„Само онази музика, която се е изляла от дълбините на развълнуваната от вдъхновението артистична душа, може да трогне, да покърти, да развълнува… За сърцето, което не се трогва, не може да има музика… Мелодията е богът на музиката…” /Пьотр Илич Чайковски 1840-1893/.
Никой от руските композитори на XIX век
не казва в своята музика така много за човека, за неговия вътрешен свят и духовен живот, никой с такава сила и острота не разкрива трагичната съдба на своя съвременник, както Чайковски.
„Стимулите на могъщото развитие на гения на Чайковски са заложени в съвременната му руска действителност… Остри са стълкновенията на жизнените противоречия на епохата, велики — силите, встъпили в непримирима борба, за да обусловят художествено явление от такъв мащаб, каквото е симфонизмът на Чайковски“ /А. Алшванг/.
Народността и реализмът — две същностни черти определят социалната стойност на неговото изкуство. Черти, произтичащи от самата природа на композитора, които придават на музиката му още едно великолепно качество — демократизъм. Демократизъм, който дължи много на „страстната отзивчивост на Чайковски към най-острите проблеми на съвременността и неразривно се слива с неподражаемото лирично вдъхновение.
Музиката на Чайковски
е безкрайно изразителна, пронизана от мелодичност, емоционалност, съдържателност. Дълбоко хуманистичното изкуство на Чайковски е разбираемо и въздействащо за всички. Неговата огромна популярност убедително потвърждава смисъла и реалността на мечтата на композитора: „Аз желая с цялата си душа моята музика да се разпространява все повече и да расте броят на хората, които намират в нея утеха и радост.“
За 23 творчески години Чайковски е написал
11 опери, 7 симфонии, концерт за цигулка и оркестър, 3 концерта за пиано и оркестър, 6 увертюри, няколко симфонични сюити, 3 балета, камерна музика, 117 пиеси за пиано, триа, квартети, 103 романса, прелюдии, преработки на народни песни и др. Огромното му и многостранно творчество отразява духа на времето в Русия през втората половина на XIX в. и богатата душевност на един гениален борец, обърнал се изключително проникновено към чувствата, мислите и преживяванията на руския човек от тази епоха.
Пьотр Илич Чайковски е роден на 25 април 1840 г.
във Воткинския държавен металургичен завод, Вятска губерния, където баща му, Иля Петрович Чайковски, е директор. Той е способен и просветен инженер, добър, отзивчив, общителен човек и нежен баща. Притежава висока обща и музикална култура, пее в хор и свири на пиано, а в дома му често се събират културни дейци и музиканти.
Майката на композитора, Александра Андреевна Чайковска, от френски произход, е културна, добра, но по-сдържана, скъпа на ласките и топлите чувства. Тя също пее хубаво романси и руски песни, свири на пиано и е първият учител на сина си по музика. От баща си Пьотр наследява чувствителност, общителност, поетична дарба, а от майка си – волеви качества и изключителна трудоспособност. Родителите имат още шест деца, от които Александра, по-младата сестра, е любимка на композитора и се грижи нежно за него до края на живота си, а Модест, близнак с Анатоли, роден десет години след Пьотр, е много добър литератор, драматург и либретист, автор на текстове и либрета на някои от оперите, романсите и песните на Чайковски. Той оставя и най-пълната биография на композитора в три тома. Чайковски му посвещава „12 пиеси за пиано със средна трудност“.
В многолюдното семейство царят пълно разбирателство, взаимна любов и радост.
В дома им винаги звучи музика. Бащата доставя латерна със записи из оперите „Дон Жуан“ от Моцарт и „Иван Сусанин“ от Глинка, а петгодишният Пьотр свири на пиано по слух съвършено правилно всичко, което слуша от латерната. По-късно той пише до Надежда фон Мек: „Операта „Дон Жуан“ на Моцарт ми направи потресаващо впечатление. Тя предизвика в мен светъл възторг, който впоследствие даде плодове. Чрез нея проникнах в света на художествената красота, където витаят само велики гении. Че посветих живота си на музиката, дължа само на Моцарт. Той даде първия тласък на моите музикални сили, той ме накара да обикна от дете музиката повече от всичко на света.“ Бюстът на Моцарт винаги заема почетно място в дома му.
В ранната възраст негова учителка по музика е Мария Полчикова,
която Чайковски дълбоко уважава и по-късно й изплаща лична ежемесечна пенсия. Тя първа открива необикновените му музикални способности.
Пьотр свири упорито на пиано и често става нужда насила да го отделят от клавишите. У него се развиват остър музикален слух и въображение и изключителна музикална памет. В спомените си гувернантката му Фани Дюрбах описва интересен случай. Веднъж у тях има гости, всички се занимават с музика, пеят и свирят до късно. Малкият Петя е много оживен и също участвува в музикалните занимания. Изпращат го да спи, но след малко Фани го заварва в спалнята да плаче на глас: „О, тази музика, тази музика! Избавете ме от нея!“ „Но аз не чувам тука никаква музика“ – казва Дюрбах. „Тя е тук, тук! – посочва главата си детето. — Тя не ми дава покой!…“ Тази болезнена впечатлителност Чайковски запазва до края на живота си.
Извънредно любвеобилно, подобно на Моцарт,
малкото му сърце е изпълнено с безкрайна любов към всичко и всички, особено силно е привързан към майка си. Болезнено състрадателен, изпитва неутешима мъка при вида на чуждите страдания. Впрочем именно състраданието е един от факторите, които обуславят елементите на трагизъм в много от неговите музикални произведения.
Пьотр е надарен не само музикално. Фани Дюрбах пише в спомените си, че седемгодишният Петя изписва тетрадките си със стихове и съчинения в проза. Те са запазени и до днес в музикалния музей в Клин благодарение на грижовната ръка на Фани Дюрбах (Една година преди смъртта си при едно пътуване до Франция Чайковски се среща в Монпелие със своята любима учителка от детството Фани Дюрбах, вече старица. Срещата е много трогателна. И двамата си припомнят свидни моменти от живота във Воткинск. Именно там тя му предава тетрадките с неговите детски записки и съчинения. Той й отпуска доживотна пенсия от личните си средства.)
В тях седемгодишното дете споделя разсъжденията си
за вселената и бога, за живота и смъртта. Редица стихове са посветени на патриотични теми. Изказва и възхищението си от героизма на Жана д’Арк, за която прочел в книгата на Люсьон „Знаменити деца“. Още оттогава се заражда и желанието му да напише музикално произведение в нейна чест.
През 1848 г. семейството се преселва в Москва, а после в Петербург. Там Пьотр учи кратко време пиано при музикалния педагог Филипов, но напредва твърде много. Заболява от дребна шарка в тежка форма, която дава усложнение върху нервната му система.
През май 1849 г. бащата на Чайковски е назначен директор на металургичен завод в Алтаевск и цялото семейство се връща в Урал. В този глух провинциален край той често води сина си на народни увеселения и обреди с народни песни и танци, откъдето Пьотр добива незабравими впечатления от руската народна музика. Нея той обиква за цял живот и я превръща в неизчерпаем извор на вдъхновение за творчество.
В писмо от 1878 г. до Надежда фон Мек той пише:
„Що се касае до руския елемент в моята музика, т. е. народната песен в мелодията и хармонията, то това се дължи на обстоятелството, че от най-ранно детство проникнах в неизразимата красота на характерните черти на руската народна музика, че обикнах страстно руския елемент във всички негови проявления, че, с една дума, аз съм русин в пъл¬ния смисъл на тази дума.“ (Литературньхе произведения и переписка П. И. Чайковского, том VII, Государственное музи- кальное издательство, Kf., 1963, стр. 340.)
През 1850 г. Чайковски е вече десетгодишен
и го настаняват в училището за правни науки в Петербург. Детето трагично изживява тежката разлъка с близките си, особено с любимата си майка. Изведнъж се озовава в институт, в който царят желязна дисциплина, сурови порядки, строги и груби отношения. Това спомага да се изостри чувствителността му до болезненост и да придобие склонност към драматизиране на нещата в живота.
Този комплекс от душевни преживявания в училището също допринася в известна степен за елементите на трагизъм в много от неговите произведения. Със силна болка той преживява и смъртта на майка си няколко години по-късно /1854/.
Писмата му от този период са изпълнени с голяма, не детска тъга.
Единствената му утеха е музиката – свири на пиано, ходи на театър, слуша опери. „Иван Сусанин“ на Глинка оставя неизгладими следи в душата му. За щастие през 1852 г. семейството на Чайковски се премества в Петербург и Пьотр заживява отново всред своите близки.
В правното училище издават „Училищен вестник”, в списването на който активно участва и Чайковски. Там се сприятелява с Апухтин – млад, даровит поет, който запознава юношата с поетичното изкуство, а Чайковски въвежда Апухтин в тайните на музиката. Към правните науки обаче Чайковски не проявява особен интерес.
От 1855 до 1858 г. Пьотр учи пиано при Рудолф Кюндингер
и напредва твърде много. Учителят му обаче не забелязва ярките му музикални заложби и на въпроса на бащата, може ли синът му да се посвети на музиката, отговаря отрицателно. Освен заниманията по пиано Чайковски пее соловата партия в черковния училищен хор, ръководен от известния хоров диригент Ломакин. Участието му в хора изостря усета към вокалната хорова музика и му дава практически опит, който по-късно много го улеснява в неговата композиторска дейност.
През 1859 г. Чайковски завършва Правното училище
и служи четири години в Министерството на правосъдието. При него често попадат прошения за защита от жестокостите на помешчиците, от които младият юрист научава за трагедията на угнетения, безправен народ. Чайковски с нищо не може да помогне на молителите, но добива ясна представа за живота на своите бедни сънародници, за дивия произвол на помешчиците и за страданията на безправните селяни.
През тази година Чайковски става „светски човек” – елегантен, с изящни маниери. Домът му често е посещаван от братята му с многобройните им приятели и тук се водят интересни разговори, организират се весели танци с илюминации и фойерверки.
Влечението му към музиката не го напуска. Посещава италиански опери, които много обича, но любовта му към „Вълшебният стрелец” от Вебер, „Иван Сусанин” на Глинка и „Дон Жуан” на Моцарт остава завинаги.
Външно Чайковски е лекомислен, весел младеж,
но сериозни и зрели размисли го довеждат до решението да посвети живота си на музиката. През 1861 – 1862 г. той се учи в класа по музика на Руското музикално общество, като същевременно изпълнява чиновническата си длъжност. Веднъж брат му Николай, пътувайки заедно с него, го уговаря да не напуска работата си и да не се посвещава на музикалното изкуство, защото ще бъде посредствен музикант и ще води оскъден живот, тъй като не притежава гения на Глинка. Чайковски го изслушва мълчаливо и накрая отговаря: „С Глинка може би не ще се сравнявам, но ти ще се гордееш, че си мой роднина.“ С това разговорът приключва.
На следващата година е открита Петербургската консерватория.
22-годишният Чайковски окончателно напуска чиновническата длъжност, учи упорито в консерваторията две години и овладява сложните закони на музикалното изкуство.
През периода 1859 – 1863 г. написва три романса, но в тях още не се съзира бъдещият гений. Междувременно баща му изгубва цялото си състояние, пенсионира се и Чайковски остава без материална подкрепа. Дава частни уроци по музика, акомпанира на пиано и извършва всякаква друга работа, веднъж дори получава назначение за нощен пазач на пазара в Петербург. В последната година от следването си в консерваторията е назначен за асистент на професор Заремба. Младежът постепенно се променя. От някогашния елегантен, лекомислен веселяк не остава нито следа.
Той престава да се явява в светските салони, работи упорито, денонощно.
Учи пиано при Герке, контрапункт при Заремба, орган при професор Хендрих Щил, оркестрация и хармония /генерал бас/ при Антон Рубинщайн, флейта при Чезаре Чиарди. От всички преподаватели най-голямо влияние му оказва Антон Рубинщайн – не толкова с творчеството си, колкото с личността си, със своята безгранична обич към музиката, с неизчерпаемия си ентусиазъм в разпространението на музикалната култура и просвета. В лицето на Рубинщайн Чайковски вижда примера за беззаветно служене на изкуството. Методът на възпитание на Рубинщайн, съчетан с практическата работа при него по композиция и оркестрация, помага на Чайковски да получи здрава теоретична и композиционна основа. Чайковски посещава често театрални представления, системно слуша симфонични творби на Бетховен, Бах, Моцарт, Хендел, Глук, Менделсон, Шуман, Глинка.
Един от най-близките му приятели става Ларош
– изключително надарена и културна личност, със силна памет, владеещ няколко езика, отличен познавач на класическата музика, който впоследствие става изтъкнат музикален критик. От дружбата си с него Чайковски придобива много от музикалната си култура.
През годините на следването си в консерваторията Чайковски композира пиеси, вариации, прелюдии, сонати, оркестрира сонати от други композитори. Тези произведения са първият опит на Чайковски да разработи една от основните идеи на бъдещото си творчество – трагедията на човека в борбата му за по-хубав живот, в стремежа му към щастие. Студентското му творчество обаче е само „въведение“ към голямата композиторска дейност. За успешно завършване на консерваторията Чайковски получава сребърен медал и на 25-годишна възраст навлиза в трудната област на композиторското поприще („Ода на радостта“ по Шилер е дипломната му работа, написана в 1865 г. за четири солисти и оркестър в шест части. Изпълнена е с уcnex публично на 29 декември 1865 г.)
През 1866 г. Чайковски е назначен за преподавател по теоретични дисциплини
в новооткритата Московска консерватория, където работи 11 години и преподава хармония, оркестрация и „свободни съчинения“ /импровизация/. Той става сторонник на разбирането в Московската консерватория да се държи много за високото професионално ниво на теоретическа подготовка на учащите се. Попаднал в демократичната среда на професионални музиканти, които го посрещат топло и сърдечно, доволен от работата си, той има възможност още веднъж да се запознае отблизо с народната музика, която звучи в домашния бит, на улицата, на народните увеселения, в градината. Живото съприкосновение на Чайковски с народната и битова музика оказва голямо влияние върху неговото творчество, още повече, че от малък познава и обича народната песен.
Чайковски е среден на ръст, строен, красив, с дълбоко изразителни тъмни очи,
с разкошни, небрежно вчесани коси, с подстригана руса брада, със скромно облекло.
В Москва се сдружава с Николай Рубинщайн – директор на консерваторията, бележит музикант-пианист, композитор и диригент, брат на Антон Рубинщайн, който непрестанно изпълнява и пропагандира произведенията на Чайковски. След смъртта му в 1881 г. Чайковски композира в негова памет триото си за цигулка, пиано и виолончело, наречено „В памет на великия художник“. Сприятелява се с К. Албрехт, Кашкин, Хуберт, близък приятел му е и младият музикален издател Юргенсон, който издава почти всичките му произведения (5 Юргенсон запазва ръкописите на композитора и днес те се съхраняват в музикалния музей .,П. И. Чайковски“ в гр. Клин. В това се състои и историческата му заслуга към руската музикална култура.)
Чайковски се сближава и с А. Н. Островски,
влиза в артистичния кръжок, център на художествения живот в Москва, в който участват музиканти, писатели, скулптори, художници. Запознава се с членовете на „Могъщата петорка“, от които Мусоргски смята за най-талантлив. Сприятелява се с Римски-Корсаков, дирижира неговата „Сръбска фантазия“ и по този повод в своя статия предрича бляскавото му бъдеще.
През 1868 г. Чайковски се среща в Москва с французойката Маргарита Дезире д’Арто, артистка в италианска артистична трупа, и двамата решават да се оженят. Но роднините и приятелите му се противопоставят решително на този брак – от страх, че ако се ожени за знаменитата чуждестранна артистка, често пътуваща из чужбина, ще го изгубят като надежден композитор. На нея посвещава своя романс, оп. 5.
През московския период Чайковски формира индивидуален стил,
изработва своя творческа естетика, очертава основното си творческо направление. Той признава Глинка за един от най-големите майстори в световната музика и се учи от неговите произведения, цени и Ал. Даргомижски.
Въпреки че работи в консерваторията по осем часа дневно, вечер пише музика. През московския период създава четири опери. С една от тях /„Ковачът Вакула“ по повестта на Гогол „Нощ пред Рождество“/ спечелва първата награда на конкурс на Руското музикално общество. През 1885 г. преработва операта в сегашния й вид и я преименува „Черевички“.
През 1866 г. Чайковски написва първата си симфония – „Зимни мечти“ /„Мечти по време на зимно пътуване“, „Мрачен край“, „Скерцо“ с валс, Финал/, посветена на темата „човекът и природата”. Симфонията, която струва много усилия и страдания на автора, е преработена от него в 1874 г. Творбата е своеобразен музикален израз на детските спомени на Чайковски от Воткинск, картина на руската северна природа, типично руска „битова“ симфония, каквато няма в музикалната литература.
Втора симфония /1872/, посветена на народния живот,
има за тема на великолепния си финал украинската народна песен „Журавель“. Симфонията е най-близка до естетическите концепции на балакиревци. По-различен жанров характер има Трета симфония в пет части, която Чайковски създава за два месеца. В нея срещаме характерни типове марш, валс, полонез, лиричен романс.
По предложение на М. Балакирев композиторът пише програмната увертюра- фантазия „Ромео и Жулиета“ по едноименната трагедия на Шекспир. „Ромео и Жулиета“ е един от най-висшите образци на програмната музика, най-хубавото пресъздаване на Шекспировата драма в руската музика. Повече от 30 музикални произведения са създадени върху тази драма, но най-висока художествена стойност има творбата на Чайковски.
През есента на 1874 г. композира гениалния Първи концерт за пиано и оркестър в си минор.
В основата на главната тема на първа част стои украинската народна песен „лирньши“ /„Сляп свирач на лира“/. Той е виртуозно реформаторско произведение, великолепно по дълбочина на романтичната изразителност, по красота и съвършество на формата. Победоносна, лъчезарна, неудържимо вълнуваща, музиката на Първия концерт за пиано и оркестър пленява с могъщия си, радостен порив, със своята нежна лирика. Тази музика облагородява и възвишава, помага да видим по-ясен, по-светъл света. Финалът е една от най-блестящите и емоционално силни страници от музиката за пиано в световната литература.
След като изслушва концерта в домашна обстановка, Николай Рубинщайн не го харесва, нарича го дори невъзможен. Според него трябвало да се преработи основно. Чайковски е дълбоко обиден от мнението на своя приятел и пръв изпълнител на творбите му и изпраща концерта на големия немски пианист Ханс фон Бюлов. Той го приема възторжено, а и Рубинщайн скоро разбира грешката си и по-късно изпълнява концерта много пъти. Творбата на Чайковски е почти неотменима част в репертоара на всички големи пианисти и едно от мерилата за интерпретаторските възможности на изпълнителите.
Под впечатлението на една картина в Рим, изобразяваща Франческа да Римини и Паоло
/по песен V из „Божествената комедия“ на Данте Алигиери /, Чайковски създава симфоничната фантазия „Франческа да Римини“ /1876/. В тази музика с огромна сила е изразено чувството на мъка и безизходност, през което не пробива нито лъч на надежда, нито един светъл спомен. Фантазията е апотеоз на вечната, всепобеждаваща любов, за която и смъртта не е пречка.
Чайковски пътува няколко пъти из чужбина – в Берлин, Париж и Швейцария /1870/, а през 1873 г. обикаля Южна Германия, Швейцария и Италия. Винаги обаче негов спътник е носталгията: „Аз с цялата си душа се стремя към Русия. О, мила родино, ти си стократно по-красива и мила от тези сурови планини, които в същност не са нищо друго освен вкаменени конвулсии на природата. У нас ти си така спдкойно прекрасна!…“ Известността му като композитор бързо расте, негови произведения се изпълняват навсякъде. За това съдействува и издателят Юргенсон, който издава почти всичките му произведения.
През 1876 г. композиторът се среща няколко пъти с Лев Толстой,
двамата си разменят и писма. При една от тези срещи изпълняват в чест на Толстой творби от Чайковски. Втората част на първия квартет така трогва Толстой, че той заплаква. В разговор споделя с Чайковски, че художник, които работи само по външни подбуди, за ефект и насилва таланта си, за да се хареса на публиката, не е пълноценен творец. И творбите на композитора недвусмислено доказват, че той възприема с цялата си душа художествената етика на великия писател.
Същата година /1876/ е създаден балетът „Лебедово езеро“
по либрето на В. П. Беличев и В. Ф. Хелцер. Сюжетът е фантастичен, по една немска легенда. Основната идея в „Лебедово езеро“ е изпитание на верността в любовта, от отстояването на която зависят животът и щастието на героинята.
С „Лебедово езеро“ започва историята на руския класически балет – така както Глинка поставя в 1836 г. началото на руската национална опера с „Иван Сусанин“. Дотогава самостоятелен руски балет няма. По-късно Чайковски композира балета „Спящата красавица“ по едноименната приказка на Ш. Перо /1879/, а в 1892 г. – „Лешникотрошачката“ по едноименната приказка на Хофман, обработена от Александър Дюма-баща. Балетът е измежду най-светлите произведения на Чайковски, поема за детските светли мечти. Действието се развива в приказната страна „Конфитюренбург“. Трите балета са едни от най-красивите в цялата световна музикална литература.
Певицата Елисавета Андреевна предлага веднъж
на Чайковски да напише опера върху поемата на Пушкин „Евгений Онегин“. На 18 май 1877 г. Чайковски прочита цялата поема и прекарва безсънна нощ в мисли и планове. Решението е взе то. В село Глебово до Москва Чайковски започва със своя приятел, либретиста Шиловски, денонощна работа върху операта.
„Евгений Онегин“ напредва много бързо, но преди операта да бъде завършена, се случва нещо, което съвсем изменя хода на събитията.
Антонина Милюкова, бивша негова ученичка, пише на Чайковски дълги писма.
Тя му признава, че е влюбена в него и в неговата музика и че ако той не се ожени за нея, ще се самоубие. Доверчивият Чайковски не я обича, но желае да има семейство и на 6 юли 1877 г. двамата се оженват. Антонина обаче се оказва посредствена еснафка, лишена от чувство за отзивчивост и такт. Тя съвсем не познава неговата музика, между двамата не съществува никакъв духовен контакт. Привикнал в своето семейство към прости, искрени и човечни отношения, композиторът е оскърбен от атмосферата на еснафщина и семейните дразги, заболява тежко от нервно разстройство. Заговаря за смъртта като единствено спасение. Но безграничната му любов към музиката и близките го възвръща към живота. По съвета на лекарите, за да промени средата и климата, заминава в Италия, Швейцария и Франция. Там здравето му укрепва, развежда се с жена си, успокоява се и намира смисъл и цел на своя живот в творчеството.
Учудваща е трудоспособността на Чайковски
– и в Русия, и в чужбина през целия си живот той се ръководи от строго определена програма. „За мен трудът е абсолютно необходим, както въздухът. Ако се отдам на бездействие, налягат ме мъка, неувереност, недоволство и дори ненавист към самия себе си. Единственото средство да изляза от тези мъчителни състояния е да премина към нов труд. Само трудът ме спасява“ – пише той. Веднъж решава да си почине три дни, но още на втория ден се чувствува като болен. Хваща се за работа – и животът му тръгва нормално. Широко известна не само сред музикантите е неговата максима „вдъхновението е гостенка, която не навестява ленивците“.
Върнал се в Русия, Чайковски напуска окончателно консерваторията.
Но материалното му положение се влошава много. През есента на 1877 г. идва неочаквано -помощ. Цигуларят Йосиф Котек му поръчва леки цигулкови пиеси, за които Чайковски получава несъответно големи хонорари. Оказва се, че зад Котек стои Надежда Филаретовна фон Мек – много богата вдовица, високо образована и изключително културна жена, която страстно обича музиката на Чайковски и свири много добре на пиано. Уговарят се с Чайковски да поддържат връзка, без да се срещат. И наистина тази странна дружба продължава почти четиринадесет години, като двамата непрекъснато кореспондират, без да се срещнат нито веднъж. През тези години тя му отпуска субсидия от 6000 рубли годишно и по този начин му осигурява материална независимост и прекрасни творчески условия. Където и да бъде, той почти всеки ден споделя с нея своите мисли, планове, тревоги, мечти. Писмата му до фон Мек са буквално дневник на неговия живот през този период и източник за опознаване на художествените и обществените му разбирания.
През 1878 г. в село Каменка Чайковски довършва „Евгений Онегин“,
която по художествени достойнства достига качествата на самата Пушкинова поема. Тя е образец на руската лирична опера и предшественик на много подобни произведения както на самия Чайковски, така и на многобройните му последователи. В нея композиторът развива типични черти на националния оперен стил, но създава нов тип реалистична музикална драма, опираща се на симфонизма, постига по-нов музикален език. В „Евгений Онегин“ личи пълна хармония между художествените убеждения на Чайковски и тяхното практическо приложение. Там външните действия и събитията са малко, само няколко сцени, но психологическото действие се развива с огромна интензивност. В лицето на Татяна авторът създава най-прекрасния образ на руската жена.
Чайковски композира с голям ентусиазъм и устрем операта.
В едно писмо до Танеев той пише: „Ако някога съм писал музика с искрено увлечение, с любов към сюжета и към действащите лица, то тази музика е „Евгений Онегин“. Когато я пишех, аз преживях трепета на неизразима наслада. И ако у слушателя откликна макар и малко от това, което съм изпитал аз. съчинявайки операта, ще бъда много доволен и повече нищо не ми трябва (Лит. произведения и переписка, К. Ю. Давьщовой. Госуд.. Муз. издательство. М.. 1963. V. VII.)
Премиерата /17 март 1879 *29.03 нов стил/ и първите представления нямат успех, но специалистите и критиците оценяват високо произведението. Широкото признание идва по-късно – при постановката в Болшой театър в 1888 г., след това и в Петербург. „Евгений Онегин“ се играе и досега на всички оперни сцени в света. (У нас „Евгений Онегин“ е представена за първи път през 1919 г.).
Чайковски продължава своя творчески възход.
И наред с това той все повече започва да се вълнува от социалните проблеми, от съдбата и страданието на човека. Тази проблематика, пречупена през душевността на един изключително чувствителен художник, е отразена с огромна емоционална сила в неговата Четвърта симфония /1878/. Непреодолимата мощ на съдбата възпира и убива порива към щастие. Човекът се примирява – във втората част преобладава меланхоличното чувство на самотника, изпаднал във властта на спомените. И идва безразличието, когато в душата е нито весело, нито тъжно… Нищо не носи радост – тогава обърни поглед към другите, иди при хората, полюбувай се на празничното им веселие! /четвърта част/. Но ето – неумолимата съдба отново напомня за себе си…
По дълбочина и проблемност на идейния замисъл творбата
на Чайковски е близка до V симфония на Бетховен. Финалът обаче не е патетичният марш на Бетховен, а носи остра конфликтност, непримиримост на противоречията. Вечната идея за сблъсъка между доброто и злото, за борбата на човека за правда и щастие намира в Четвърта симфония оригинално, индивидуално и дълбоко изстрадано музикално решение. В третата част на симфонията е разработена популярната руска песен „В полето брезичка стояла“. Четвърта симфония е посветена на Надежда фон Мек.
При пребиваването си в Италия през 1880 г.
Чайковски присъствува на всена-родния празничен карнавал в Рим. Впечатленията от карнавала намират отражение в една от най-известните му творби – жизнерадостната оркестрова пиеса „Италианско капричио“, написана същата година, в която композиторът използва красиви италиански мелодии. Едва ли има обаче по-популярно сред широката публика произведение на Чайковски от тържествената увертюра „Наполеон 812 година“, композирана в 1880 г. по романа на Толстой „Война и мир“. В тази патетична творба е отразен велик исторически период – Отечествената война на руския народ с френските завоеватели. Пронизана е с патриотичен патос.
Отначало музиката е тежка, мрачна и като огромен буреносен облак връхлита върху душата на слушателя. Сблъскват се две армии – два народа. Звучат мотиви от националните химни на Франция – Марсилезата и „Русия“, доминира ту единият, ту другият. След тежки и продължителни боеве завоевателят е победен и прогонен, ликува целият руски народ. Камбаните на Москва възвестяват на света победата над Наполеон, прославят непобедимата мощ на Русия.
Чайковски е първият композитор, който разработва мотиви от Марсилезата в симфонично произведение. През Отечествената война 1941 – 1945 г. тържествената увертюра „812 година“ се изпълнява от много оркестри пред червеноармейците и оказваогромно въздействие върху патриотичните чувства на съветските войни.
Занизват се години на странствания.
Седем години Чайковски пътува в Италия. Швейцария, Франция… През 1878 г. в град Кларан композира своя Концерт за цигулка и оркестър. Това лъчезарно произведение, посветено на неговия пръв изпълнител немския цигулар Адолф Бродский, е един от най-гениалните концерти в световната цигулкова литература и е в репертоара на всички големи цигулари.
И никъде не го напуска дълбокото чувство на любов и тъга за далечната родина. От Флоренция пише на Надежда фон Мек: „Аз страстно обичам руския човек, руската реч. руското мислене, руската красота, руските обичаи. Дълбоко се възмущавам от онези господа, които са готови да умрат от глад в някое ъгълче на Париж, които ругаят всичко руско и без да изпитват ни най-малко съжаление, могат да прекарат целия си живот в чужбина.“ Там, във Флоренция, създава и операта „Орлеанската дева“ /по собствено либрето/, в която възкресява съдбата на Жана д’Арк – овчарката, която в името на родината се отрича от личния живот и с развято знаме повежда победоносната войска.
През 1881 г. Чайковски се връща в Русия
и в семейството на своята любима сестра в Каменка среща нежни грижи и топла домашна обстановка. Особено се привързва към племенника си Боб /Владимир Давидович/, на когото посвещава своя „детски албум“ – цикъл от 24 пиеси за пиано, написан през 1878 г. Композиторът проявява удивителна чувствителност и тънко разбиране на детската възприемчивост и в пиесите, които обхващат широк тематичен и емоционално-образен диапазон, поставя пред малките пианисти разнообразни художествено-изпълнителски проблеми. „Детският албум“ е ценен принос в световната клавирна литература за деца и юноши и неотменим дял в учебно-художествения репертоар на всички малки пианисти.
Не по-малко известно и изпълнявано произведение за пиано на Чайковски е цикълът от 12 пиеси – „Годишните времена“.
В него Чайковски възпява родната природа. Всяка пиеса отговаря на определен месец от годината. Природата в този цикъл от музикални пейзажи е отразена не в отделните й прояви, а като вечен и неизменен процес на живота, който вълнува душата на човека. По това, по дълбочината на авторското отношение към тази привидно „изобразителна“ тема, „Годишните времена“ се отличава и превъзхожда всички други опити за музикално решаване на тази интересна творческа задача.
През 1885 г.Чайковски наема собствено жилище в Майданово, до град Клин. Там преработва операта„Ковачът Вакула“ и я преименува на „Черевички“. Там по идея на М. Балакирев написва и симфонията „Манфред“ по едноименната драматична поема на Байрон и започва операта „Чародейка“.
В Майданово Чайковски е свидетел на тежкия мизерен живот на селяните:
„Колибите в днешното село са жалки, малки, тъмни, в тях е ужасно задушно. И като си помислиш, че хората трябва да живеят осем месеца в годината в тази тъмнина и теснота, сърцето ти се свива. Болшинството от тях гладуват, училище няма. Жалко е да се гледат тези деца, обречени да живеят умствено и физически във вечен мрак и задух.“
В 1886 г.; Чайковски със собствени средства построява народно училище в Майданово и когато прислужникът му Алексей го укорява; че той самият няма собствено жилище, а строи за чуждите деца училище, Чайковски отговаря: „Жилището е частен въпрос, а училището е обществено и необходимо дело!…“
Композиторът често дава и последните си пари на нуждаещите се.
Заради топлото му и човечно отношение към простите, хора и за обществените му прояви селяните го обикват много, особено много го обикват децата. Когато например е в Каменка и излиза на разходка, веднага го заобикалят рояк деца, ласкаво го наричат „чичо Петя“. С такава оригинална и сърдечна „свита“ той провежда своите разходки. На всяко дете ще каже нежна, бащина дума, всяко ще помилва и за kвсяко ще намери из джобовете си лакомство…
До този период Чайковски поверява творбите си на други диригенти,
неговата остра чувствителност и Самовзискателност го правят стеснителен, неуверен и просто вцепенен на пулта. Но на 5 март 1887 г. той е поканен в Петербург да дирижира свои произведения. С големи усилия преодолява чувството си на смущение, дирижира с успех „Черевички“ и други свои творби и от тази дата започва седемгодишната му диригентска дейност. Под неговата палка звучи музика* в Тифлис /Тбилиси/, Одеса, Киев, Москва и др., гастролира като диригент в Берлин, Лайпциг, Хамбург, Прага, Йариж, Лондон… Навсякъде концертите му преминават триумфално. В Лайпциг дирижира в прочутата зала „Гевандхауз“, на Новата 1888 г. се среща с Григ и Брамс. Между Чайковски и Григ се създава много топла дружба. За Григ Чайковски оставя ярък словесен портрет, обрисуван само с няколко думи. На него той посвещава и увертюрата-фантазия „Хамлет“ (1888), В Лайпциг е в компанията и на Ханс фон Бюлов, изпълнител на произведенията му.
Но най-много радост му донася гостуването в Прага.
Пражани го посрещат изключително тържествено и възторжено и от гарата до хотела го съпровождат с възгласи „Слава на Чайковски!“. По улиците пеят мелодии от негови произведения. Чайковски с особено умиление си спомня за тези десет дни, прекарани в Прага, които нарича най-щастливите дни от своите странствувания. Той приема пламенните симпатии на пражани като симпатии, отправени към неговата велика родина: „Аз обикнах тези добри чехи. Колко възторг имаше – и всичко това не е за мен, а за Русия!.. В Прага композиторът се сприятелява с Дворжак, а в Париж се запознава с Жюл Масне и Гуно. Диригентските турнета в чужбина напълно утвърждават световната слава на Чайковски.
През август 1888 г. завършва Петата симфония с блестящо професионално майсторство.
Основна тема в нея, както и в Четвъртата, е темата за съдбата на човека, борещ се със злите сили за повече щастие и правда, но тук тази тема е решена в по-задълбочен и конфликтен психологически план. Това усилва дълбоко трагичното звучене на творбата. Композиторът провежда през всички части една музикална тема, която изменя характера си – от сурова и мрачна в началото до тържествено-маршова във величествения финал, славещ руския народ. Пребивавайки в Петербург, през 1890 г. той се среща с Антон Чехов, който му посвещава сборника от повести „Навъсени хора“.
В последните години от живота си Чайковски
създава едни от най-хубавите си произведения: оперите „Дама пика“ и „Йоланта“, балетите „Спящата красавица“ и „Лешникотрошачката“, Шеста симфония /„Патетична“/. В „Дама пика“ и Шеста симфония гениално пресъздава живота от към трагичната му страна, докато в „Йоланта“ и „Спящата красавица“ са отразени красотата на подвига, победата на човечността, добротата и любовта. Щастлив, радостен и жизнеутвърждаваш е краят в тези произведения.
„Дама пика“/по едноименната драма на А. С. Пушкин/Чайковски започва да пише през 1890 г. във Флоренция по предложение на директора на Императорските театри Всеволожски. Либретото на две картини от операта е написано от брат му Модест, а по-голямата част от самия композитор. Операта „Дама пика“ Чайковски създава само за 44 дни. Когато стига до гибелта на Херман, той плаче, като че ли умира негов близък.
Операта отново третира вечната тема за борбата на доброто и злото, любовта и смъртта.
Тя е наситена с дълбок реализъм и драматизъм, острота на конфликта и крайно силно нацрежение с психологическа проникновеност. Като че ли никога музиката не се е издигала до такъв разтърсващ драматизъм, който надминава в това отношение качествата на самото Пушкиново произведение. С нея композиторът достига връхна точка в своето оперно творчество.
На премиерата на „Дама пика“ /7 декември 1890, в Мариинскйя театър в Петербург/ присъстват Римски-Корсаков, Глазунов – горещ почитател на Чайковски, Лядов, Кашкин, Ларош, Албрехт и др. Творбата оказва потресаващо впечатление на публиката. (За първи път „Дама пика“ е представена у нас през 1926 г.)
Чайковски получава поръчка от Всеволожски за нова опера
-„Йоланта“, по драмата на датския писател Хенрих Херц „Дъщерята на крал Рене“ със сюжет от една стара френска легенда: само силната любов е в състояние да породи у сляпата Йоланта стремеж да види света и този непреодолим стремеж я излекува от слепотата. Композиторът работи с присъщия му жар и през 1891 г. написва операта по либрето на Модест Чайковски. Тя е едно от най-съвършените от гледна точка на професионалното майсторство негови произведения.
През април 1891 г. Чайковски е единственият композитор-чужденец,
поканен да участвува в грандиозния музикален фестивал в Америка по случай откриването на най-голямата тогава концертна зала за 6000 души „Карнегихол” На път за САЩ в Лондон получава телеграма, че любимата му сестра Александра Клинична Давидова починала, което го разстройва много. В САЩ Чайковски е посрещнат много тържествено. Оказва се, че тук произведенията му са твърде популярни и любими. Той дирижира с огромен успех в Ню Йорк, Вашингтон, Филаделфия, Балтимор, Чикаго и Мичиган. Посещава Ниагара, много му харесва деловитостта на американците. Предлагат му да остане в Америка, като го уверяват, че с неговия гений за късо време ще забогатее. Но Чайковски заявява, че никога няма да изостави Русия, и на 9 май 1892 г. се завръща в родината си.
Композиторът се установява в новонаетия дом в Клин.
През май 1892 г. Чайковски започва симфония в ми-бемол мажор за хор, солисти и оркестър. Замислена като грандиозен жизнеутвърждаващ химн във възхвала на радостта и красотата, тя за съжаление остава незавършена.
В началото на фаталната 1893 г. по молба на Л. В. Давидович композиторът посещава за кратко Каменка, където е прекарал толкова щастливи дни от живота си. Обзет е от скръбно предчувствие, че вижда близките си за последен път. На 24 март той завършва в основни черти Шестата си симфония /„Патетична“/, написана само за 19 дни. Очевидно творбата е била предварително преживяна и дори обмислена в нейните детайли. Тя е най-любимата негова творба, в която геният и майсторството му достигат най-висока точка. В нея Чайковски дълбоко и правдиво третира отново проблема за съдбата и живота на човека, който се бори докрай за своето щастие и загива в тази борба. „Патетичната“ на Чайковски е една от най-грандиозните симфонии в цялата световна симфонична литература, кулминация на трагизма в творчеството на своя автор. Необикновено дотогава, тя завършва с трагичен финал, който идва след оптимистичната трета част – ликуващ марш. Но това не е „… благоговейна панихида, не е благороден погребален марш, а трудна и тъжна раздяла с живота… Темата на подчинението на неизбежното минава като скръбна сестра на темата на миналото щастие. И всичко затихва… Имало е човек. И вече го няма“ /И. Ф. Кунин/.
През май 1893 г. Чайковски посещава Кембридж, където го удостояват с по четното звание „Доктор на изящните изкуства“
Чайковски е първият руски композитор, който получава награда от Кембриджския университет. По същото време са наградени Камий Сен Санс, Макс Брух, Ариго Бойто и Едвард Григ. Церемонията е изключително тържествена. В Лондон Чайковски дирижира свои произведения с голям успех.
Върнал се в Клин, композиторът завършва Третия концерт за пиано и оркестър и инструментира Шестата симфония. През цялото време е необикновено бодър и весел – заедно със слугата си Алексей копае в градината, сади и отглежда цветя, ходи за гъби в гората, негови любими занимания през почивките.
През октомври същата година прочутата певица Елисавета Лавровска поканва Чайковски на концерта си в Москва. След концерта цял оркестър от студенти и преподаватели в консерваторията излиза на сцената и неочаквано изпълнява непредвидената в програмата „Патетична симфония“. (Симфонията не е изпълнявана дотогава, партитурата още не е отпечатана, но колективът на консерваторията подготвя концерта по препис от дадения за печат при издателя Юргенсон ръкопис.) Авторът се трогва от приятния сюрприз и заплаква от вълнение. От Москва той пристига в Петербург, където му предстои да дирижира редица концерти.
На 16 октомври е официалната премиера на „Патетичната”
в Александровския театър в Петербург. Присъствуват най-видни музикални дейци. Публиката е вцепенена, аплодисментите продължават до полунощ. Оркестрантите си отиват, осветлението почти е загасено, а слушателите непрекъснато викат композитора на сцената. Никой не подозира, че това е последната среща с Чайковски. След концерта на въпроса на композитора, дали е разбрала какво е изразил в тази симфония, певицата А. П. Мерклинк отговаря: „Струва ми се, че си описал в нея целия си живот.“ „Да, ти позна“ – отвръща? Чайковски и добавя: „Аз чувствам в себе си толкова енергия, толкова творчески сили, знам, че ще създам още много хубави и още по-хубави произведения, отколкото досега.“ (Л. Давидов. Чайковский, М., Музгиз. 1961. стр. 379.)
На 20 октомври Чайковски гледа комедията на Островски „Горещо сърце“.
След театъра вечеря оживено и весело в ресторант с брат си Модест, с Ларош, Глазунов, Конюс и др. Чайковски поисква чаша вода, но сервитьорът му казва, че преварената вода се е свършила. „Дайте от чешмата, аз не вярвам в холерата“ – настоява той. (По това време в Петербург върлува епидемия от холера. Властите препоръчват на гражданите не само да не пият, но и да не се мият с непреварена вода.)
Донасят му чаша вода и я изпива на един дъх, преди да му попречат. Модест го упреква за неговата непредпазливост, но на забележката на брат си отговаря с махване на ръка и обичайното руско „ничего“. Още на другия ден чувства. остри болки в корема. Д-р Василий Бертисон и брат му Лъв констатират холера. Болестта се развива в тежка форма. Пьотр Илич изпада често в безсъзнание и споменава имената на своите роднини, на Надежда фон Мек, на колегите си по изкуство. Когато идва в съзнание, споделя с близките, че има големи творчески планове, които, уви, не ще може да осъществи.
В последните си часове Чайковски се бори със смъртта,
прогонва я с ръка от себе си, отправя й проклятия и с такива думи умира на 25 октомври 1893 г. на 53-годишна възраст. Животът на великия композитор се прекъсва, когато творческият му гений достига най-висок разцвет, когато му се откриват нови грандиозни творчески перспективи.
Пред дома му се събира народ, пристигат делегации с безброй цветя и венци. Въпреки дъжда и студа в погребението участвуват ученици, студенти, чиновници, работници, занаятчии, всеки иска да се присъедини към общата скръб. Пеят оперният хор и хорът на придворната капела. Погребалното шествие представлява грандиозна картина. Когато стигат до Народната библиотека, работник се провиква: „Другари, погребваме незабравимия.“ Тялото му полагат в Невските гробища. Никой композитор не е оплакван така, както Чайковски. Раздялата с него е истински народен траур, в цяла Русия се провеждат концерти и събрания в памет на скъпия композитор.
Домът в Клин, където композиторът живее през последните години, се превръща в музей.
Там събират всичките му писма от и до Надежда фон Мек, Модест Чайковски, Танеев, Ларош и др., всичките му ръкописи – запазени от Юргенсон, многобройните му лаврови венци, портрети, фотографии и още много други експонати. Обстановката на дома е напълно запазена.
През 1921 г. Ленин подписва декрет, според който музеят в Клин става държавен. През 1941 г. хитлеристите разрушават дома на Чайковски, който в 1958 г. е реставриран напълно.
В общоруския музикален музей в Москва има също кът, посветен на П. И. Чайковски. Музей на Чайковски има и в част от родната къща на композитора във Воткинск, в Ленинград и в Каменка, а Московската консерватория носи неговото име. През 1958 г. в Москва е учреден ежегоден конкурс „П. И. Чайковски” един от най-авторитетните музикално-изпълнителски фестивали в света.
Със своята музика Чайковски
се стреми да бъде верен син на народа си, да изрази в нея мислите и душевните пориви на най-добрите хора на своето време, да завоюва място за руската музика в историята на музикалната култура. Удивителна е властта на музиката му над хората. Тя предизвиква поток от свежи и силни чувства, измиващи наслоения прах от ежедневието, обновява ни духовно. Нейната могъща сила се крие в дълбоката й съдържателност, в безкрайната изразителност и мелодичност, в топлата задушевност, в нейната демократичност и достъпност. Тя пее като чучулига, цялата се задъхва от искрени, сърдечни чувства. Мелодичният дар на композитора е един от първите фактори за изключителното обаяние и емоционално въздействие на неговите творби.
Мелодията на Чайковски е силно индивидуализирана, тя безкрайно точно и ярко отразява неговия личен, специфичен мелодичен дар, неговото музикално мислене и заедно с това гениално обобщава най-жизнени и социално ценни елементи от битовите интонации, носи органично в себе си национален, народностен дух. Именно затова мелодиите, тези главни носители на музикалната идея и емоционалност в творбите на композитора, стават най-широко обществено достояние, „основна причина за неугасващата любов и уважение на руския народ към своя велик сънародник” /Б. Ярустовский/,
„Руският композитор трябва да пише по руски”,
отговаря кратко критикът Ларош на западните критици, които упрекват Чайковски за „руския дух” дори в творби, които не са свързани с руската действителност. А според известния дири гент Вайнгартнер за всеки, който иска да опознае Русия и руските хора, е доста тъчно да се запознае с две музикални произведения – с Шестата симфония па Чайковски и с Втората на Бородин…
Характерен за музиката на Чайковски е дълбокият психологизъм, който израства в силно конфликтен драматизъм. Център на музикално-драматичните конфликти в творбите на композитора е борбата на човека за правда и щастие – борба, която носи и трагичната сила на отчаянието, и мъжествената скръб, и страстния порив на съпротивата срещу жестоката съдба, и лиричната надежда, и ликуватата радост…
И в оперите, и в симфониите си Чайковски изпъква като изключителен майстор на музикалната драматургия
/нека си спомним само Шеста симфония!/, който създава внушителни с единствата на замисъла си и с цялостността на идеите психологически драми.
Симфониите на Чайковски, обобщили всички достижения на руския и европейския симфонизъм на XIX в., са блестяща поредица от образи, отразяващи широтата на човешките преживявания. За композитора симфонията е „най-лиричната от музикалните форми”, „…музикална изповед на душата, на която много е накипяло и която благодарение на самата си същност трябва да се излее в юнове, тъй както поетът лирик се изразява в стихове.” (Цит. по Яростовский, Б., Чайковский, М., Музгиз, 1961, стр. 38-39.)
Последните три симфонии на Чайковски са блестящи в стройността си мащабни платна,
в които с удивителна сила се изграждат ярки, плътни, динамични образи – плод на гениалната сплав от емоционалния порив и строгата логика на музикалното мислене на твореца.
Великото творчество на Чайковски е вярно огледало и на неговата дълбоко емоционална личност, на неговия неугасващ хуманизъм, на богатата му артистична душевност, на широката и многостранна хуманитарна култура, на славянофилските убеждения, на демократичния мироглед, на страстния патриотизъм…
Творчеството на Чайковски оказва огромно влияние за развитието на руската музика.
Негови продължители са Рахманинов, Аренски, Калинников, Направник, Глазунов, Мясковски, Шапорин и др. Оказва голямо влияние и на чужди композитори /Алтаев/.
Чайковски се надявал на скромно място в историята на руската музикална култура. Но историята му отрежда по-голямо място. Той влезе завинаги в пантеона на безсмъртните творци на най-непосредственото, най-възвишеното, най-емоционалното изкуство – музиката. Завладял завинаги сърцата на слушателите с безсмъртната си музика, Чайковски е застанал като пламтящ факел в съкровищницата на човешката култура и наред с най-великите представители на музикалното творчество ще продължава да свети дотогава, докато светът съществува!
СПИСЪК НА ПО-ВАЖНИТЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА П. И. ЧАЙКОВСКИ
Опери
„Воевода“, либрето — А. Н. Островски и П. И. Чайковски по комедията на Островски „Воевода“ /1868/;
„Ундина“, либрето — В. А. Сологуб, по Мот Фуке /1869/;
„Опричник“, либрето — П. И. Чайковски по трагедията на И. И. Лажечников /1872/; „Черевички“, либрето — Я. П. Полонски по повестта на Гогол „Нощ пред Рождество44 /1885/ — първоначално „Ковачът Вакула“ /1874/;
„Евгний Онегин“, либрето — П. И. Чайковски с участието на С. Шиловски по А. С. Пушкин /1878/;
„Орлеанската дева“, либрето — П. И. Чайковски по Ф. Шилер /1879/:
„Мазепа“, либрето — В. П. Буренина по поемата на Ал. С. Пушкин „Полтава“ /1883/; „Чародейка“, либрето — И. В. Шпажински по неговата едноименна трагедия /1887/;
„Дама пика“, либрето — Модест И. Чайковски и П. И. Чайковски по А. С. Пушкин /1890/; „Йоланта“, либрето — Модест И. Чайковски по драмата на Г. Херц
„Дъщерята на крал Рене /1891/
Балети
„Лебедово езеро“, либрето — В. П. Бегичев и В. Ф. Хелцер /18,6/:
„Спящата красавица“ — с пролог. Либрето И. А. Всеволожски по едноименната приказка на Ш.Перо/1889/; „
Лешникотрошачката“—балет-феерия, либрето – И. А. Всеволож¬ски, разработено от М. И. Петипа по едноименната приказка на Е. Т. А. Хофман /1892/
Музика към театрални постановки
„Хроника на Дмитрий Самозванец и Василий Шуйски“/1867/: „Снежанка“ към приказката на А. Н. Островски /1873/; „Хамлет“ – музика към трагедията на Шекспир /1891/.
Симфонии
Първа симфония в сол минор „Зимни мечти“ /1866/;
Втора симфония в до минор /1872/;
Трета симфония в ре мажор /1877/;
Четвърта симфония във фа минор /1877/;
Пета симфония в си минор /1888/;
Симфония „Манфред“ в си минор по Байрон /1885/;
Шеста симфония – „Патетична“, в си минор /1893/;
Симфония в ми бемол мажор /незавършена/.
Други симфонични творби
Първа сюита в ре минор /1879/;
Втора сюита в до мажор /1883/:
Трета сюита в до мажор /1884/;
Четвърта сюита „Моцартиана“ /1887/;
„Лешникотрошачката“ – сюита из балета /1892/;
„Буря“ ~ увертюра по А. Н. Островски /1864/;
„Характерни танци“ /1865/;
„Концертна увертюра“ в до минор /1866/;
„Ромео и Жулиета“ – увертюра-фантазия по Шекспир /1869/;
„1812 година“ – тържествена увертюра /1880/;
Увертюра във фа мажор /1865/;
„Хамлет“ — увертюра-фантазия по Шекспир /1888/;
„Фатум“— фантазия/1868/;
„Буря“ —симфонична фантазия по Шекспир /1873/;
„Славянски марш“ /„Сръбско-руски марш“/ /1876/;
„Франческа да Рийни“ – фантазия по Данте /1876/;
„Италианско капричио“ /1880/;
Серенада за струнен оркестър /1880/;
Тържествен коронационен марш /1883/;
„Елегия в чест на И. В. Самарина“ /„Привет-благодарности“/ /1884/;
„Воевода“, балада по А. Д. Мицкевич — Пушкин /1891/;
Анданте кантабиле – втора част от квартет №1, преработка за струнен оркестър;
Оркестрация на австрийския национален химн за симфоничен оркестър /1874/.
Произведения за инструмент и оркестър
За пиано и оркестър
Първи концерт в си минор /1875/;
Втори концерт в до мажор /1880/;
Трети концерт в до мажор /1893/;
Концертна фантазия в до мажор /1884/.
Оркестрация на „Унгарска рапсодия“ за пиано и оркестър от С. Метнер /1893/.
За цигулка и оркестър
„Меланхолична серенада“ /1875/;
Концерт в ре мажор /1878/:
„Вале-скерцо“, оп. 34 /1877/.
За цигулка и пиано
Три пиеси /„Спомени за милите места“, оп. 42 /1878/.
За виолончело и оркестър
Вариации на тема рококо /1876/;
„Пецо капричиозо“ в си минор/1887/;
Ноктюрно №4;
Анданте кантабиле — втора част от струнен квартет № 1. преработено за виолончело и струнен оркестър.
Камерни ансамбли
Три квартета: оп. 11 /1871/, оп. 22 /1874/, оп. 30/1876/:
трио „В памет на великия художник“ за пиано, цигулка и виолончело /1882/:
секстет „Спомен за Флоренция“ за две цигулки, две виоли и две виолончели /1892/:
Произведения за цигулка и пиано
Валс-скерцо /1870/;
„Мелодия“ в ми бемол мажор №3 /1878/;
„Спомени за милите места“, 3 пиеси, оп. 42 /1878/;
Романс, оп. 5 /отначало за пиано соло/;
Анданте кантабиле — преработка на втора част от квартет № 1.
За пиано /117 произведения/
Пиеса на тема „Близко до рекичката, около моста“ /1862/; две пиеси /Руско скерцо и Емпромпгю//1864, 1867/; Соната /1865/; Песен без думи /1867/; Валс- каприз /1868/; Романс, оп. 5 /1868/; две пиеси /Ноктюрно, Хумореска/ /1872/; „Вечерни мечти“ /1873/; Тема с вариации /1873/; шест пиеси за пиано /Прелюд, Фуга, Емпромптю, Погребален марш, Мазурка, Скерцо/ /1873/; Голяма соната /1878/; „Натали валс /1878/; „Детски албум“ — цикъл от 24 пиеси /1878/; „Го¬дишни времена“ — 12 характеристични картини, оп. 37: „При камината“ /януа¬ри/, „Сирница“ /февруари/, „Песен на чучулигата“ /март/, „Кокиче“ /април/, „Бе¬ли нощи“ /май/, „Баркарола“ /юни/, „Песен на косача“ /юли/, „Жетва“ /август/, „Лов“ /септември/, „Есенна песен“ /октомври/, „На тройката“ /ноември/, „Ко¬ледни празници“ /декември/ /1875—1876/. Дванадесет пиеси средна трудност, оп. 40, посветени на М. И. Чайковски /1878/, 18 пиеси, оп. 72 /1893/, Преработки на чужди произведения за пиано и др.
Вокални (хорови и солови) творби
„Преди лягане“ за хор /1864/; „За радостта“ — кантата за солисти, хор и оркестър по Шилер /1865/; „Хор на цветята и насекомите“ /1869/; „Природа и лю¬бов“ за два сопрана, бас и женски хор“ /1870/; Кантата в памет на двестагодиш- нината от рождението на Петър Велики /1872/; „Хор за юбилея на О. А. Петров- на /1875/; „Славянски марш“ /„Сръбско-руски марш“ /за хор /1876/; „Погреба¬лен марш“ по мотиви из операта „Опричник“ /1877/; Кантата за Патриотичния институт /1880/; „Вечер“ за мъжки хор а капела/1881/; „Москва“, кантата /1993/; „Химн в чест на св. Кирил и Методий“ а капела /1885/; „Плачещият Ангел“ за се- месен хор а капела/1887/;.. Нощувало златно облаче“ за четиригласен смесен хор а капела /1887/; „Поздрав на Н. Г. Рубинщайн“ за смесен хор а капела, текст М. По- лонски /1889/; „Легенда“, песен за хор /1889/; „Ромео и Жулиета“, вокален дует с оркестър; „Славейчето“ за смесен хор а капела /1889/; Три хора & капела /1891/; „Нощ“, квартет за сопран, тенор и бас с пиано, текст П. И. Чайкойски /1893/; „Зо¬ра“ дует за сопран и мецосопран /1880/; оркестрация на баладата на Лист „Ка- рол във Фуле“ за глас и голям симфоничен оркестър /1874/ и др.^ Романси и пес¬ни—103, преработки на руски народни песни и др.
Църковна музика
Литургия за св. Йоан Златоуст за хор /1878/;
„Всенощно бдение“ за хор /1881/;
„Отче наш“ за смесен хор /1885/; духовно-музикални произведения /1—9/ за хор а капела /1885/ и др.
Теоретични и литературни трудове:
Учебник по хармония /1870/; Кратък учебник по хармония /1885/, много фейлетони, статии, рецензии и писма.
Източник: Иван Петков Минчев, 120 бележити композитори, издателство Музика, София 1976
Най-доброто от творбите на Чайковски:
