Deep Purple: основоположници на хард рока, пионери на хеви звученето
Deep Purple е сред групите, поставили основите на хард рока и хеви метъла, наред с имена като Led Zeppelin и Black Sabbath. Съчетавайки силата на хард блуса, виртуозни клавирни и китарни сола, разпознаваемо агресивно звучене, Deep Purple изковават пътя си като една от най-влиятелните британски банди на 70-те. В тази статия ще проследим техния път – от зараждането на групата в края на 60-те години, през класическата ера, раздирана от смени в състава и новаторски албуми, чак до по-късните турнета и статута им на „живи легенди“, продължаващи да пленяват феновете на твърдата музика.
Ранни години и сформиране на групата
Младежкият устрем на Хемпшир и Лондон
Историята на Deep Purple започва в края на 60-те години, когато британската сцена е в разцвет – хард рок и блус-рок групи, повлияни от американския R&B, набират сила. Първоначално групата носи името Roundabout – идея на бизнесмена Крис Къртис (бивш барабанист на The Searchers), който иска „кръгова“ банда, в която музикантите да се въртят и сменят периодично. Замисълът не просъществува дълго, но дава основата за срещата между китариста Ричи Блекмор (Ritchie Blackmore), клавириста Джон Лорд (Jon Lord) и барабаниста Иън Пейс (Ian Paice). Привличат към себе си вокалиста Род Евънс (Rod Evans) и басиста Ник Симпър (Nick Simper).
От Roundabout към Deep Purple
Въодушевени, петте души решават да продължат заедно под ново име. Според легендата, Ричи Блекмор предлага „Deep Purple“, тъй като това е любимата песен на баба му (стара популярна мелодия от 30-те години на XX век). Така през март 1968 г. официално се ражда Deep Purple, наред с конкуренти като Led Zeppelin и Black Sabbath, които тепърва оформят зародиша на тежката рок музика.
Първи албуми и формиране на почерка (1968–1969)
„Shades of Deep Purple“ (1968) и американският пробив
Дебютният албум на групата, „Shades of Deep Purple“, излиза през юли 1968 г. Макар да е записан само за няколко дни, той привлича вниманието на американските радиостанции, особено с кавъра „Hush“ (оригинално парче на Джо Саут), който става хит в САЩ. Музиката комбинира хард рок и психеделичен поп, с повече кавъри („Help!“ на The Beatles, „Hey Joe“).
Следват „The Book of Taliesyn“ (1968) и „Deep Purple“ (1969) – също смесица от оригинални композиции и кавъри, като бандата още търси идеалния си звук. В тези албуми изпъква клавирното майсторство на Джон Лорд, който внася класически елементи, а Блекмор добавя типичните тежки рифове. Групата турира предимно в САЩ и получава известна популярност зад Океана, но все още не е утвърдена във Великобритания.
Смяна на състава и дълбоката промяна
Фронтменът Род Евънс и басистът Ник Симпър започват да имат разногласия с Блекмор и Лорд относно посоката на музиката – първите предпочитат по-поп звучене, докато последните искат по-тежък рок. Така през лятото на 1969 г. Евънс и Симпър са уволнени, а на тяхно място идват Иън Гилън (Ian Gillan) като вокал и Роджър Глоувър (Roger Glover) като басист. Това е ключов момент, който ще оформи класическия „Mark II“ състав на Deep Purple, смятан от мнозина за най-добрия им период.
Класическият „Mark II“ състав и златните години (1970–1973)
„Concerto for Group and Orchestra“ (1969) – колаборация с класически оркестър
Малко след идването на Гилън и Глоувър, Джон Лорд – винаги впечатлен от идеята да съчетае рок и класическа музика – композира „Concerto for Group and Orchestra“, изпълнено заедно с Кралския филхармоничен оркестър в Royal Albert Hall през септември 1969 г. Това събитие е голям успех и помага на Deep Purple да спечелят обществено внимание и респект, макар че впоследствие Блекмор открито заявява, че предпочита по-тежки рок албуми вместо оркестрови проекти.
„In Rock“ (1970) – началото на хард рок класиките
През 1970 г. бандата издава „Deep Purple in Rock“, често определян като първия истински хард рок албум на групата. Парчета като „Speed King“ и „Child in Time“ демонстрират сурови китарни рифове от Блекмор, експлозивен барабанен ритъм от Пейс и впечатляващи вокали от Гилън, който пробива звуковите бариери с високи крясъци. „Child in Time“ особено се превръща в емблема за Progressive/Hard рок с дългата си структура и китарното и вокално надпреварване.
Успехът на „Deep Purple in Rock“ изстрелва групата във висините – те вече се възприемат като една от трите колони на хард рока, заедно с Led Zeppelin и Black Sabbath. Концертите им стават култови със силната енергия и интеракция между членовете.
„Fireball“ (1971) и „Machine Head“ (1972)
Следващият албум, „Fireball“ (1971), експериментира с разнообразни стилове – от хеви парчета като „Fireball“ и „No No No“ до по-мелодични и дори фънк влияния („No One Came“, „Demon’s Eye“). Макар критиката да е разнопосочна, албумът затвърждава статута им като водещи хард-рок новатори.
Истинският шедьовър идва с „Machine Head“ (1972), записан в трудни условия в швейцарския град Монтрьо, където студиото е унищожено от пожар по време на концерт на Франк Запа (събитие, увековечено в класическата песен „Smoke on the Water“). Албумът включва още „Highway Star“, „Lazy“ и „Space Truckin’“ – всяка една от тези композиции се превръща в хард рок химн, изпълнявана във всички следващи концерти. „Machine Head“ е огромен успех, номер 1 в британските класации и топ 10 в САЩ, затвърждавайки Deep Purple като световна хедлайнерска сензация.
„Made in Japan“ (1972) – най-известният лайв албум
По време на турнето в Япония през 1972 г. групата записва материал за „Made in Japan“ – исторически лайв албум, издаден през 1972 г. Заснет е в Осака и Токио, улавяйки експлозивната химия между музикантите. 10-минутни, дори 20-минутни версии на „Child in Time“, „Space Truckin’“ и „Smoke on the Water“ се превръщат в еталон за рок импровизация и показват на феновете по целия свят, че Deep Purple са истинска концертна сила.
Вътрешни конфликти и промени в състава (1973–1976)
Напускането на Гилън и Глоувър
Зад сцената обаче не всичко е „розово“ – големите турнета, напреженията и различията в артистичните виждания водят до конфликти. Иън Гилън изпитва недоволство от непрекъснатото турне, а отношенията му с Ричи Блекмор стават враждебни. През лятото на 1973 г. Гилън обявява, че напуска след приключване на турнето, а Роджър Глоувър също е убеден да се оттегли.
За да запълнят липсващите места, Deep Purple привличат Дейвид Ковърдейл (David Coverdale) като вокал и Глен Хюз (Glenn Hughes) като басист и втори вокал (той идва от Trapeze). Това е новата формация, често наричана „Mark III“.
„Burn“ (1974) и „Stormbringer“ (1974) – ерата Mark III
С Ковърдейл и Хюз, които имат силни блусови и фънк влияния, звученето на групата се измества от чистия хард рок към по-фънки и соулоридирани насоки. „Burn“ (1974) показва успех – заглавната песен и „Might Just Take Your Life“ се харесват на феновете. Ковърдейл проявява силен, плътен вокал, а Хюз допринася с висок регистър и бас, обогатявайки вокалните хармонии.
Следва „Stormbringer“ (края на 1974), където се усеща още по-ясно фънк/соул звучене – „Stormbringer“, „Soldier of Fortune“ (по-баладично парче), „Holy Man“ и др. Обаче Ричи Блекмор не е никак доволен от тази посока. Не харесва соул интонациите на Ковърдейл и Хюз, и през 1975 г. решава да напусне бандата, за да формира Rainbow.
„Mark IV“ и идването на Томи Болин
Без Блекмор, Deep Purple търсят нов китарист и избират Томи Болин (Tommy Bolin) – млад американски музикант, известен с работата си в Zephyr и James Gang. Албумът „Come Taste the Band“ (1975) носи още по-силен фънк/блус почерк, но вътрешните проблеми, наркотичните зависимости на Болин и липсата на колективно единство водят до бърз упадък. Макар „Come Taste the Band“ да има своите достойнства, турнетата се оказват разочароващи, а Томи Болин умира от свръхдоза през декември 1976 г., което окончателно прекратява дейността на бандата.
Период на разпад и повторни събирания
Пауза (1976–1983) и нови проекти
След разпадането през 1976 г., членовете тръгват по различни пътища:
- Дейвид Ковърдейл основава Whitesnake, успешна хард рок/блус-рок група.
- Глен Хюз се заема със соло кариера и колаборации, но се бори и с лични зависимости.
- Ричи Блекмор вече е станал огромна фигура с Rainbow, където се изявяват вокалисти като Рони Джеймс Дио, Греъм Бонет и Джо Лин Търнър.
- Джон Лорд работи с Whitesnake, занимавайки се с класически проекти от време на време.
- Иън Пейс също свири в Whitesnake за известно време, а Иън Гилън създава Ian Gillan Band / Gillan.
Голямото завръщане (1984) – „Perfect Strangers“
През 1984 г., по инициатива на мениджъри и с известно помирение, „Mark II“ съставът (Блекмор, Гилън, Глоувър, Лорд, Пейс) решава да се събере отново като Deep Purple. Албумът „Perfect Strangers“ (1984) излиза като силен завръщащ удар – едноименната песен „Perfect Strangers“ и „Knocking at Your Back Door“ се въртят по радиостанциите, албумът се продава добре. Следва голямо световно турне, което отново показва мощта на групата на живо.
През 1987 г. групата издава „The House of Blue Light“, но отношенията между Гилън и Блекмор се обтягат. Гилън е отново уволнен през 1989 г. и заменен от Джо Лин Търнър (бивш вокалист на Rainbow) за албума „Slaves and Masters“ (1990), който обаче не успява да възпламени феновете в сравнение с предходните. През 1992 г. Гилън се връща отново за „The Battle Rages On…“, но Блекмор напуска по средата на турнето през 1993 г., слагайки край на „Mark II“ ерата.
Без Ричи Блекмор: Периодът със Стив Морс и Дон Еъри
Стив Морс като нов китарист (1994)
Ричи Блекмор е заменен от Джо Сатриани като временно решение за турнетата, но след това Deep Purple се обръщат към Стив Морс (Steve Morse), американски китарист, известен от Dixie Dregs. Включвайки се през 1994 г., Морс вдъхва нова енергия на групата, която продължава да издава студийни албуми като „Purpendicular“ (1996), „Abandon“ (1998), „Bananas“ (2003), „Rapture of the Deep“ (2005), демонстриращи, че Deep Purple все още могат да композират качествен хард рок.
Дългогодишно партньорство и смяна на клавириста
През 2002 г. Джон Лорд обявява пенсионирането си от активната сценична дейност, за да се концентрира върху класически проекти. Заменен е от Дон Еъри (Don Airey), бивш участник в Rainbow, Whitesnake, Ozzy Osbourne и други емблематични хард-рок/хеви метъл формации, който умее да пресъздава класическото хамънд орган звучене и да добавя собствени щрихи.
Така Deep Purple стабилно функционират с петчленен състав: Гилън (вокали), Глоувър (бас), Пейс (барабани), Морс (китара) и Еъри (клавири). Те продължават да правят дълги световни турнета и да поддържат активен контакт с феновете.
Обликът на Deep Purple в новото хилядолетие
Албуми и турнета
От началото на 2000-те насам, Deep Purple издават поредица от студийни албуми, които демонстрират запазената марка на групата – хармонични сола между китарата на Стив Морс и клавирите на Дон Еъри, енергична секция Пейс–Глоувър и характерен вокал на Гилън, макар той да е ограничил високите крясъци, станали емблема в началото на 70-те. Албуми като „Now What?!“ (2013) и „Infinite“ (2017) получават положителни отзиви, достигайки до феновете, които ценят класическия хард рок, съчетан с модерни технологии.
Наследство и дълголетие
Една от най-впечатляващите характеристики на Deep Purple е невероятното им дълголетие и способност да задържат енергията на сцената. Милиони фенове по света все още очакват с вълнение всяко тяхно турне. Групата е приета в Залата на славата на рокендрола (Rock and Roll Hall of Fame) през 2016 г., макар че възникнаха спорове дали всички бивши членове трябва да бъдат включени.
Защо Deep Purple остават толкова значими
Пионери на хард рока и хеви метъла
Ранните албуми, особено „Deep Purple in Rock“, са новаторски по онова време, формирайки ключова основа за бъдещите хеви метъл и хард рок сцени. Суровият китарен риф на „Smoke on the Water“ се нарежда сред най-популярните и лесно разпознаваеми в историята на рока, а „Highway Star“ отваря път към по-бързите и технически песни, характерни за метъл жанра.
Уникалното звучене между рок и класическа музика
Deep Purple, заедно с клавирния гений на Джон Лорд, експериментират с органа „Hammond“ и оркестрови елементи (виж „Concerto for Group and Orchestra“), изграждайки мост между рок музиката и класическото изкуство. Техният стил е не само хард и силен, но и демонстрира музикална сложност, виртуозни сола, диалози между китара и клавири.
Сценична мощ и неподправена енергия
Групата винаги е имала live ориентация – дълги импровизации, енергични изпълнения и напрегнат „спаринг“ между музикантите. „Made in Japan“ се счита от много критици за един от най-великите живи албуми, с дълги версии на „Child in Time“, „Space Truckin’“ и „Smoke on the Water“, показващи как Deep Purple разчупват границите в реално време.
Заключение
С над 50 години на сцена, Deep Purple се утвърждават като истински титани на хард рока. Начело с личности като Ричи Блекмор и Джон Лорд, групата оставя неподражаем отпечатък – агресивни рифове, виртуозни клавири, високите вокали на Иън Гилън, динамиката на барабаните на Иън Пейс. Макар през годините да преживяват многобройни смени в състава, разпри, оттегляния и завръщания, Deep Purple никога не се отказват. От класическия „Mark II“ период с шедьоври като „In Rock“, „Fireball“ и „Machine Head“, през златното лайв-издание „Made in Japan“, до по-късните етапи със Стив Морс и Дон Еъри – бандата продължава да радва феновете и да представя силен, интелигентен хард рок.
Като едни от „кръстниците“ на тежкия рок, наред с Led Zeppelin и Black Sabbath, Deep Purple носят фундаментално значение за цялата рок сцена. Песните им остават непреходни, както в репертоара на радио станции и плейлисти, така и във вдъхновението, което носят на следващи поколения музиканти. Независимо от всички трудности, те успяват да докажат, че автентичният дух на рокендрола живее най-вече в непримиримия стремеж към свобода и сила на изпълнението. И точно това прави Deep Purple банда, която винаги ще бъде на уважавано място в хард рок пантеона.
Източници
- Deep Purple Official Website – https://www.deeppurple.com
- AllMusic – Deep Purple – https://www.allmusic.com/artist/deep-purple-mn0000195441
- Rolling Stone – Deep Purple – https://www.rollingstone.com/music/music-artists/deep-purple-90067/
- Billboard – Deep Purple – https://www.billboard.com/artist/deep-purple/
- „Smoke on the Water: The Deep Purple Story“ – Thompson, Dave – ISBN 10: 1459654420 – ISBN 13: 9781459654426
- „Deep Purple: A Matter of Fact“ – Bloom, Jerr. Published by Wymer UK, 2015. ISBN 10: 1908724064 / ISBN 13: 9781908724069
- „Made in Japan“ (Live Album, 1972)
- Classic Rock Magazine – Deep Purple – https://www.loudersound.com/classic-rock
- Rock and Roll Hall of Fame – Deep Purple (информация за въвеждането им през 2016 г.)
