Edward Lodewijk Van Halen (Еди Ван Хален) има проблем. Китарата, която му е необходима, не съществува. Харесва плътния звук на един тип инструмент, но предпочита конструкцията и тремоло системата на друг. Вместо да избере компромис, младият китарист взема евтино тяло, гриф, чук и длето и започва да изгражда собственото си решение.
От този експеримент постепенно се ражда Frankenstein – една от най-разпознаваемите електрически китари в историята на рока. Но истинската история не е за червените, белите и черните ивици. Тя е за музикант, който отказва да приеме инструмента като нещо завършено.
Еди променя китарата, защото иска да промени начина, по който звучи музиката му. После променя техниката си. Експериментира с усилването. Превръща двуръчния tapping в част от своя разпознаваем език. А когато през 1978 г. светът чува „Eruption“, електрическата китара сякаш внезапно получава нов набор от възможности.
Еди Ван Хален търси китара, която не съществува
В началото няма легендарен инструмент. Има неудовлетворен млад китарист.
Еди пробва различни готови китари, но всяка му дава само част от онова, което търси. Харесва плътния и мощен звук на humbucker адаптера, характерен за Gibson, но предпочита други конструктивни качества на Fender Stratocaster, включително възможността за работа с тремоло системата.
Проблемът е прост: на пазара няма китара, която да съчетава всичко това по начина, необходим за музиката в главата му.
Години по-късно той обяснява пред Smithsonian причината съвсем кратко – необходимост. За да свири по начина, по който иска, му трябва инструмент, който никой още не предлага.
И вместо да чака някой да го произведе, решава да го направи сам.
Чукът и длетото стават част от историята
Еди купува евтино тяло в стил Stratocaster и отделен гриф. Тялото има дефект в дървото и струва сравнително малко – точно подходящ материал за човек, който възнамерява да го реже.
Вкъщи взема чук и длето и разширява мястото за адаптера, за да монтира humbucker. Прави собствен pickguard и продължава да променя китарата според нуждите си.
Това не е традиционното отношение към скъп музикален инструмент. Еди не се интересува особено дали конструкцията ще остане такава, каквато производителят я е замислил. Интересува го дали тя ще му позволи да изпълни звука, който чува.
Тъкмо тук се вижда една от най-важните черти в музикалното му мислене: технологията не диктува музиката. Музикалната идея диктува как трябва да бъде променена технологията.
Frankenstein – китарата на Еди Ван Хален
Хибридният инструмент постепенно става известен като Frankenstein, Frankenstrat или Frankie.
Името е подходящо. Китарата събира елементи, вдъхновени от различни конструкции, в един инструмент, направен за конкретен музикант. През годините Еди продължава да я модифицира – тя не е завършен фабричен продукт, а постоянно развиващ се работен инструмент.
Характерните ивици постепенно я превръщат и във визуална емблема. Но под боята остава далеч по-интересната идея: Frankenstein е създадена, защото стандартният инструмент поставя граници пред начина, по който Еди иска да свири.
По-късно Smithsonian ще приеме реплика на знаменитата китара в колекцията на National Museum of American History като свидетелство за връзката между музикално творчество, техническа изобретателност и американската популярна култура.
„Eruption“ показва на света какво може новият подход
През 1978 г. излиза дебютният албум „Van Halen“. Сред песните се появява кратък инструментал, който ще има непропорционално голямо влияние върху китаристите от следващото десетилетие.
Той се казва „Eruption“.
Записът не е просто демонстрация на скорост. В него се срещат легато, хармоници, контрол върху тремоло системата, промени в тембъра и най-вече техниката, която за милиони слушатели ще се превърне в символ на Еди – двуръчният tapping.
Еди не е човекът, който измисля идеята за tapping. Подобни техники съществуват преди него. Историческото му значение е друго: той ги интегрира в собствен виртуозен език и ги поставя пред огромната публика на модерния хард рок.
След „Eruption“ безброй млади китаристи започват да гледат на грифа по различен начин.
Еди Ван Хален превръща двете ръце в един инструмент
При традиционното китарно свирене ролите на ръцете са сравнително ясно разделени. Едната оформя тоновете върху грифа, а другата задейства струните.
При двуръчния tapping това разделение започва да изчезва.
Дясната ръка се премества върху грифа и също започва да създава тонове чрез удар върху струните. Така стават възможни бързи арпежи, широки интервали и фрази, които имат почти клавирна логика.
Тук ранното обучение на Еди по пиано придобива интересен контекст. Самият той мисли за музиката отвъд строгото разделение между „китарист“ и „клавирист“. По-късно дори патентова устройство, свързано с позиционирането на китарата така, че грифът да може да се използва по начин, напомнящ клавиатура.
Но революцията на Еди Ван Хален не е само tapping
Популярният образ понякога свежда Еди до една техника. Това пропуска голяма част от причината неговото свирене да бъде толкова разпознаваемо.
Той използва хармоници, обратна връзка, бързо легато, агресивни рифове и драматична работа с тремоло системата. Експериментира и с начина, по който китарата взаимодейства с усилвателя.
Rock & Roll Hall of Fame описва влиянието му като промяна в самия речник на електрическата китара – съчетание между скорост, контрол, мелодично чувство, двуръчен tapping и ефектна работа с whammy bar.
Същественото е именно съчетанието. Техниката, инструментът и звукът не са три отделни теми. При Еди те са части от една система.
„Brown sound“ – звукът става толкова важен, колкото нотите
Китаристите не започват да преследват само начина, по който Еди свири. Те започват да търсят и начина, по който той звучи.
С неговото име се свързва понятието „brown sound“ – плътен, наситен и едновременно отчетлив китарен тон, превърнал се в част от идентичността на ранните записи на Van Halen.
Това е важна промяна в перспективата. За Еди композицията не приключва с избора на ноти. Адаптерът, усилвателят, настройката, ефектите и начинът, по който музикантът атакува струните, също участват в музикалния резултат.
Така търсенето на собствен тон става почти толкова важно, колкото търсенето на собствен стил.
Когато Майкъл Джексън се нуждае от рок китара
През 1982 г. Quincy Jones (Куинси Джоунс) се обажда на Еди с предложение да участва в запис на Michael Jackson (Майкъл Джексън).
Песента е „Beat It“.
Еди не просто влиза в студиото и записва предварително определено соло. По собствените му спомени той променя част от структурата около мястото, където трябва да свири, и записва два варианта.
Кратката студийна работа се превръща в един от най-разпознаваемите китарни моменти в поп музиката на 80-те години.
Солото е важно и по друга причина. То показва, че езикът на Еди може да функционира извън Van Halen. Хардрок китарата влиза в един от най-големите поп записи на десетилетието, без да изгуби своята идентичност.
Еди Ван Хален не се страхува от синтезатора
Има още един парадокс. Човекът, превърнал се в символ на електрическата китара, създава един от най-големите хитове на Van Halen около синтезатор.
„Jump“ от албума „1984“ поставя клавишния риф в центъра на песента.
За музикант, който мисли в категории звук и композиция, това всъщност е напълно логично. Ако музикалната идея изисква китара – използва китара. Ако изисква синтезатор – използва синтезатор.
Това е същият принцип, който стои зад Frankenstein: инструментът служи на идеята, а не обратното.
От Frankenstein до китарна индустрия
Експериментите на Еди постепенно излизат извън неговата лична работилница. Идеите му започват да влияят върху това как китаристите избират инструменти и как производителите мислят за нуждите на рок музикантите.
Хибридната концепция – тяло в стил Stratocaster, мощен humbucker и система, подходяща за агресивна работа с тремоло – се превръща в модел за огромен брой инструменти, свързани с хард рока през 80-те.
По-късно собственото му име става част и от разработването на китари, усилватели и оборудване, предназначени да реализират идеите за звук, които преследва през цялата си кариера.
Така експериментът на един млад музикант постепенно се превръща и в промяна на самия пазар на електрически китари.
Защо Еди Ван Хален промени електрическата китара
Лесно е историята на Еди да бъде сведена до виртуозността: колко бързо свири, колко трудно е „Eruption“ или колко китаристи започват да използват tapping след него.
Но по-интересното наследство е начинът му на мислене.
Той отказва да приеме, че музикантът трябва да се приспособява към ограниченията на инструмента. Ако китарата не може да произведе желания звук – променя китарата. Ако традиционната техника не позволява дадена фраза – променя техниката. Ако китарата не е най-подходящият инструмент за песента – сяда зад клавишните.
Smithsonian описва Еди като самоук новатор в китарната технология и техника. Frankenstein днес е музейна история именно защото представлява нещо повече от прочут сценичен реквизит.
Тя материализира една идея: музикалният инструмент не е крайният резултат на нечия конструкция. В ръцете на музиканта той може да бъде началото на следващото изобретение.
Затова влиянието на Еди Ван Хален не приключва с неговите сола. То остава във всеки китарист, който разглобява инструмент, сменя адаптер, експериментира със звук или търси техника за нещо, което още не може да изсвири.
Еди не просто намира своя звук.
Той променя инструмента, докато инструментът започне да говори на неговия език.
Свързани материали
- Еди Ван Хален – Уики – биография, Van Halen, музикална кариера, техника и наследство.
- Еди Ван Хален – рожден ден – 26 януари 1955 г.: от музикалното семейство и пианото до електрическата китара.
- Еди Ван Хален – кончина – 6 октомври 2020 г. и наследството на китарния новатор.
- Майкъл Джексън – Кралят на поп музиката – историята на изпълнителя, в чиято „Beat It“ звучи знаменитото соло на Еди.
Източници
- Smithsonian Magazine – Eddie Van Halen on How Necessity Drives Innovation
- Smithsonian Magazine – Q&A with Eddie Van Halen
- National Museum of American History – Eddie Van Halen’s Frankenstein Replica
- Rock & Roll Hall of Fame – Van Halen
