Неоспоримо, в пълния смисъл на думата бликащо мелодическо дарование,
неуморима изобретателна инвенция – ето от какво се определят преди всичко успехът, достъпността, контактността на творчеството на Парашкев Хаджиев – една от най-значителните фигури сред т. нар. „второ композиторско поколение“. И едно високо професионално умение, което намира своето отражение и във втората главна сфера от дейността на Хаджиев – педагогическата работа. И едно здраво, вярно чувство за демократизъм, което го кара да търси път към широката слушателска аудитория, предпазва го от крайни увлечения в хода на естествената еволюция на музикалния му език.
Най-продуктивният български песенен и музикално-сценичен композитор
е автор на 21 опери, 6 оперети и 3 мюзикъла, 1 балет, които имат над 150 постановки на сцените на всички български музикални театри, някои от които включени в представителна част от националния репертоар на българските оперни и оперетни театри след средата на 50-те години на ХХ век. Негови опери и балети са поставяни в Русия, Румъния, Полша, Чехия, Германия, Белгия и други страни. Той е автор и на симфонична и камерна музика, множество хорови и масови песни, стотици детски и училищни песни и упражнения, десетки поп песни, музика към игрални филми и др. С висока стойност са неговите над 5000 хармонизации на народни песни. Написал е и 2 струнни квартета (1948, 1953 г.), 2 сонати за цигулка и пиано (1940, 1946 г.), концертино за цигулка и оркестър (1941 г.), концертино за флейта и оркестър (1945 г.), сюита за цигулка и пиано (1940 г.), симфонична „Младежка танцова сюита“ (1952 г.), пиеси и сонати за пиано, цигулка и две цигулки. Голяма част от творчеството му е издадена.
За музиката на Хаджиев е характерно метро-ритмическото разнообразие,
сновано върху неравноделни народни размери, ясна и стегната форма, преобладаване на лирико-хумористична тематика. Цялото му творчество е пронизано от ярка мелодичност и емоционална непосредственост – в широкия диапазон между лириката и характеристичния хумор, – извиращи направо от интонациите на нашата народна песен и танц. Ето защо то се радва на траен успех всред широката публика.
Парашкев Тодоров Хаджиев е роден на 14 април 1912 г. в София.
Баща му, Тодор Хаджиев, е един от първите български диригенти, а майка му – оперна певица. Наследило музикални дарби от родителите си, детето отрано проявява музикални стремежи, започва да учи пиано при майка си, а по-късно при видните педагози Иван Торчанов и Андрей Стоянов. След завършване на гимназия /1932/ постъпва в Пражката консерватория, където изучава композиция и диригентство, но скоро се премества в Софийската музикална академия като ученик по композиция на Панчо Владигеров и по пиано на Андрей Стоянов.
Като студент /1935/ Хаджиев основава известната тогава музикално-драматична група „Детска радост“ при Радио София,
става неин ръководител, композитор, акомпанятор. За нея създава около 120 детски радиооперети и с основание си спечелва име на пионер в областта на детския радиотеатър. През 1936 г. Хаджиев организира при Радио София и камерен хор „Българска песен“, за който създава няколкостотин песни. През този период пише и първата си Сонатина за цигулка и пиано.
Хаджиев специализира композиция във Виена при И. Маркс /1937—1938/и във Висшето училище за музика в Берлин/1938—1940/при X. Тисен. След това се завръща в България и става преподавател по хармония в Музикалната академия.
От 1942 г. е доцент, а от 1947 г. – професор по хармония и композиция.
Талантливата педагогическа дейност на Парашкев Хаджиев е също извънредно продуктивна и е оставила трайни следи във формирането на десетки български музиканти. Негови ученици са композиторите Александър Райчев, Бенцион Елиезер, Здравко Манолов, Иван Маринов, Пенчо Стоянов, Цветан Цветанов, Емил Георгиев…
Активно и отговорно композиторът се отнася и към обществените ангажименти, с които се обогатява творческата му дейност: в различни периоди той е заместник-ректор на консерваторията, член на Съвета за музика към Главна дирекция „Българска музика“, член на Съвета за музикално-сценично изкуство, ръководещ оперното, оперетното и балетното изкуство в България, член на управителния съвет на Съюза на българските композитори…
Творческият стил на П. Хаджиев се оформя цялостно в първите години след 9 септември 1944 г., в атмосферата на всенароден обществен и културен подем.
В тази обстановка на ярка социална ангажираност и демократична насоченост на българското музикално творчество Хаджиев създава повече от 1000 песни за деца и юноши по текст на Иван Генов, В.Стоянов, В. Паспалеева, Михаил Берберов, Л.Милева, Ив. Бурин и др., изпълнени със светла лирика и бликаща жизненост, с плавна, достъпна естествена мелодична линия. В тях, както и в други области на творчеството си, композиторът успява да улови и пресъздаде типични интонации на времето, да създаде здрава връзка между своята мелодика и окръжаващата „звучаща действителност“.
Хаджиев създава над 700 хорови, масови, солови и забавни песни, повечето от които са със съпровод, обработва народни песни.
Най-сполучливо блясват индивидуалността и песенният дар на Хаджиев в песните с жив танцувален характер, жъдето авторът с изящна лекота изгражда и най-виртуозните в изпълнителско отношение епизоди – лекота, която изпъква и в музикално- драматургическата постройка на многобройните сценични творби. Соловите песни са сравнително малко на брой, но някои от тях са сред най-хубавите български творби от този жанр – например „Гроздано моме“ и „Бре, Стояне“, които са постоянно в репертоара на концертиращите певци. Песните на Хаджиев особено до 70-те години са предимно в духа на силната национална традиция на връзка с народнопесенното творчество. Многобройните песни на Хаджиев го нареждат сред най-видните български композитори-песенници.
Най-забележителната творба на Парашкев Хаджиев от симфоничния жанр
е Концертино за цигулка и оркестър /1941/ – „светла, лирична танцувална пиеса… с ясна, напевна мелодика, ритмично разнообразие, стегната форма …“’ *В. Кръстев, Очерци по история на българската музика, С., НИ, 1970, стр. 331.) Още в това ранно произведение откриваме характерното за Хаджиев отношение към народнопесенния материал – използване на по-нови народностни интонации, вкус към ритмичната танцувалност.
Творческият талант на П. Хаджиев е изразен най-ярко и убедително в значителното му оперно творчество.
Внушителен е броят на музикално-сценичните му творби, но не това е причината за популярността на автора им. Успехът на тези произведения се дължи на тяхната жизнена правда, емоционална сила, богата мелодичност, простите, ярки музикални характеристики, народностното звучене, пленителния романтичен колорит, широката им достъпност. Те са приети топло не само у нас, но и в чужбина. „Всяка от оперите и оперетите на Хаджиев със своята индивидуализирана музикална драматургия, с типизирания си емоционален поток и диференциран психологизъм се явява като плод на истинско творческо горене на един автор, който не само създаде незабравими, вълнуващи образи на хора от народа, но и на свой ред доказа богатството и силата на българския национален музикален език.“ (К. Карпетров, Мисли за оперния композитор П. Хаджиев, сп. Българска музика, кн. 3, 1972. стр. 2.) Интересно е, че Хаджиев не използва разгърнатите увертюри, а въвежда зрителя в действието само с кратко оркестрово встъпление.
В повечето от оперите си Хаджиев работи активно върху либретата съвместно с либретистите.
Често той намалява броя на действащите лица, изменя характера и поведението на някои второстепенни герои, за да придаде повече поетическа чистота и логика в поведението на централните оперни герои. В този смисъл извършва истинска литературна и драматургична подготовка на оперите си, насочена към осъществяване на ясна и стегната драматургическа схема /„Майстори“, „Албена“ и др./.
Първата опера на композитора върху сюжет из народните поверия
– лиричната битова комедия „Имало едно време“ /1957/, е с ярка, достъпна мелодика, с лека, но майсторска оркестрация, с ясна хармонична структура, с лек и приятен музикален хумор – качества, които отличават специфичния оперен стил на Хаджиев, „Луд гидия“ /1957/ по Пенчо Славейков е сред най-доброто в областта на българската комична опера. Проникната е от свеж хумор и ярък национален колорит. Отличава се с непосредственост на емоционалното си въздействие. Песенност насища цялата и тъкан. Композиторът е превъзмогнал някои недостатъци на либретото със силата на музикалния език и е постигнал много точна и типична музикална характеристика на някои герои.
Опера „Луд гидия“
Появил се е чуден свирец – Илия, Луд гидия: селяните изоставят работата по чорбаджийските и турските ниви, за да го слушат. Зорница, дъщерята на селския чорбаджия Радан, се влюбва в него. Радан обаче наклеветява Илия пред бея и кадията, че уж бунтува селяните. Цялото село се събира на мегдана да иска милост за свиреца. Вместо последна дума Илия засвирва с гъдулката. Омаяни от музиката му, всички заиграват – и чорбаджията, и кадията, и турците. Тогава Осман бей, който също е влюбен в Зорница, го обвинява в „съюз с дявола“. В кулминационния момент се разкрива, че Осман бей е брат на Илия. Следва щастлива развръзка – беят и Радан благославят Илия и Зорница.
Операта „Луд гидия“ има необикновено голям успех всред публиката. Особено гостоприемно се отнася към творчеството на Хаджиев колективът на Варненската народна опера, където са осъществени първите постановки на много музикално-сценични творби на композитора.
Музикална драма „Албена”
В битовата музикална драма „Албена /1962/ образите са обогатени, по-дълбоки са музикалните характеристики /особено на Албена/, по-драматични са психологическите сблъсъци. Това се е отразило и върху формата – по-голяма вътрешна връзка в действието, по-богата функция на оркестъра… Илюстрация на развитието на музикално-сценичния език на Хаджиев е неговата първа опера на съвременна тема „Юлска нощ“ /1964/, където сюжетът е наложил активизиране на драматургията и търсене на нова интонация, различна от битовата лирична и танцувална песенност.
Във все по-широка и пъстра светлина
се разкриват музикално-сценичните интереси и търсения на Парашкев Хаджиев в битовата сатира „Пет милиона и нещо отгоре“ /по „Милионерът“ на Йовков/ и в „Майстори“ по Рачо Стоянов, в „Рицарят“ и детската приказка „ Златната ябълка“, във внушителния исторически възпев „Лето 893“, където композиторът се обръща към трудни години от нашето историческо минало – борбата на княз Борис I за покръстване на българския народ и за сплотяване на прабългарите и славяните.
Приносът на Парашкев Хаджиев в съвременната национална музикална култура
е неделим от особено активното му участие във формирането на подрастващите музиканти. Едва ли има български пианист или цигулар, който да не пази от детските си години спомена поне за няколко пиеси на Хаджиев – естествени и жизнерадостни, мелодични и достъпни, в които с много въображение и остроумие са намерили отражение интонациите и живият, разнообразен ритъм на народните песни и танци.
Признанието за заслугите на Хаджиев към българската музика е отбелязано с Димитровска награда /1962/, със званието,,Народен артист“/1965/ и други високи отличия.
Награди
орден „Народна република България“ I степен (1959)
Димитровска награда (юни 1962)
„Заслужил артист“ (септември 1962)
„Народен артист“ (1965)
орден „Георги Димитров“ (юни 1972, 1979, 13 април 1982, 13 април 1987)
Голямата награда на Съюза на българските композитори за цялостно творчество (1978)[2]
Почетен знак на София (28 април 1982) Почетен гражданин е на София, Пловдив, Варна и Русе.
Умира на 28 април 1992 г.
Опери
„Имало едно време, или През девет села в десето“ (1957) – либрето Павел Спасов,
„Луд гидия“ (1959) – либрето Иван Генов (по стихотворението на Пенчо Славейков „Луд гидия“),
„Албена“ (1962) – либрето Петър Филчев (по драмата на Йордан Йовков)[4],
„Юлска нощ“ (1964) – либрето Иван Генов (по драмата на Иван Генов „Септемврийска балада“),
„Милионерът“ (1965) – либрето Павел Спасов и Светозар Донев (по комедията на Йордан Йовков),
„Майстори“ (1966) – либрето Парашкев Хаджиев (по едноименната драма на Рачо Стоянов),
„Рицарят“ (1969) – либрето Павел Спасов,
„Златната ябълка“ ¬(1972) – либрето Иван Генов,
„Лето 893“ (1973) – либрето Банчо Банов,
„Цар Мидас има магарешки уши“ – либрето Иван Генов,
„Мария Десислава“ (1978) – либрето Камен Зидаров (по драмата му „Иван Шишман“),
„Йоанис Рекс“ (1981) – либрето Радко Радков (по пиесата му „Балдуин Фландърски“),
„Парадокси“ (1982) – три едноактни опери, либрето Петко Райков (по разказите на О’Хенри „Развод“, „Крадецът“ и „Подаръците“),
„Аз, Клавдий“ (1984) – либрето Петко Райков,
„Звезда без име“ (1985) – либрето Огнян Стамболиев (по пиесата на М. Себастиан),
„Мнимият болен“ (1987) – либрето Банчо Банов (по комедията на Молиер),
„Бабината питка“ (1989) – либрето Васил Мирчовски (по едноименната му пиеса-приказка),
„Ревизор“ (1990) – либрето Банчо Банов (по едноименната комедия на Гогол),
„Любовта на Йоан Кукузел“ (1992) – либрето Васил Мирчовски (по пиесата му „Певецът с белег на окото“)
Балет
„Сребърните пантофки“ (1962) – либрето Банчо Банов
Оперети
„Деляна“ (1952) – либрето Верда (Вера Дамянова),
„Айка“ (1955) – либрето Коста Райнов, Иван Чаракчиев, Иван Генов,
„Мадам Сан-Жен“ (1958) – либрето Павел Спасов (по пиесата на Викториен Сарду и Ежезип Моро).
Мюзикъли
„Службогонци“ (1972) – либрето Банчо Банов (по едноименната комедия на Иван Вазов),
„Сирано дьо Бержерак“ (1974) – либрето Банчо Банов (по едноименната пиеса на Едмон Ростан),
„Шумла полка“ (1979) – либрето Иван Генов
Детски оперети
„Добро сърце“ (1951) – либрето Емил Видлички,
„Истински вълшебник“ – либрето Николай Зидаров и Цветан Ангелов,
„Счупената чаша“ (1952) – либрето Кл. Герасимова,
„Росица и вълкът“ (1958) – либрето Н. Стойчева,
„Златната колесница“ (1978) – либрето Ат. Цанков
Филмова музика
„Сватба“, реж. Борис Борозанов (1942)
„Огнена диря“, реж. Борис Борозанов, Ат. Георгиев (1946)
„Калин Орелът“, реж. Борис Борозанов (1950)
„Следите остават“, реж. Петър Б. Василев (1956)
„Малката“, реж. Никола Корабов (1958)
Ученици
Константин Илиев,
Иван Маринов,
Здравко Манолов,
Бенцион Елиезер,
Симеон Пиронков,
Виктор Райчев,
Пенчо Стоянов,
Емил Георгиев.
Източник: 120 Бележити композитори, Книга за операта
Още за Парашкев Хаджиев
от Боянка Арнаудова (100 години от рождението на Парашкев Хаджиев)
Едно момче гледа последното действие на „Травиата” и заплаква, когато Виолета умира. Дирижира Тодор Хаджиев, бащата, а на сцената „ умира” Дойчинка Коларова, майка му. Това ми го разказа веднъж проф. Хаджиев. Когато го запитах кога се е влюбил в музиката, в операта, ми отговори:
Сигурно още от първия ми ден, от проглеждането, от първия си дъх. У нас непрекъснато звучеше музика и то главно оперна. Още като дете съм започнал да ходя на опера. Гледал съм почти всички спектакли, в които пееше майка ми.
И какво странно, че той е най-големият ни оперен композитор, ненадминат до днес не само по броя на музикално-сценичните си творби, но и по броя на постановките на повечето от тях.
Разбира се, количеството, статистиката са фактори и реално отражение на интереса към творчеството му, но без неговата дарба, без усета му към сцената едва ли щеше да е значимо това, което е създал.
От малък свири и споделяше, че е бил на 5 или дори 4 години,
когато майка му започва да го учи, мечтаейки да го направи пианист. В прогимназията вече е в ръцете на известния педагог проф. Иван Торчанов, а на 16 години учи с най-добрия по онова време – проф. Андрей Стоянов.
Много ми вървеше четенето на прима виста. У дома имахме много оперни клавири и аз започнах да ги пресвирвам: увертюрите свирех изцяло. А когато бях в гимназията, започнах и да импровизирам, но, за съжаление, не намирах никакво поощрение от страна на баща си. Амбицията на родителите ми беше да стана пианист. Водеха ме и на симфонични концерти, но още тогава повече ме интересуваше и забавляваше операта. Така си остана и досега.
Като ученик в гимназията е поканен, заедно с неколцина млади поети и композитори, да участва в публичен концерт със свои солови песни, изпълнени от Павел Елмазов, и сюита за малък оркестър „В планината”, която сам дирижира. Получава насърчителни оценки.
Когато завършва образованието си през 1932 г., още не е наясно какъв иска да стане.
Има желание да учи рисуване, по едно време бленува за филмова режисура… Вероятно думата на баща му е натежала, та заминава за Прага. Мястото не е случайно избрано – тук са учили родителите му. Приемат го в Пражката консерватория и то направо във втори курс – композиция, при известния проф. Йозеф Сук. Животът на българския студент никак не е лек; едва свързва двата края. Крепи го приятелството с Владимир Аврамов, бъдещия професор и голям цигулар.
Сприятелихме се толкова много, че станахме като братя. Изредихме кажи-речи всички барове, кабарета, кафенета и ресторанти на Прага, за да свирим за храна и някое скромно възнаграждение. Беше си направо гладория. Затова с радост се реших да напусна Прага.
Всъщност, научил е, че Панчо Владигеров се е върнал в България и преподава в Музикалната академия. Годината е 1933, месец март. Това е шанс и Парашкев Хаджиев не се колебае да се върне в София, където става първият ученик по композиция и пиано на Владигеров. Дипломира се и в теоретичния, и в изпълнителския отдел (1935-36).
Имам една голяма, дълга диплома, която ми дава право да бъда редовен гимназиален учител по музика и ръчен труд
– моята втора специалност, която избрах, понеже бях сръчен. Между другите изпити имах и лекция, изнесена в дърводелска работилница, с рендетата, трионите… Така че съм специалист по дърводелство и картонаж.
Това с дипломата е чудесно, но работа в столицата няма. Миражи са мечтите да стане военен капелмайстор, за да си има оркестър. Тежко време за млад и амбициозен музикант, който вече е понабрал самочувствие. Още студент, става сътрудник на Радио София, където прави много успешни хармонизации и съпровод на народни песни, дейност , която продължава чак до 1950 г. (5000 народни песни и хора). Паралелно, два пъти седмично – до 1949 г., се излъчват негови предавания на живо за деца. Хаджиев създава групата „Детска радост”, за която пише песнички, сценки и оперетки (над 120). Съчинява и текста, и музиката, свири, режисира ги и дори играе роли. „Бях специалист по вещици без зъби и великани”. Добър е приемът на първия му авторски концерт през 1935 г., в който изпълнява клавирни творби и „Тихи песни” за глас и пиано, които и до днес се пеят.
Талантливият музикант вече е забелязан, защото, по предложение на Петко Стайнов,
е деветият поред приет за член на дружеството на българските композитори „Съвременна музика” (1936). Също Стайнов е и спасителят на безработния младеж – намира му място в Русенския общински театър. В Русе Хаджиев остава само няколко месеца, в които написва и изпълнява с малък оркестър музика към постановки на режисьора Николай Фол. Живее в дома на дядо си.
Учителят му Панчо Владигеров е настоял Парашкев Хаджиев да специализира композиция във Виена и с негова препоръка до известния проф. Йозеф Маркс, и с малкото си спестени пари, младият музикант заминава през есента на 1937 г. Не за дълго. В деня на Аншлуса – 15 март 1938, той се връща в България. Причината – парите са свършили.
Много ми беше мъчно, че прекъснах следването си там, но за моя най-голяма изненада,
вече тук, в София, научих, че получавам двегодишна стипендия за следване в Берлин. И до април 1940 учих в берлинското Хохшуле. Дипломирах се и се върнах в София. И се чудя – сега накъде? Тогава Цанко Цанков, който беше директор на Академията, уреди да ме назначат в Пета мъжка гимназия, понеже в Академията нямаха щат. И с всичките си часове – те бяха 20 или 24, бях командирован в Академията. Преподавах всичко – солфеж, хармония, контрапункт, музикални форми. Понякога и корепетирах при някои от професорите по пеене.
През 1942 г. Парашкев Хаджиев вече е доцент, а след пет години – професор по хармония и композиция. Имах щастието да бъда негова студентка и това, на което ме е научил, ми помага и до сега. Голям страх имаше в часовете му, защото беше безкомпромисен в изискванията си.
Много точен, бърз, не обичаше празни бърборения и коментари.
Беше психолог. Строг, много подреден човек, при когото всичко трябва да е ясно – той така и композираше. Искаше да ни научи да усещаме взаимовръзките на акордите, логиката и красотата на хармонията. Мисля, че преподаваше със собствена методика, базирана на пределна яснота и лаконичност на формулировките. Възпитаниците му, наследили специалността от него, продължиха да я развиват. И до сега учебниците му по хармония и елементарна теория са най-добрите и имат по 5-6 издания.
За съжаление, бе принуден да си подаде оставката. Защото се ожени за колежка от по-горния курс и това – в онова време – се прие много зле от управата на Консерваторията. Няколко години по-късно, специално поканен от Владимир Аврамов, отново се върна в Академията.
В Берлин Хаджиев написва Сюита и Соната за цигулка и пиано. Свирят ги с Васил Чернаев, един от големите ни цигулари, в няколко берлински зали и отзивите са инспириращи за младите музиканти.
В началото на 40-те години на миналия век и до края на десетилетието Хаджиев
твори главно камерна и инструментална музика – повечето опуси от този период и до днес са популярни: песента „Бре Стояне”, Концертино за цигулка и оркестър, сборници с клавирни пиеси за деца, квартети, Концертино за флейта, Младежка танцова сюита и др.
1952 година отбелязва началото на изграждането му като оперен композитор. С „Деляна” – първата оперета, написана след войната, дебютира в жанра. Драматично. Постановката в Музикалния театър е свалена след 12 представления при пълни салони. Не заради музиката, а заради либретото и авторката му – интриги по високите етажи на властта. Факт е, че официозът „Работническо дело” излиза с гневна статия „Вредно произведение”, в което „Деляна” е разгромена. Втората оперета – „Айка”, е приета добре и компенсира разочарованията на младия композитор. Окрилен, Хаджиев се увлича от либретото на Павел Спасов „През девет села в десето” и написва първата си комична опера „Имало едно време”, поставена за един сезон на три оперни сцени у нас. А между оперетата „Мадам Сан Жен” (1958) и балета „Сребърните пантофки” (1961) е обсебен от идеята за опера – на 2 януари 1959 започва шедьовъра си „Луд Гидия”.
И само след 2 и половина месеца клавирът от 300 страници е завършен.
Това е първата постановка на негова творба в Софийската опера. Премиерата е през ноември същата година. Хаджиев вече е безспорен лидер в оперния жанр. И ще остане фаворит на българските оперни и музикални театри в продължение на три десетилетия. Почти всяка година създава по едно музикално-сценично произведение. Множат се постановките на „Луд Гидия”, „Албена”, „Майстори”, „Лето 893”, „Милионерът”, „Парадокси” и т.н. От триадата исторически платна, особен успех има великолепната „Мария Десислава”, психологическа патриотична драма, чиято музика е спонтанно избликнала, вълнуваща с чувствеността и контрастите си.
Талантът на Парашкев Хаджиев продължава да се разгръща многопланово (опери, оперети, мюзикъли, детски оперети и опери, камерна музика, хорови и солови песни, музика към филми). Стилът му еволюира, но песенността, мелодията остават фундамента, върху който гради разнообразни конструкции, подчинени на стремежа към пълноценно музикално реализиране на поетичния текст, респективно на драматургията на либретото, в чието написване по принцип винаги активно участва. Художествената цел е: силна, вълнуваща, разбираема, ярко театрална и с логично разгръщащо се действие творба.
Пиша за хората, за публиката.
Може би и публиката го усеща и търпи моите опери повече, отколкото някои други. Искам моите опери да са като пиеси, затова никога или съвсем рядко може да се случи няколко действащи лица да пеят едновременно, затова почти няма ансамблови сцени в оперите ми. Винаги мисля и за певците – мисля, че това, което пиша, трябва да им е удобно, да се чувстват спокойни в ролята си. Особено много държа на дикцията и винаги изисквам изключително ясна дикция.
Откровено заявяваше, че държи най-напред на искреността, че не търпи маниерничене и търсене на всяка цена на модерното, модното. Предпочита ясната и подкрепяща изразителността на мотивите хармония, оцветяването на партитурата с ладово и ритмо-метрично многообразие, често привнесено от фолклора; предпочита по-прозрачната инструментовка и завършените форми.
Верен на италианския оперен възглед, не се отказва от кантиленното пеене,
от плавните мелодии, в които завършеността създава усещането за пълноценно използване на гласа. И всяка от оперите му е един модел по пътя към натрупване на опит, сръчност, експериментиране и използване потенциала на жанра. Посвещавайки се на музикалния театър, композиторът създаде нови за българската школа образци за камерна опера – „Звезда без име”; за миниатюра – „Развод”, „Крадецът”,”Подаръците”; за музикална драма – „Албена”, „Майстори”; за балада – „Йоан Кукузел”; за буфо а ла италиана – „Мнимият болен”. Имам впечатление – от споделеното от него, че никога не се е насилвал да пише по текст/сюжет, който не харесва. За него е съществен синтезът от музика, действие и визуализация на драматургията, което го свързва в съзнанието ми с Пучини.
Може би затова героите на Хаджиев са динамични,
реални хора; страданието и радостта не са измислени емоционални моменти, а еманация на взаимоотношения и конфликти. Казвал ми е, че за него не е най-важен гласът на певеца – той търси певец за своя герой, за образа, който е създал. Нерядко пишеше за точно определени певци, които харесваше и чувстваше творчески, човешки и духовно родствени. Затова не бе от композиторите, които искат непременно някой от най-прочутите ни певци да пее в оперите му. Но пък веднъж пленени от неговия театър, изпълнителите му оставаха верни, отдадени интерпретатори и популяризатори на творчеството му.
Предстои музикалната ни история да изучава и анализира
художествено-творческата концепция и естетиката на Парашкев Хаджиев – забележителен лирик, майстор на комедийно-сатиричния жанр. Пъстър и увлекателен е театърът му, интересни са мостовете, които прехвърля между поколенията. Времето показа, че редица от произведенията му са жизнени, актуални, вливат енергия и преди всичко обич към красотата, към изкуството. Истинският Хаджиев е в музиката си, която ни остави като духовно наследство.
автор: Боянка Арнаудова – Култура :: Да си спомним :: 100 години от рождението на Парашкев Хаджиев (kultura.bg)
