МОДЕСТ МУСОРГСКИ 1839 -1881
Мусоргски е един от самобитните руски композитори, утвърдили световнотс значение на руското класическо музикално изкуство.
Убеден последовател на революционно-демократичните идеи от 60-те години на XIX в. и пламенен патриот, Мусоргски вижда своята художническа мисия в правдивото изобразяване живота на потиснатия народ и в разобличаване самодържавно-крепостническия строй на царска Русия. Мусоргски е страстен и принципиален борец за прогресивно, реалистично изкуство: „Аз сам поех кръста и с вдигната глава ще тръгна бодро и весело срещу всеки към светла, велика, праведна цел, към истинското изкуство, което обича човека и живее с неговите радости, скърби и неволи“ — пише той (Н.Мартинов Мусоргски, С.. НИ. 1962. стр. 3.). Този негов благороден хуманистичен стремеж е въплътен в гениалното му творчество.
Модест Петрович Мусоргски е роден на 21.03.1839 г. в село Карево, Торопецка околия.
Псковска губерния, в небогато дворянско семейство. Баща му има склонност да живее нашироко и да пиянства, само за няколко години пропилява по-голямата част от състоянието си и скоро умира. Цялата тежест от грижата за двамата му синове пада върху майката – нежна и културна жена, добра пианистка, която става първият учител по музика на Модест. На деветгодишна възраст той вече свири толкова добре на пиано, че изнася самостоятелни концерти пред публика.
Детството си Модест прекарва на село,
играе с връстниците си селянчета и опознава много добре селския живот. Дружбата му с децата на подвластните селяни става причина той винаги да се отнася към тях не като към крепостни, а като към равни, още повече, че от майка си е наследил добродушие, човечност и чувство за справедливост. Ярка следа от детството му оставят народните приказки, които се запечатват за цял живот в паметта му и по тях по-късно импровизира на пиано.
През 1849 г. го изпращат в Петербург да получи по-солидно образование. Там продължава музикалните си занимания под ръководството на едни от най-добрите петербургски музикални педагози – А. Герке и Дж. Филд. Със съдействието на Герке през 1853 г. се отпечатва първата му творба – Полка за пиано.
На 13-годишна възраст постъпва
в Петропавловското гвардейско военно училище в Петербург, където престоява четири години. Учи се много добре и се държи сговорчиво с другарите си. Той е добродушен и отстъпчив – дотолкова, че отстъпчивостта му предизвиква дори недоволство у началството.
След завършване на военното училище постъпва на служба като офицер и живее при майка си и брат си. Брат му – Фидарет, също офицер от гвардията, живее на широко и майката изнемогва от грижи за синовете си. Модест успява да се отдели от тази разгулна среда и независимо от военното си образование се насочва трайно, завинаги към музиката.
Веднъж на едно дежурство във военната болница Мусоргски
се запознава с Александър Бородин – млад военен лекар и начинаещ композитор, който го въвежда в дома и средата на Даргомижски. Даргомижски е болнав, сприхав, състарен. В неговия дом се организират музикални сбирки, на които се говори за музика, свири се на пиано и се пеят отбрани песни. В този кръжок признават Глинка за най-велик руски композитор. Мусоргски също свири отлично на пиано и е изключителен майстор на импровизацията, изпълнява и свои работи, между които парафрази на познати оперни мотиви.
Драгомижски, музикант от по-старо поколение, признава таланта му, но критикува вкуса му и като му напомня, че музиката трябва да изразява „правдата в живота“, го насочва към творбите на Глинка, които ще му помогнат да овладее реалистичното изкуство.
На една от сбирките в дома на Даргомижски Мусоргски се запознава и с Цезар Кюи, с когото свири на пиано на четири ръце. Двамата стават близки приятели.
Ето какво пише Бородин за Мусоргски по това време:
„Модест беше почти момченце – много изящен, като нарисувано офицерче. Мундирът му бе обтегнат, като от кутия изваден. Краката му малко криви, косите – кестеняви, добре пригладени, напомадени, ноктите изострени, ръцете грижливо гледани, съвсем господарски. Маниерите му изящни, аристократически, говорът също такъв, малко през зъби, претрупан с френски фрази и малко превзет. Дамите го ухажваха. Когато сядаше да свири, повдигаше кокетно ръцете си, свиреше грациозно. „Този светски гланц се оказва само външно качество, придобито в гвардейското училище. Не след дълго младият гвардейски офицер сякаш започна да се преражда, като се превръща във виртуозен пианист, във взискателен художник. От неговото маниерничене и контешко държание не оставаше следа“…
През 1856 г. Милий Балакирев идва в Петербург от Москва
с препоръчително писмо до Глинка. Още същата година Мусоргски се среща с него в дома на Даргомижски. Запознава се и с Римски-Корсаков. Скоро Балакирев обединява около себе си младите талантливи музиканти. Към Модест Мусоргски изпитва най-топли чувства, грижи се за неговото музикално развитие като най-близък приятел и другар. Балакирев признава безспорния му талант, но не харесва много композициите му. „Да обичаш музиката е едно, а да й служиш е нещо съвсем друго“ – казва той на Мусоргски.
Споделя с него убеждението си, че известни кръгове в Русия начело с княгиня Елена Павловна и Антон Рубинщайн, когото дотогава Мусоргски почита като бог, пречат за развитието на руската музика и насаждат немско влияние. „Като пианист и композитор Рубинщайн няма равен на себе си, но като обществен деец насажда у нас чуждото“ – обяснява Балакирев. Той мечтае за пълния разцвет на руската национална музика и в името на този идеал обединява група млади, талантливи и честни музикални дейци в известния кръг „Могучая кучка“/„Могъщата група“ или „Могъщата петорка“/ — композиторите Римски-Корса ков, Мусоргски, Бородин, Цезар Кюи и музикалния критик и публицист В Стасов.
В тази среда се оформят и укрепват талантът, естетическият мироглед и високо етичните нравствени принципи на Мусоргски.
Той усвоява най-задълбочено и прокарва в творчеството си идеите на Чернишевски и под тяхно влияние дори изгражда за известно време със своите съидейници комуна. (Под влияние на романа на Чернишевски „Какво да се прави“, такива комуни се организират на много места в Русия.)
В разговор с Балакирев, Мусоргски заявява: „С духа на бунта живея аз, над всички земни и небесни власти признавам само една – народната. Народът страда, бунтува се, реже главите на владетелите, заблуждава се, самоизгаря се на кладата поради своята непросветеност, но той ми е все така скъп и ще пиша само за него.“ (О.Чорни, Мусоргски, С.. НИ, 1962, стр. 283.)
По времето, когато се дава свобода на крепостните,
Мусоргски отива в родното си село. Законът му дава право да продава земята си, но той раздава една част безплатно на селяните, а другата отстъпва на брат си. За себе си не оставя нищо в наследство. За неговите демократични разбирания и висок хуманизъм свидетелства и следната негова мисъл, изказана в писмо до Балакирев /1863/: „Селяните са много по-способни от помешчиците в самоуправлението. На събрания те насочват нещата право към целта и по своему разумно обсъждат интересите си, докато помешчиците на събрания се карат, амбицират се, а целта на събранието и работата оставят настрана. Този факт е утешителен, защото това е добре дошло за нас“ /за противниците на крепостния строй — б. а./.
Като художник и гражданин Мусоргски
се обявява решително и гневно против защитниците на теорията „изкуство за изкуство“. „Не музика ни трябва, не думи, не палитра и резци – не, дявол ви взел, лъжци и лицемери тутикванти. Дайте живи мисли, водете жива беседа с хората, какъвто и сюжет да сте избрали за беседи с тях… Художникът не може да избяга от външния свят. Само не лъжи, говори истината!“ (О.Чорни, Мусоргски, С.. НИ, 1962, стр. 283.) Той призовава композиторите да се доближат до народа, мечтае за всенародно признание на реалистичното руско национално изкуство.
И Мусоргски наистина води вълнуващ разговор със своите слушатели чрез музиката си. По същество неговото изкуство е в пълния смисъл народно, демократично. „В него са въплътени руската скръб и радост, горещата любов към наро¬да, великата вяра в неговата сила“ /И Мартинов/.
Скъсал с военната служба, Мусоргски отначало остава без средства
и се прщ нуждава да постъпи на архиварска длъжност. Умира и майка му, в чието лице Мусоргски загубва най-близкия си човек. В нейна памет написва пиесите от популярния „Детски албум“ – музика върху спомени от детството. След като прочита току-що издадения в Париж роман на Флобер – „Саламбо“, започва да пише върху него опера, но до края на живота си не я довършва. След това се захваща да пише музика и за „Женитба“ по Гогол, но опитът има същата съдба.
Приблизително по това време започва и мощна кампания срещу композиторите
от ратуващата за национална музика „Могъща петорка“. Кампанията има поддръжката на официалната власт. По този повод Мусоргски композира музикалния памфлет „Райок“, в който с музикални средства изобразява много сполучливо типове от противниците на „Петорката“. Сатирата е толкова умела, че съвременниците разпознават отделните герои. Произведението има огромен успех, търси се във всички книжарници. Впрочем Мусоргски е ненадминат, общопризнат майстор на лаконичните психологически музикални характеристики. За него са достатъчни само няколко мелодически щрихи, за да създаде жизнен музикален образ. Такива са образите му и в клавирните пиеси „Картини от една изложба“, написани под впечатлението на посмъртната изложба на неговия близък приятел – художник и архитект Виктор Ал. Хартман. В цикъла от 12 програмни пиеси се претворяват битови сцени, портрети, пейзажи и приказни образи.
След встъпителната „Разходка“,
в която Мусоргски, както сам пише в едно писмо, представя донякъде и себе си /като авторско отношение/, се явява малко, кривокрако, уродливо същество из приказния свят – „Гном“. Следващата пиеса е „Старинен средновековен замък“, пред който трубадур пее серенада на любимата си. В прекрасния парк на замъка деца играят весело и закачливо. Ето задава се и отминава бавно по калния път двуколка, теглена лениво от изнемощял кон. В тази пиеса има и мъка, и тъга. Съпроводен от нежно скерцо, се появява „Балетът на неизлюпените пиленца“. Следва интересната сцена между „Двамата евреи“ – богатия Самуел Голенберг и бедния и унижен Шмуйле. Разпрата на продавачките на „Пазара в Лимож“ е придружена с едно „перпетуум мобиле“. Грандиозно ларго рисува мрачните и тайнствени „Римски катакомби“. Следващата картина изобразява „Баба Яга“ пред своята колиба в дива и необуздана езда. Монументалният финал е изграден върху сюжет, представляващ „Киевската порта“ – апотеоз на руското богатирско могъщество.
През 1922 г. видният френски композитор Морис Равел
блестящо инструментира „Картини от една изложба“, след което тази творба често се включва в репертоара на симфоничните оркестри от целия свят.
Мусоргски написва много романси, които никога не ще остареят. Той е първосъздателят на реалистичната руска солова песен, изградена върху художествената правда, поставена на чисто руска, психологическа основа, но доведена до високо естетическо равнище с общочовешко значение. Такива са: „В детската стая“, „Пълководецът“, „Класик“, „Семинарист“ и „Бълха“ /по текст на песента на Мефистофел из Гьотевия „Фауст“/, които са най-значителните творби на Мусоргски в тази област, останали досега недостигнати в своята самобитност и изразителност.
Междувременно Балакирев, попаднал в плен на религиозния мистицизъм, вече е напуснал „Могъщата петорка“, а Кюи все по-рядко се вестява при другарите си. Остават най-верните привърженици на групата – Римски-Корсаков, Бородин и Мусоргски.
През 1868 г. Мусоргски започва да работи над операта
„Борис Годунов“, най- голямата негова творба. Либретото написва сам, като за основа взема гениалната драма на Пушкин и използва и материали от „История на руската държава“ от Н.М. Карамзин и други исторически документи. През 1870 г.завършва операта и я представя за одобрение пред комисията при Дирекцията на Императорските театри, в чийто състав има само един русин. Комисията я отхвърля. Обиден и огорчен, Мусоргски я преработва наново, като вмъква сцената с поляците и една женска роля /при първата редакция в операта няма нито една женска роля/. Комисията я отхвърля отново.
След известно време в Мариинскияттеатър се изпълняват откъси от операта
по случай юбилея на големия руски певец Борис Петров – с нестихващи аплодисменти скромният и зле облечен Мусоргски е буквално извлечен на сцената от ентусиазираната публика. Въпреки този успех дирекционният съвет на театъра не одобрява операта. При подписването на новия си договор с театъра голямата певица Ю. Ф. Платонова включва обаче като задължително условие „Борис Годунов“ непременно да бъде поставена през същия сезон – благодарение на нея през 1873 г. операта получава сценична реализация. Публиката я приема възторжено и ентусиазирано за разлика от официалната критика.
„Борис Годунов“ е най-крупното произведение на Мусоргски
и един от шедьоврите в световната оперна литература. От позициите на убеден демократ-реалист композиторът поставя в центъра на драматургическото развитие образа на народа: „Аз схващам народа като велика личност, въодушевена от една единна идея. Това е моята задача и аз се опитах да я разреша в операта.“ В „Борис Годунов“ народът е единствен носител на справедливост. Наистина пътят в това направление е вече начертан, но Мусоргски значително разширява завоеванията на Глинка. Неговите хорове се възприемат като обобщен израз на най-хубавите черти на руския народ – пламенна любов към родината, мъжество, непоколебимост. Произведението е пронизано от дълбок драматизъм.
В „Борис Годунов“ Мусоргски си поставя задачата да създаде народна музикална драма и я разрешава като смел новатор.
За да осъществи своята основна идея – да се осъдят произволът и принципите на царското самодържавие и да се възвеличи свободолюбивият руски народ, Мусоргски умело използва интонационната специфика на руската народна песен, в което се крият и източниците на дълбоко националния характер на музикалния език в операта.
Образите в операта придобиват особена изразителност и типизация благодарение на талантливите и находчиви музикални характеристики и съставят своеобразна галерия от руски типове с всичката тяхна самобитност. По оригиналност на сцените от руския бит, по силата и дълбочината на пресъздаване на социално-историческите събития, по яркост и въздействие на музикалната обрисовка про изведението заема оригинално място не само в руската, но и в световната оперна литература. Римски-Корсаков преработва и оркестрира операта в сегашния и вид в 1896 г.
Отрицателното отношение на официалната критика към неговата опера съвсем естествено огорчава автора. Но много по-болезнено той приема неодобрението на своя приятел Цезар Кюи.
Несгодите непрекъснато преследват композитора,
живее често в мизерия и остава дори на улицата. Сдружава се с поета Лоленишчев, песимист и скептик, за когото „животът е бреме и от него нищо хубаво не бива да се очаква”. От начало Мусоргски спори с него, но постепенно се поддава на песимистичните му настроения и под такова влияние написва песните си „Без слънце“. С подобно настроение се отличават баладата „Забравеният“ и цикълът „Песни и танци на смъртта“.
Композиторът остава все по-самотен, пристрастява се и към алкохола. Единствен В. Стасов го разбира и го поощрява за творческа дейност. Мусоргски започва работа върху комичната опера „Сорочински панаир“, по повестта на Гогол, но не я довършва. По предложение на В.Стасов композира „Хованщина“, която също не довежда до край – Римски-Корсаков довършва последното действие и оркестрира операта изцяло.
В „Хованщина“ е показана борбата на руския народ в началото на царуването на Петър Велики
и борбите на реакционните сили в стара, феодална Русия срещу прогресивните реформи на цар Петър. Разколниците се оглавяват от началника на стрелците Иван Ховански, от Досифей и недоволните князе. Бунтът е наречен от Петър I „хованщина“, по името на Иван Ховански. За да се домогне до историческа достоверност, Мусоргски издирва и проучва огромен исторически материал.
„Хованщина“ е трагична народна опера. Както в „Борис Годунов“, така и тук господства темата на народните движения, темата на протеста против социалния гнет. Никой композитор не е разкрил в опера тази велика тема с такава могъща сила, както Мусоргски.
Операта „Хованщина“ не е поставена на сцената тридесет години. Едва след 1917 г. намира сценична реализация и оттогава е в репертоара на много оперни театри в света.
Разклатеното здраве и материалната нужда пречат на композитора да се съсредоточи в работата си.
Въпреки предупрежденията на В. Стасов той заминава с певицата Леонова на концертно турне из Южна Русия като неин акомпанятор, а после става дори корепетитор на същата певица в класовете й по пеене. Тази посредствена работа само пропилява времето му, без да му донесе никаква материална изгода.
Здравето му все повече се влошава, но за лечение в болница са нужни средства…Главният лекар на военната болница му издейства най-после да го приемат с унизителна фиктивна длъжност – „ординарец на главния лекар“. В болницата установяват, че положението му е безнадеждно, организмът му е похабен, нервната система разклатена до крайност. Неговият приятел – великият художник Репин, рисува тогава широко известният портрет на Мусоргски на болнично легло.
На 1.07. 1881 г. вечерта Мусоргски умира едва на 42-годишна възраст.
Мусоргски е истински народен композитор-реалист. Последовател на Глинка и Даргомижски, той обогатява тяхното наследство с нови прогресивни идеи и създава демократично изкуство, в което реализира мечтите си и своя дълбоко изстрадан, непобедим хуманизъм.
Една от големите заслуги на Мусоргски към руската музикална култура е и тази, че чрез операта „Борис Годунов“ руската музика се наложи пред музикалния свят в Западна Европа и Америка.
СПИСЪК НА ПО-ВАЖНИТЕ ТВОРБИ НА МУСОРГСКИ
Опери
„Саламбо“ – незавършена /1866/; „Борис Годунов“ по Пушкин, либрето – Мусоргски /1869/, втора редакция/1872/; „Женитба“ – по Гогол, завършена от М.Иполитов-Иванов /1868/; „Хованщина“ – музикална драма, либрето – М. Мусоргски, довършена от Римски-Корсаков /1886/; „Сорочински панаир“ по Гогол, завършена от Цезар Кюи /1916/ и преработена от В.Я.Шебалин /1930/.
За симфоничен оркестър
Скерцо /1858/; Интермецо /1867/; Турски марш /1880/, първоначално за пиано /1872/; симфонична картина „Нощ над голия връх“/1867/ и др.
За пиано
„Картини от една изложба“ /1874/, оркестрирана от М. Равел /1922/; „Детски албум“ и др.
Романси, хорови и солови песни – общо 67; обработка на народни пасни, циклите „Детска стая“ /1872/, „Песни и танци на смъртта“ /1877/, „Без слънце“ /1874/, музика към памфлета „Райок“ /1870/ и др.
Източник” 120 бележити композитори – Иван Минчев
