Лу Рийд (Lou Reed) може да разкаже за непознат човек, без да обясни целия му живот. Достатъчни са име, адрес, чакане на улицата или няколко думи към отсъстващ приятел. В песните му тези подробности имат тежестта на действията в кратък разказ. „I’m Waiting for the Man“, „Walk on the Wild Side“, „Berlin“ и „Songs for Drella“ предлагат различни начини да се пише за хора чрез рок музика.
Репутацията му често се свързва с провокацията и трудните теми. Но зад заглавията за наркотици, сексуалност и насилие стои продължителна работа с езика и формата. Рийд пише кратки портрети, връща се към вече създадени персонажи, променя гледната точка и понякога разгръща историята в цял албум. Пътят от ранните му акустични записи до късните съвместни проекти показва колко различни задачи може да изпълнява една песен.
Лу Рийд между литературата и рокендрола
В университета в Сиракюз бъдещият музикант учи литература и общува с поета и прозаик Делмор Шварц (Delmore Schwartz). Завършва през 1964 г., но писането вече присъства в живота му и извън занятията. Участва в малкото студентско литературно издание „The Lonely Woman Quarterly“. Същевременно води радиопредаване и запазва интереса си към популярната музика, с която е израснал.
По-късно Лу Рийд говори за амбицията да използва рокендрол песента за литературен разказ. За него темите, които вече присъстват в романите, театъра и киното, могат да намерят място и в записите. Така героите извън благоприличния публичен образ на обществото получават собствено присъствие: зависими, самотници, хора с неприета сексуалност, участници в нощния живот на Ню Йорк.
Тази амбиция се съчетава с практичен занаят. Като щатен автор в Pickwick Records той пише песни според различни популярни образци. Налага се да работи с кратки форми, ясни мелодии и разпознаваеми стилове. По-късните експерименти не заличават това обучение. В кариерата му остават и непосредствената поп песен, и дългият разказ, който трудно би се побрал в обичайния радиоформат.
Архивната антология „Why Don’t You Smile Now: Lou Reed at Pickwick Records 1964-65“ събира тази по-рядко позната работа. В нея са включени The Primitives с „The Ostrich“, The Beachnuts с „Cycle Annie“ и други изпълнители. Името на Рийд невинаги стои отпред като име на певец. За да се разбере началото му, трябва да се проследи и работата зад отделните групови названия – съчиняването на песни за чуждо изпълнение и участието му в различни студийни роли.
Песните от 1965 г. преди дебюта на Velvet Underground
Архивното издание „Words & Music, May 1965“ съдържа ранни записи, направени с помощта на Джон Кейл (John Cale). Сред тях са „Heroin“, „I’m Waiting for the Man“ и „Pale Blue Eyes“. Познатите заглавия съществуват преди излизането на дебютния албум на Velvet Underground през 1967 г., но още не са придобили окончателния си вид.
При „Pale Blue Eyes“ по-късната преработка е съществена: от ранния текст остава първият куплет. „I’m Waiting for the Man“ е значително по-близо до познатата песен, а при „Heroin“ се променят думи и отпадат редове. Това са различни степени на работа. Един замисъл почти е намерил формата си, докато друг изисква по-сериозно пренаписване.
За Лу Рийд текстът не е неподвижен документ, който веднъж завинаги определя записа. Разликите между вариантите променят начина, по който героят говори и се представя. Същевременно участието на Кейл и оформянето на групата добавят нова музикална среда. Акустичната песен, демозаписът и албумната версия са отделни етапи, всеки със собствени решения.
„I’m Waiting for the Man“: човек, адрес и чакане
В „I’m Waiting for the Man“ историята започва с конкретна задача. Героят отива в Харлем, за да купи наркотик, и чака човека, от когото зависи сделката. Градът има адреси и социални граници. Разказвачът е чужд на мястото и присъствието му предизвиква въпроси. Сюжетът се развива чрез придвижване, среща и отлагане.
Заглавието назовава действие, което лесно се разбира и без познаване на цялата среда: някой чака друг човек. Залогът става ясен постепенно. Рийд не прекъсва случката с обширна биография на разказвача. Неговото положение се разкрива от това къде отива, какво търси и колко зависим е от появата на другия.
В така построения разказ подробностите заменят обобщенията. Името на квартала и конкретната сделка дават повече информация от общо описание на „трудния градски живот“. Слушателят следва ограничен отрязък от нечие всекидневие. Именно тази ограниченост прави песента убедителна: тя остава при случката, вместо да се опитва да обясни всички причини за нея.
Лу Рийд в „Walk on the Wild Side“: няколко портрета в една песен
През 1972 г. „Transformer“ достига до много по-широка публика. Продуцентите Дейвид Боуи (David Bowie) и Мик Ронсън (Mick Ronson) участват в създаването на албум, който включва „Walk on the Wild Side“, „Perfect Day“ и „Satellite of Love“. Най-популярната песен от него събира образи, свързани със средата около художника Анди Уорхол (Andy Warhol).
„Walk on the Wild Side“ работи като поредица от кратки портрети. Всеки човек получава свое място, но никой не е представен с пълна биография. Общото заглавие и повтарящият се припев държат отделните епизоди заедно. Песента може да премине към следващия образ, без да изгуби връзката между частите.
Лу Рийд използва тази краткост, за да въведе повече от един житейски опит в рамките на запис. Хората присъстват чрез имена, движения и постъпки. Текстът оставя значителна част от живота им извън песента. Получава се портретна последователност, в която всеки куплет добавя нов човек към една обща градска среда.
„Berlin“: какво се случва с героите след края на песента
Следващата стъпка е разгръщането на историята в цял албум. Според спомените на продуцента Боб Езрин (Bob Ezrin) той насърчава Рийд да се върне към персонажите от по-ранната песен „Berlin“ и да разкаже какво става с тях. Въпросът е съвсем конкретен: как се развива връзката на тези двама души?
„Berlin“ от 1973 г. проследява разрушителните отношения на Каролайн и Джим. В историята присъстват зависимост, домашно насилие, деца и самоубийство. Съседството на песните прави отделните епизоди части от по-голям разказ. Човекът, когото срещаме в едно заглавие, вече има минало, натрупано в предишните.
Езрин участва в оформянето на албума и в подбора на студийните музиканти. Ролята му е съществена за превръщането на материала в мащабен проект. Историята принадлежи на песните на Лу Рийд, а нейното представяне в записа е резултат и от продуцентска, аранжорска и изпълнителска работа. Разказът получава форма чрез сътрудничество.
През декември 2006 г. „Berlin“ е представен като цялостна сценична продукция в St. Ann’s Warehouse в Бруклин. Художникът и режисьор Джулиан Шнабел (Julian Schnabel) участва във визуалното оформление и заснема изпълненията. Десетилетия след албума същите персонажи получават ново представяне, вече с възможност историята да бъде възприета и като сценично цяло.
„New York“: песни за един град в края на 80-те
В „New York“ от 1989 г. Лу Рийд отново използва града за обща среда на различни истории. Албумът включва „Romeo Had Juliette“, „Halloween Parade“, „Dirty Blvd.“ и „Busload of Faith“. Заглавията насочват към различни хора и ситуации, а подреждането им събира отделните песни в по-широка картина.
Тук е полезно да се проследи разликата спрямо „Berlin“. Там вниманието остава върху разрушаването на една връзка. „New York“ позволява смяна на персонажи и теми, като запазва общото място. Градът създава връзката между разказите, без всеки герой да трябва да се срещне с останалите.
Успехът на „Dirty Blvd.“ в класацията Modern Rock показва, че този етап достига и до радиопубликата. Но работата по албума има и по-малко видима страна. Преизданието от 2020 г. включва работни записи, ранни миксове и концертни версии. Те представят песните като материал, който преминава през опити и промени.
Сред допълненията е и концертният филм „The New York Album“, заснет в Монреал. Албумът може да бъде проследен и като сценична програма. За автор, чиято работа често се обсъжда предимно чрез текстовете, тези материали напомнят колко важни са изпълнението, развитието на аранжимента и общата работа на музикантите.
Лу Рийд и Джон Кейл си спомнят за Уорхол
„Songs for Drella“ от 1990 г. връща Рийд и Джон Кейл към съвместна работа. Албумът е посветен на Анди Уорхол, починал през 1987 г. Двамата автори вече имат собствени кариери и общо минало с художника. Този път материалът се отнася към човек, който е участвал пряко в професионалния им живот.
В „Hello It’s Me“ обръщението е към отсъстващия Уорхол. Песента използва възможността да се каже нещо след края на реалния разговор. По спомените на Бил Бентли (Bill Bentley), работил дълги години с Рийд, в нея присъстват обичта към художника и значението му за музиканта. Отношенията им обаче включват и трудности, свързани с личното пространство и постоянното документиране на живота около Уорхол.
Това прави проекта по-богат от обикновена възхвала. Паметта за близък човек може да включва благодарност, дистанция и съжаление едновременно. Лу Рийд използва песента за разговор, който вече не може да се проведе. Личният адресат променя и положението на слушателя: той присъства като свидетел на обръщението, вместо да получава завършена биографична справка.
„Magic and Loss“: болестта и загубата като тема на албум
През 1992 г. „Magic and Loss“ се съсредоточава върху болестта и смъртта на близки хора. Сред тях е авторът на песни Док Помъс (Doc Pomus). Заглавия като „Sword of Damocles“, „Cremation“ и „What’s Good“ поставят различни въпроси в рамките на обща тема. Албумът проследява преживяване, което изисква повече пространство от една отделна песен.
В записите участват китаристът Майк Ратки (Mike Rathke), басистът Роб Васерман (Rob Wasserman) и барабанистът Майкъл Блеър (Michael Blair). Певецът Литъл Джими Скот (Little Jimmy Scott) се включва в „Power and Glory“. Тези конкретни сътрудници са част от начина, по който темата получава музикална форма. Думите се представят чрез ансамбъл от различни изпълнители, всеки със собствен принос.
В сравнение с „Songs for Drella“ тук споменът за определен човек се разширява към боледуването, сбогуването и продължаването на живота след загуба. Лу Рийд запазва интереса си към конкретното преживяване. Тежката тема е развита чрез последователност от песни, които позволяват различни въпроси и състояния да съществуват в един албум.
От текстовете за „Lulu“ до героите, които остават
Съвместният проект „Lulu“ с Metallica от 2011 г. започва от драматургия. Неговата основа са пиесите „Земният дух“ и „Кутията на Пандора“ на Франк Ведекинд (Frank Wedekind). Рийд първоначално подготвя текстове и музикални идеи за театрална продукция в Берлин. След общото му сценично участие с Metallica през 2009 г. се появява възможността за съвместен запис.
Работата по албума започва през май 2011 г., като текстовете на Рийд са отправната точка. Така връзката между литература и рок, важна още в младостта му, получава ново продължение. Вече съществуващи драматични персонажи преминават през неговото писане и през сътрудничеството с група, чийто музикален опит е различен.
Кариерата му включва и „Metal Machine Music“ от 1975 г. – инструментален експеримент с китарна обратна връзка и електронно обработен звук. В него няма текстов разказ. Това издание напомня, че интересът към думите е само една част от работата му. Наред с персонажите и сюжетите той изследва и самия звук, без да разчита на певец разказвач.
Около „Metal Machine Music“ възниква популярното обяснение, че е направен единствено за прекратяване на договор. Рийд отхвърля това твърдение. Запазената лента „Electric Rock Symphony, Part 1“, датирана от архивистите към 1965-1966 г., показва много по-ранен интерес към подобен материал. Особеност на оригиналното винилово издание е затворената бразда: последният звуков откъс може да се повтаря, докато слушателят не вдигне иглата. Албумът има свое техническо устройство и своя история на подготовка, които остават извън удобния анекдот за скандалния жест.
За най-цялостна представа песните на Лу Рийд си струва да се следват в различните им форми. Ранното демо разкрива пренаписването, „Walk on the Wild Side“ събира кратки портрети, „Berlin“ развива общ сюжет, а „Songs for Drella“ се обръща към реален човек. Във всеки от тези случаи въпросът е конкретен: кой говори, за кого говори и какво научаваме от думите му.
Свързани материали
- Лу Рийд – биография и музикална кариера
- Лу Рийд – рожден ден на 2 март
- Лу Рийд – кончина на 27 октомври
Източници
- New York Public Library – Лу Рийд в университета в Сиракюз
- Light in the Attic – работата за Pickwick Records
- Light in the Attic – ранните записи и преработването на песните
- Library of Congress – очерк за „The Velvet Underground & Nico“
- Genesis Publications – „Transformer“ и работата с Боуи и Ронсън
- New York Public Library – „Berlin“, Боб Езрин и сценичната продукция
- Rhino – „New York“, работни записи и концертни версии
- Fresh Air Archive – свидетелствата на Бил Бентли и сътрудници на Лу Рийд
- Apple Music – „Magic and Loss“, издание на Warner Records / Rhino
- Lou Reed & Metallica – замисълът и създаването на „Lulu“
- New York Public Library – „Metal Machine Music“ и ранните звукови експерименти
