AEROSMITH: „Лошите момчета от Бостън“, които дефинираха американския хард рок
Aerosmith е една от най-дългогодишните и влиятелни американски рок групи, известна със своя специфичен микс от хард рок, блус и непринуден глем заряд. Наричани често „лошите момчета от Бостън“, Стивън Тайлър (Steven Tyler), Джо Пери (Joe Perry), Брад Уитфорд (Brad Whitford), Том Хамилтън (Tom Hamilton) и Джоуи Крамър (Joey Kramer) успяват да се наложат като икони на 70-те, да изпаднат в криза в 80-те и да се възродят през 90-те със свръхпопулярни хитове. В тази статия ще проследим пътя им – от зараждането на бандата в Бостън, през златния период на 70-те, проблемите с наркотици и завръщането на сцената, чак до статута им на най-продавана американска рок група.
Ранни години и сформиране
Пътят към Бостън
В края на 60-те години Стивън Тайлър (роден като Стивън Таларико) и Джо Пери се запознават случайно в курорта Санапи, Ню Хампшър, където и двамата работят през лятото. Тайлър е вокалист, вдъхновен от The Rolling Stones и Janis Joplin, докато Пери е китарист с вкус към блуса и Джеф Бек. Те откриват, че споделят страст към хард рока и енергичните сценични изпълнения.
Междувременно Том Хамилтън, басист, се присъединява заедно с китариста Рей Табано (по-късно заменен от Брад Уитфорд) и барабаниста Джоуи Крамър, оформяйки ядрото на Aerosmith. Решават да се установят в Бостън, където сцената е благодатна за рок експерименти и клубни участия.
Името и звукът
Името „Aerosmith“ идва след дълга дискусия между членовете. Джоуи Крамър, повлиян от албум на Хари Нилсън и от книгите на Синклер Луис, предлага името, което няма конкретно значение, но звучи силно и мистично. Бандата започва да изнася концерти по клубове, печелейки си прякора „лошите момчета от Бостън“ заради хедонистичния си и див начин на живот, който се преплита със силния им блус-рок заряд.
Първи албуми и издигане (1970–1975)
Договор с Columbia и дебютът „Aerosmith“ (1973)
След като спечелват местна популярност, Aerosmith сключват договор с Columbia Records. През 1973 г. излиза едноименният им дебют „Aerosmith“, който предлага суров рок с ясно блусово влияние. Сред по-известните песни е „Dream On“ – балада, която по-късно ще се превърне в един от най-емблематичните сингли на групата. Първоначално албумът не е комерсиален бум, но дава достатъчно доказателство за потенциала на бандата.
„Get Your Wings“ (1974) и „Toys in the Attic“ (1975)
Вторият албум „Get Your Wings“ (1974) предлага парчета като „Same Old Song and Dance“ и „Train Kept A-Rollin’“ (кавър). С продуцента Джак Дъглас, Aerosmith успяват да изчистят звука си и да покажат силната спойка между Тайлър и Пери, наричани по-късно „Токсичното Дуо“ (Toxic Twins) заради съвместните им парти навици.
През 1975 г. се появява „Toys in the Attic“, считан за пробивния им шедьовър на 70-те. „Sweet Emotion“ и „Walk This Way“ стават радио фаворити и оформят агресивен, но мелодичен хард рок саунд, съчетавайки китарни рифове, блус вливания и неповторимия крясък на Тайлър. Албумът се превръща в мултиплатинен и Aerosmith окончателно се налагат като водеща рок банда. Следва „Rocks“ (1976), който затвърждава статута им на икони с песни като „Back in the Saddle“ и „Last Child“, макар и да се усеща началото на задкулисни напрежения.
Проблеми, спад и трансформация (1977–1984)
Висок живот и вътрешни конфликти
Славата носи и тежки странични ефекти: Стивън Тайлър и Джо Пери изпадат в непрекъснати конфликти заради наркотици, алкохол и различия в музикалните предпочитания. Групата издава „Draw the Line“ (1977) и „Night in the Ruts“ (1979), но качеството спада, докато зависимостите и раздорите нарастват. Връхната точка идва, когато Пери напуска през 1979 г., а Уитфорд след него през 1981 г.
Ера без Пери и Уитфорд
Aerosmith се опитват да продължат с нови китаристи (Джими Креспо, Рик Дуфей), но албумите „Rock in a Hard Place“ (1982) и „Done with Mirrors“ (1985, след завръщането на Пери) не успяват да възобновят предишния успех. Същевременно концертите имат слаб интерес, а Стивън Тайлър преживява тежка криза, включително на сцената (известното падане през 1980 г.). Мнозина считат, че бандата е обречена.
Голямото възраждане на 80-те и 90-те
Завръщането на „Токсичното дуо“
Средата на 80-те носи неочакван спасителен лъч: в края на 1984 г. Джо Пери и Брад Уитфорд се присъединяват отново. Съставът, който записва най-знаменитите им албуми, е възстановен. Columbia ги освобождава от договора, след което Aerosmith подписват с Geffen Records. Първият опит за реанимация е „Done with Mirrors“ (1985), албум, който не е особено успешен, но полага основа за истинското възраждане.
„Walk This Way“ с Run-D.M.C. и комерсиалният взрив
През 1986 г. идва неочаквана възможност: рап групата Run-D.M.C. решава да направи кавър на „Walk This Way“, включвайки Тайлър и Пери във видеоклипа. Песента става глобален хит, представяйки Aerosmith на ново поколение младежи и отваряйки пътя към инфилтрацията на рок в хип-хопа. Този кросоувър реанимира кариерата им и те започват усилена работа, за да възстановят статуса си на рок величия.
„Permanent Vacation“ (1987) и „Pump“ (1989)
С подкрепата на продуценти като Брус Феърбърн и автори на песни от класациите, Aerosmith създават редица хитове: „Dude (Looks Like a Lady)“, „Angel“, „Rag Doll“ – всички от „Permanent Vacation“ (1987), който се продава блестящо. Следва „Pump“ (1989), който затвърждава новата ера на Aerosmith с мега-хитовете „Love in an Elevator“, „Janie’s Got a Gun“, „What It Takes“. Тези песни стават абсолютни поп/рок фаворити, придружени от цветни MTV видеоклипове, в които Тайлър позира като вечен шоумен, а Пери с култовата си китара поддържа бунтарския дух.
Сега Aerosmith се радва на комерсиална популярност, не по-малка от своята слава през 70-те. Видеата им, често режисирани от Уейн Айшам, и участието на модели и актриси (Алисия Силвърстоун, Лив Тайлър) ги правят чести гости на MTV.
90-те: кулминация и световен стадионен рок
„Get a Grip“ (1993) и глобалният пик
През 1993 г. Aerosmith издават „Get a Grip“, който съдържа изключително популярните балади „Cryin’“, „Crazy“ и „Amazing“, доминиращи радиата и MTV. Албумът включва и хард рок тракове като „Eat the Rich“ и „Livin’ on the Edge“. „Get a Grip“ продава над 20 милиона копия по света, прави Aerosmith супергрупа от най-висока класа, събирайки награди „Грами“ и MTV призове.
Концертите им достигат стадионен мащаб, а бандата разполага с мощна сценична продукция, комбинация от рок театралност и емоционална привлекателност. Стивън Тайлър се утвърждава като един от най-разпознаваемите фронтмени, излъчващ енергия и характерен стил.
„Nine Lives“ (1997) и „I Don’t Want to Miss a Thing“ (1998)
С въвеждането на изключително комерсиалните балади, Aerosmith понякога получават критика, че се „продават“. Независимо от това, през 1997 г. те пускат „Nine Lives“, който макар да не достига огромния успех на предишния си предшественик, все пак ражда сингли като „Falling in Love (Is Hard on the Knees)“ и „Hole in My Soul“.
Непрекъснатият им поп-рок възход достига връх през 1998 г. с „I Don’t Want to Miss a Thing“, написана от Даян Уорън като саундтрак за филма „Armageddon“. Песента стига №1 в Billboard Hot 100, което е уникално за Aerosmith. Макар че някои стари фенове предпочитат суровия им хард рок от 70-те, новата баладична насока отваря групата за още милиони слушатели.
Настояще и дълголетие
Нови албуми, продължителни турнета
След 2000 г. Aerosmith продължават да издават албуми – „Just Push Play“ (2001) с поп-рок звучене и радиохит „Jaded“, „Honkin’ on Bobo“ (2004) – блус албум с кавъри, връщащ ги към корените им. Турнетата им не спират и често споделят сцена с други големи имена. Макар вътрешните конфликти (Стивън Тайлър се включва за кратко в American Idol, създавайки напрежение с Джо Пери), групата оцелява.
„Music from Another Dimension!“ (2012) е последната им изцяло студийна продукция с нов материал до момента – критиците го приемат смесено, но феновете се радват на фактa, че Aerosmith запазват стила си, съчетал блус и аренен рок.
Защо Aerosmith остават култови
Aerosmith дават на американския рок идентичност, смесвайки силно блус-рок наследство с харизматичен имидж и космополитен поп подход. Те успяват да преминават през редица трансформации – от „лошите момчета“, вдъхновени от The Rolling Stones, до MTV любимци, пионери на кросоувър с Run-D.M.C., и дори автори на романтични балади, оглавяващи световните класации. Заради тази им гъвкавост, силен лайв дух и несломимост пред лични и бизнес предизвикателства, Aerosmith се превръщат в живи легенди на американския рок.
Източници
- Официален сайт на Aerosmith https://www.aerosmith.com
- AllMusic – Aerosmith – https://www.allmusic.com/artist/aerosmith-mn0000604854
- Rolling Stone – Aerosmith – https://www.rollingstone.com/music/music-artists/aerosmith-24625/
- Billboard – Aerosmith – https://www.billboard.com/artist/aerosmith/
- MTV – Aerosmith (Rockumentaries)
- Walk This Way: The Autobiography of Aerosmith, Smith, M. (2003), ISBN-10, 0753502895. ISBN-13, 978-0753502891
- Classic Rock Magazine – Aerosmith – https://www.loudersound.com/classic-rock
- Документален филм „Aerosmith: Rock for the Rising Sun“ (2013)
(Задкулисен поглед към турнето им в Япония след земетресението, включва концертни кадри) - VH1 Behind the Music – Aerosmith – (Епизод с подробни интервюта и материали за пътя им през 70-те, 80-те и 90-те)
- Залата на славата на рокендрола (Rock and Roll Hall of Fame) – Aerosmith
https://www.rockhall.com/inductees/aerosmith
