Ерик Клептън (Eric Clapton): икона на блус-рока, виртуоз и трикратно въведен в Рокендрол залата на славата
Ерик Патрик Клептън (роден на 30 март 1945 г.
в Рипли, Съри, Англия) е един от най-значимите музиканти в историята на рока и блуса. Присъствието му на сцената, неподражаемото му звукоизвличане и способността му да вдъхва страст и емоция във всяка нота го правят пример за много поколения китаристи. Наричан с прозвището „Slowhand“, той изгражда репутацията си на един от най-техничните и чувствени китаристи в света. Знакови за кариерата му са трите въвеждания в Рокендрол залата на славата: първо като член на The Yardbirds, след това с Cream, и накрая – като солов артист.
Детство, семейна тайна и първите уроци по китара
Ерик Клептън е роден като дете извън брак – майка му е едва 16-годишна, а баща му е канадски войник, когото никога не среща. За да се избегне скандал, баба му и дядо му се представят за негови родители, а майка му – за по-голяма сестра. Това объркване относно произхода белязва ранните му години и оставя траен отпечатък върху емоционалността му.
Израства в спокойно, но сравнително бедно семейство в Рипли, Съри. Първата му среща с музиката е слушането на радиопредавания и плочи с американски ритъм енд блус изпълнители. Силно впечатление му правят Б. Б. Кинг, Мъди Уотърс и Фреди Кинг, които по-късно ще бъдат определяни от самия Клептън като „светата троица“ на блуса. Когато навършва 13 години, получава първата си акустична китара като подарък – евтин модел, с дебели струни, които затрудняват свиренето. Това обаче го подтиква да прекарва дълги часове в репетиции, за да овладее инструмента въпреки трудностите.
Докато е тийнейджър, Клептън започва да свири в училищни групи и да изявява растящия си интерес към блуса. Постепенно изгражда репутация на младеж с необикновена музикална дарба, а китарата се превръща в негово убежище – място, където да избяга от объркването на своя личен живот и да изразява емоциите си.
The Yardbirds: начало на професионалната кариера
В началото на 60-те Ерик се потапя изцяло в зараждащата се британска рок сцена. През 1963 г., когато е едва на 18, той се присъединява към The Yardbirds – група, ориентирана към американския блус, но все по-често експериментираща с модерни рок елементи, за да се наложи на пазара. С тях Клептън получава първия си пробив, свирейки редовно в лондонските клубове, където ритъм енд блусът и ранният рокендрол са на мода.
Точно в този период се ражда и прозвището „Slowhand“. Според популярна история, когато Клептън скъса струна на сцената, той спокойно останал под светлините на прожекторите и я смени пред публиката, която започнала да пляска бавно (slow handclap), докато той настройва китарата. Мениджърът на бандата Джорджо Гомелски видоизменя тази случка в „Slowhand“ и така се появява легендарният прякор.
Въпреки че The Yardbirds го изстрелват към популярността, различията в музикалните приоритети водят до напрежение. Клептън иска да остане верен на чистия блус, а групата се насочва към по-комерсиални рок композиции, белязани от успеха на сингли като „For Your Love“. През март 1965 г. Ерик напуска The Yardbirds, оставяйки мястото си на друг бъдещ титулован китарист – Джеф Бек.
John Mayall & The Bluesbreakers: откриването на „woman tone“
След Yardbirds, Клептън се присъединява към John Mayall & The Bluesbreakers – група, смятана за едно от най-важните „училища“ за британски блус музиканти. Тук Ерик намира перфектната среда да разгърне почитта си към американския блус. С тях записва един от най-влиятелните албуми в британския блус-рок:
„Blues Breakers with Eric Clapton“ (1966), популярен и като „Beano Album“ (на обложката Клептън чете комикса Beano).
В тази формация Клептън утвърждава своето уникално звукоизвличане, често наричано „woman tone“. То се постига, като използва китари Gibson (обикновено Les Paul) в комбинация с усилватели Marshall, при което високите честоти се намаляват драстично, а сустейнът се усилва, за да се получи мек, топъл и същевременно плътен звук. Този новаторски почерк се отразява дълбоко на британската сцена и вдъхновява редица бъдещи китаристи да експериментират със звука си.
Cream: първата супергрупа и глобалният пробив
През лятото на 1966 г., насърчен от желанието за по-мащабна изява и от растящата си популярност, Ерик Клептън се обединява с Джак Брус (бас, вокали) и Джинджър Бейкър (барабани), за да създадат Cream – група, която често е определяна като първата супергрупа в историята на рока. Всеки от тях вече е изявен музикант и това привлича огромен интерес от страна на медиите и феновете.
Cream се отличават с новаторски микс от блус, психеделичен рок и джаз импровизации. Албуми като:
- „Fresh Cream“ (1966)
- „Disraeli Gears“ (1967)
- „Wheels of Fire“ (1968)
се смятат за едни от най-важните рок албуми на 60-те. Те оформят начина, по който голяма част от британските и американските банди започват да експериментират с по-тежки рифове, продължителни сола и импровизационни джем сесии. Парчета като „Sunshine of Your Love“ и „White Room“ стават световни хитове и влизат в златния фонд на рок музиката.
Живите изпълнения на Cream са не по-малко сензационни,
тъй като триото разчупва стандартните структури на песните, отдавайки се на дълги импровизационни пасажи, в които Клептън експериментира с китарен фийдбек, Wah-Wah педали и динамично контролирани драйв ефекти. Именно в Cream той доразвива методите на звукоизвличане, които вече е загатнал с John Mayall & The Bluesbreakers.
Въпреки внушителния успех и глобалното признание обаче, напрежението в бандата е силно. Брус и Бейкър често влизат в конфликти, а различните творчески виждания затрудняват работата в екип. След няколко паметни турнета и впечатляващи албуми, групата се разпада през 1968 г. Все пак те оставят дълбока следа в рок историята и са въведени в Рокендрол залата на славата през 1993 г.
Blind Faith и Derek and the Dominos: кратък полет и любовна болка
След края на Cream, Клептън не спира да търси нови форми на изява. Заедно със Стив Уинуд, Джинджър Бейкър и Рик Греч сформират Blind Faith – поредната супербанда, която обаче просъществува само няколко месеца. Издават един едноименен албум през 1969 г., който е добре приет от критиката. След кратко турне и творчески разногласия, групата се разпада.
В края на 60-те и началото на 70-те Ерик е все по-уморен от суперзвездния статут и медиите, затова решава да търси по-непретенциозен формат, където да се чувства спокоен. Така се ражда Derek and the Dominos, в която участват Боби Уитлок, Карл Рейдъл и Джим Гордън. През 1970 г. те записват шедьовъра „Layla and Other Assorted Love Songs“ – албум, силно вдъхновен от несподелената любов на Клептън към Пати Бойд, тогавашната съпруга на неговия добър приятел Джордж Харисън (The Beatles).
Коронният момент в албума е „Layla“, комбинираща разтърсващ блус-рок риф с емоционално фортепианно аутро, изсвирено от Джим Гордън. В записа участва и Дуейн Олмън, китарният гений от The Allman Brothers Band, който допринася с характерните си слайд китара пасажи. Въпреки творческото величие на „Layla“, групата не просъществува дълго – лични търкания, наркотици и други проблеми водят до разпадането ѝ.
Соловата кариера: възход, падения и възраждане
Борба със зависимостите
През 70-те Клептън изпада в тежка хероинова зависимост, която се отразява на психическото му състояние и го отдалечава от сцената. С огромно усилие и подкрепа на близки приятели, сред които Пийт Таунзенд (The Who), Ерик успява да премине през рехабилитация и да се завърне в музиката. Независимо от трудностите, той е решил да продължи творческия си път.
„461 Ocean Boulevard“ и „Slowhand“
В средата на 70-те, след като се възстановява от зависимостите, Клептън издава „461 Ocean Boulevard“ (1974) – заглавието идва от адреса на къща, в която живее във Флорида, по време на записите. Този албум предлага по-мек и комерсиален звук, доминиран от реге кавъра на Боб Марли „I Shot the Sheriff“, който става изключително популярен и популяризира регето в САЩ.
Следват албуми като „There’s One in Every Crowd“ (1975) и „No Reason to Cry“ (1976), но големият удар идва с „Slowhand“ (1977) – албум, който носи прякора на Клептън и включва класики като „Wonderful Tonight“ и кавъра на Джей Джей Кейл „Cocaine“. Това заглавие затвърждава статута му на суперзвезда и показва, че може да смекчи звученето си, без да губи блус-рок корените си.
80-те и 90-те: кросоувър успех и лични трагедии
През 80-те Ерик експериментира с по-съвременни поп елементи и синтезатори, за да остане актуален. Албуми като „Money and Cigarettes“ (1983) и „Behind the Sun“ (1985) не винаги получават единодушни аплодисменти, но предлагат успешни сингли и му осигуряват радио ефир.
Истинският триумф на Клептън през 90-те обаче идва от поредицата му акустични изпълнения в шоуто MTV Unplugged. Записът „Unplugged“ (1992), съдържащ интимни версии на „Layla“ и други класически парчета, става мултиплатинен и печели шест награди „Грами“. Най-силният момент от албума е „Tears in Heaven“, написана след трагичната смърт на четиригодишния му син Конър, който пада от 53-тия етаж на нюйоркски небостъргач. Песента е дълбоко лична и показва колко силно Клептън успява да вложи болката си в музиката, превръщайки я в лечебен катарзис.
Crossroads Centre и благотворителност
След загубата на сина си и окончателната си битка с алкохолизма, Ерик Клептън се посвещава на благотворителна дейност. През 1998 г. основава Crossroads Centre на остров Антигуа – рехабилитационна клиника, фокусирана върху борбата с наркоманиите. Чрез ежегодните Crossroads Guitar Festival, които организира, Клептън събира средства за фондацията, а в същото време събира на една сцена някои от най-значимите китаристи в света – Джеф Бек, Карлос Сантана, Бъди Гай, Джон Майър, Дерек Тръкс и много други. Това събитие се превръща в празник на китарната музика, а печалбите се използват за подпомагане на хора със зависимости.
Сътрудничества с други легенди
Кариерата на Ерик Клептън обхваща толкова широка палитра от колаборации, че е трудно да се изброят всички. Най-важните включват:
- Б. Б. Кинг: През 2000 г. двамата записват „Riding with the King“, носител на награда „Грами“ и смятан за един от най-добрите блус албуми на новото хилядолетие.
- Джордж Харисън: Дългогодишно приятелство и музикално сътрудничество; Клептън участва в записите на The Beatles („While My Guitar Gently Weeps“), а по-късно Харисън и Клептън споделят сцената на редица концерти.
- Марк Нопфлър: Сътрудничат си през 80-те години, свирейки заедно на различни сцени и турнета.
- Карлос Сантана: Имат общи участия на благотворителни концерти и фестивали, където смесват характерните си китарни стилове.
- Роджър Уотърс: Клептън участва в солови проекти на Уотърс след разпада на Pink Floyd, внасяйки блус-рок елемент в по-прогресивната музикална обстановка.
Характерно звукоизвличане и китарна техника
Ерик Клептън е известен със сравнително изчистения си тон, при който агресивният дисторшън не е водещ. Предпочита меката компресия и умерен оувърдрайв, за да може да придаде топлина и плътност на всяка нота. Създаденият от него „woman tone“ в средата на 60-те остава емблематичен и до днес.
Освен Gibson Les Paul, през годините той често свири и на Fender Stratocaster, като дори има свой собствен подписен модел от Fender – „Eric Clapton Signature Stratocaster“. Той е оборудван със специални „Lace Sensor“ адаптери и вграден Mid-Boost китарен предусилвател, който помага за постигане на по-дълбок и плътен тон, наподобяващ Gibson, но запазващ типичната „камбана“ на Fender.
Важен аспект от техниката му е прецизното вибрато, развивано още от ранните му блус изяви, както и умението му да прави фини бендове (огъвания на струните), които да се връщат точно на тон. Тази комбинация му позволява да предаде голям емоционален заряд дори с няколко ноти.
Значение, влияние и място в класациите
Наследството на Ерик Клептън се простира далеч отвъд конкретна ера или жанр. Той е единственият музикант, въведен три пъти в Рокендрол залата на славата – факт, който сам по себе си говори за неговата универсалност и огромния му принос:
- Като член на The Yardbirds (1992)
- Като член на Cream (1993)
- Като солов артист (2000)
Списание Rolling Stone редовно го нарежда в челните места на класациите за „Най-велики китаристи на всички времена“. Критиците и феновете го оценяват за неподражаемата му способност да вплита емоция, техника и музикална интелигентност в едно цяло. Още от времето на „Clapton is God“ – графити, които се появяват в Лондон през 60-те – става ясно, че за мнозина той е повече от поредния талантлив китарист. Той е и вдъхновител за следващите поколения блус и рок музиканти, сред които Джон Майър, Джо Бонамаса, Джон Фрушанте (Red Hot Chili Peppers) и мнозина други.
Награди и признания
Сред множеството отличия, с които Ерик Клептън може да се похвали, се открояват:
- Множество „Грами“ награди, включително за най-добър рок албум, за най-добро рок изпълнение, за най-добра рок песен и други. Песента „Tears in Heaven“ му носи три награди „Грами“ само през 1993 г.
- Награда „Ivor Novello“ за изключителни постижения в британската музика.
- Рицарско звание: през 2004 г. Ерик Клептън получава титлата CBE (Командир на Ордена на Британската империя) за приноса си към музиката.
Освен официалните признания, той се ползва с безкрайно уважение в средите на музикантите. Много от великите блусмени, като Б. Б. Кинг, признават, че виждат в Клептън достоен наследник на традицията, който успява да направи блуса достъпен за многобройни нови слушатели.
Основни акценти в дискографията
Дискографията на Ерик Клептън включва десетки албуми, разкриващи различни етапи от развитието му. Ето някои от най-важните:
- „Blues Breakers with Eric Clapton“ (1966) – С John Mayall & The Bluesbreakers; крайъгълен камък за британския блус.
- „Fresh Cream“ (1966), „Disraeli Gears“ (1967), „Wheels of Fire“ (1968) – С Cream; ключови албуми в епохата на психеделичния рок.
- „Blind Faith“ (1969) – Единствен албум на супербандата Blind Faith, бележещ прехода в стила на Клептън.
- „Layla and Other Assorted Love Songs“ (1970) – С Derek and the Dominos; смятан за един от най-емоционалните и влиятелни рок албуми.
- „461 Ocean Boulevard“ (1974) – Солова работа, включваща хита „I Shot the Sheriff“.
- „Slowhand“ (1977) – Един от най-популярните му албуми; включва песни като „Wonderful Tonight“ и „Cocaine“.
- „Unplugged“ (1992) – Акустичният лайв албум, донесъл му редица „Грами“, и съдържащ песента „Tears in Heaven“.
- „From the Cradle“ (1994) – Изцяло блус албум, в който Клептън се връща към корените на жанра.
- „Riding with the King“ (2000) – Колаборация с Б. Б. Кинг, демонстрираща топла химия и взаимно уважение.
- „Clapton“ (2010) – Мелодичен албум с елементи от блус, джаз и кънтри, затвърждаващ статута му на универсален музикант.
Личен живот, семейство и по-късни години
Ерик Клептън има бурен личен живот, белязан от любовни афери, бракове и трагедии. Любовният му триъгълник с Пати Бойд – вече бивша съпруга на Джордж Харисън – вдъхновява създаването на „Layla“, но и поставя на изпитание дългогодишното му приятелство с Харисън. След раздялата с Бойд, Клептън има няколко връзки, а по-късно се жени за Мелия Макенъри, с която имат три дъщери.
Най-голямата трагедия в живота му е смъртта на сина му Конър (от връзката му с италианската актриса Лори дел Санто) през 1991 г., който умира при нещастен случай, падайки от 53-тия етаж на сграда в Ню Йорк. Болката от тази загуба намира отзвук в песента „Tears in Heaven“, превърнала се в един от най-искрените и покъртителни музикални шедьоври на Клептън.
През 21-ви век Клептън продължава да записва и да свири на живо, макар и по-рядко поради здравословни проблеми (включително нервна увреда, която затруднява свиренето му). Въпреки тези препятствия, любовта му към музиката и отдадеността му на феновете не отслабват.
Наследство и принос
Приносът на Ерик Клептън към популярната музика е неизмерим. Той е сред музикантите, които мостово свързват автентичния блус с рок сцената, придавайки му глобална популярност. Неговите сола се отличават с изключителна способност да предават емоция, а репутацията му на техничен и чувствен китарист остава непокътната през десетилетията.
От ранните му години в The Yardbirds, през решаващата роля в Cream и болезнените, но вдъхновяващи периоди с Derek and the Dominos, чак до соловата му кариера и сътрудничествата с най-големите имена в музиката – Клептън е олицетворение на непрекъснат растеж и търсене на нови хоризонти.
Днес, името му се нарежда редом до титаните на китарата
като Джими Хендрикс, Джеф Бек, Джими Пейдж и Кийт Ричардс. Макар да не е винаги начело на хитовите класации, той е фигура, която придава смисъл на понятието „китарна икона“. „Clapton is God“ – култовите графити от 60-те, продължават да носят посланието, че музиката му докосва нещо дълбоко човешко и истинско, напомняйки ни колко мощен може да бъде звукът на китарата в ръцете на творец с неподправена страст.
С многобройни награди и все още живо участие в музикалната сцена (макар и по-ограничено), Ерик Клептън ни оставя завет: блусът е вечен, когато в него се влага душа, а талантът и искрената любов към музиката могат да преодолеят всякакви препятствия – независимо дали са лични или професионални. Така той ще продължи да вдъхновява както утвърдените музиканти, така и тези, които тепърва ще откриват красотата и дълбочината на блус-рока.
Източници
Clapton, Eric. Eric Clapton: The Autobiography. Century, 2007. (на английски)
Gulla, Bob. Guitar Gods: The 25 Players Who Made Rock History. 2008. (на английски)
Shapiro, Harry. Eric Clapton: Lost in the Blues. Guinness, 1992. (на английски)
Ladies and gentlemen, Eric Clapton // today.com. today.com, 2014. Архивиран от оригинала на 2012-10-03. Посетен на 2024-02-10. (на английски)
Vinita. Profiles in Popular Music. Sura Books, 2005. ISBN 978-81-7478-638-8. Архивиран от оригинала на 2023-08-10. Посетен на 2016-08-30. (на английски)
