 112 F-мажор 2 ноември 1771
14 114 114 A-мажор 30 декември 1771
15 124 124 G-мажор 21 януари 1772
16 128 128 C-мажор май 1772
17 129 129 G-мажор май 1772
18 130 130 F-мажор май 1772
10 132 132 Es-мажор юли 1772
20 133 133 D-мажор юли 1772
21 134 134 A-мажор август 1772
50 161 u. 163 141a D-мажор 1772? завършена
22 162 162 C-мажор април 1773
23 181 162b D-мажор 19 май 1773
24 182 173dA B-мажор 3 октомври 1773
25 183 173dB g-минор 5 октомври 1773
26 184 161a Es-мажор 30 март 1773
27 199 161b G-мажор 10 април 1773
28 200 189k C-мажор 17 ноември 1774
29 201 186a A-мажор 6 април 1774
30 202 186b D-мажор 5 май 1774
31 297 300a D-мажор юни 1778
32 318 318 G-мажор 26 април 1779
33 319 319 B-мажор 9 юли 1779
34 338 338 C-мажор 29 август 1780
35 385 385 D-мажор юли 1782
36 425 425 C-мажор ноември 1783
37 444 425a G-мажор ноември 1783?
38 504 504 D-мажор 6 декември 1786
39 543 543 Es-мажор юни 1788
40 550 550 g-минор юли 1788
41 551 551 C-мажор август 1788
Балет

„Украшение“ – по сценарий на Новер; една пантомима.

Инструментални концерти

За цигулка и оркестър – 7; за две цигулки и оркестър – 1;за цигулка и виола – 1; за флейта и оркестър – 2; за обой и оркестър – 1; за кларинет и оркестър – 1; за фагот и оркестър – 1; за валдхорна и оркестър – 2; за флейта и арфа с оркестър – 1; за 4 духови инструмента – 1; за пиано и оркестър – 23; за две пиана и оркестър – 1; за три пиана и оркестър – 1.

Камерна музика

Струнни квартети – 23; квартети от 3-струнни и 1 духов инструмент – 4; струнни квинтети – 7; квинтет от 4-струнни и 1 духов инструмент – 2; триа с пиано – 8; квартети с пиано – 2; квинтети с пиано – 2; сонати и вариации за цигулка и пиано – 46.

Солово-инструментална музика

Сонати за пиано – 18; вариационни цикли за пиано – 15; фантазии за пиано – 5; други творби за пиано – 28; сонати за пиано на 4 ръце – 6; вариационни цикли за пиано на 4 ръце – 1; фуга за пиано – 1; соната за 2 пиана – 1; фуга за две пиана – 1; пиеси за цигулка; сонати за орган 17, и други.

Други произведения

Оратории: „Освободената Бетулия“ /1771/; „Каещият се Давид“ /1785/ и други.
Реквием – завършен от Франц Ксавер Зюсмайер /1791/. .
Меси – 18, и кантати – 4, между които: „Тържествена меса“ /1768/; „Коронационна меса“ в ре мажор /1788/; „Радостта на зидарите“ – кантата по текст на чеха Патрона, посветена на масоните, и други.
Концертни арии, дуети, терцети и други – 70.
Песни – 30, между които много популярните „Спи, принце, мой“ /„Приспивна“/, „Теменужката“, „Вечерно настроение“ и други.

Източник: 120 Велики Композитори

Волфганг Амадеус Моцарт – подробна биография