ФРИДЕРИК ШОПЕН 1810 – 1849
„Фредерик Шопен – това е свят на чудесата. Неговият стил е завършено цяло, обособено единство, което не може да се сравни с нищо в историята на изкуството. Той няма предшественици и последователи. Величието му се изчерпва в самия него… Фредерик Шопен принадлежи към абсолютните гении..” Р. Брайтхаупт
Фредерик Шопен – един от най-великите пианисти
и великите творци в музикалната история. Един от най-националните музиканти, основоположникът на полската музикална класика. Романтик и поет, хуманист и патриот, той стои редом до Моцарт и Бетховен, до Глинка и Чайковски. Музиката му е сред най-ценните завоевания на световното изкуство.
Като пианист е считан за ненадминат – наричат го „душата на пианото“, „вълшебник на пианото“, “най-нежен поет на пианото“. „Неговото истинско място в музикалното изкуство определя инструментът, чиято същност той разкри на света и с помощта на който откри света за себе си. Шопен е революционер на традиционната клавирна музика, създател на ново клавирно изкуство… Той накара пианото да пее… владееше също тайната за употребата на педала… Под пръстите му се раждаха цветове, каквито никой дотогава не би могъл и да си представи. Той разработи своя звукова алхимия, създавайки необичайно свежи хармонии, откривайки по този начин нови хоризонти пред музикалната поезия…“ /А. Рубинщайн/(изт. Шопен, каким мм его сльппим, М., Изд. Музика, 1970, стр. 236-237.)
В краткия си тридесет и девет годишен живот романтикът Шопен
създава демократично и хуманно творчество, проникнато от революционния патриотизъм на своето време, от мъката и надеждата за освобождение на своята поробена родина. Въпреки че половината от живота си прекарва в чужбина, цялото му същество е свързано с изстрадалото му отечество. От творчеството му лъха славянска задушевност, топлота и лирично чувство. За поляка „творчеството на Шопен носи отпечатъка на безспорен полски стил в най-благородния, в най-дълбокия смисъл. ..“ За Полша „… Шопен е не само символ на истинското величие на полската музика, но и нещо много повече… единствен учител, съумял да реши на практика основния въпрос на всяко велико изкуство – как да се домогне в творчеството си до израз на абсолютно величие и най-дълбока… човешка гордост, без ни най-малко да изгуби вродените си особености и своята народна оригиналност” /К. Шимановски/(Шопен, каким мм его сльппим, М., Изд. Музика, 1970, стр. 236-237.)
„Слуша полякът – и рони, сълзи, чисти, обилни. Така слушаме всички. Та и как иначе ще слушаме него, този певец на полския народ .. .“/И. Падеревски/ (Шопен, каким мм его сльппим, М., Изд. Музика, 1970, стр. 236-237.)
Шопен е оценен най-напред от Роберт Шуман.
Той пръв разбира революционното съдържание на нежната музика: „Ако всемогъщият монарх на Севера /руският император – б. а./ знае какъв опасен враг го заплашва в Шопеновите произведения, в простите мелодии на неговите мазурки (Полски народни танци), той би забранил тази музика… Музиката на Шопен – това са оръдия, покрити с цветя.”
Полският дворянин Станислав Лешчински се преселва във Франция
Лотарингия, и се оженва за французойка. Техният син Николай идва в Полша още като младеж, взема участие във въстанието на Костюшко /1794/ против руския царизъм, а след разгрома на въстанието остава завинаги в Полша. Николай Шопен е с широки културни интереси, почитател е на френските просветители Волтер и Русо. Заема се с педагогическа работа, прочува се като един от най-добрите педагози и граф Скарбек го поканва в чифлика си в Желязова Вола, близо до Варшава, за да обучава и възпитава децата му.
През 1806 г. Николай Шопен се оженва за Юстина Кжижановска, бедна роднина на граф Скарбек, добродушна, нежна майка, с висока култура, отлична пианистка и прекрасна певица. Тя пее с въодушевление полски народни песни и си акомпанира на пианото, а Николай Шопен свири на цигулка и флейта. Те имат четири деца: Людвига, Изабела, Фридерик и Емилия. Фридерик.
Фредерик Шопен се ражда на 22 февруари 1810 г. в имението в Желязова Вола,
разположено в просторната равнина на Мазовше. Само няколко месеца след раждането му семейството се преселва във Варшава, като продължава да прекарва летните месеци в Желязова Вола. В семейството владее топлота, взаимно уважение и строго възпитание. От майка си Фридерик наследява безкрайна нежност, чувствителност и доброта, от баща си остър ум, а и от двамата – музикалната си дарба. Благодарение на майка си той от малък опознава и обиква за цял живот красотата на полската музика, от която винаги черпи вдъхновение за своето творчество.
Още съвсем малък Фридерик учудва близките си със съсредоточеното внимание, с което слуша музика. А в дома им често музицират. Щом майка му засвири на пианото, той се сгушва тихо до коленете й и наблюдава играта на пръстите й по клавишите.
Една късна пролетна нощ Юстина чува да долитат звуци на пиано от гостната.
Голямо е изумлението й, когато заварва там тригодишния Фридерик, по ризка и босичък, да налучква познатата от домашните концерти мазурка. Майката застава тихо зад него, безкрайно учудена, че детето е запомнило сложната мелодия на мазурката и малките му пръстчета, лутайки се по клавишите, намират верните тонове… Но то е така сериозно увлечено в свиренето, че не забелязва как тя се приближава до него, грабва го в прегръдките си и просълзена го обсипва с целувки. Двамата дълго стоят прегърнати, а детето й шепне, че иска да свири на пиано като нея.
С верния си инстинкт майката още тогава разбира, че детето ще стане музикант и започва да го учи да свири на пиано. Подобно на Моцарт Фридерик учудва всички с влечението си към музиката, със смайващата бързина, с която напредва, с несвойствената за възрастта му фантазия при опитите за импровизиране. Мъничкият, нежен и блед Фридерик, с големи тъмни очи и дълга светлоруса коса, на петгодишна възраст е вече необикновен пианист. Многобройните посетители на гостоприемния дом възторжено разказват причудливи неща за рядкото му свирене и фантастичните му импровизации. Варшава вече знае за „детето-чудо”.
Фрицек/както глезеното наричат домашните му/ е много весел, изобретателен в игрите си,
пише стихове, рисува, а с шегите си развеселява цялата къща. Със сестричките си изнася домашни театрални представления и играе с мимики като същински артист. Бързо се научава да чете и пише от по-голямата си сестра Луиза.
Когато Фридерик става на шест години, с неговото музикално обучение се заема прочутият във Варшава музикален педагог – чехът Войцех Живни. Той му разкрива безкрайната красота на творчеството на Бах и Моцарт. Шопен цял живот обича двамата композитори, никога не се разделя с партитурите на „Дон Жуан” и Реквиема на Моцарт и непрестанно се учи от Бах. Веднъж, вече зрял артист, го запитват как се подготвя за своите концерти. „Затварям се за две седмици и свиря Бах. Това е моята подготовка” – отговаря той.
Осемгодишният Шопен е вече напълно завършен пианист, на когото никой във Варшава не може да съперничи. Твърде рано се изявява и композиторският му талант. На осемгодишна възраст съчинява напълно издържана полонеза, достойна за съвсем зрял музикант. Той още не познава нотите, когато започва да съчинява музика – музикалните си идеи изсвирва на пианото, а учителят му Живни ги нотира. Учителят доста се затруднява при записването на богатите украшения в мелодиите на Фрицек. Впрочем това е типично в неговата музика и по-късно, когато е вече изтъкнат композитор.
На същата възраст Шопен изнася за първи път публичен концерт във Варшава.
Интересът е огромен, успехът – триумфален! Когато майка му, която не присъства на концерта, го запитва кое най-много се е харесало на публиката, той отговаря: „Знаеш ли, мамичко, всички гледаха дантелената ми якичка“ – която той много си харесвал и обичал…
След този концерт богатите семейства се надпреварват да го канят да свири на домашни концерти, за да показват на гостите си „детето-чудо“. Фрицек възхищава всички не само със свиренето си, но с миловидната си фигура, с приятното и умно държане, плод на майчиното възпитание. Навсякъде го наричат „малкия Моцарт“.
На дванайсетгодишната му възраст Живни заявява, че повече няма на какво да учи своя ученик. Други учители по пиано вече няма – и Шопен работи самостоятелно, като изучава творчеството на Бах и Моцарт. Полага неимоверен труд за своето усъвършенствуване като пианист и постига колосални завоевания. За да може ръката му да обхваща повече клавиши, изкуствено я разширява, като слага между пръстите си разни предмети и я стяга с бинтове. Шопен обича и да разказва фантастични приказки, и да ги илюстрира с музика така умело, че предизвиква необикновени ефекти.
През 1823 г., тринайсетгодишен, постъпва в лицея на баща си.
Най-много го интересува полската история и литература. Научава перфектно френски и немски език и свободно си служи с тях. В училището се проявяват разностранните му дарби – пише хубави стихове, съчинява пиески за домашните представления, рисува карикатури… Веднъж дори рисува карикатура на директора на лицея Линде, който е много сериозен и никога не се смее. Карикатурата попада в ръцете на Линде. Той написва в полето на рисунката: „Портретът е добре нарисуван“ и я връща на засрамения Шопен.
Фридерик е остроумен, забавен, благовъзпитан и нежен, неуморим в измислянето на разни игри и весели шеги. Неговите шеги са мили, незлобливи, никого не оскърбяват, затова и никой не му се сърди. Острият ум, благородството на характера, привлекателната външност и непринуденото изящество на маниерите придават на малкия музикант рядко обаяние, което му спечелва безброй искрени приятели.
През ученическите си години Шопен прекарва ваканциите в имението Желязова Вола,
Щафарна и Обров, в областта Мазовия, родина на знаменитите мазурки и на други танцови мелодии. На селските забави и танци под открито небе той слуша с възторг народните оркестри, които свирят народни песни, мазурки, полки, обереци, селски полонези, куявяк (полски народни танци) и други. „Аз дълго се учех да чувствам полската народна музика, която ме научи да пиша истинска музика“ – споделя композиторът като възрастен. А биографът му Гезик подчертава, че собствените наблюдения върху селския живот и музика са дали на Шопен повече, отколкото всички негови учители.
Времето, през което Шопен учи в лицея, е наситено с революционен патос. Борбата против руския царизъм обхваща всички слоеве на народа – от благородниците до селяните и градската беднота. От патриотично-революционното настроение са завладени и другарите на Шопен, семейството му, домашните приятели, самият Фридерик участва в протестни патриотични акции. Това оказва голямо влияние върху политическите му разбирания и той за цял живот остава патриот и демократ.
Шопен е общителен, има много приятели.
Те уважават неговата личност и големия му талант, а той споделя с тях естетическите си и политически възгледи. Голямо влияние му оказват с творчеството си съвременниците му полски поети-демократи – Мицкевич, Бродзински, Словацки, Залески, Витовицки и други, с някои от които е в приятелски отношения (Първият от тях е. под влияние на чувствата на автора към младата певица Констанца Гладковска. Л. Мазел, Шопен, С.. НИ. 1962, стр. 12.).
През 1826 г. Шопен завършва лицея и се записва в Главната музикална школа във Варшава.
Преди това той е вече пианист-виртуоз, а и доста добре владее композиторската техника. Отпечатани са и първите му произведения – Полонеза, Рондо, Мазурка и други. При директора на школата Юзеф Елснер Шопен учи хармония и контрапункт, а по-късно и теория на композицията. Елснер открива гения на Шопен и оказва благотворно влияние върху развитието му, а общуването с патриота Елснер още повече повдига националното съзнание на младежа.
След тригодишно обучение Шопен завършва блестящо Главната музикална школа. В документите му Елснер пише: „Изключително способен, музикален гений.” Още като ученик Шопен написва своите вариации на тема „Дон Жуан” от Моцарт. Немският композитор и музикален критик Роберт Шуман, след като се запознава с вариациите на Шопен, пише през 1831 г.: „Господа, шапки долу! Пред вас стои гений.” През варшавския период Шопен композира още редица творби, между които двата си клавирни концерта. Всички те се отличават със своята свежест, голяма жизнена енергия и непосредствено изразена народност.
Шопен е вече завършен артист – изпълнител и композитор.
В родината си е признат и известен, но приятелите, учителите и особено баща му го съветват да отиде на Запад, за да добие нови впечатления, да се усъвършенства.
През юни 1829 г. Шопен с няколко свои другари отива във Виена и изнася два клавирни концерта, в които изпълнява и свои творби. Те му донасят успех и горещи симпатии на публиката. На връщане минава през Дрезден и Прага, където също изнася концерти с голям успех. Концертира и във Варшава, където критиката му признава не само изпълнителското майсторство, но и талантливото пресъздаване в неговите творби на полската народна музика. Нещо повече – наричат го дори „най-голям национален композитор”.
Шопен решава да замине за Париж.
Но липсата на достатъчно средства, раздялата със семейството, с приятелите, с родината се изправят като стена пред желанието на младия музикант да пътува. Освен това в Полша по това време назряват революционни събития: полските патриоти подготвят бунт против руското са- модържавие. В свое писмо Шопен пише на приятеля си Тит Войцеховски: „Не мога да се реша да определя точно деня на заминаването си. Струва ми се, че завинаги се прощавам с моята родина, за да забравя своя дом. Имам чувството, че заминавам, за да умра не там, където съм роден и живял. Колко ужасно ще бъде да видя до смъртния си одър вместо скъпите лица на близките си равнодушния лекар и наемния слуга.. .“ Предчувствието се оказва вярно – Шопен никога повече не посещава Полша, дори и когато е вече световноизвестен.
Най-после заминаването е решено. На 1 ноември вечерта другарите му се събират, за да се простят с него и му поднасят сребърна купа с полска земя. Този къс от родината Шопен винаги, носи със себе си. На прощалната вечеря той казва: „Убеден съм, че напускам Варшава и никога вече няма да се върна, затова отправям вечно сбогом на моята родина.” На другия ден Шопен отпътува за Париж през Виена с приятеля си Тит Войцеховски. На шосето край Желязова Вола дилижансът е спрян от побелелия Юзеф Елснер, от приятели на Шопен и от хора на консерваторията. Те изпълняват една кантата, композирана нарочно за случая. Този трогателен жест прави още по-вълнуваща раздялата с родината.
На път за Виена минават през Вроцлав, Прага, Дрезден.
Във Вроцлав искат да присъстват на един благотворителен концерт, но пианистът, като чува за присъствието на Шопен, отказва да свири. Помолват Шопен и без предварителна подготовка той замества пианиста…
Във Виена Шопен остава осем месеца. Наскоро след пристигането му идва и известие за избухването на Варшавското въстание. Тит Войцеховски тръгва за родината си. Шопен го настига по пътя, иска и той да вземе участие във въстанието, но Войцеховски го разубеждава: като войник слабичкият Шопен ще бъде само прицел на някой казак, а като музикант ще служи много по-добре на отечеството си.
Във Виена Шопен е изпълнен с тревога за изхода на въстанието, за живота на приятелите си, за съдбата на скъпите си родители. На тази тревога австрийското музикално общество гледа е насмешка – казват му, че артистът не бива да има само едно отечество, нито да се привързва към един народ, защото целият свят е негова родина. „Като артист аз съм още в люлката, но като поляк съм започнал третото си десетилетие!…“ – отговаря композиторът.
В австрийската столица Шопен дава няколко концерта, но този път не е приет с ентусиазъм.
Самият той слуша концерти, италиански опери, среща се с дейци на изкуството и след осеммесечно пребиваване във Виена тръгва за Париж. Посещава Линц, Залцбург, Мюнхен и Щутгарт, където дава концерти. В Щутгарт е дълбоко потресен от вестта за трагичното потушаване на Варшавското въстание. Плод на този спонтанен отклик е широко известният негов Етюд в до-минор, оп. 10 /„Революционен“/. В малката по форма творба той излива огромната мъка цо изгубените надежди за свободата на своя народ.
На 11 септември 1831 г. Шопен пристига в Париж и тук остава до края на живота си.
В Париж по това време живеят най-големите дейци на изкуството – Росини, Белини, Доницети, Обер, Майербер, младият Лист. Там са и Балзак, Стендал, Юго, Жорж Санд, Алфред дьо Мюсе, Дьолакроа. Шопен е приет радушно в тази среда. Сприятелява се с Лист, Берлиоз, Менделсон (Още когато е във Варшава, Шопен е поразен от изпълнението на гостуващия там Паганини. Цигуларят открива пред него възможностите за търсене на нови клавирноизпълнителски средства за усъвършенстване и на пианистичната виртуозност.). След разгрома на въстанието заедно с другите полски емигранти във Франция идва Адам Мицкевич, в техния кръг влиза и пребиваващият там Хайне.
Шопен иска да взема уроци от знаменития тогава педагог по пиано Калкбренер. Последният му заявява, че за да има резултат, трябва да учи при него три години. Шопен разбира, а и приятелите му го убеждават в това, че Калкбренер иска да измени неговия начин на свирене и да наложи свой стил, затова взема няколко урока и продължава да работи сам над себе си.
Скоро след като навлиза в артистичния свят, Шопен получава покани да свири
в аристократичните салони, където се събират ценителите на музиката. Уреждат му и няколко концерта, които минават с блестящ успех. Този успех има още по-голяма стойност, като се знае, че е извоюван в „столицата на света“, където се съсредоточават най-големите музикални сили. Никой от пианистите виртуози, включително и Лист, няма в своето изпълнение огромния поетичен чар, който струи от свиренето на Шопен. Тогава е наречен най-нежният поет на пианото. По силата на удара дребничкият, бледен и болнав Шопен не може да се сравнява с Лист, но по финес и нежност, по поетичност на изпълнение и рядката красота на звука е ненадминат пианист. Една от особеностите на неговото изпълнение е така нареченото „рубато” – метроритмична гъвкавост, проявяваща се в свободни, но всъщност обосновани от художествена логика отклонения от точната ритмична картина. Освен това Шопен е от последните големи импровизатори – изкуство, което изчезва напълно в XX век.
Много известният вече Лист е във възторг както от неговото блестящо изпълнение,
така и от оригиналните му творби. За впечатленията си от Шопеновия първи концерт в Париж той пише: „Горещите аплодисменти, с които възнаградиха Шопен на концерта, ми се сториха далеч недостатъчно признание за този талант, който поведе изкуството по нов, неизвестен дотогава път. Слушателят е обхванат от възхищение, страхопочитание, като слуша музиката и изпълнението на Шопен”.
Хайне казва за него: „Природата му е дала нежна, стройна, малко болнава фигура, най-благородно сърце и гений. Да, Шопен трябва да бъде наречен гений в пълния смисъл на думата. Той не е само виртуоз, той е поет. Той се е родил там, където са се родили Моцарт, Рафаело, Гьоте.” (В. С. Галацка, Муз. Литература на западноевропейските страни, с, НИ, 1956, стр. 319.)
На един от салонните концерти в дома на милионера Ротшилд неколцина от присъстващите богаташи го поканват за домашен учител по музика на своите деца. Оттогава материалното му положение е осигурено, но за сметка на това трябва да прахосва по няколко часа ежедневно. Въпреки загубеното време той предпочита уроците пред публичните концерти. Веднъж споделя със свой приятел: „Публиката ме тревожи, разширените от очакване зеници ме парализират. Онемявам пред тези чужди лица”. През целия си живот Шопен изнася само 30 публични концерта.
През първите години от пребиваването си в Париж /1832—1835/ Шопен
завършва, преработва и публикува редица свои произведения от Варшавския период. Нови почти не създава – трупа впечатления, запознава се с италиански и френски опери, пише статии, в които ратува за романтично изкуство.
През 1834 г. Шопен се запознава с Менделсон, който го нарича „пръв между всички пианисти в света” и го сравнява с Паганини. В Лайпциг се запознава с Клара и Роберт Шуман, които също сърдечно оценяват необикновения му талант. Следващата година той се среща в Дрезден със семейството на Мария Водзинска, дъщеря на полски богат благородник-воевода, в която е влюбен, а с брат й са приятели от ученическите години. Шопен поисква ръката й, но бащата отказва да даде дъщеря си на този „беден музикант, при това говори се, че е болен от туберкулоза”. Вследствие преумора и една силна простуда Шопен наистина заболява от туберкулоза, а отказът на Водзински му действува още по-съкрушително. На Мария Водзинска композиторът посвещава своя валс №1.
Въпреки трудния живот, който води в Париж, Шопен не приема поканата на руския посланик
от името на царския двор да стане „пръв пианист на Негово величество императора на Русия”. „Макар и да не взех участие в революцията през 1831 г., тъй като бях твърде млад, със сърцето си бях с тези, които я направиха” – отговаря той.
На един прием Шопен се запознава с френската писателка баронеса Аврора Дюдеван, известна под псевдонима Жорж Санд. Постепенно те се сближават и дружбата им се превръща в пламенна любов, която продължава от 1838 до 1847 г. Жорж Санд е авторка с голяма слава, една от най-напредничавите жени на времето във Франция. Убедена демократка, тя води смела борба за правата на жените и самата е доста свободна в държанието и маниерите си.
Любовта между Шопен и Жорж Санд вдъхновява композитора за ново творчество.
Този период е най-интензивният от живота на Шопен. През 1838 г. двамата заминават на испанския остров Майорка, установяват се в един изоставен манастир и се наслаждават на екзотичната красота на острова. Под тези впечатления Шопен композира едни от най-хубавите си творби. Там Шопен написва Мазурка в ми-минор №2, Полонеза в ла-мажор, завършва тетрадката с прелюдии, оп. 28 и др. Тези 24 прелюдии, бисери в клавирното изкуство, са своеобразни „музикални афоризми”, богати по съдържание и релефна образност. Те са едни от най-любимите музикални произведения на Владимир Илич Ленин. Някои последователи на Шопен се опитват неоснователно да припишат програмност на неговите прелюдии, но Шопен никога не пише програмна музика. Самият той казва, че „музиката започва оттам, където свършва словото”.
Поради лошия климат на остров Майорка Шопен получава белодробен кръвоизлив,
здравето му се влошава. Жорж Санд проявява майчина нежност и грижи към болния. От остров Майорка двамата заминават за имението на Жорж Санд в Ноан – Франция, където прекарват почти всичките си ваканции.
В Париж те отново посещават светските салони. Шопен свири свои творби, създава нови произведения. Междувременно умират баща му и най-близкият му приятел Ян Мотушински. В Париж идва по-голямата му сестра Людвига, която с преданост и нежност повдига духа на съкрушения си брат.
Трескавата творческа дейност, частните уроци по музика, скръбта по починалия му баща, мъката по близките и поробената му родина – всичко това спомага да се развие по-бързо смъртоносната болест. През 1847 г. идва и разривът с Жорж Санд, което напълно сломява Шопен. (В. С. Галацка, Муз. литература на западноевропейските страни, С., НИ, 1956, стр 328)
- Причина 1а за раздялата е, че Жорж Санд по недостоен начин разкрива в своя роман ,,дукрения Флориани“ връзката си с Шопен. Писателката не крие чувствата си и нашироко демонстрира отношенията си с него в своите литературни произведения, докато Шопен, мълчалив и сдържан, не възприема тази показност на най-съкровените чувства. Въпреки това той продължава да я обича силно и мъката го съкрушава още повече. Друга важна причина за настъпилия разрив е, че тя прекратява връзките си с дъщеря си и зет си, а Шопен продължил контактите си с тях.
При такова душевно и здравословно състояние през пролетта на 1848 г. Шопен предприема бляскаво концертно турне до Англия.
Лошият английски климат разрушава обаче напълно разклатеното му здраве. В Париж дава благотворителен концерт в полза на полските емигранти, композира и последната си мазурка. Но понеже няма сили да пише нотите, това прави неговият приятел Фонтани. „Къде се дяна моето изкуство? Едва си спомням как пеят в родината ни. Светът ми се изплъзва, забравям се, нямам сили!” – пише Шопен.
Разбрал, че идва краят му, Шопен помолва сестра си. която единствена се грижи за него до края на живота му: „Знам, че няма да разрешат да пренесете тялото ми във Варшава, пренесете поне сърцето ми!…” Последният му стон е: „Майко, моя бедна майко!” На 17 октомври 1849 г. Шопен умира в Париж на тридесет и девет годишна възраст.
В тържественото погребение взимат участие най-добрите артисти на Париж.
В черквата изпълняват „Реквием” от Моцарт, а на орган – неговите прелюдии в ми-минор и си-минор. Оркестърът свири неговия „Погребален марш”, оркестриран специално за погребението. Когато спускат ковчега в гроба, приятелите му изсипват от купата пръстта от родината му. Погребението става на гробищата Пер Лашез в топъл слънчев есенен ден, при гроба на Белини.
Съгласно предсмъртното желание на Шопен сърцето му пренасят във Варшава и го зазиждат в колоната на черквата „Св. Кръст”. През време на фашистката окупация през Втората световна война немците строго забраняват да се изпълнява музиката на Шопен. Шопеновият музей е разрушен, паметникът му свален, черквата е също разрушена. Но полските патриоти тайно прибират и запазват сърцето на композитора. След победата черквата е възстановена и при тържествена церемония на 17 октомври 1945 г., по случай деветдесет и шест годишнината от смъртта му, сърцето на великия полски музикант отново е сложено на същото място.
През 1927 г. във Варшава се слага началото на периодични конкурси на пианисти в чест на великия Шопен.
Днес в Желязова Вола всред просторната равнина Мазовше красив парк с огромни кестенови дървета и много цветя, изпратени от разни страни на света, родната къща на Шопен е превърната в музикален музей (Любопитно е, че в тоя парк има и рози от България). Всеки неделен ден през лятото там се изнасят рецитали от Шопенова музика.
Шопен оказва голямо влияние върху композиторската и изпълнителската дейност на много руски и други европейски музиканти, между които са Балакирев, Лист, Григ и др. „Полякът Шопен ме научи да композирам норвежка музика” – споделя Григ.
Шопен е гениален, недостижим пианист.
Неговата музика е замислена и написана за пианото, „тя като че ли е изникнала от клавишите” – пише академик Андрей Стоянов. В привидно тесния жанров кръг на творчеството си /мазурки, полонези, ноктюрни, етюди, емпромптюта, валсове, прелюдии, скерца, балади, сонати/ композиторът достига изключителна дълбочина на мисълта и чувствата. Неговите постижения и новаторски открития в областта на клавирната миниатюра са част от най-ценното наследство на романтичната музика.
„Шопеновите прелюдии,етюди, мазурки, полонези и емпромптюта са пълни с велико и най-дълбоко съдържание… дълбоки мисли и чувства за поробеното отечество на автора, с радостите и отчаянието му. Пронизани са с възторзите и мечтите му. Щастието и мъчителната скръб, слънчевите сцени на любовта и копнежите му са отразени с неповторима сила и яркост. Често в тях прозвучават тихите и спокойни картини от родината на Шопен.”
Музиката на Шопен има голяма изразителна сила, завладяващ и леснодостъпен език.
Източникът на тази въздействаща сила е мелодията – изискано изваяна или поривиста, но винаги излъчваща благородство. Шопеновата мелодика има ясно определена романтична природа. Тя е гъвкава и напевно-пластична, органично свързана с интонационния дух на времето и с националната музика на Полша. Именно романтичното очарование на славянската мелодика, пресъздадено в творбите на Шопен с чувствителността и художествения такт на гениален музикант, е най-значителното, което прави автора толкова оригинален и привлекателен за слушателя. „ … Душата на Шопеновата музика – мелодията, никога не е изкуствена, преднамерена, схематична. Тя е родена от живота, игшулсирана е от честно чувство и именно затова е пълна с могъщество и сила” /Д. Шостакович/.
По изключителното богатство на мелодичното дарование Шопен може да се сравни с Моцарт и Чайковски.
Жизнена съдържателност, романтичен дух, господство на песенното начало, народностен характер, съвършенство на формата – с такива основни черти характеризира Шопеновата музика акад. Андрей Стоянов. За нас тази музика е „въплъщение на красота и романтика, близка и разбираема за съвременния човек” /Тамара Янкова/.
СПИСЪК НА ПО-ВАЖНИТЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ШОПЕН
За пиано и оркестър
Концерт за пиано и оркестър №1 във фа-минор /1829/; Концерт за пиано и оркестър №2 в ми-минор /1830/; Рондо а ла краковяк /1828/; Голяма фантазия на полски теми /1830/; Голяма блестяща полонеза /1834/; Вариации върху тема из „Дон Жуан” от Моцарт в си-бемол мажор /1827/.
За пиано
Мазурки 58, полонези 16, ноктюрни 19, етюди 27, прелюди 26, валсове 17, емпромптюта 4, скерцо 4, балади /1835, 1839, 1841 и 1842/ 4, сонати в до-минор, в си-бемол минор, в си-минор и др.
Трио за пиано, цигулка и виолончело в сол-минор /1829/; Соната за виолончело в сол-минор /1846/; 17 песни за глас със съпровод на пиано по текст на Витовицки, Мицкевич, Залески, Красински и др.
Източник: Иван Петков Минчев, 120 бележити композитори, издателство Музика, София 1976