ДМИТРИЙ ШОСТАКОВИЧ 1906-1975
Когато се отбелязват най-проблемните и най-прогресивните достижения в музиката на XX в., когато се посочват най-крупните фигури на съвременната музикална култура, на челно място стои неизменно името на Шостакович. Име на художник-гражданин с изключително богат и сложен творчески облик и с колосално по дълбочина и мащаби дарование. Творец, в чието дело се проектира многоплановият и динамичен образ на нашето време. Композитор, способен крайно остро и точно „да долавя“ това време, да чувства и възпроизвежда в музика неговия напрегнат ход, грандиозните конфликти и противоречия, безпощадната борба със силите на злото, за формиране на новото.
На музиката на Шостакович е чуждо безстрастното отношение
към събитията и проблемите на времето, пасивното съзерцаване на душевния мир и тревога на съвременника. Във всяко свое произведение композиторът влага своето вълнение и болка, своята дълбока, напрегната, съсредоточена мисъл и могъща воля.
И в тази сплав между емоционалното вълнение и съсредоточената философичност се състои една от най-силните, определящи страни на неговото велико творчество. „… Особеното единство на висока интелектуалност и напрегната емоционалност се отнася към основните естетически принципи на стила на Шостакович. Чувството е интелектуализирано и изтънчено, а мисълта е нажежена дотолкова, че се превръща в остро преживяване. В основата си това е не съчетанието на хладен разум с горещо чувство, а по-често обратното — съчетание на гореша, страстна мисъл със сдържано и обобщеното чувство../
Огромна по мащаби и извънредно разнообразна е музиката на Шостакович
– симфонии, оратории, кантати, хорове, камерно-инструментални и вокални произведения, инструментални концерти, опери, балети, филмова музика, музика към драматични произведения и други, но централно място в нея заемат симфоничните творби. С пълно право симфонизмът на Шостакович се окачествява като властен връх в музиката на XX в. — с неговите огромни мащаби, с динамичността и конфликтността на едно изключително по архитектоника и въздействие симфонично развитие.
Съдържанието на музиката на Шостакович се простира в широк диапазон – трагизъм, скръб, страшни образи на злото и насилието, гротеска, мъжество и героика, светлината на човешкия разум, слънчевата прелест на природата…
А езикът му е и „прост“, и „сложен“…
Той новаторски изменя традиционната структура на симфоничния цикъл, изгражда по новому отделни части — ако това се налага от идейно-художествения замисъл. Мелодията при Шостакович се движи свободно, задъхано, чертае сложно начупена графика или се вплита в изразително мирогласие, музикалната мисъл се развива на едри вълни, липсват пищните багри на пъстрия оркестров колорит, но всичко звучи пределно изразително и дълбоко, пестеливо и същевременно безкрайно убедително се извайват и най-тънките отсенки на преживяването: от суровия образ на мъжествено-трагичната съпротива срещу злото до сърдечното, пълно с топлота откровение, като че ли непосредствено адресирано до сърцето на слушателя.
Дмитрий Дмитриевич Шостакович е роден на 25 септември 1906 г. в Петербург
в семейството на инженер-химика Дмитрий Болеславович Шостакович. Семейството е интелигентно и музикално: майката е учила пиано в консерваторията, а бащата горещо обича музиката и сам пее хубаво. Детето започва да учи пиано едва на девет години. Първият му учител е майка му, после учи в музикалната школа на И. Гласер, известна по онова време в Петербург. Оттогава музикалното му развитие тръгва с изключителна бързина. На единадесетгодишна възраст вече се опитва да композира и под впечатления от световната война написва музикалната поема „Войникът“. След това съчинява „Химн на свободата“ и „Траурен марш“ в памет на жертвите на революцията.
През 1919 г. постъпва в Петербургската консерватория.
Учи пиано при А. Розанова, а после в класа на големия педагог Леонид Николаев, композиция — при Н. Соколов и М. Щайнберг — ученик и приятел на Николай Римски-Корсаков.
Ярката надареност на момчето привлича вниманието на Александър Глазунов, тогава директор на консерваторията, който внимателно следи развитието на неговия талант. Максимилиан Щайнберг и Леонид Николаев насаждат у Шостакович любов към класиката, сериозност и добър вкус. Но за формирането на музикалния му мироглед оказва известно влияние и лявото течение в музикалното изкуство.
Междувременно бащата умира.
Семейството остава без средства и студентът Шостакович работи като пианист-илюстратор в нямото кино. Може би, работата в киното не е без значение при формирането на ярката способност на композитора да придава едва ли не зрима конкретност на някои свои образи, да внася по този начин своеобразен елемент на програмност в своите непрограмни симфонични и камерни творби. Може би тази работа не е без отражение и върху по-сетнешните постижения на композитора в областта на киномузиката…
През 1923 г. Шостакович завършва консерваторията като пианист,
а през 1925 — като композитор, с Първа симфония, която при първото изпълнение /12 май 1926/ се радва на шумен успех. Тази творба, отбелязала появата на един ярък талант, е изпълнявана под диригентството на Тосканини, Стоковски, Валтер и други знаменити диригенти. Във внезапните смели контрасти на настроението, в напрегнатите, драматични страници на симфонията, в съсредоточената енергия, в бляскавото остроумие вече се предугажда ръката на зрелия Шостакович.
На Първия международен Шопенов конкурс
за пианисти във Варшава през 1927 г. Шостакович получава почетен диплом. Но в областта на творчеството след първите блестящи успехи идва период на търсения и експерименти. По това време музикалният живот в Ленинград е залян от чуждестранни „Новости“. Критиката също насочва композиторите към новите модернистични течения. Шостакович не избягва тяхното влияние.
Появяват се Втора симфония,
„посветена на Октомврийската революция“ /1927/,Трета симфония /1929/, забележителнатапо яркост на музикалните характеристики, по динамичност на драматургията и по въздействие на музикалната сатира и гротеска опера „Нос“ по Гогол /1928/, три балета на съвременна съветска тематика, Първият клавирен концерт, 24 прелюдии за пиано /1933/.
Като израз на стремежа на композитора да разкрие горестната съдба на руската жена до революцията се ражда и операта „Катерина Измайлова“ /„Леди Макбет от Мценска губерния“/ по сюжет върху едноименната повест на Лесков.
Сам авторът нарича тази своя творба „трагедия-сатира“. С шекспировска дълбочина той изгражда в нея величав по своя трагизъм образ на скръбта и страданието, най-ярките щрихи в който внасят монументалните симфонични интермедии. Особено изобретателно се изявява умението на композитора да постига ярка изобличителна сатира-гротеска със средствата на музиката, да достига дори до злъчно-карикатурни музикални характеристики.
За съжаление в 1936 г. със статия във в. „Правда“ операта е отречена,
което кара Шостакович задълго да отвърне поглед от оперния жанр, а операта — в нова редакция — да получи нов сценичен живот едва в последните години /1963/.
През 1929 г. Шостакович пише музика към немия филм „Новият Вавилон“, а в ЗО-те години се появяват филмите с негова музика „Сама“ /1930/, „Златните планини“ /1931/, „Срещнатият“ /1932/, „Приятелки“. Чудесната песен от филма „Срещнатият“ /„Нас утро встречает прохладой“/ се издига до въздействието на ярък и лаконичен музикален образ на „събирателния“ главен герой във филма — младата съветска работническа класа. В края на 30-те години музиката към „Завръщането на Максим“, „Виборгска страна“, „Великият гражданин“ ще утвърди успеха на кино-музиката на Шостакович.
През 1934-1953 г.Шостакович създава Четвъртата си симфония,
която смята за несполучлива и не желае да бъде изпълнена, нито издавана. А в същност Четвъртата симфония е „поразително богата на съдържание, контрасти, многопланови образи“. Тази многоплановостличи ярко в първата част, където героиката, трагизмът, размислите съжителствуват с иронията, с жлъчния присмех. Тези два свята композиторът характеризира често с една и съща тема, като дълбоко я преосмисля. Симфонията е изпълнена четвърт век след създаването й/1962/, но нейната жизнена правда и високото майсторство на автора й осигуряват широко признание.
Петата симфония на Шостакович
бележи етап не само в биографията на композитора, но и в историята на цялата съветска музикална култура. Нейната премиера /1937, Ленинград/ и изпълнението й по-късно в Москва са истински триумф на Шостакович. По повод на тази крупна, дълбоко хуманна творба големият съветски писател Алексей Толстой пише: „Слава на нашия народ, който ражда такива художници!“
„Оптимистична трагедия“ — такова заглавие би могла да има Петата симфония. „Тема на симфонията ми е формирането на личността. Именно човека с всичките му преживявания виждах в центъра на замисъла на това произведение“ — пише Шостакович.
Първата част е сложна и напрегната.
В музиката звучат и тъга, и колебание, но и волева решимост да се върви напред, към набелязаната цел. Призивният глас на главната тема внушава жизнеутвърждаващ порив, сякаш израсъл от гигантския сблъсък със страшния ураган на злото… Втората част ни откъсва от психологическата драма и ни пренася в спокойния свят на танцувални образи. С чувство на скръбен размисъл е пропита третата част, която авторът написва само за три дни. А рязко контрастният финал се втурва енергично, стремително, за да .утвърди огромния духовен подем, радостта „от предвкусваната близка победа“…
Петата симфония, един от върховете на съвременния симфонизъм,
е триумф на драматургическото майсторство на композитора, на великолепното му умение да вае нови и нови кулминации на развитието, да рисува широки психологически платна. Тя блестящо съчетава естетическото съвършенство с идейна дълбочина и ярко подчертава, че отново — както и по времето на Чайковски — руската музика има главна роля за творческото развитие на принципите на обобщаващия симфонизъм /Л. Мазел/.
Петата симфония бележи обособяването на забележителния симфоничен стил на Шостакович, който се развива в следващите симфонии.
През 1936 г. се появява Шестата симфония,
наситена с блестящ, светъл хумор и с философска лирика. Тя е необичайна по замисъл и структура. Състои се от три части. Втората част е лека, шеговита, напомня стила на виенските класици Хайдн и Моцарт. Третата част — също жизнерадостна, напомня дори страници от музиката на Глинка /увертюрата „Руслан и Людмила“/.
От 1937 г. Шостакович е преподавател, а от 1939 г. е професор по композиция. При него учат съветските композитори Г. Г. Галинин, О. А. Евлахов, К. Караев, Ю. А. Левитин, Г. В. Свиридонов и други.
Преди самата война завършва две нови камерно-инструментални произведения — Клавирен концерт и Първия струнен квартет /”лирично интермецо“/. Квинтетът спада към най-хубавите, най-зрели и хармонични произведения на Шостакович и се оценява като едно от най-високите постижения на съветската музика от довоенния период.
В 1940 г. Шостакович прави нова оркестрация на операта „Борис Годунов“
на Модест Мусоргски, по-късно преоркестрира и „Хованщина“.
Войната бушува. Обсаден е Ленинград и лениградци пишат с кръвта, с устойчивостта и с волята си най-светлите страници от героичната история на своя град. Шостакович е сред тях.
„Родени от бурята“, така е наречена седмата, „Ленинградска“ симфония на композитора, започната към края на юли 1941 г., когато около града-герой се затяга огнен обръч.
Под воя на въздушните сирени, всред урагана на бомбардировките, всред разюздания танц на безпощадната смърт в блокирания град Дмитрий Шостакович участва в изготвянето на отбранителните съоръжения, стои на пост по покривите на горящите сгради и дирижира симфонични концерти…
През декември 1941 г. симфонията е завършена.
„Исках да създам произведение за нашите хора, които стават герои, които се борят в името на нашето тържество над врага. Работейки над симфонията, мислех за величието на нашия народ, за неговия героизъм, за най-хубавите идеали на човечеството, за прекрасните качества на човека, за нашата прекрасна природа, за хуманизма, за красотата. На нашата борба с фашизма, на нашата близка победа, на моя роден Ленинград посвещавам моята Седма симфония“ — пише композиторът в началото на 1942 г., в най-тежките дни за родината.
Гротескната тема на нашествието в „Ленинградската симфония“
се превръща в механичен бездушен марш, който става все по-гръмогласен и все по-страшен. Като че ли някаква машина е пусната в ход и унищожава всичко пред себе си… Това е истински хаос на унищожението, апотеоз на насилието. Тази тема се преобразява 11 пъти, в единайсет вариации — мени се хармонията, фактурата, оркестрацията, но мелодията остава неизменна, повтаря се с желязна неумолимост. Силата на звучността придобива нечовешки размери — „едва ли може да се намери друг пример, където такова грандиозно крешендо да е съчетано с такъв краен ав¬томатизъм на музикалното развитие. И когато тази „страшна музика“ забучава и заревава като че ли от хиляди гърла, внезапно се появява нов образ — преобразената, изпълнена с мъка и гняв главна тема за родината.
Във втората част /„тъжно скерцо“/ мотивите на нашествието
от време на време се промъкват в грациозно-елегичната музика, а в третата, бавна част авторът като че ли противопоставя на нашествениците високите хуманистични идеали на съветските хора…
Общественият и политически резонанс на Седмата симфония е колосален. Тя намира пламенен отклик и в сърцата на защитниците на родината, и всред прогресивните хора в чужбина.
Симфонията е изпълнена за пръв път в Куйбишев през март 1942 г., а по-късно и в чужбина.
На Отечествената война е посветена и Осмата симфония /1943/,
сходна със Седмата по драматичните мотиви, по своята трагедийност, по дълбоката човечност.
Първата част е изпълнена с безбрежна мъка — винаги ще се помнят бедствията и разрушенията, потоците пролята кръв. Във втората и третата част отново се срещаме с вражеското нашествие. В четвъртата част звучи траурна музика, а във финала образите просветляват, сякаш отново се заражда животът. Но мъката все още не е изживяна…
През 1944 г. Шостакович написва трио за пиано, цигулка и виолончело,
посветено на починалия му приятел Иван Иванович Солертински — учен, музикален критик, енциклопедично образован човек, който упражнява голямо влияние върху творческото оформяне на композитора. Тази камерна творба има дълбочината на симфонично произведение. През същата година композира и Втория квартет в интимно-камерен, лирико-драматичен план. Появяват се още три струнни квартета, в които психологическата дълбочина и напрежение се доближават до симфонич¬ните мащаби.
Първото голямо произведение на Шостакович след войната
е Деветата симфония /1945/. Тя е по-лека, изискано и остроумно шеговита, безоблачна по настроение. Само в четвъртата част се явява трагичната тема, която не успява да наруши светлия тон на творбата.
С „Поема за родината“ за хор и оркестър, изградена върху редица популярни съветски песни /„Смело, другари, в борбата“, „По долинам и по взгорьям“, „Свещена война“, „Песен за срещнатия“ и други/, композиторът прави опит да използва масовата песен като драматургична основа за симфонично развитие.
Не угасва интересът на композитора и към филмовата музика
/„Падането на Берлин“, „Среща на Елба“, „Млада гвардия“/, засилва се интересът му и към вокалното творчество. Израз на това са „Десетте поеми“ за хор без съпровод по текстове на революционни поети от епохата на първата руска революция — В. Радин, В. Тарасов, А. Гмирев, А. Коц и други. Появява се камерният вокален цикъл „Из еврейската народна поезия“, кантати, оперетата „Москва — Черьомушки“. Езикът тук е определено народностен, леко се възприема от най-широката аудитория.
През 1951 г. Шостакович създава своите знаменити 24 прелюдии и фуги за пиано.
В цигьла той възкресява традициите на Баховите прелюдий и фуги в „Добре темперирано пиано“, но внася и принципно нови моменти. Някои от тези прелюдии и фуги са близко до Бах по образност и фактура, други напомнят за руската песенност, за епичните образи на Мусоргски и Бородин. Образите се разгръщат в изключително богата гама на настроения.
През петдесетте години Шостакович създава Десета и Единадесета симфония, струнни квартети, Втория концерт за пиано и окестър, Цигулков концерт, редица песни /в това число вокален цикъл по стихове на Е. Долматовски/, обработва испански народни песни.
Цигулковият концерт /1948/ е твърде близък по идея до Десетата симфония. Симфонията е още една ярка изява на мащабите и таланта на Шостакович — особено по отношение на майсторското, изобретателно използуване на тембрите в услуга на общото драматургическо развитие.
И десетата, и единадесетата симфония /1957/
си спечелват широко признание и популярност. Единадесетата симфония „1905 година“ е наситена с остро социално-истори-ко-публицистично съдържание и е първата симфония на Шостакович с обявено от автора заглавие и програма В нея авторът се проявява като великолепен майстор на музикалната живопис. Симфонията е народна музикална драма, монументален паметник на героичната руска революция от 1905 г. Тази творба поразява с епичната си сила, с внушителното плакатно въздействие, със страстната социална ангажираност. Особено интересно е използването на много образци от руския революционно-песенен фолклор, които Шостакович свободно разработва, претворява и развива. В четирите части звучат мелодиите или мотивите на „Вий жертва паднахте“, „Беснейте, тирани!“, „Варшавянка“, „Слушай“, „Арестант“… Това прави не само по-ярки и предметни образите, но приближава творбата до най-широките слушателски кръгове.
На 22 август 1961 г. Шостакович завършва дванадесетата симфония
в ре минор, оп. 112 „1917 година“, посветена на Владимир Илич Ленин. И нейните четири части /„Революционният Петроград“, „Разлив“, „Аврора“, „Зора на човечеството“/ се изпълняват без прекъсване. Тук липсват трагичните конфликти, а господстващото героично-епично настроение се извисява във финала до тържествен патетичен апотеоз. Симфонията е изпълнена за първи път в Ленинград през октомври 1961 г. И още следната година се появява Тринадесета симфония — вокално-симфоничен цикъл за солист, мъжки хор и оркестър, в който са използвани стихове на поета Е. Евтушенко. Отново неин център е човекът с цялата сложност и противоречивост на неговата душевност.
В есента на 1969 г. Ленинград и Москва аплодират Четиринадесетата симфония
на Шостакович — за сопран, бас и камерен оркестър върху текстове на Ф. Гарсиа — Лорка, Аполинер, Кюхелбекер и Р. Мария-Рилке. Творбата е написана твърде бързо, под влияние на вокалния цикъл на Мусоргски „Песни и танци на смъртта“. Единайсетте стихотворения са обединени в четирите части на симфонията. „Бих искал слушателят, размишлявайки над моята нова симфония, която съм посветил на английския композитор Б. Бритън, да помисли … за това, което го задължава да живее честно, плодотворно, за слава на своя народ и отечество, за слава на най-добрите и прогресивни идеи, които движат напред нашето социалистическо общество — споделя композиторът.
През 1967 г. Шостакович завършва Вторияси концерт за цигулка и оркестър,
който се изпълнява за първи път с много голям успех на 26 септември с. г. по случай 50-годишнината на Октомврийската революция от големия съветски цигулар Давид Ойстрах в съпровод на Московската филхармония и под диригентството на Кирил Кондрашин. Концертът преминава при много голям успех. На юбилейните тържества за годишнината от Октомврийската революция прозвучава още едно ново произведение на Шостакович — Вокален цикъл от шест романса по текстове на Александър Блок за сопран, цигулка, виолончело и пиано.
Нови опуси се появяват в богатата поредица от струнни квартети,
за да потвърдят безкрайната изобретателност на автора в използване на изразителността на четирите струнни инструмента. А главната линия на симфонизма на Шостакович намира продължение във Втория концерт за виолончело, в могъщо епичната вокално-инструментална поема „Екзекуцията на Степан Разин“, където композиторът отново се обръща към поезията на Евтушенко…
Развитието на творческия стил на Шостакович винаги е било насочено към „по-голяма простота, класическа яснота и строгост на израза“ /Л. Мазел/. Този стил непрестанно се обогатява с нови средства, търси нови пътища — в съответствие със стремежа на големия творец — патриот и хуманист, да претворява нови явления, нови страни на съвременността. В услуга на новото, извънредно богато и сложносьдържание на музиката му е колосалната логика намузикалната мисъл на Шостакович, забележителните художествени открития на композитора.
Неговата музикална мисъл прави естествени и закономерни
много непривични от традиционна гледна точка средства, но наред с това е способна да освежи, да възроди и осмисли по новому. редица съвсем традиционни, най-прости и елементарни компоненти на. музикалния език. А това извънредно обогатява изразителната и изобразителната сила на неговите творби. Богат, многопланов и съдържателен е и интонационният фонд на тези творби.
Симфонизмът на Шостакович е особено близък до този на Бетховен и Чайковски
с тяхното обобщено музикално мислене, с техния афинитет към големите социални и философско-психологически конфликти.
В музиката на Шостакович концентрираното философско, интелектуално начало някъде сe оказва по-силно от непосредствено емоционалното, смисълът на идея доминира над живописно-нагледното въплъщение на нещата и събитията — независимо от проявената на много места удивителна, театрално-кинематографична „програмност“, конкретност на музикалния език в условията на „чистата“, непрограмна инструментална музика. Може би именно това определя сложността на възприемане на някои творби. От слушателя се изисква активна съсредоточеност, за да бъдат те разбрани и почувствувани.
Шостакович е ярък наследник на хуманистичните традиции на руското класическо изкуство.
Музиката му е част от класическия фонд на творчеството на нашия век, а много негови творби — съвършени образци на изкуството на социалистическия реализъм.
Синът на Шостакович — Максим Шостакович, е талантлив съветски диригент. Интересно е изказването му пред представител на софийския вестник „Поглед“ на 9 януари 1967г. На въпроса, дали не се бои, че ще остане цял живот в сян¬ката на своя баща, синът отговаря: „Около баща ми никой не може да бъде в сянка. От него съм получил само светлина. Знам, че съм достоен за завиждане с такъв баща, защото той е мой учител в най-истинския смисъл на тази дума. И е изключително добър учител. Когато се справи с тежката болест отново ще ми стане по-леко да живея… Той е идвал в България и високо цени българската публика…“
В живота на композитора голямо място заема обществената дейности
член на Съветския комитет за защита на мира и делегат на няколко световни конгреса за мир /САЩ – 1949, Варшава — 1950, Виена – 1950 и др./, член на Славянския комитет на СССР, депутат във Върховния съвет на СССР… През 1954 г. Световният съвет на мира го удостоява с международна награда за мир. През 1949 г. като делегат на Световния конгрес за защита на мира в Ню Йорк Шостакович произнася реч в „Медисън скуер Гардън“, а слушателите запяват в отговор „Песня о встречном“…
А на Конгреса на мира във Варшава през 1950 г. Шостакович между другото казва: „Истинската култура винаги служи на мира, следователно и запознаване то с културата на всеки народ, изучаването й намаляват опасността от война, повишават шансовете на мира. Колкото повече книги, създадени, в разни страни, прочете човек, колкото повече симфонии чуе, колкото повече картини и филми види, толкова по-ясна ще му стане великата ценност на нашата култура, толкова по- голямо престъпление ще му се види посегателството върху живота на всеки човек.
„Щастлив съм, че мога с изкуството си и обществената си дейност да служа на моя велик народ“, заявява по друг повод той.
Израз на високо международно уважение е изборът на Шостакович
за почетен член на Американския институт за изкуства и литература /1943/, командор на френския орден за изкуства и литература /1958/, член на Американската академия на науките /1959/, почетен професор в Мексиканската консерватория /1960/, почетен член на Съюза на българските композитори /1966/.
През 1958 г. Шостакович получава златен медал от Кралското филхармонич- но дружество в Лондон — той е вторият съветски композитор след Сергей Прокофиев, получил тази награда. През 1954 г. той е избран за член на Шведската кралска музикална академия, в 1956 г. — за почетен член на академията „Санта Чечилия“ в Рим и член кореспондент на Академията на изкуствата на ГДР. През 1958 г. тържествено му е връчен диплом на доктор от Оксфордския университет – третият руски композитор, удостоен с докторско звание от английски университет /първите двама са Чайковски и Глазунов/.
Дмитрий Шостакович е народен артист на СССР,
носител на две ленински и четири сталински награди, на много ордени и други отличия. На 23 октомври 1966 г. Шостакович пръв от съветските композитори е удостоен със званието „Герой на социалистическия труд“ по случай шестдесетгодишнината му и за неговото безсмъртно творчество.
Шостакович гостува в България през 1958 и 1965 г. Неговата музика е неделима част от репертоара на българските изпълнители, а операта „Катерина Измайлова“ е поставяна от оперните театри в Русе и Пловдив.
На 9.08.1975 г. човечеството загуби най-бележития композитор на съвременността — Дмитрий Шостакович, на 69-годишна възраст.
СПИСЪК НА ПО-ВАЖНИТЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ШОСТАКОВИЧ
Опери
„Нос“ по Гогол, либрето – А. Замятин, Е. Йонин, А. Прайс и Дмитрий Шостакович, оп. 15 /1928/; „Леди Макбет от Мценска губерния“ /„Катерина Измайлова“/ по Лесков, либрето — А. Прайс и Д. Шостакович, оп. 29 /1932/, втора редакция /1963/; нова оркестрация на „Борис Годунов“ от Мусоргски /1940/; нова оркестрация на „Ховащина“ от Мусоргски /1959/.
Балети
„Златният век“, оп. 22 /1930/; „Болт“, оп. 27 /1931/; „Светлият ручей“, оп. 39 /1935/.
Музикална комедия
„Москва — Черьомушки“ — оперета-ревю, либрето — В. Мас и М. Червински, оп. 105 /1958/.
Симфонии
Симфония № 1 във фа минор, оп. 10 /1925/; симфония № 2 в си мажор „Посвещение на Октомври“ за оркестър и хор по текст от А. Безименски, оп. 14 /1927/; симфония № 3 в ми бемол мажор „Първомайска“ за оркестър и хор по текст от С. Кирсанов, оп. 20 /1929/; симфония № 4 в до минор, оп. 43 /1936/; Симфония № 5 в ре минор, оп. 47 /1937/; Симфония № 6 в си минор, оп. 54 /1939/; симфония № 7 в до мажор, оп. 60 „Ленинградска“ /1941/; Симфония № 8 в до минор, оп. 65 /1943/; Симфония № 9 в ми бемол мажор, оп. 7 /1945/; Симфония № 10 в ми минор, оп. 93 /1953/; симфония № 11 — „1905“, в сол минор, оп. 103 /1957/; симфония № 12 — „1917“ в ре минор, оп. 112 /1961/; Симфония № 13 за бас, мъжки хор от баси и симфоничен оркестър по текст на Е. Евтушенко /1962/; Симфония № 14 за сопран, бас и камерен оркестър по стихове на Ф. ГарСиа-Лорка, Аполинер, Кюхелбекер и Райнер Мария-Рилке /1969/; Симфония 15 в ла минор, оп. 141 /1972/.
Други оркестрови произведения
Скерцо във фа диез минор, on. 1 /1919/; Тема с вариации в си бемол мажор, оп. 3 /1922/; Скерцо в ми бемол мажор, оп. 7 /1924/; Сюита из операта „Нос“, оп. 15а /1928/; „Таититрот“ /оркестрова транскрипция/, оп. 16 /1928/; Две пиеси към операта „Колумб“, оп. 23 /1929/; Сюита из балета „Болт“, оп. 27а /1931/; Сюита из филма „3латните планини“, оп.ЗО а /1931/; Сюита из балета „Златният век“, оп. 22 а /1932/; Сюита из театралната музика към „Хамлет“, оп. 32 а /1932/; Сюита за духов оркестър /1934/; Пет фрагмента за оркестър, оп. 42 /1935/; Сюита из ки- нотрилогията за Максим, оп. 50а /1961/; Сюита из филма „Млада гвардия“, оп. 75а /1951/; Сюита из филма „Пирогов“, оп. 76а /1947/; Сюита из филма „Падането на Берлин“, оп. 82а /1949/; Първа балетна сюита /1949/; Втора балетна сюи¬та /1951/; Трета балетна сюита /1952/; Четвърта балетна сюита /1953/; Празнич¬на увертюра, оп. 96 /1954/; Сюита из филма „Стършел“, оп. 97а /1955/; Сюита из филма „Белински“, оп. 85а /I960/; Новорусийски часовници /I960/; Сюита из филма „Пет дни — пет нощи“, оп. 111а /1961/; Увертюра върху руски и киргизки народни теми, оп. 115 /1963/; Сюита из филма „Мичурин“, оп. 78а /1964/; Сюита из филма „Хамлет“, оп. 116а /1964/; Сюита из филма „Незабравимата 1919 г.“, оп. 89а /1951/ и др.
Инструментални концерти
Първи концерт за пиано и оркестър в до минор, оп. 35 /1933/; Втори концерт за пиано и оркестър във фа мажор, оп. 102 /1957/; Концерт за две пиана и оркестър, оп. 94 /1953/; Първи концерт за цигулка и оркестър в ла минор, оп. 77 /1948/; Втори концерт за цигулка и оркестър /1967/; Концерт за виолончело и оркестър в ми бемол мажор, оп. 107 /1959/; Втори концерт за виолончело.
Камерна музика
Клавирно трио, оп. 8 /1923/; Три пиеси за виолончело и пиано, оп. 9 /1924/; Две пиеси за струнен октет, оп. 11 /1925/; Соната за виолончело и пиано в ре минор, оп. 40 /1934/; Първи струнен квартет в до мажор, оп. 49 /1938/; Клавирен квинтет в сол минор, оп. 57 /1940/; Клавирно трио /второ/ в ми минор, оп. 67 /1944/; Втори струнен квартет в ла мажор, оп. 68 /1944/; Трети струнен квартет във фа мажор, оп. 73 /1946/; Четвърти струнен квартет в ре мажор, оп. 83 /1949/; Пети струнен квартет в си бемол мажор, оп. 92 /1952/; Шести струнен квартет в сол мажор, /1956/; Седми струнен квартет във фа диез минор, /I960/; Девети струнен квартет в ми бемол мажор, on. 117 /1964/; Десети струней квартет в ми бемол мажор/ оп. 118 /1964/; Единадесети струнен квартет във фа минор, оп. 122 /1966/ и др.;
Осем прелюда, оп. 2 /1929/; пет прелюда /1920 — 1921/; три фантастични тан¬ца, оп. 5 /1922/; Сюита за две пиана, оп. 6 /1922/; Първа соната, оп. 12 /1926/; „Афоризми“ — десет пиеси, оп. 13 /1927/; 24 прелюда, оп. 34 /1933/; Втора соната в си минор, оп. 61 /1942/; Детска тетрадка — 6 пиеси, оп. 69 /1945/; 24 прелюда и фуги, оп. 87 /1951/ „Танци на куклите“, Концертино за две пиана, оп. 94 /1952/ и др.
Оратории, кантати, хорове
„Поема за родината“ за солисти, хор и оркестър, оп. 74 /1947/; „Песен за горите“ — оратория за тенор, бас, детски хор, смесен хор и оркестър по текст на Е. Долматовски, оп. 81 /1949/; десет поеми за хор без съпровод по текстове на революционни поети от края на XIX и началото на XX в., оп. 88 /1951/; „Над нашата родина слънце сияе“ — кантата за детски хор, смесен хор и оркестър по текст на Е. Долматовски,\оп. 90 /1952/; „Екзекуцията на Степан Разин“ — поема за бас, смесен хор и оркестър по текст на Е. Евтушенко, оп. 119 /1964/; две обработки на руски народни песни за хор, оп. 104 /1957/.
За глас и оркестър
Две басни от Крилов, оп. 4/1922/; шест романса по стихове на японски поети, – оп. 21/1932/; осем английски и американски народни песни /1944/; „Из еврейската народна поезия“ — оркестрова редакция, оп. 79 /1963/; две обработки на та народна поезия“ — оркестрова редакция, оп. 79 /1963/; „Песни и танци на смъртта“ от Мусоргски,
За глас и пианд
Четири романса цо стихове на Пушкин, оп. 46/1935/; шест романса по стихове на У. Ралей, Р. Бърнс и Уйлям Шекспир, оп. 62 /1942Л, две песни по стихове на М. Светлов, оп. 72 /„Приспивна“ и „Фенерчето“/ /1945/; „Из’еврейската народна поезия“ — вокален цйкъл за сопран, кантраалт и тенор с пиано, оп. 79 /1948/; два романса по стихове на М. Лермонтов, оп. 84 /1950/; четири песни по стихове на Е. Долматовски /„Родината слуша“, „Обича ме — не ме обича“, „Избави ме“, „Приспивна“/, оп. 86/1951/; четири монолога по стихове на Пушкин /„Откъс“, „Какво е за тебе моето име“, „В глъбините на сибирските рудници“, „Прощаване“, оп. 91 /1952/;. пет романса по стихове на Е. Долматовски, оп. 98 /1954/; Испански песни, оц, 100 /1956/; пет сатири по стихове от С. Чорний, оп. 109 /I960/; пет хуморески по текстове из вестник „Крокодил“ /1966/; шест романса по стихове на Ал. Блок за сопран, цигулка, виолончело и пиано /1966/.
Музика към театрални спектакли
„Дървеница“ от Маяковски, оп. 19 /1929/; „Изстрел“ от А. Безименски, оп. 24 /1929/; „Целина“ от А. Горбенко и Н. Лвов, оп. 25 /1929/; „Владей, Британийо!“ от А. Пйотровски, оп. 28 /1931/; „Условно убит“ — сатиричен спектакъл от Вое- водин и Рис, оп. 31 /1931/; „Хамлет“ от Уйлям Шекспир, оп. 32 /1932/;„Човешка комедия“ от Балзак, оп. 37 /1936/; „Салют, Испация!“, от А. Афиногенов, оп, 44 /1936/; „Крал Лир“ от Шекспир, оп. 58а /1940/; „Отечество“, оп. 63 /1942/; „Руска река“ /1944/.
Музика към филми
„Новият Вавилон“ /1928/; „Сама“ /1931/; „Златните планини“ /1931/; „Срещнатият“ /1932/; „Приказка за попа и неговия работник Балда“ /1936/; „Любов и омраза“ /1934/; „Приятелки“ /1935/; „Младостта на Максим“ /1935/; „Завръщането на Максим“ /1937/; „Волочаевски дни“ /1937/; „Виборгска страна“ /1938/; „Приятели“ /1938/; „Великият гражданин /2 серии/ /1938 и 1939/; „Човекът с пушка“ /1938/; „Глупавото мишле“ /1939/; „Приключенията на Корзинкина“ /1940/; „Зоя“ /1944/; „Обикновени хора“ /1945/; „Млада гвардия“ /1948/; .„Пирогов“ /1947/; „Мичурин“ /1949/; „Среща на Елба“ /1948/; „Падането на Берлин“ /1949/; „Белински“ /1950/; „Незабравимата 1919-а“ /1951/; „Единство“ /1954/; „Стършел“ /1955; „Първият ешелон“ /1956/; „Пет дни — пет ндщи“ /I960/; „Черьомушки“ /1962/; „Хамлет“ /1963—1964/.
Други произведения ‘
Оркестрация на две пиеси от Скарлати и духов оркестър, оп. 17 /1928/; Сюи¬та за джазов оркестър /1934/ и др.
Източник” 120 бележити композитори – Иван Минчев
