Джузепе Верди — биография, опери и музикално наследство

Споделете в

Оценете

Джузепе Верди (Giuseppe Verdi) е италиански композитор, роден през 1813 г. в Ле Ронколе, край Бусето, и починал през 1901 г. в Милано. Той е сред основните представители на романтичната опера. „Набуко“, „Риголето“, „Трубадур“, „Травиата“, „Аида“, „Отело“ и „Фалстаф“ показват развитието му от млад театрален автор до творец, който непрекъснато променя отношенията между музика, слово и сценично действие.

В центъра на неговото творчество стоят хора, поставени пред труден избор: баща, който търси отмъщение; жена, която се отказва от любовта си; владетел, който разполага с власт, но остава самотен. Верди изгражда тези образи чрез вокалните партии, оркестъра и взаимодействието между персонажите. Неговата мелодична непосредственост прави сложните конфликти достъпни, без да отнема тяхната дълбочина.

Произход и обучение на Джузепе Верди

Рожденият ден на Джузепе Верди традиционно се отбелязва на 10 октомври, макар в биографичната литература да се среща и 9 октомври 1813 г. Баща му Карло държи странноприемница и търгува с хранителни стоки, а майка му Луиджа Утини е предачка. Музиката влиза рано в живота на момчето чрез местната църква и домашната спинета.

Първоначалната му подготовка е свързана с органиста Пиетро Байстроки. По-късно в Бусето Верди учи при Фердинандо Провези и участва в местния музикален живот. Търговецът Антонио Бареци разпознава способностите му и подпомага образованието му. Тази подкрепа позволява на младия музикант да продължи към Милано.

През 1832 г. Верди кандидатства в Миланската консерватория, но не е приет. Продължава с частни уроци при Винченцо Лавиня, с когото изучава контрапункт и композиционна техника. Посещенията в театрите му дават друга важна подготовка: той опознава съвременния оперен репертоар и наблюдава как написаната музика се превръща в спектакъл.

Първите опери на Джузепе Верди и утвърждаване в „Ла Скала“

През 1836 г. Верди се жени за Маргерита Бареци, дъщеря на своя благодетел. Семейството преживява поредица от загуби: дъщеря им Вирджиния умира през 1838 г., синът им Ичилио — през 1839 г., а Маргерита — през 1840 г. Тези събития съвпадат с трудното начало на професионалната му театрална кариера.

Първата му поставена опера, „Оберто, граф ди Сан Бонифачо“, има премиера в миланската „Ла Скала“ на 17 ноември 1839 г. Приемът води до нови поръчки. Комичната „Крал за един ден“ обаче претърпява неуспех през следващата година.

Решаващият пробив идва на 9 март 1842 г. с „Набуко“. Хоровите сцени, конфликтът между религиозна и политическа власт и силното драматично движение утвърждават името на композитора. Сред изпълнителите е сопраното Джузепина Стрепони (Giuseppina Strepponi), която по-късно става негова спътница и съпруга. Хорът „Va, pensiero“ се превръща в едно от най-разпознаваемите произведения на Верди.

Джузепе Верди през 40-те години на XIX век

След „Набуко“ започва период на интензивна работа за различни театри. „Ломбардци“, „Ернани“, „Двамата Фоскари“, „Атила“ и „Макбет“ разширяват репертоара му. Вместо да повтаря една успешна формула, композиторът изследва различни съотношения между лична страст, исторически сюжет и обществен конфликт.

В „Макбет“ от 1847 г. той за първи път се обръща към Уилям Шекспир (William Shakespeare). Драмата за властта и вината насочва вниманието към психологическото действие. Срещата с френския оперен театър също има значение: „Йерусалим“, преработка на „Ломбардци“, го запознава с мащабите и изискванията на парижката сцена.

„Риголето“, „Трубадур“ и „Травиата“

Трите опери, известни като „популярната трилогия“, заемат особено място в творчеството на Джузепе Верди. „Риголето“ има премиера във венецианския театър „Ла Фениче“ на 11 март 1851 г. Либретото на Франческо Мария Пиаве (Francesco Maria Piave) преработва драмата „Кралят се забавлява“ от Виктор Юго (Victor Hugo).

Главният герой съчетава жестокостта на придворен шут с уязвимостта на баща. В „Cortigiani, vil razza dannata“ неговата партия преминава от обвинение към молба. Промяната не е само в думите: вокалната линия и музикалното движение разкриват разпадането на защитната му поза. Квартетът „Bella figlia dell’amore“ позволява четири различни реакции да прозвучат едновременно.

„Трубадур“ е представен в Рим на 19 януари 1853 г. Историята включва семейна тайна, отмъщение и съперничество. Верди придава отчетлив музикален облик на героите, а контрастът между лиричните сцени и енергичните ансамбли поддържа напрежението. Азучена заема централно място: споменът за миналото определя действията ѝ в настоящето.

„Травиата“ има премиера на 6 март 1853 г. в „Ла Фениче“. Пиаве създава либретото по „Дамата с камелиите“ на Александър Дюма-син (Alexandre Dumas fils). Виолета е жена, чиято любов се сблъсква с обществените представи за почтеност. В нейните сцени празничното движение, виртуозното пеене и сдържаната лирика отразяват различните страни на образа. Операта поставя личната жертва в центъра на драмата.

Историческите драми и международните поръчки

През следващите десетилетия Верди работи за големи европейски театри. Сред произведенията му са „Сицилианска вечерня“, „Симоне Боканегра“, „Бал с маски“ и „Силата на съдбата“. Историческите обстоятелства служат за изграждане на конфликти между обществени задължения и лични отношения.

„Дон Карлос“ има премиера в Париж през 1867 г. Първоначално е френска опера в пет действия; по-късните редакции създават различни изпълнителски версии. Любовта, приятелството, държавната власт и религиозната принуда се преплитат в драмата. При тази творба уточняването на версията е важно за разбирането на структурата и сценичната история.

„Аида“ е представена за първи път в Кайро на 24 декември 1871 г. Либретото е на Антонио Гисланцони (Antonio Ghislanzoni). Монументалните сцени и триумфалният марш съществуват редом с интимните отношения между Аида, Радамес и Амнерис. Големият спектакъл така подчертава натиска, който обществената роля упражнява върху отделния човек.

Реквием и инструментални произведения

Макар операта да определя кариерата му, Джузепе Верди пише и извън театъра. През 1873 г. създава Струнен квартет в ми минор. Творбата показва интереса му към камерната форма и към взаимодействието между четири самостоятелни инструментални партии.

Реквиемът, изпълнен за първи път на 22 май 1874 г. в Милано, е посветен на писателя Алесандро Мандзони (Alessandro Manzoni). Произведението е за четирима солисти, хор и оркестър. В него контрастите между мощно общо звучене и пестеливи вокални моменти изграждат напрежение между страх, скръб и надежда. По-късните „Четири духовни пиеси“ разширяват тази част от наследството му.

Късното творчество на Джузепе Верди: „Отело“ и „Фалстаф“

Сътрудничеството с поета и композитора Ариго Бойто (Arrigo Boito) има решаващо значение за късния период. Бойто участва в преработката на „Симоне Боканегра“ и създава либретата на „Отело“ и „Фалстаф“. Верди композира музиката; литературната обработка на Шекспировите произведения е дело на неговия сътрудник.

„Отело“ има премиера в „Ла Скала“ на 5 февруари 1887 г. Операта започва с буря, в която оркестърът и хорът незабавно въвеждат действието. Краткото „Esultate!“ представя Отело чрез победоносното му появяване, но последвалата драма разкрива колко уязвим е той пред внушенията на Яго. Оркестърът участва активно в развитието на напрежението и в преходите между сцените.

„Фалстаф“, представен на 9 февруари 1893 г., е последната опера на Верди. Бойто използва предимно „Веселите уиндзорки“, допълнени с материал от „Хенри IV“. Комедията се развива чрез бързи реплики и ансамбли. Финалната фуга събира персонажите в многогласна игра — завършек, който показва техническа свобода и чувство за хумор.

Музикалният стил на Джузепе Верди и работа с гласа

Джузепе Верди съчетава запомняща се мелодия с точно драматично предназначение. Една ария може да изрази убеждение, но също да разкрие неговото пропукване. Дуетите и ансамблите позволяват различните гледни точки да се срещнат, без персонажите непременно да постигат разбирателство.

Особено важни са баритоновите роли: Риголето, Жорж Жермон, Симоне Боканегра и Яго имат различни функции, но всички изискват убедителна връзка между пеене и актьорско присъствие. При Верди красивият звук е част от характеристиката на героя. Дикцията, фразирането и динамиката помагат на слушателя да разбере защо дадена реплика променя действието.

Развитието му не означава просто замяна на отделните номера с непрекъсната музика. Композиторът използва различни форми според конкретната драма. В късните опери преходите стават по-гъвкави, а оркестърът поема повече задачи, но вокалната изразителност остава основна.

Обществен живот, Casa Verdi и наследството на Джузепе Верди

Верди се свързва с културния живот на обединяваща се Италия. През 1861 г. е избран за депутат, а през 1874 г. е назначен за сенатор. Политическото значение на името му е важно, но не изчерпва съдържанието на неговите опери: личните конфликти и нравствените противоречия остават самостоятелна част от тяхната сила.

Сред най-трайните му обществени дела е Casa Verdi — домът за възрастни музиканти в Милано. Фондацията е учредена през 1899 г., а първите обитатели пристъпват в дома на 10 октомври 1902 г., след смъртта на композитора. В завещанието си той насочва средства и авторски права към неговата издръжка.

Джузепе Верди умира на 27 януари 1901 г. в Милано. Неговото наследство включва партитури, които продължават да изискват едновременно вокално майсторство и разбиране на човешките отношения. Новите постановки променят сценичната среда, но въпросите за достойнството, властта, любовта и отговорността остават живи в музиката му.

Свързани материали

Източници

Джузепе Верди