През 1983 г. популярната музика вече принадлежи на MTV, синтезаторите и новата визуална епоха. Тогава на сцената излиза един тексасец с очукана Fender Stratocaster и музика, чиито корени водят десетилетия назад – към Albert King, Freddie King, B.B. King, Buddy Guy и Jimi Hendrix.
Казва се Stevie Ray Vaughan.
Той не измисля нов жанр. Не изоставя блуса, за да стане рок звезда. Прави нещо по-трудно: взема музикален език, който мнозина вече възприемат като принадлежащ на миналото, и го кара да звучи толкова мощно, че ново поколение започва отново да слуша блус.
Само седем години след излизането на Texas Flood Vaughan вече няма да е жив.
Но това кратко време е достатъчно, за да промени историята на електрическата китара.
Преди Stevie Ray Vaughan блусът никога не е изчезвал
Често се казва, че Stevie Ray Vaughan „спасява блуса“ през 80-те години.
Това звучи ефектно, но не е съвсем точно.
Блусът никога не изчезва. B.B. King, Buddy Guy, Albert Collins и много други музиканти продължават да свирят. В Texas също съществува жизнена блус сцена.
Проблемът е друг: в началото на 80-те години блусът вече не се намира в центъра на масовата младежка култура.
И точно тогава се появява Vaughan.
Той не просто връща старите песни. Той връща усещането, че блус китарата може отново да бъде събитие.
Всичко започва в Dallas
Stephen Ray Vaughan е роден на 3 октомври 1954 г. в Dallas, Texas.
По-големият му брат Jimmie Vaughan започва да свири преди него и се превръща в един от първите му музикални ориентири.
Stevie получава първите си китари още като дете и постепенно започва почти обсебващо да изучава музиката, която го впечатлява.
Сред ранните му герои са Albert King, B.B. King, Freddie King, Buddy Guy, Otis Rush, Lonnie Mack и Jimi Hendrix.
Този списък всъщност съдържа голяма част от бъдещия му музикален речник: Texas blues, Chicago blues, мощни бендове, вокално китарно фразиране и експерименталната свобода на Hendrix.
Плочата, която баща му не издържа да слуша повече
Сред историите от ранните години на Vaughan особено показателна е страстта му към Lonnie Mack.
Младият Stevie слуша „Wham!“ отново и отново, опитвайки се да разбере китарните фрази.
Това е повече от любопитна семейна история. Тя показва начина, по който Vaughan се учи – чрез слушане, повторение и физическо усвояване на музикалния език на любимите си китаристи.
По-късно всички тези влияния ще могат да бъдат чути в свиренето му.
Но той няма да звучи като никого от тях.
На 17 години избира китарата
Като ученик Vaughan вече свири в местни групи. На 17 години напуска училище и се концентрира изцяло върху музиката.
През 70-те години се установява в Austin – град с изключително активна музикална сцена.
Свири с The Cobras, а след това създава Triple Threat с басиста Jackie Newhouse, барабаниста Chris Layton и певицата Lou Ann Barton.
След напускането на Barton групата приема името Double Trouble, вдъхновено от песента на Otis Rush. Vaughan поема водещите вокали, а Tommy Shannon по-късно става басист.
Това вече е основата на групата, която ще промени живота му.
Преди световната слава има години в клубовете
Историята на Stevie Ray Vaughan лесно може да изглежда като внезапен пробив.
Всъщност той прекарва години в клубовете на Texas.
Тъкмо там се изгражда необикновената му способност да превръща китарното соло не в техническа демонстрация, а в драматичен разказ.
Vaughan може да започне почти шепнешком, да задържи една нота, да я извие с бенд и след секунди да премине към огромна звукова атака.
Динамиката е толкова важна за него, колкото скоростта.
Mick Jagger чува касетата
През 1981 г. концерт на групата е заснет и записът достига до Mick Jagger.
Това води до покана Double Trouble да свирят на частно събитие на Rolling Stones в New York през 1982 г.
Vaughan все още няма голям звукозаписен договор.
Но хората, които могат да променят кариерата му, вече започват да го забелязват.
Montreux 1982: освиркванията, които помагат да започне световната кариера
През юли 1982 г. Stevie Ray Vaughan and Double Trouble излизат на сцената на Montreux Jazz Festival.
Част от публиката реагира отрицателно на тежкия електрически блус.
За музикант, който очаква международен пробив, това едва ли изглежда като идеалната вечер.
Но сред хората, които чуват Vaughan, са David Bowie и Jackson Browne.
И точно от тази вечер започва поредица от събития, които ще променят кариерата му.
David Bowie го отвежда пред милиони слушатели
David Bowie кани Vaughan да участва в записите на Let’s Dance.
Това е забележителна среща на два различни музикални свята.
Bowie влиза в една от най-комерсиално успешните фази на кариерата си, а Vaughan идва от тексаските блус клубове.
Китарата на Stevie обаче работи именно защото не звучи като типичен продукт на 1983 г.
Неговите партии придават на музиката суров блус характер и го представят пред публика, която вероятно никога не е стъпвала в клуб в Austin.
Jackson Browne му дава нещо също толкова важно – студио
Jackson Browne предлага на Vaughan и Double Trouble време в собственото си студио.
Групата влиза да записва без представата, че създава един от определящите блус албуми на десетилетието.
Материалът е записан бързо и запазва усещането за музиканти, които свирят заедно, вместо да изграждат продукцията слой по слой.
Резултатът ще се превърне в Texas Flood.
1983: как се продава блус в ерата на MTV?
Това е големият въпрос.
През 1983 г. Michael Jackson издава хитове от Thriller, MTV променя начина, по който популярната музика изглежда, а синтезаторите са навсякъде.
И в тази среда се появява Texas Flood.
Няма опит Vaughan да бъде превърнат в new wave изпълнител.
Няма отказ от блуса.
Има Stratocaster, бас, барабани, вокал и песни като „Pride and Joy“, „Love Struck Baby“, „Rude Mood“ и „Texas Flood“.
Албумът достига до рок публика именно защото звучи различно от голяма част от музиката около него.
„Pride and Joy“ – блус, който звучи като хит
„Pride and Joy“ е прекрасен пример за това как Vaughan работи с традицията.
Основата е блус.
Но китарният тон е огромен, ритъмът носи неудържимо движение, а изпълнението има енергията на рок концерт.
Vaughan не модернизира блуса чрез синтезатори или чрез промяна на жанровата му идентичност.
Той го модернизира чрез интензивността на изпълнението.
„Texas Flood“ показва другата страна
Заглавната „Texas Flood“ е свързана с по-ранната блус традиция и позволява на Vaughan да покаже нещо различно от скоростта.
Тук пространството между нотите е толкова важно, колкото самите ноти.
Китарата почти разговаря с вокала.
Това е фундаментален принцип на блус фразирането – инструментът може да отговаря, да коментира и да продължава онова, което гласът е започнал.
Albert King – учителят, когото Vaughan никога не крие
Ако има един блус китарист, чието влияние върху Stevie Ray Vaughan е особено лесно да бъде чуто, това е Albert King.
Широките бендове, силното вибрато и начинът, по който една нота може да носи повече напрежение от десетки бързи тонове, оставят ясна следа.
Но Vaughan увеличава звуковата мощ.
Той взема този блус език и го поставя пред рок публика, свикнала с големи усилватели и китарни герои.
А после има Jimi Hendrix
Отношението на Vaughan към Jimi Hendrix е различно.
Hendrix му показва колко далеч може да бъде разширен звукът на електрическата китара.
Vaughan изпълнява „Voodoo Child (Slight Return)“ и създава инструментална интерпретация на „Little Wing“.
Но най-интересното не е, че свири Hendrix.
Интересното е, че дори когато свири Hendrix, първо чуваме Stevie Ray Vaughan.
Тайната не е само в дебелите струни
Vaughan става известен с използването на необичайно дебели струни.
Това допринася за плътния тон, но понякога създава подвеждащата представа, че ако човек сложи същите струни на Stratocaster, ще получи „звука на Stevie Ray Vaughan“.
Няма да го получи.
Звукът идва от цяла система: начина на атака, вибратото, бендовете, динамиката, усилвателите, ефектите, настройката и най-вече от ръцете на музиканта.
Инструментът е важен. Начинът, по който човек го кара да говори, е по-важен.
„Number One“ – китарата, която изглежда така, както звучи
Най-разпознаваемата китара на Vaughan е Fender Stratocaster, известна като „Number One“ или „First Wife“.
Инструментът носи следите от огромното количество концерти – износено покритие, промени и ремонти.
Той постепенно се превръща в част от образа на Vaughan.
Сред другите известни негови инструменти са „Lenny“, „Red“ и „Charley“.
Но „Number One“ остава визуалният символ на Stevie Ray Vaughan почти толкова, колкото шапката и сценичният му силует.
„Couldn’t Stand the Weather“ доказва, че дебютът не е случайност
След успеха на Texas Flood идва трудният въпрос: може ли групата да го повтори?
Couldn’t Stand the Weather от 1984 г. дава отговора.
Vaughan вече не е сензация от един албум. Той се утвърждава като голяма фигура в съвременния електрически блус.
Албумът съдържа и неговата версия на „Voodoo Child (Slight Return)“, която показва колко естествено при него се срещат блус традицията и рок китарата.
Double Trouble стават по-голяма група
През 1985 г. към Vaughan, Chris Layton и Tommy Shannon се присъединява клавиристът Reese Wynans.
Органът и пианото разширяват звученето на Double Trouble.
Същата година излиза Soul to Soul.
Отвън кариерата изглежда във възход.
Отвътре обаче Vaughan се движи към физически срив.
Успехът почти го убива
Алкохолът и наркотиците постепенно се превръщат в сериозна зависимост.
Турнетата продължават, концертите продължават, но организмът му вече не издържа.
През 1986 г. състоянието му достига критична точка.
Vaughan постъпва на лечение.
Това е моментът, в който историята му би могла да завърши.
Вместо това започва може би най-важното му завръщане.
Трезвият Stevie Ray Vaughan звучи още по-силно
След лечението Vaughan спира алкохола и наркотиците и се връща към концертите.
Промяната не означава загуба на суровата енергия, която го е направила известен.
Напротив.
Свиренето му става по-контролирано, а животът му изглежда навлиза в период, в който най-тежката криза вече е зад него.
„In Step“ звучи като ново начало
През 1989 г. излиза In Step.
Песни като „Crossfire“, „Tightrope“ и „The House Is Rockin’“ показват музикант в отлична форма, а „Riviera Paradise“ разкрива по-тихата и нюансирана страна на китарния му език.
Албумът получава Grammy за Best Contemporary Blues Album.
След години на зависимост Vaughan изглежда готов за следващата глава.
Накрая двамата братя записват заедно
Stevie и Jimmie Vaughan са свързани чрез китарата още от детството.
През 1990 г. двамата най-после записват общ албум – Family Style.
Проектът трябва да бъде начало на нов етап.
Но албумът ще излезе след смъртта на Stevie.
26 август 1990: една сцена, пълна с китарни герои
На 26 август 1990 г. Vaughan свири в Alpine Valley Music Theatre в Wisconsin.
Същата вечер там са Eric Clapton, Buddy Guy, Robert Cray и Jimmie Vaughan.
За човек, израснал върху блус китарата, това изглежда почти като празник на музиката, на която е посветил живота си.
След концерта Vaughan се качва на хеликоптер.
Малко след излитането машината се разбива.
На 27 август 1990 г. Stevie Ray Vaughan е мъртъв.
Той е само на 35 години.
За последния концерт и трагичната нощ вижте „Stevie Ray Vaughan – кончина“.
Но защо говорим за него повече от три десетилетия по-късно?
Защото Stevie Ray Vaughan не оставя само записи.
Той променя отношението на цяло поколение към блус китарата.
След Texas Flood млади слушатели започват да търсят Albert King, Buddy Guy, Freddie King и други музиканти, които са формирали Vaughan.
Така влиянието работи в две посоки.
Миналото създава Stevie Ray Vaughan.
Stevie Ray Vaughan връща новата публика към миналото.
Блус музикант или рок китарист?
Отговорът е: и двете, но не поравно.
В основата Vaughan остава блус музикант.
Неговият музикален език е изграден върху Texas blues и електрическия блус. Но силата на звука, сценичното присъствие и начинът, по който достига до масовата публика, го поставят и в историята на рок китарата.
Това е логично, защото самият рок носи дълбоки блус корени.
За тази връзка вижте „Кратка история на блуса“ и „История на рок музиката“.
2015: официалното признание
През 2015 г. Stevie Ray Vaughan and Double Trouble са въведени в Rock & Roll Hall of Fame.
Признанието включва Stevie Ray Vaughan, Chris Layton, Tommy Shannon и Reese Wynans.
Но истинското наследство на Vaughan трудно може да бъде измерено с награди.
То се чува всеки път, когато китарист опита да постигне неговия тон, когато млад слушател открие „Pride and Joy“ и след това потърси Albert King, или когато някой разбере, че блусът не е просто музика от миналото.
Пет записа, от които да започнете
- „Pride and Joy“ – ритъм, shuffle и китарна енергия в концентриран вид;
- „Texas Flood“ – блус фразиране, пространство и динамика;
- „Voodoo Child (Slight Return)“ – срещата между Vaughan и наследството на Hendrix;
- „Crossfire“ – зрелият Stevie Ray Vaughan след възстановяването;
- „Riviera Paradise“ – доказателство, че силата му не зависи от силата на звука.
Защо Stevie Ray Vaughan остава важен?
Защото той показва как се пази една традиция, без тя да бъде превърната в музей.
Stevie Ray Vaughan никога не крие от кого се е учил.
Albert King, Jimi Hendrix, Lonnie Mack, B.B. King, Freddie King, Buddy Guy и тексаският блус остават в музиката му.
Но когато Vaughan докосне струните, резултатът вече не принадлежи на никого от тях.
Той звучи като Stevie Ray Vaughan.
И може би точно затова през 80-те години милиони хора отново чуват колко съвременен може да бъде блусът.
Свързани материали
- Stevie Ray Vaughan – китаристът, който върна блуса на голямата сцена
- Stevie Ray Vaughan – кончина на 27 август 1990 г.
- Stevie Ray Vaughan – блус легенда | Wiki
- Кратка история на блуса
- История на рок музиката
Източници
- Rock & Roll Hall of Fame – Stevie Ray Vaughan & Double Trouble
- Rock & Roll Hall of Fame Library & Archives – Texas Flood
- Austin City Limits Hall of Fame – Stevie Ray Vaughan & Double Trouble
