Сергей Прокофиев 1891-1953

Сергей Прокофиев е един от най-видните представители на руското и съветското музикално из­куство,

композитор със световно признание, диригент и пианист. Със своите най-хубави произведения Сергей Прокофиев се нарежда сред бележитите композитори на XX век, чието творчество маркира най-прогресивни и стойностни явления в съвремен­ната европейска музика.

Сергей Прокофиев започва музикалната си кариера преди революцията от 1917. Той е ученик на Римски-Корсаков и А. Лядов, които възпитават младите композитори в духа на руската класика и се стараят да ги предпазят от влиянието на нашумелите в началото на века декадентски и модернистични течения. Все пак бурното, многопланово и многопосочно развитие на европейското музикално творчество дава своето естествено отражение върху творческите търсения на Прокофиев независимо от дълбоко личния, оригинален и новаторски характер на неговото из­куство.

След Великата октомврийска революция музиката на Прокофиев

се свързва с идеите, темите и великите задачи на съветската социалистическа култура, за да стане едно от нейните най-красиви и представителни достояния.

Прокофиев създава ярко съвременни, дълбоки по съдържание, свежи, изиска­ни и оригинални по музикален език реалистични произведения. Творчеството му е огромно и необикновено многостранно по тематика, форми, жанрове и изразни средства – повече от 130 опуса, между които пет клавирни и два цигулкови кон­церта, осем опери, седем балета, седем симфонии, оратории, кантати, камерна му­зика, клавирни пиеси, песни, романси, хорове, музика към филми и театрални по­становки други.

Сергей Сергеевич Прокофиев е роден на 23 април 1891 г. в семейството на управителя на имението „Сонцовка“ в Украйна.

Родителите му Сергей Алексеевич и Мария Григориевна са хора с широк кръгозор и художествени интереси. Майката, добра пианистка, насища домашната обстановка с музика и създава най-благоприятна атмосфера за ранно музикално-естетическо въздействие върху бъдещия композитор. Тя му дава и първите уроци по пиано. На шест години той вече съчинява и дори записва малки пиески, а малко по-късно композира опера по собствен текст /„Великан“/, която през лятото на 1901 г. е представена в домашен кръг.

Родителите поощряват заложбите на детето и го завеждат в Москва, за да учи при С. Танеев. Младият тогава Райнхолд Глиер го обучава две години по хармо­ния и пиано и правилно насочва по верен път композиторските му опити. Под не­гово ръководство Сергей съчинява симфония и операта „Пир по време на чума­та“ по А. С. Пушкин.

През 1904 г. по съвета на Александър Глазунов Сергей Прокофиев постъпва

в Петербургскага консерватория – в класа по хармония на Лядов и на Винклер по пиано. По- късно учи оркестрация при Римски-Корсаков и пиано при Есипова.

В Петербург Сергей Прокофиев живее сред най-изтъкнати музиканти, посещава кон­церти и оперни спектакли, учи при талантливи композитори и бързо усъвършенства своите композиторски и изпълнителски умения. Някои от произведенията му през студентските години далеч надхвърлят стойността и значението на уче­нически опити /остроумният и блестящ Първи концерт за пиано и оркестър, ди­намичната и енергична Токата и Втора соната за пиано/.

Прокофиев завършва консерваторията по композиция и пиано през 1914 г.

Из­питът по пиано му донася най-високи отличия – златен медал и наградата „А. Рубинщайн“, но той смята за свое главно призвание композиционното творчество. Към най-крупните постижения на младия Прокофиев се отнасят Втората, Трета­та и Четвъртата соната за пиано – съдържателни произведения, влезли трайно в съвременния пианистичен репертоар.

Сред ранните вокални произведения на Прокофиев е „Грозното патенце“ – приказка за глас и пиано, сърдечен музикално-поетичен преразказ на знаменита­та приказка на X. Андерсен. В областта на симфоничната музика създава богата­та с интересни и самобитни копозиторски находки „Скитска сюита“ и „Класичес­ка симфония“. Последната се отличава с красота на мелодията, простота на фор­мата, изящност на оркестровото звучене, с остроумие и неизчерпаема жизненост. Авторът особено умело постига впечатлението за съвременно и ярко индивидуално отношение към проблематиката и изразността на музиката от епохата на класическия стил /симфонизма на Хайдн/.

Прокофиев общува с представители на „лявото” течение в музиката,

участва в петербургските „вечери на съвременната музика”, едно упадъчно крайно течение. Оттук започва неговото раздвоение, неговите противоречия, които за дьлги години дават отпечатък върху творчеството му.

Връзките му с прогресивните хора на руското изкуство оказват положително влияние върху композитора. През 1917 г. той се запознава с Максим Горки. В Москва се среща и с Маяковски, чиято поезия оставя у него неотразими впечатления. Като отражение на революционните събития през 1917 г. написва кантатата „Те са седем” /1938/, а през пролетта на 1918 г. на негови авторски концерти в Петроград се изпълняват „Класическа симфония”, клавирният цикъл „Мимолетности” (Цикълът „Мимолетности” е една от най-популярните клавирни творби на Прокофиев, е оча рователни и богати образи, написан с великолепен усет за лаконичен и същевременно ярък израз) , Трета и Четвърта соната за пиано.

През 1918 г. Прокофиев, вече творец със собствена физиономия и с неуморен новаторски дух,

заминава на концертна обиколка в чужбина, без да предполага, че ще остане далеч от родината си петнайсет години. Той посещава много градове в разни страни на Европа, Америка и Азия, където изпълнява предимно свои произведения. Пише много, името му става много популярно. Получава широко признание като забележителен пианист с мъжествена мощ, стоманен ритъм и естественост на интерпретацията, развива диригентска дейност.

В произведенията му от този период се проявяват едновременно и модернистичните влияния, и обогатяването на композиционно-техническите средства. Редом с творби, в които личат конструктивизъм и абстрактност, Прокофиев сьздава произведения като Третия си концерт за пиано и оркестър, завършен в Париж през 1921 г. Концертът носи руски интонационен облик, блести с релефната си мелодика, с лириката и жизнения хумор, с енергичния размах на развитието, с въображението по отношение на оркестровите средства. Четвъртият концерт, само за лява ръка, никога не е изпълняван, а Петият /1932/ няма успеха на Третия и носи белези на умозрителност, на творческа криза.

През тези години на странстване Прокофиев написва няколко опери и балети.

И при него стимулираща роля за музикално сценичните му творби изиграва С. Дягилев, известният организатор на „руските сезони” в Париж. След ..Шут”, в която изобретателният и остроумен музикален език се кръстосва с някои модернистични увлечения, Прокофиев написва „Любовта към трите портокала” по едноименната приказка на Карло Гоци /1919/. И в този сюжет е заложена основа за изява на музикално остроумие, хумор и гротеска., и тук се срещаме с характерната За Прокофиев начупена мелодика и острота на хармоничните съчетания, но езикът на композитора се оказва по-лесно възприемаем за слушателите.

Балетът „Стоманеният скок” третира актуална тема – разрухата на старото и утвърджаване на новия бит в СССР, има успех в САЩ и в Европа, но носи твърде абстрактен, формалистичен дух. По-значителни художествени резултати композиторът постига в балета по библейска легенда „Блудният син”.

В чужбина Прокофиев композира три симфонии.

Във втората той попада ни пълно в стихията на формализма, а лиричната Четвърта симфония авторът пре работва след завръщането си в родината.

Трите посещения в СССР /1927, 1929, 1932/, през които композиторът изнася редица топло посрещнати концерти, затвърдяват решението му да се завърне окончателно, но многото му договори и други творчески задължения го задържат още известно време в чужбина. Най-после, през 1933 г., той се установява в Мос­ква и започва активна дейност. Създава музика към филма „Поручик Киже“ и към спектакъла на Камерния театър „Египетски нощи“, композира Втория кон­церт за цигулка и оркестър, пиеси за пиано и други, а в 1936 г. завършва балета „Ромео и Жулиета“ по Шекспир – едно от най-представителните негови произве­дения.

Изкуството му от този цериод е по-дълбоко и по-значително.

Той се стреми да създава „преди всичко голяма музика, в която и замисълът, и техническото въ­плъщение да отговарят на размаха на епохата“. „Сега не са ония времена, когато музиката се пише за малка групичка естети. Сега огромните народни маси заста­ват лице с лице със сериозната музика и въпросително чакат. Композитори, отне­сете се внимателно към този момент!“ – пише Прокофиев и същевременно е да­леч от мисълта за приспособяване към аудиторията: „масите… разбират много по­вече, отколкото мислят някои композитори, и искат да се усъвършенстват“.

В Москва Прокофиев укрепва старите си приятелски връзки със своя пръв учи­тел Глиер и с Н. Мясковски, които вече заемат видни места в съветската музика, усилено концертира в СССР и в чужбина. Той е изключително организиран и ра­ботоспособен – след завръщането в родината създава повече от 130 произведе­ния, между които балета „Ромео и Жулиета“, Симфоничната приказка за деца „Петя и вълкът“ и героичната кантата „Александър Невски“.

В балета „Ромео и Жулиета“ Прокофиев постига простота,

пластичност и за­владяваща емоционална изразителност, особено когато рисува Жулиета. Музи­ката на балета е светло-сцокойна, има части с голяма драматична сила. Безкрай­но точни и ярки са музикалните характеристики, самобитно и пълнозвучно са осъ­ществени масовите танцови сцени, докрай се разгръща свежата фантазия и зрялото умение на автора. Като че ли самата драма на Шекспир обогатява вътрешно композитора и спомага да се прояснят много страни на неговото творчество, кое­то придобива по-голяма правдивост и естественост. Премиерата е осъществена от ленинградския театър за опера и балет „С. М. Киров“ /1940/ и се превръща в едно от най-големите културни събития в страната. Изумителното пресъздаване на по­етичния образ на Жулиета се свързва завинаги с изкуството на балерината Гали­на Уланова. Сюитите из балета се изпълняват често и като самостоятелни кон­цертни творби.

Десетилетия след създаването си симфоничната приказка „Петя и .въ­лкът“

е вече класически пример на високо талантлива и въздействуваща музика за деца. В нея Прокофиев запознава малките слушатели с действуващите лица /Пе­тя, Вълкът, Дядото, Котката, Птичката и Патката/ чрез отделните инструменти на симфоничния оркестър. Симфоничната приказка е съпроводена от четец, пояс­няващ събитията в приказката. Достойнствата на музиката на Прокофиев са в не­йната картинност, в остроумието и лекотата, с която се води приказният разказ, в умелото и непосредствено запознаване на слушателите с оркестъра и тембрите на неговите инструменти.

Киномузиката е друга област, в която се разгръща талантът на Прокофиев.

И името му се нарежда с пълно право сред имената на най-великите съветски кинотворци, редом с името на неговия приятел Сергей Айзенщайн. Най-забележителната филмова музика на Прокофиев е към филма „Александър Невски“, пример за това, как музиката може да увеличи извънредно много силата на изразните сред­ства на киното. Прокофиев я използва веднага след създаването на филма в ге­роичната кантата за мецосопран, хор и оркестър „Александър Невски“ – важен етап в творческото му развитие, който води към Петата симфония и героичната опера „Война и мир“.

В това монументално произведение в седем епизода Прокофиев отразява пат­риотизма, мъжеството и безстрашието на руския народ, разгромил тевтонските орди на руска земя. Музиката има типичен руски характер, изпълнена е с епичен размах и оптимизъм. В нея срещаме строга и величава простота на езика, проявя­ва се връзката на композитора с традициите на руската народна музика и с епи­ческата традиция на руската класика. Кантатата се състои от седем части: „Русия под монголско иго“, „Песен на Александър Невски“, „Кръстоносци в Псков“, „Ставайте, руски люде“, „Битката на леда“, „Мъртвото поле“ и „Александър в Псков.“ (Цит. по И. Хлебаров, Сергей Прокофиев, С„ НИ, 1965, стр. 70.)

Следват кантатата „Наздравица“, пропита също от националнопесенен дух,

Вторият концерт за цигулка и оркестър, камерни творби, операта със съветски сю­жет от времето на гражданската война „Семьон Котко“ по повестта на Валентин Катаев „Аз съм син на трудовия народ“ /1939/, комичната опера „Годеж в манас­тира“ по комедията на Р. Шеридан „Дуеня“ /1940/… Тук като че ли разцъфтява най-пълно хумористично-гротесковото умение на композитора, който рисува комедийно-карикатурните музикални характеристики с присъщата си изобретател­на фантазия.

През годините на Отечествената война 1941-1945 Прокофиев

пише песни и маршове с героично-патриотичен характер, през лятото на 1941 г. започва работа над операта „Война и мир“ по едноименния роман на Л. Н. Толстой. Прокофиев сам смята своята нова идея като най-полезното за народа негово дело в тези теж­ки и сурови дни и се залавя за работа с изключително усърдие. Операта пише и за­вършва в Кавказ, Нальчик и Тбилиси, където е евакуиран с други дейци на съвет­ското изкуство.

Премиерата е през есента на 1946 г. в ленинградския Малий оперен театър, но композиторът не е доволен от своя труд и през 1952 г. завършва окончателно основната преработка на операта. Двамата с либретиста М. Менделсон успяват да се справят с трудната задача – да се изобразят Великата отечествена война от 1812 г. и безпримерният героизъм на руския народ. По дълбочина на идеята, по художествени достойнства, по широта на образния кръг, по богатството и същев­ременно достъпността на сродената с руската песенност мелодика „Война и мир“ превъзхожда всички предшестващи опери на композитора.

Петата си симфония композиторът създава през 1944 г.

Епичното разгръща­не на образите, монументалността и дълбочината на съдържанието я доближават до традициите на руския класически симфонизъм.

Петата симфония и операта „Война и мир“ са най-значителните творчески по­стижения на Прокофиев през годините на войната. Със същата епичностш целеустременост се отличава и финалът на Седмата соната за пиано, изпълнена още в 1942 г. Суровият дух на военните години е оставил известен отпечатък и върху двете сонати за цигулка и пиано, в които ярко се разгръщат самобитният почерк и свежият, оригинален мелодически дар на композитора…

През 1944 г. Прокофиев получава златен медал от Кралското филхармонично Дружество в Лондон – първият съветски композитор, получил тази награда. (Наградата на Лондонското кралско филхармонично дружество получава по-късно и Дмитрий Шостакович.)

От 1946 г. здравето на Прокофиев рязко се влошава.

Лекарите му забраняват да работи, работоспособността му намалява, но той продължава да твори. През последните пет години от живота си написва Седмата симфония – една от него­вите най-зрели, „най-прокофиевски“ творби. Наред със свежестта и изобретател­ността на музиката тук се проявява вече все по-голямото влияние на руската песенност върху интонационния език на композитора. За нея през 1957 г. авторът е награден посмъртно с Ленинска награда.

Типично руска по дух е и последната творба на Прокофиев – балетът-приказ­ка „Каменното цвете“. В него темите са великолепно намерени, средствата са сил­ни и богати и същевременно ясни и избистрени от зрелостта на големия майстор. Последните ноти са написани в деня на смъртта на композитора.

Със светло, оптимистичнд настроение е пропита симфоничната сюита

за чет­ци, детски хор и симфоничен оркестър „Зимен огън“ по текст на С. Маршак, по­светена на съветските пионери. Крупната социална тема, искреността при реализирането й и дълбокият хуманизъм правят от ораторията за мецосопран, четци, смесен хор, детски хор и симфоничен оркестър „На стража на мира“ произведе­ние с голяма масово въздействуваща сила. Гражданската позиция на твореца се проявява и с операта „Повест за истинския човек“ по едноименната повест на Бо­рис Полевой /1948/(Главен герой в повестта на Полевой е съветският летец-герой на Съветския съюз Алексей Мересиев).

Смъртта на композитора на 5 март 1953 година прекъсва работата му над редица още замислени опуси.

Творчеството на Прокофиев обхваща противоречивата, пълна с естетически „новости“, с явления и школи, с прогрес и декадентство, с художнически разоча­рования и надежди първа половина на XX в. С най-високите си точки то е верен портрет на един от най-индивидуалните, най-ярките, най-съвременните творци в съвременната музика и изява на светлите хуманистични естетически идеали на съ­ветската култура. Не напразно Луначарски нарича Прокофиев „революционер в музиката“.

СПИСЪК НА ПО-ВАЖНИТЕ ТВОРБИ НА ПРОКОФИЕВ

Опери – 8

„Мадалена“, либрето от М. Ливен /1913/; „Картоиграчът“ по Достоевски, либ­рето авторът /1916/; „Любовта към трите портокала“ по едноименната приказка на К. Гоци, либрето – авторът /1919/; „Огненият ангел“, либрето – С. Прокофи­ев по едноименната повест на В. Брюсов /1927/; „Семьон Котко“, либрето – В. Катаев и С. Прокофиев /1939/; „Годеж в манастира“, либрето – С. Прокофиев и М. Менделсон /1940/; „Война и мир“ по Л. Н. Толстой, либрето – М. Менделсон и Прокофиев /1941/, преработена в 1952; „Повест за истинския човек“ по едно именната повест на Борис Полевой. либрето – С. Прокофиев и Менделсон /1948/.

Балети – 7

„Приказка за шута, който надхитри седем шута“, либрето – С. Прокофиев /1915-1920/; „Стоманеният скок“, либрето – Г. Якулов и С. Прокофиев /1925/; „Блудниятсин“~ по библейската легенда, либрето – Б. Кохно /1928/; „На Днепр“, либрето – С. Лифер и С. Прокофиев /1930/; „Ромео и Жулиета, либрето – С. Рад лов, А. Пиотровски, Л. Лавровски и С. Прокофиев по Шекспир /1935-1936/; „Пе пеляшка“, либрето – Н. Волков /1944/; „Каменното цвете“, либрето – Л. Лавров­ски, М. Менделсон и С. Прокофиев /1948-1950/.

Симфонии

Класическа симфония /1917/; Втора симфония /1924/; Трета симфония /1928/; Четвърта симфония /1930/; Пета симфония /1944/; Шеста симфония /1947/; Седма симфония /1952/.

Сюити, поеми и увертюри за симфоничен оркестър

„Сънища“, симфонична картина /1910/; „Скитска сюита“ /1915/; „Шут“, сюита из балета, в 12 части/1922/; „Стоманеният скок“, сюита из балета /1926/; „Блудният син“, сюита из балета /1926/; четири портрета и развръзка из операта „Картоиграчът“ /1931/; „На Днепър“, сюита из балета /1933/; „Есенно“, симфоничен ескиз /1934/; „Любовта към трите портокала“, сюита из операта, в 6 части /1934/; „Поручик Киже, сюита из музиката към филма /1934/, „Египетски нощи“, сюита из музиката към спектакъла /1934/; „Ромео и Жулиета“, Първа и Втора сюита из балета /1936/; „Петя и вълкът“, симфонична приказка за деца с четец /1936/; „Руска увертюра“ за симфоничен оркестър /1936/; „Семьон Котко“, сюи­та из операта /1941/; „Летен ден“, детска сюита /1941/; „1941 година“, сюита /1941/; „Ода за завършването на войната“ за 8 арфи, 4 пиана, контрабас и духов оркестър /1945/; „Ромео и Жулиета“, Трета сюита из балета /1946/; „Пепеляшка, три сюити из балета /1946/; „Празнична поема“ за симфоничен оркестър /1947/; „Пушкински валс“ за симфоничен оркестър /1949/; „Лятна нощ“, сюита из операта „Годеж в манастира“ /1950/; „Сватбена сюита“, „Циганска фантазия“ и „Уралска рапсодия“ из балета „Каменното цвете“ /1951/; „Празнична поема“ – „Срещата на Волга с Дон“ /1951/ и др.

За глас и пиано

„Грозното патенце“ по Андерсен/1914/; шест песни /1935/; три детски песни /1939/; обработки на руски народни песни /1944/ и др.

Концерти за инструмент и оркестър

Пет концерта за пиано и оркестър: в ре мажор /1912/. в сол минор /1923/, в до мажор /1921/, в си бемол мажор – за лява ръка /1931/, в сол мажор /1932/; Два концерта за цигулка и оркестър: в ре мажор /1917/, в сол минор /1935/; Концерт за виолончело и оркестър в ми минор /1952/, Концертино за виолончело и оркес­тър в сол минор /1952/.

Произведения за инструментални ансамбли

Хумористично скерцо за четири фагота /1912/. Увертюра на еврейски теми та кларинет, две цигулки, виола, чело и пиано в ми минор /1919/; Квинтет за обой. кларинет, цигулка, виола и контрабас в сол минор /1924/: Първи струнен квартет в си минор /1930/: Соната за две цигулки в до мажор/1932/: Първа соната за цигулка и пиано във фа минор /1940/: Втори струнен квартет /„Кабардински”/ във фа мажор /1942/Соната за флейта и пиано в ре мажор /1934/: Втора соната за ци­гулка и пиано /транскрипция на сонатата за флейта/ в ре мажор /1944/: Соната за виолончело и пиано в до мажор /1949/ и др.

Клавирни творби

Девет сонати: във фа мажор /1907/: в ре минор /1912/, в ла минор /1907/, в до минор /1908/. в до мажор /1923/, в ла мажор /1940/, в си бемол мажор /1942/, в си бемол мажор /1944/. в сол мажор /1947/; втора редакция на Пета соната в сол ма­жор /1935/; две сонатини в ми минор и в сол мажор /1932/: четири етюда /1909/; четири пиеси /1908/; Токата /1912/; „Сарказми” /1912/: „Мимолетности” /1917/; „Приказките на старата бабичка” /1918/; „Вещи в себе си” /1928/; „Мисли” /1934/; „Детска музика /1935/ и др.

Най-доброто от ПрокофиевИзточник: Иван Петков Минчев, 120 бележити композитори, издателство Музика, София 1976