Споделете в
5/5 - (116 votes)

ШопенФРИДЕРИК ШОПЕН 1810 – 1849

„Фредерик Шопен – това е свят на чудесата. Неговият стил е завършено ця­ло, обособено единство, което не може да се сравни с нищо в истори­ята на изкуството. Той няма предшественици и последователи. Ве­личието му се изчерпва в самия него… Фредерик Шопен принадлежи към аб­солютните гении..” Р. Брайтхаупт

Фредерик Шопен – един от най-великите пианисти

и великите творци в музикалната ис­тория. Един от най-националните музиканти, основоположникът на полската му­зикална класика. Романтик и поет, хуманист и патриот, той стои редом до Мо­царт и Бетховен, до Глинка и Чайковски. Музиката му е сред най-ценните завое­вания на световното изкуство.

Като пианист е считан за ненадминат – наричат го „душата на пианото“, „въл­шебник на пианото“, “най-нежен поет на пианото“. „Неговото истинско място в музикалното изкуство определя инструментът, чиято същност той разкри на све­та и с помощта на който откри света за себе си. Шопен е революционер на тради­ционната клавирна музика, създател на ново клавирно изкуство… Той накара пи­аното да пее… владееше също тайната за употребата на педала… Под пръстите му се раждаха цветове, каквито никой дотогава не би могъл и да си представи. Той разработи своя звукова алхимия, създавайки необичайно свежи хармонии, откри­вайки по този начин нови хоризонти пред музикалната поезия…“ /А. Рубинщайн/(изт. Шопен, каким мм его сльппим, М., Изд. Музика, 1970, стр. 236-237.)

В краткия си тридесет и девет годишен живот романтикът Шопен

създава демократично и хуманно творчество, проникнато от революционния патриотизъм на своето време, от мъката и надеждата за освобождение на своята поробена ро­дина. Въпреки че половината от живота си прекарва в чужбина, цялото му съще­ство е свързано с изстрадалото му отечество. От творчеството му лъха славянска задушевност, топлота и лирично чувство. За поляка „творчеството на Шопен но­си отпечатъка на безспорен полски стил в най-благородния, в най-дълбокия сми­съл. ..“ За Полша „… Шопен е не само символ на истинското величие на полска­та музика, но и нещо много повече… единствен учител, съумял да реши на прак­тика основния въпрос на всяко велико изкуство – как да се домогне в творчес­твото си до израз на абсолютно величие и най-дълбока… човешка гордост, без ни най-малко да изгуби вродените си особености и своята народна оригиналност” /К. Шимановски/(Шопен, каким мм его сльппим, М., Изд. Музика, 1970, стр. 236-237.)

„Слуша полякът – и рони, сълзи, чисти, обилни. Така слушаме всички. Та и как иначе ще слушаме него, този певец на полския народ .. .“/И. Падеревски/ (Шопен, каким мм его сльппим, М., Изд. Музика, 1970, стр. 236-237.)

Шопен е оценен най-напред от Роберт Шуман.

Той пръв разбира революцион­ното съдържание на нежната музика: „Ако всемогъщият монарх на Севера /рус­кият император – б. а./ знае какъв опасен враг го заплашва в Шопеновите произведения, в простите мелодии на неговите мазурки (Полски народни танци), той би забранил тази музика… Музиката на Шопен – това са оръдия, покрити с цветя.”

Полският дворянин Станислав Лешчински се преселва във Франция

Лотарингия, и се оженва за французойка. Техният син Николай идва в Полша още ка­то младеж, взема участие във въстанието на Костюшко /1794/ против руския царизъм, а след разгрома на въстанието остава завинаги в Полша. Николай Шопен е с широки културни интереси, почитател е на френските просветители Волтер и Ру­со. Заема се с педагогическа работа, прочува се като един от най-добрите педаго­зи и граф Скарбек го поканва в чифлика си в Желязова Вола, близо до Варшава, за да обучава и възпитава децата му.

През 1806 г. Николай Шопен се оженва за Юстина Кжижановска, бедна роднина на граф Скарбек, добродушна, нежна майка, с висока култура, отлична пианистка и прекрасна певица. Тя пее с въодушевление полски народни песни и си акомпанира на пианото, а Николай Шопен свири на цигулка и флейта. Те имат четири деца: Людвига, Изабела, Фридерик и Емилия. Фридерик.

Фредерик Шопен  се ражда на 22 февруари 1810 г. в имението в Желязова Во­ла,

разположено в просторната равнина на Мазовше. Само няколко месеца след раждането му семейството се преселва във Варшава, като продължава да прекарва летните месеци в Желязова Вола. В семейството владее топлота, взаимно уваже­ние и строго възпитание. От майка си Фридерик наследява безкрайна нежност, чувствителност и доброта, от баща си остър ум, а и от двамата – музикалната си дарба. Благодарение на майка си той от малък опознава и обиква за цял живот красотата на полската музика, от която винаги черпи вдъхновение за своето творчество.

Още съвсем малък Фридерик учудва близките си със съсредоточеното внима­ние, с което слуша музика. А в дома им често музицират. Щом майка му засвири на пианото, той се сгушва тихо до коленете й и наблюдава играта на пръстите й по клавишите.

Една късна пролетна нощ Юстина чува да долитат звуци на пиано от гостна­та.

Голямо е изумлението й, когато заварва там тригодишния Фридерик, по ризка и босичък, да налучква познатата от домашните концерти мазурка. Майката за­става тихо зад него, безкрайно учудена, че детето е запомнило сложната мелодия на мазурката и малките му пръстчета, лутайки се по клавишите, намират верните тонове… Но то е така сериозно увлечено в свиренето, че не забелязва как тя се приближава до него, грабва го в прегръдките си и просълзена го обсипва с целув­ки. Двамата дълго стоят прегърнати, а детето й шепне, че иска да свири на пиано като нея.

С верния си инстинкт майката още тогава разбира, че детето ще стане музи­кант и започва да го учи да свири на пиано. Подобно на Моцарт Фридерик учудва всички с влечението си към музиката, със смайващата бързина, с която напредва, с несвойствената за възрастта му фантазия при опитите за импровизиране. Мъ­ничкият, нежен и блед Фридерик, с големи тъмни очи и дълга светлоруса коса, на петгодишна възраст е вече необикновен пианист. Многобройните посетители на гостоприемния дом възторжено разказват причудливи неща за рядкото му свире­не и фантастичните му импровизации. Варшава вече знае за „детето-чудо”.

Фрицек/както глезеното наричат домашните му/ е много весел, изобретателен в игрите си,

пише стихове, рисува, а с шегите си развеселява цялата къща. Със сес­тричките си изнася домашни театрални представления и играе с мимики като съ­щински артист. Бързо се научава да чете и пише от по-голямата си сестра Луиза.

ШопенКогато Фридерик става на шест години, с неговото музикално обучение се за­ема прочутият във Варшава музикален педагог – чехът Войцех Живни. Той му разкрива безкрайната красота на творчеството на Бах и Моцарт. Шопен цял жи­вот обича двамата композитори, никога не се разделя с партитурите на „Дон Жу­ан” и Реквиема на Моцарт и непрестанно се учи от Бах. Веднъж, вече зрял артист, го запитват как се подготвя за своите концерти. „Затварям се за две седмици и свиря Бах. Това е моята подготовка” – отговаря той.

Осемгодишният Шопен е ве­че напълно завършен пианист, на когото никой във Варшава не може да съперни­чи. Твърде рано се изявява и композиторският му талант. На осемгодишна въз­раст съчинява напълно издържана полонеза, достойна за съвсем зрял музикант. Той още не познава нотите, когато започва да съчинява музика – музикалните си идеи изсвирва на пианото, а учителят му Живни ги нотира. Учителят доста се за­труднява при записването на богатите украшения в мелодиите на Фрицек. Впро­чем това е типично в неговата музика и по-късно, когато е вече изтъкнат компо­зитор.

На същата възраст Шопен изнася за първи път публичен концерт във Варша­ва.

Интересът е огромен, успехът – триумфален! Когато майка му, която не присъства на концерта, го запитва кое най-много се е харесало на публиката, той отговаря: „Знаеш ли, мамичко, всички гледаха дантелената ми якичка“ – която той много си харесвал и обичал…

След този концерт богатите семейства се надпреварват да го канят да свири на домашни концерти, за да показват на гостите си „детето-чудо“. Фрицек възхища­ва всички не само със свиренето си, но с миловидната си фигура, с приятното и умно държане, плод на майчиното възпитание. Навсякъде го наричат „малкия Мо­царт“.

На дванайсетгодишната му възраст Живни заявява, че повече няма на как­во да учи своя ученик. Други учители по пиано вече няма – и Шопен работи са­мостоятелно, като изучава творчеството на Бах и Моцарт. Полага неимоверен труд за своето усъвършенствуване като пианист и постига колосални завоевания. За да може ръката му да обхваща повече клавиши, изкуствено я разширява, като слага между пръстите си разни предмети и я стяга с бинтове. Шопен обича и да разказва фантастични приказки, и да ги илюстрира с музика така умело, че пре­дизвиква необикновени ефекти.

През 1823 г., тринайсетгодишен, постъпва в лицея на баща си.

Най-много го ин­тересува полската история и литература. Научава перфектно френски и немски език и свободно си служи с тях. В училището се проявяват разностранните му дар­би – пише хубави стихове, съчинява пиески за домашните представления, рисува карикатури… Веднъж дори рисува карикатура на директора на лицея Линде, кой­то е много сериозен и никога не се смее. Карикатурата попада в ръцете на Линде. Той написва в полето на рисунката: „Портретът е добре нарисуван“ и я връща на засрамения Шопен.

Фридерик е остроумен, забавен, благовъзпитан и нежен, не­уморим в измислянето на разни игри и весели шеги. Неговите шеги са мили, незлобливи, никого не оскърбяват, затова и никой не му се сърди. Острият ум, благородството на характера, привлекателната външност и непринуденото изя­щество на маниерите придават на малкия музикант рядко обаяние, което му спе­челва безброй искрени приятели.

През ученическите си години Шопен прекарва ваканциите в имението Желязова Вола,

Щафарна и Обров, в областта Мазовия, родина на знаменитите мазурки и на други танцови мелодии. На селските забави и танци под открито небе той слуша с възторг народните оркестри, които свирят народни песни, мазурки, полки, обереци, селски полонези, куявяк (полски народни танци) и други. „Аз дълго се учех да чувствам полската народна музика, която ме научи да пиша истинска музика“ – спо­деля композиторът като възрастен. А биографът му Гезик подчертава, че собствените наблюдения върху селския живот и музика са дали на Шопен повече, отколкото всички негови учители.

Времето, през което Шопен учи в лицея, е наситено с революционен патос. Борбата против руския царизъм обхваща всички слоеве на народа – от благород­ниците до селяните и градската беднота. От патриотично-революционното на­строение са завладени и другарите на Шопен, семейството му, домашните при­ятели, самият Фридерик участва в протестни патриотични акции. Това оказва голямо влияние върху политическите му разбирания и той за цял живот остава патриот и демократ.

Шопен е общителен, има много приятели.

Те уважават неговата личност и го­лемия му талант, а той споделя с тях естетическите си и политически възгледи. Го­лямо влияние му оказват с творчеството си съвременниците му полски поети-демократи – Мицкевич, Бродзински, Словацки, Залески, Витовицки и други, с ня­кои от които е в приятелски отношения (Първият от тях е. под влияние на чувствата на автора към младата певица Констанца Гладковска. Л. Мазел, Шопен, С.. НИ. 1962, стр. 12.).

През 1826 г. Шопен завършва лицея и се записва в Главната музикална школа във Варшава.

Преди това той е вече пианист-виртуоз, а и доста добре владее композиторската техника. Отпечатани са и първите му произведения – Полонеза, Рондо, Мазурка и други. При директора на школата Юзеф Елснер Шопен учи хармония и контрапункт, а по-късно и теория на композицията. Елснер открива гения на Шо­пен и оказва благотворно влияние върху развитието му, а общуването с патриота Елснер още повече повдига националното съзнание на младежа.

След тригодишно обучение Шопен завършва блестящо Главната музикална школа. В документите му Елснер пише: „Изключително способен, музикален ге­ний.” Още като ученик Шопен написва своите вариации на тема „Дон Жуан” от Мо­царт. Немският композитор и музикален критик Роберт Шуман, след като се за­познава с вариациите на Шопен, пише през 1831 г.: „Господа, шапки долу! Пред вас стои гений.” През варшавския период Шопен композира още редица творби, меж­ду които двата си клавирни концерта. Всички те се отличават със своята свежест, голяма жизнена енергия и непосредствено изразена народност.

Шопен е вече завършен артист – изпълнител и композитор.

В родината си е признат и известен, но приятелите, учителите и особено баща му го съветват да отиде на Запад, за да добие нови впечатления, да се усъвършенства.

През юни 1829 г. Шопен с няколко свои другари отива във Виена и изнася два клавирни концерта, в които изпълнява и свои творби. Те му донасят успех и горе­щи симпатии на публиката. На връщане минава през Дрезден и Прага, където съ­що изнася концерти с голям успех. Концертира и във Варшава, където критиката му признава не само изпълнителското майсторство, но и талантливото пресъзда­ване в неговите творби на полската народна музика. Нещо повече – наричат го дори „най-голям национален композитор”.

Шопен решава да замине за Париж.

Но липсата на достатъчно средства, раз­дялата със семейството, с приятелите, с родината се изправят като стена пред же­ланието на младия музикант да пътува. Освен това в Полша по това време назряват революционни събития: полските патриоти подготвят бунт против руското са- модържавие. В свое писмо Шопен пише на приятеля си Тит Войцеховски: „Не мо­га да се реша да определя точно деня на заминаването си. Струва ми се, че зави­наги се прощавам с моята родина, за да забравя своя дом. Имам чувството, че за­минавам, за да умра не там, където съм роден и живял. Колко ужасно ще бъде да видя до смъртния си одър вместо скъпите лица на близките си равнодушния ле­кар и наемния слуга.. .“ Предчувствието се оказва вярно – Шопен никога повече не посещава Полша, дори и когато е вече световноизвестен.

Най-после заминаването е решено. На 1 ноември вечерта другарите му се съ­бират, за да се простят с него и му поднасят сребърна купа с полска земя. Този къс от родината Шопен винаги, носи със себе си. На прощалната вечеря той казва: „Убеден съм, че напускам Варшава и никога вече няма да се върна, затова отпра­вям вечно сбогом на моята родина.” На другия ден Шопен отпътува за Париж през Виена с приятеля си Тит Войцеховски. На шосето край Желязова Вола дилижансът е спрян от побелелия Юзеф Елснер, от приятели на Шопен и от хора на консерваторията. Те изпълняват една кантата, композирана нарочно за случая. Този трогателен жест прави още по-вълнуваща раздялата с родината.

На път за Виена минават през Вроцлав, Прага, Дрезден.

Във Вроцлав искат да присъстват на един благотворителен концерт, но пианистът, като чува за при­съствието на Шопен, отказва да свири. Помолват Шопен и без предварителна подготовка той замества пианиста…

Във Виена Шопен остава осем месеца. Наскоро след пристигането му идва и известие за избухването на Варшавското въстание. Тит Войцеховски тръгва за ро­дината си. Шопен го настига по пътя, иска и той да вземе участие във въстанието, но Войцеховски го разубеждава: като войник слабичкият Шопен ще бъде само прицел на някой казак, а като музикант ще служи много по-добре на отечеството си.

Във Виена Шопен е изпълнен с тревога за изхода на въстанието, за живота на приятелите си, за съдбата на скъпите си родители. На тази тревога австрийското музикално общество гледа е насмешка – казват му, че артистът не бива да има са­мо едно отечество, нито да се привързва към един народ, защото целият свят е не­гова родина. „Като артист аз съм още в люлката, но като поляк съм започнал тре­тото си десетилетие!…“ – отговаря композиторът.

В австрийската столица Шопен дава няколко концерта, но този път не е приет с ентусиазъм.

Самият той слуша концерти, италиански опери, среща се с дейци на изкуството и след осеммесечно пребиваване във Виена тръгва за Париж. Посе­щава Линц, Залцбург, Мюнхен и Щутгарт, където дава концерти. В Щутгарт е дълбоко потресен от вестта за трагичното потушаване на Варшавското въстание. Плод на този спонтанен отклик е широко известният негов Етюд в до-минор, оп. 10 /„Революционен“/. В малката по форма творба той излива огромната мъка цо изгубените надежди за свободата на своя народ.

На 11 септември 1831 г. Шопен пристига в Париж и тук остава до края на жи­вота си.

В Париж по това време живеят най-големите дейци на изкуството – Росини, Белини, Доницети, Обер, Майербер, младият Лист. Там са и Балзак, Стендал, Юго, Жорж Санд, Алфред дьо Мюсе, Дьолакроа. Шопен е приет радушно в тази среда. Сприятелява се с Лист, Берлиоз, Менделсон (Още когато е във Варшава, Шопен е поразен от изпълнението на гостуващия там Паганини. Цигуларят открива пред него възможностите за търсене на нови клавирноизпълнителски средства за усъвършенстване и на пианистичната виртуозност.). След разгрома на въстанието заедно с другите полски емигранти във Франция идва Адам Мицкевич, в техния кръг влиза и пребиваващият там Хайне.

Шопен иска да взема уроци от знаменития тогава педагог по пиано Калкбренер. Последният му заявява, че за да има резултат, трябва да учи при него три го­дини. Шопен разбира, а и приятелите му го убеждават в това, че Калкбренер иска да измени неговия начин на свирене и да наложи свой стил, затова взема няколко урока и продължава да работи сам над себе си.

Скоро след като навлиза в артистичния свят, Шопен получава покани да сви­ри

в аристократичните салони, където се събират ценителите на музиката. Уреж­дат му и няколко концерта, които минават с блестящ успех. Този успех има още по-голяма стойност, като се знае, че е извоюван в „столицата на света“, където се съсредоточават най-големите музикални сили. Никой от пианистите виртуози, включително и Лист, няма в своето изпълнение огромния поетичен чар, който струи от свиренето на Шопен. Тогава е наречен най-нежният поет на пианото. По силата на удара дребничкият, бледен и болнав Шопен не може да се сравнява с Лист, но по финес и нежност, по поетичност на изпълнение и рядката красота на звука е ненадминат пианист. Една от особеностите на неговото изпълнение е така нареченото „рубато” – метроритмична гъвкавост, проявяваща се в свободни, но всъщност обосновани от художествена логика отклонения от точната ритмична картина. Освен това Шопен е от последните големи импровизатори – изкуство, което изчезва напълно в XX век.

ШопенМного известният вече Лист е във възторг както от неговото блестящо изпъл­нение,

така и от оригиналните му творби. За впечатленията си от Шопеновия пър­ви концерт в Париж той пише: „Горещите аплодисменти, с които възнаградиха Шопен на концерта, ми се сториха далеч недостатъчно признание за този талант, който поведе изкуството по нов, неизвестен дотогава път. Слушателят е обхванат от възхищение, страхопочитание, като слуша музиката и изпълнението на Шо­пен”.

Хайне казва за него: „Природата му е дала нежна, стройна, малко болнава фи­гура, най-благородно сърце и гений. Да, Шопен трябва да бъде наречен гений в пълния смисъл на думата. Той не е само виртуоз, той е поет. Той се е родил там, където са се родили Моцарт, Рафаело, Гьоте.” (В. С. Галацка, Муз. Литература на западноевропейските страни, с, НИ, 1956, стр. 319.)

На един от салонните концерти в дома на милионера Ротшилд неколцина от присъстващите богаташи го поканват за домашен учител по музика на своите деца. Оттогава материалното му положение е осигурено, но за сметка на това трябва да прахосва по няколко часа ежедневно. Въпреки загубеното време той предпочита уроците пред публичните концерти. Веднъж споделя със свой прия­тел: „Публиката ме тревожи, разширените от очакване зеници ме парализират. Онемявам пред тези чужди лица”. През целия си живот Шопен изнася само 30 публични концерта.

През първите години от пребиваването си в Париж /1832—1835/ Шопен

за­вършва, преработва и публикува редица свои произведения от Варшавския пери­од. Нови почти не създава – трупа впечатления, запознава се с италиански и френски опери, пише статии, в които ратува за романтично изкуство.

През 1834 г. Шопен се запознава с Менделсон, който го нарича „пръв между всички пианисти в света” и го сравнява с Паганини. В Лайпциг се запознава с Клара и Роберт Шуман, които също сърдечно оценяват необикновения му талант. Следващата година той се среща в Дрезден със семейството на Мария Водзинска, дъщеря на полски богат благородник-воевода, в която е влюбен, а с брат й са приятели от ученическите години. Шопен поисква ръката й, но бащата отказва да да­де дъщеря си на този „беден музикант, при това говори се, че е болен от туберкулоза”. Вследствие преумора и една силна простуда Шопен наистина заболява от туберкулоза, а отказът на Водзински му действува още по-съкрушително. На Ма­рия Водзинска композиторът посвещава своя валс №1.

Въпреки трудния живот, който води в Париж, Шопен не приема поканата на руския посланик

от името на царския двор да стане „пръв пианист на Негово ве­личество императора на Русия”. „Макар и да не взех участие в революцията през 1831 г., тъй като бях твърде млад, със сърцето си бях с тези, които я направиха” – отговаря той.

На един прием Шопен се запознава с френската писателка баронеса Аврора Дюдеван, известна под псевдонима Жорж Санд. Постепенно те се сближават и дружбата им се превръща в пламенна любов, която продължава от 1838 до 1847 г. Жорж Санд е авторка с голяма слава, една от най-напредничавите жени на време­то във Франция. Убедена демократка, тя води смела борба за правата на жените и самата е доста свободна в държанието и маниерите си.

Любовта между Шопен и Жорж Санд вдъхновява композитора за ново твор­чество.

Този период е най-интензивният от живота на Шопен. През 1838 г. двамата заминават на испанския остров Майорка, установяват се в един изоставен манас­тир и се наслаждават на екзотичната красота на острова. Под тези впечатления Шопен композира едни от най-хубавите си творби. Там Шопен написва Мазурка в ми-минор №2, Полонеза в ла-мажор, завършва тетрадката с прелюдии, оп. 28 и др. Тези 24 прелюдии, бисери в клавирното изкуство, са своеобразни „музикални афоризми”, богати по съдържание и релефна образност. Те са едни от най-любимите музикални произведения на Владимир Илич Ленин. Някои последователи на Шопен се опитват неоснователно да припишат програмност на неговите прелю­дии, но Шопен никога не пише програмна музика. Самият той казва, че „музика­та започва оттам, където свършва словото”.

Поради лошия климат на остров Майорка Шопен получава белодробен кръво­излив,

здравето му се влошава. Жорж Санд проявява майчина нежност и грижи към болния. От остров Майорка двамата заминават за имението на Жорж Санд в Ноан – Франция, където прекарват почти всичките си ваканции.

В Париж те отново посещават светските салони. Шопен свири свои творби, създава нови произведения. Междувременно умират баща му и най-близкият му приятел Ян Мотушински. В Париж идва по-голямата му сестра Людвига, която с преданост и нежност повдига духа на съкрушения си брат.

Трескавата творческа дейност, частните уроци по музика, скръбта по почина­лия му баща, мъката по близките и поробената му родина – всичко това спомага да се развие по-бързо смъртоносната болест. През 1847 г. идва и разривът с Жорж Санд, което напълно сломява Шопен. (В. С. Галацка, Муз. литература на западноевропейските страни, С., НИ, 1956, стр 328)

  • Причина 1а за раздялата е, че Жорж Санд по недостоен начин разкрива в своя роман ,,дукрения Флориани“ връзката си с Шопен. Писателката не крие чувствата си и нашироко демонстрира отношенията си с него в своите литературни произведения, докато Шопен, мълчалив и сдържан, не възприема тази показност на най-съкровените чувства. Въпреки това той продължава да я обича силно и мъката го съкрушава още повече. Друга важна причина за настъпилия разрив е, че тя пре­кратява връзките си с дъщеря си и зет си, а Шопен продължил контактите си с тях.

При такова душевно и здравословно състояние през пролетта на 1848 г. Шо­пен предприема бляскаво концертно турне до Англия.

Лошият английски климат разрушава обаче напълно разклатеното му здраве. В Париж дава благотворителен концерт в полза на полските емигранти, ком­позира и последната си мазурка. Но понеже няма сили да пише нотите, това пра­ви неговият приятел Фонтани. „Къде се дяна моето изкуство? Едва си спомням как пеят в родината ни. Светът ми се изплъзва, забравям се, нямам сили!” – пи­ше Шопен.

Разбрал, че идва краят му, Шопен помолва сестра си. която единствена се гри­жи за него до края на живота му: „Знам, че няма да разрешат да пренесете тялото ми във Варшава, пренесете поне сърцето ми!…” Последният му стон е: „Майко, моя бедна майко!” На 17 октомври 1849 г. Шопен умира в Париж на тридесет и девет годишна възраст.

В тържественото погребение взимат участие най-добрите артисти на Париж.

В черквата изпълняват „Реквием” от Моцарт, а на орган – неговите прелюдии в ми-минор и си-минор. Оркестърът свири неговия „Погребален марш”, оркестриран специално за погребението. Когато спускат ковчега в гроба, приятелите му изсип­ват от купата пръстта от родината му. Погребението става на гробищата Пер Лашез в топъл слънчев есенен ден, при гроба на Белини.

Съгласно предсмъртното желание на Шопен сърцето му пренасят във Варша­ва и го зазиждат в колоната на черквата „Св. Кръст”. През време на фашистката окупация през Втората световна война немците строго забраняват да се изпълня­ва музиката на Шопен. Шопеновият музей е разрушен, паметникът му свален, черквата е също разрушена. Но полските патриоти тайно прибират и запазват сър­цето на композитора. След победата черквата е възстановена и при тържествена церемония на 17 октомври 1945 г., по случай деветдесет и шест годишнината от смъртта му, сърцето на великия полски музикант отново е сложено на същото място.

През 1927 г. във Варшава се слага началото на периодични конкурси на пиа­нисти в чест на великия Шопен.

Днес в Желязова Вола всред просторната равнина Мазовше красив парк с огромни кестенови дървета и много цветя, изпратени от разни страни на света, родната къща на Шопен е превърната в музикален музей (Любопитно е, че в тоя парк има и рози от България). Всеки неделен ден през лятото там се изнасят рецитали от Шопенова музика.

Шопен оказва голямо влияние върху композиторската и изпълнителската дей­ност на много руски и други европейски музиканти, между които са Балакирев, Лист, Григ и др. „Полякът Шопен ме научи да композирам норвежка музика” – споделя Григ.

Шопен е гениален, недостижим пианист.

Неговата музика е замислена и напи­сана за пианото, „тя като че ли е изникнала от клавишите” – пише академик Ан­дрей Стоянов. В привидно тесния жанров кръг на творчеството си /мазурки, полонези, ноктюрни, етюди, емпромптюта, валсове, прелюдии, скерца, балади, сонати/ композиторът достига изключителна дълбочина на мисълта и чувствата. Не­говите постижения и новаторски открития в областта на клавирната миниатюра са част от най-ценното наследство на романтичната музика.

„Шопеновите прелюдии,етюди, мазурки, полонези и емпромптюта са пълни с велико и най-дълбоко съдържание… дълбоки мисли и чувства за поробеното оте­чество на автора, с радостите и отчаянието му. Пронизани са с възторзите и меч­тите му. Щастието и мъчителната скръб, слънчевите сцени на любовта и копне­жите му са отразени с неповторима сила и яркост. Често в тях прозвучават тихи­те и спокойни картини от родината на Шопен.”

ШопенМузиката на Шопен има голяма изразителна сила, завладяващ и леснодостъ­пен език.

Източникът на тази въздействаща сила е мелодията – изискано изва­яна или поривиста, но винаги излъчваща благородство. Шопеновата мелодика има ясно определена романтична природа. Тя е гъвкава и напевно-пластична, органично свързана с интонационния дух на времето и с националната музика на Полша. Именно романтичното очарование на славянската мелодика, пресъздаде­но в творбите на Шопен с чувствителността и художествения такт на гениален му­зикант, е най-значителното, което прави автора толкова оригинален и привлекателен за слушателя. „ … Душата на Шопеновата музика – мелодията, никога не е изкуствена, преднамерена, схематична. Тя е родена от живота, игшулсирана е от честно чувство и именно затова е пълна с могъщество и сила” /Д. Шостакович/.

По изключителното богатство на мелодичното дарование Шопен може да се сравни с Моцарт и Чайковски.

Жизнена съдържателност, романтичен дух, господство на песенното начало, народностен характер, съвършенство на формата – с такива основни черти ха­рактеризира Шопеновата музика акад. Андрей Стоянов. За нас тази музика е „въ­плъщение на красота и романтика, близка и разбираема за съвременния човек” /Тамара Янкова/.

СПИСЪК НА ПО-ВАЖНИТЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ШОПЕН

За пиано и оркестър

Концерт за пиано и оркестър №1 във фа-минор /1829/; Концерт за пиано и оркестър №2 в ми-минор /1830/; Рондо а ла краковяк /1828/; Голяма фантазия на полски теми /1830/; Голяма блестяща полонеза /1834/; Вариации върху тема из „Дон Жуан” от Моцарт в си-бемол мажор /1827/.

За пиано

Мазурки 58, полонези 16, ноктюрни 19, етюди 27, прелюди 26, валсове 17, емпромптюта 4, скерцо 4, балади /1835, 1839, 1841 и 1842/ 4, сонати в до-минор, в си-бемол минор, в си-минор и др.

Трио за пиано, цигулка и виолончело в сол-минор /1829/; Соната за виолончело в сол-минор /1846/; 17 песни за глас със съпровод на пиано по текст на Витовицки, Мицкевич, Залески, Красински и др.


Източник: Иван Петков Минчев, 120 бележити композитори, издателство Музика, София 1976

Фредерик Шопен 1810—1849