През 1950 г. бъдещата звезда на „Лучия ди Ламермур“ печели австралийски певчески конкурс с музика от Вагнер. В запазеното радиопредаване Джоан Съдърланд (Joan Sutherland) изпълнява „Dich teure Halle“ от „Танхойзер“ – ария, която сякаш насочва големия ѝ глас към съвсем различна кариера. По-късно светът ще я свързва с белкантото, с плавните мелодии на Белини и виртуозните героини на Доницети.
Между тези две музикални посоки стои най-интересният въпрос в нейното изкуство: как един обемен, богат сопран запазва лекотата, необходима за бързи вокални пасажи? Отговорът се разгръща през години работа, внимателно подбран репертоар и партньорството с Ричард Бонинг (Richard Bonynge). Той се чува в конкретни произведения – от тихата молитва на Норма до фантастичния свят на Есклармонда.
Съдърланд участва в по-широко възраждане на белкантовия репертоар, в което свои важни следи оставят Мария Калас (Maria Callas), Мерилин Хорн (Marilyn Horne), Монсерат Кабайе (Montserrat Caballé) и други големи изпълнители. Нейният собствен принос е особено разпознаваем: глас с драматичен мащаб, който може да следва сложната рисунка на музиката, без да загуби характерната си звукова плътност.
Големият глас на Джоан Съдърланд търси своя репертоар
Ранното изпълнение на „Dich teure Halle“ е полезна отправна точка, защото показва певица, която още не е затворена в познатия образ на La Stupenda. На 10 септември 1950 г. тя печели Mobil Quest в Мелбърн. Радиоконкурсът достига до слушатели из Австралия, а наградата подпомага следващата стъпка – обучение и професионална работа в Лондон.
Вагнеровата ария посреща залата на певческите състезания във въображаемия свят на „Танхойзер“. Музиката изисква устрем, широки фрази и ясно присъствие над оркестъра. При слушането ѝ лесно се разбира защо голям сопран може да бъде насочен към подобен репертоар. Самият обем на гласа обаче още не определя кои роли ще му позволят да се развива най-пълно.
За Съдърланд решаващо се оказва откриването на неговата подвижност. В белкантовата музика певицата трябва да преминава през множество тонове с точност и плавност, но също да задържа дълга мелодична линия. Двете задачи са свързани: бързината няма голяма художествена стойност, ако всяка фигура звучи отделена от фразата, а красивият продължителен тон не е достатъчен за цяла виртуозна партия.
Работата с Бонинг постепенно поставя тези възможности в центъра на репертоарния избор. Тяхното партньорство не означава отказ от драмата. То търси произведения, в които драматичното въздействие може да се изгради чрез мелодията, вокалния цвят и контрола върху фразата. Така големият глас получава задачи, които използват повече от неговата сила.
Преди звездния пробив на Джоан Съдърланд
Когато пристига в Лондон през 1951 г., Съдърланд продължава обучението си в Кралския музикален колеж. През следващата година влиза в трупата на Ковънт Гардън. Международният успех още е далеч; ежедневната работа включва различни партии, репетиции и постепенно натрупване на сценичен опит.
Една от ранните ѝ задачи е Клотилда в „Норма“, когато главната роля изпълнява Калас. Това поставя младата певица в непосредствена близост до репертоар, който по-късно ще стане важен и за нея. Малката партия има различна тежест от водещата, но участието в цял спектакъл учи на внимание към драматичния ход, ансамбъла и отношенията между сцената и оркестъра.
Тази подготовка помага да се разбере какво стои зад привидно внезапния пробив. Оперната роля продължава далеч след прочутата ария. Певицата трябва да запази концентрация в диалозите, да реагира на партньорите и да разпредели силите си до финала. Публиката може да запомни няколко минути, но изпълнителят носи отговорност за цялата вечер.
Джоан Съдърланд като Лучия ди Ламермур: когато виртуозността носи драмата
На 17 февруари 1959 г. Джоан Съдърланд излиза като Лучия в Ковънт Гардън. Тулио Серафин (Tullio Serafin) дирижира, а постановката е на Франко Дзефирели (Franco Zeffirelli). Това е вечерта, която превръща вече опитната членка на трупата в международна оперна звезда.
В „Лучия ди Ламермур“ на Гаетано Доницети (Gaetano Donizetti) вокалната трудност е част от трагедията. Героинята е притисната между любовта си и семейните интереси. В сцената на лудостта тя се отдалечава от действителността и преживява въображаемо съединение с любимия. Музиката следва тази промяна чрез прекъсвания, връщания и постепенно разгърнати мелодични епизоди.
В „Il dolce suono“ вниманието може да се насочи към начина, по който започват фразите. След това в „Ardon gl’incensi“ мелодията се разгръща като видение на сватбена церемония. Бързите фигури и високите тонове имат различен смисъл според мястото си в сцената. Те могат да прозвучат като изблик на въображаемо щастие, като напрежение или като отдалечаване от реалния разговор.
При Съдърланд особен интерес представлява връзката между тези моменти. Богатият звук не изчезва, когато партията стане подвижна. В слушателски прочит това придава на Лучия едновременно крехкост и вокален мащаб: героинята губи връзка с действителността, докато музикалната линия остава внимателно организирана.
За да се усети сцената, полезно е тя да се чуе цялата. Отделният висок тон лесно превръща изпълнението в кратка демонстрация. В последователността на епизодите се разкрива по-трудната задача – как певицата поддържа развитието, когато музиката многократно променя движението и характера си.
Джоан Съдърланд и Белини: силата на бавната мелодия
Музиката на Винченцо Белини (Vincenzo Bellini) предлага друг изпит за същия глас. Бавната фраза оставя всяка промяна в звука открита. В нея певицата има по-малко възможности да прикрие неравномерност зад бързо движение. Дишането, плавното свързване на тоновете и посоката на мелодията стават особено отчетливи.
„Casta diva“ от „Норма“ е познатият пример. Жрицата отправя молитва, а мелодията се движи в широки, спокойно разгърнати дъги. Изпълнението трябва да създаде усещане за устойчивост, въпреки че зад всяка дълга фраза стои точно разпределяне на въздуха и внимателно управление на звука.
В тази музика качествата на Съдърланд могат да се чуят без стремително движение. Обемът на гласа придава тежест на молитвата, докато плавната линия запазва съзерцателния ѝ характер. Следващите части на ролята изискват различна енергия. Норма е и обществена фигура, и жена в личен конфликт; партията трябва да побере тези състояния в една цялост.
Амина в „Сомнамбула“ поставя друг акцент. В „Ah! non credea mirarti“ мелодията носи скръб и нежност. По-късното „Ah! non giunge“ преобразява сцената в радост и виртуозно движение. Съпоставянето на двата откъса показва как една партия изисква едновременно спокойна изразителност и бърза реакция на гласа.
Точно тази промяна прави Белини толкова интересен за слушане със Съдърланд. Може да се проследи дали певицата запазва разпознаваемия си звук в различните състояния и как променя неговата употреба. Красотата на тембъра е началото на впечатлението; развитието на фразата разкрива изпълнителското решение.
Белкантовото възраждане е среща на различни гласове
Калас, Съдърланд, Кабайе и Хорн предлагат различни възможности за слушане на този репертоар. При Хорн става дума за мецосопран – важно уточнение, защото белкантовото възраждане обхваща различни видове гласове и техните срещи в ансамбъла. Операта се променя според целия състав, а не само според изпълнителката на главната партия.
„Норма“ позволява това да се чуе особено ясно в отношенията между Норма и Адалджиза. В дуета „Mira, o Norma“ двете жени трябва да съгласуват фразите си, без да изгубят индивидуалния си характер. Мелодичните линии се срещат и взаимно променят въздействието си. За слушателя става важен балансът между тях, а не надпреварата по сила.
В този контекст приносът на Джоан Съдърланд придобива точни очертания. Тя показва как богат, голям сопран може да участва в репертоар, изискващ изключителна гъвкавост. Другите певици разкриват различни негови страни. Сравняването на изпълненията е най-полезно, когато вниманието остава върху конкретна фраза, сценично отношение или музикална задача.
Ричард Бонинг и изкуството да избираш подходящите роли
В разговор с Брус Дъфи (Bruce Duffie) от 1985 г. Съдърланд свързва дългата си кариера с дисциплината, укрепването на техниката и внимателно избраната посока. Споменът ѝ за ранното влечение към Вагнер показва, че белкантовият път е резултат от развитие и решения. Тя намира област, в която различните качества на гласа ѝ могат да работят заедно.
Изборът на репертоар има съвсем практическа страна. Една роля може да предлага великолепни отделни страници и същевременно да натоварва гласа по неподходящ начин през останалата част от вечерта. Планирането на кариера означава да се мисли за цялата партия, за поредицата от спектакли и за възможността певицата да се върне към същата музика след години.
Бонинг работи като диригент и познавач на репертоара. В „Норма“ неговата задача включва поддържането на темпо, което позволява широката мелодия да диша, без сцената да изгуби движение. В „Лучия“ оркестърът трябва да реагира на промените във вокалния разказ. Това са решения, които се изграждат съвместно с певците и с конкретния ансамбъл.
Чуваемата свобода на Съдърланд има нужда от такава музикална среда. При прекалено тежко оркестрово присъствие детайлите могат да се скрият; при неподходящо движение фразата може да стане неудобна. Убедителното изпълнение възниква от съгласуването на тези отношения, а диригентската работа остава самостоятелен принос към резултата.
„Есклармонда“: голямо предизвикателство отвъд познатите арии
През 1974 г. Съдърланд изпълнява главната роля в „Есклармонда“ от Жюл Масне (Jules Massenet) в Сан Франциско. Поредицата започва на 23 октомври. Бонинг дирижира, постановката е на Лотфи Мансури (Lotfi Mansouri), а Джакомо Арагал (Giacomo Aragall) пее Ролан. Представлението от 8 ноември е излъчено по радиото.
Операта пренася действието в легендарен свят между Византия и Франция. В сценичната история присъстват вълшебен остров, обсаден град и срещи, в които любовта е свързана с тайна и власт. Тази среда предлага на главната героиня различен мащаб от интимните ситуации в „Сомнамбула“.
При слушане на Есклармонда вниманието се движи между гласа и оркестъра. Вокалната партия трябва да запази подвижност и висок регистър, докато музикалната среда създава усещане за фантастично действие. В подобна среща големият звук е полезен само ако певицата може да го направлява през различните изисквания на фразата.
Съдърланд подчертава в същия разговор от 1985 г., че връщането на рядко изпълнявана опера има смисъл заради цялото произведение, включително красивата музика за тенора. Това е важна перспектива към „Есклармонда“. Звездното сопрано привлича внимание, но партньорството с Ролан и развитието на останалите сцени дават на спектакъла неговата цялост.
Тук нейният принос към репертоара става особено конкретен. Познатото име създава възможност публика да срещне непознато заглавие. След това самата музика трябва да оправдае интереса. Постановката, ансамбълът и записът могат да превърнат тази среща в начало на по-дълъг живот за произведението.
„The Art of the Prima Donna“: гласът достига отвъд театъра
Още през 1960 г. албумът „The Art of the Prima Donna“ предлага различен път към изкуството на Джоан Съдърланд. Тя записва с оркестъра на Кралската опера под диригентството на Франческо Молинари-Прадели (Francesco Molinari-Pradelli). Програмата позволява възможностите на гласа да се чуят в поредица от различни музикални задачи.
Слушателят може да се върне към началото на фраза, да сравни бавен епизод с бърз и да проследи как се запазва характерът на звука. Това променя отношенията с изпълнението: театралната вечер преминава веднъж, докато записът позволява постепенно опознаване. Детайл, който първоначално остава незабелязан, може да се превърне в център на следващото слушане.
Студийният резултат включва и работата на звукозаписния екип. Мястото на микрофоните, акустиката и балансът между участниците влияят върху това как гласът достига до домашния слушател. Затова впечатлението от запис не трябва автоматично да се превръща в описание на звученето от всяко място в оперната зала.
През 2011 г. „The Art of the Prima Donna“ влиза в националната колекция Sounds of Australia. Албумът съхранява важен етап от международното утвърждаване на певицата. Днес той позволява среща с ранния ѝ прочут звук, докато по-късните цялостни оперни записи показват развитието му в продължителни роли и ансамбли.
Как да чуем Джоан Съдърланд отвъд високите тонове
Добро начало е „Ah! non credea mirarti“ от „Сомнамбула“. Вниманието може да остане върху спокойното движение на мелодията и начина, по който една фраза подготвя следващата. После „Ah! non giunge“ показва как същият глас преминава към радостна подвижност. Съпоставянето разкрива повече от слушането само на най-трудния пасаж.
Следващата стъпка е цялата сцена на лудостта от „Лучия ди Ламермур“. Тук е полезно да се следят промените в музикалната ситуация: кога героинята сякаш разговаря, кога мелодията се разгръща свободно и кога движението се ускорява. Така вокалната техника се чува като средство за построяване на сцена.
Накрая „Есклармонда“ разширява слушателската представа към друга оркестрова и драматична среда. Между тези произведения се очертава същината на приноса ѝ. Джоан Съдърланд съчетава мащаб и гъвкавост, но най-интересното започва, когато ги използва различно според музиката. Големият глас получава трайно значение чрез ролите, партньорствата и решенията, които му дават посока.
Свързани материали
- Джоан Съдърланд – биография и творчество
- Джоан Съдърланд – рожден ден
- Джоан Съдърланд – кончина
- Винченцо Белини – биография и опери
- „Сомнамбула“ – опера от Белини
Източници
- Национален филмов и звуков архив на Австралия – Mobil Quest и ранното изпълнение на Вагнер
- Joan Sutherland and Richard Bonynge Foundation – биография и творческо партньорство
- Royal Ballet and Opera Collections – „Лучия ди Ламермур“, 17 февруари 1959 г.
- Decca Classics – оперен репертоар и звукозаписна кариера
- San Francisco Opera – постановката на „Есклармонда“ от 1974 г.
- Национален филмов и звуков архив на Австралия – „The Art of the Prima Donna“
- Национален филмов и звуков архив на Австралия – включването на албума в Sounds of Australia
