Робърт Джонсън е американски блус музикант, китарист и певец,
чието тайнствено фалцетно пеене и майсторско владеене на слайд-китарата вдъхновяват, както съвременницете му, така и следващите поколения блус и рок музиканти.
Робърт Джонсън е толкова слаб на китара, че музиканти от джук барове го молят да слезе от сцената. Две години по-късно той се връща и старият му ментор Сон Хаус не може да обясни какво чува. Разликата не е дяволска.
Тя идва от чернокож мъж на име Айк Цимерман, който го учи върху надгробни плочи в полунощ в гробище в Мисисипи.
В стая 414 на хотел „Гюнтер“ в Сан Антонио, в продължение на три дни в края на ноември 1936 г., Робърт Джонсън обръща гръб към стаята само веднъж. В продължение на осемдесет години тази история се разказва като проява на срамежливост. Хората си представят млад чернокож мъж от Мисисипи, уплашен от звукозаписната техника, твърде нервен, за да се изправи срещу звукорежисьора.
Друга версия обвинява акустиката. Те го наричат „зареждане на ъглите“ — идеята, че Джонсън разбира студийната физика по-добре от професионалистите, които настройват микрофоните.
И двете версии пропускат какво всъщност се случва в хотелската стая. Той обръща гръб, защото в стаята има други китаристи и няма намерение да позволи на друг мъж да копира онова, което му струва близо две години, за да го изгради в едно гробище в Мисисипи.
Гробището е истинско
и се намира извън малко градче, наречено Борегард, южно от Хазлхърст. Китарист на име Исая Цимерман води Робърт там през нощта, защото това е единственото място, където музиката му не буди жената и децата на Айк. Близо две години, някъде между 1930 и 1932 г., Робърт живее със семейство Цимерман и свири по грифа, докато пръстите му не разбират онова, което ушите му търсят още от момчешките му години. Дъщерите на Айк разказват на изследователи десетилетия по-късно, че Робърт се превръща в толкова неразделна част от къщата, че го смятат за роднина.
Те упражняват върху надгробни плочи. Айк го учи на отворени настройки, на подвижни акордови форми и на дясна ръка, която позволява на една-единствена китара да носи ритъма, басовата линия и мелодията едновременно.
Историята за кръстопътя се появява по-късно,
след като Робърт се връща в Делтата и звучи като непознат. Преди Хазлхърст други музиканти го отпращат от сцените на джукджойнтовете, защото това, което свири, звучи като човек, който влачи стол по веранда. След Хазлхърст старият му ментор Сон Хаус не може да обясни какво чува. Слуховете запълват пространството, където би трябвало да има обяснение. Робърт не потвърждава слуховете. Той пише „Cross Road Blues“ и „Me and the Devil Blues“ и позволява на легендата да го отвежда в стаи, в които чистата истина не би го отвела.
Сесиите в хотел „Гюнтер“ продължават три дни през ноември. Продуцентът Дон Лоу и звукорежисьорът Винсент Лийблър превръщат две съседни стаи в импровизирано студио — едната за техниката, а другата за изпълнителя.
Робърт седи сам в стая 414. Без група, без подгласници, без барабанист, без втора китара.
През първия ден той записва осем песни, сред които „Kind Hearted Woman Blues“, „I Believe I’ll Dust My Broom“, „Sweet Home Chicago“ и „Terraplane Blues“. За повечето от тях Лоу го моли да запише втори дубъл като предпазен вариант. Джонсън изпълнява всяка алтернативна версия със спокойствие, което звучи като у човек, подготвял се за тази хотелска стая през целия си съзнателен живот. През втория ден записва само една песен — „32-20 Blues“, а на третия ден записва още седем, сред които и „Cross Road Blues“.
Седем месеца по-късно, през юни 1937 г., той пътува до Далас за втората си сесия. Тя протича в рамките на два дни — на 19 и 20 юни — на третия етаж на сградата Brunswick Record Building на адрес 508 Park Avenue. Следват още тринадесет песни. Сред тях са „Hellhound on My Trail“, „Love in Vain“, „Me and the Devil Blues“ и „Stones in My Passway“. Общо — двадесет и девет песни. Това е цялото записано творчество на Робърт Джонсън, цялата основа под един век американска популярна музика. Тези записи не го правят известен приживе. „Terraplane Blues“ вероятно продава около десет хиляди копия — солиден регионален успех за делта блусмен през 1937 г. Останалите записи почти не помръдват. Робърт никога не свири в концертна зала, никога не тръгва на турне с известна група, никога не вижда реалния размер на авторските възнаграждения.
Робърт Джонсън умира на 16 август 1938 г.
близо до Грийнууд, Мисисипи, едва на двадесет и седем години. Според биографията на Брус Конфорт и Гейл Дийн Уордлоу от 2019 г. мъж, чиято съпруга Робърт посещава, му дава отровена напитка в джукджойнт, а след това той линее три дни, преди болестта да го довърши.
Оцеляват само две потвърдени негови снимки. Едната е студиен портрет в костюм на райета, с цигара в устата, с шапка, отметната назад, и с дълги пръсти, разперени по грифа на Gibson L-1. Другата е снимка от фотокабина в евтин магазин, на която той гледа право в камерата, почти усмихнат. Няма филмови кадри, няма и известен запис на гласа му извън самата музика. Всичко, което светът ще узнае за него, трябва да бъде възстановено чрез своеобразен обратен инженеринг — от двадесет и девет песни, две снимки и спомените на хора, които все още са живи през 60-те години на ХХ век, когато изследователите на блуса най-сетне започват да го издирват. А това, което те откриват, не е човек, продал душата си.
Те откриват млад вдовец, чиято първа съпруга
— шестнадесетгодишната Вирджиния Травис — умира при раждане заедно с бебето им през април 1930 г., когато Робърт е на осемнадесет години. Откриват син, когото доведеният му баща пребива, защото избира китарата пред памучния чувал. Откриват мъж, който се връща в Хазлхърст на двайсет години, за да търси биологичния си баща Ноа Джонсън, и никога не го намира. Откриват майстор, който седи до Айк Цимерман върху надгробни плочи в гробището Борегард и върши работата нощ след нощ, толкова дълго, колкото е необходимо.
Когато „Ролинг Стоунс“ записват „Love in Vain“ през 1969 г., те запазват голяма част от фразировката на Робърт непокътната. Когато Cream издават електрическата си версия на „Crossroads“ през същото десетилетие, те изграждат рок стандарт върху ритъм, който Робърт изработва само с палеца и пръстите си. По-късно Ерик Клептън казва, че преиздаването на записите на Робърт от 1961 г. го поразява по-силно от всеки друг запис, който някога е чувал. И той не е единственият, който се чувства така.
Основата на един век американска музика
стъпва върху творчеството на един чернокож мъж, който обръща гръб в хотелска стая, защото още тогава знае, че онова, което е изградил, заслужава да бъде защитено. Той пази техниката си, защото тя е единственото нещо, което все още може да контролира. Той не може да защити името си, нито гроба си, нито историята, която запълва пространството, където е трябвало да бъде животът му. Днес три различни гробища в Мисисипи твърдят, че приютяват тялото му, а две от тях имат надгробни плочи. Онова, което оцелява — ясно и безспорно — е самата музика. Двадесет и девет песни, родени от търпението на двама мъже, които се упражняват върху надгробни плочи в полунощ, и от инстинкта на млад китарист да защити онова, което светът все още не е спечелил правото да копира.
Биография
Робърт Джонсън е роден на 8 май 1911 година в многодетно семейство на събирачи на памук, Робърт Джонсън израства в Мемфис, Тенеси и близо до Робинзънвил, Мисисипи. Той се научава да свири на хармоника, а впоследствие и на китара, повлиян, както от записите, така и от личните си контакти с Еди „Сон“ Хаус, Чарли Патън, Уили Браун и други известни блусмени от Делтата на Мисисипи. Той пътува често до Мисисипи, Арканзас, Тексас и Тенеси, както и до Чикаго и Ню Йорк, за да свири по домашни партита, в евтини ресторанти с дансинги и по улиците.
Джонсън сключва брак с Вирджиния Травис в Пентън,
Мисисипи през февруари 1929, като младоженците делят общ дом със семейството на по-възрастната заварена сестра на Джонсън. Съпругата му забременява, но трагедия прекъсва краткия им семеен живот – Вирджиния и бебето умират при раждането през 1930, като тя е само на 16 години.
Джонсън се оженва повторно през май 1931 за значително по-възрастната от него Калета „Кели“ Крафт, като двамата пазят брака си в тайна от всички. В този период Джонсън усъвършенства активно свиренето на китара като попива знания от блус-изпълнителя Айк Цинерман.
Робърт Джонсън се установява в малкото градче Хелена, Арканзас.
През годините, в Хелена свирят редица големи имена на блуса като Съни Бой Уилямсън II, Мемфис Слим, Джони Шайнз, Хаулин Уулф, Калвин Фрейзър, Елмор Джеймз.
В началото на 30-те години Робърт и Кели се разделят. Джонсън обикаля активно страната и свири в десетки градове.
Робърт Джонсън бил особено предпазлив по отношение на музикантите,
проявяващи интерес към стила му на свирене – все пак това било средството му за препитание и той не бил склонен да го споделя с всеки. Случвало се, ако някой прекалено се заглеждал в китарата му, да прекъсне по средата изпълнението си и с някое неясно обяснение да напусне помещението, а след това да изчезне от града с месеци. Дори, според някои последни проучвания, Джонсън имал особен метод за настройка на китарата си, който не споделял дори с учениците си.
От 1932 до смъртта си през 1938 г.,
Джонсън живее по начин, който затруднява проследяването на личния му и творчески път. Той често пътува между големите центрове Мемфис, Хелена, Арканзас, както и между по-малките градове около Делтата на Мисисипи и съседните райони на Мисисипи и Арканзас. В някои случаи той пътува много по-далеч. Заедно с приятеля си и партньор в музиката Джони Шайнз пътуват до Чикаго, Тексас, Ню Йорк, Кентъки, Индиана. Дейвид „Хънибой“ Едуардс споделя с него музикален ангажимент в Сейнт Луис. На много места той отсяда при някои от членовете на многобройното си семейство или при любовници. Той не се жени отново, но изгражда някои дългосрочни взаимоотношения с жени, при които се връща периодично.
Една от тях е Естела Колман, майката на музиканта Робърт Локууд Дж.
На други места той остава при жена, с която се е запознал още при първото му участие. Много често домакините на Джонсън са в неведение за живота му извън града. Той използва различни имена на различните места, в които остава. Дори и тези, които са пътували с него от място на място не винаги са знаели подробности около личния му живот. Джони Шайнз и Робърт Локууд са пътували с него в редица случаи, но спомените им са различни и понякога противоречиви.
Пътувайки непрекъснато и свирейки на различни места,
Джонсън се научава да свири почти всичко, което му поръчва публиката и по принуда включва в репертоара си, освен блус, всички модерни за времето си стилове като хилбили, полка, балади и т.н. Благодарение на това, той развива особен талант – да запаметява от един път някоя мелодия и по-късно да я извири и изпее с невероятна точност.
В периода 1936 – 37 прави серия записи в Сан Антонио и Далас. Репертоарът му включва няколко блус-песни на Сон Хаус и др., но авторските Me and the Devil Blues, Hellhound on My Trail, Love in Vain, Rambling on My Mind и др. са истински завладяващите му произведения.
Записите, и особено песента „Terraplane Blues“, донасят на Робърт Джонсън
допълнителна слава, нови ангажименти и увеличават благосъстоянието му. Заедно с Джони Шайнз и Калвин Фрейзър напускат Хелена, Арканзаз и заминават за Чикаго през Сейнт Луйз. Калвин Фрейзър имал и друга основателна причина да напусне района – бил застрелял двама души в Арканзас. В Сейнт Луйз, Джонсън се запознава с големите местни блус-изпълнители Пийти Уитстоу, Хенри Тоунсенд, Роозвелт Сайкс, Теди Дарби.
В последната година от живота си Джонсън не спира пътуванията и изявите си, но вече със съпровождаща група – пианист и барабанист.
Робърт Джонсън умира на 16 август 1938 г. на 27-годишна възраст, вероятно отровен със стрихнин от ревнив съпруг.
Песни
32 – 20 Blues
Come On In My Kitchen (две версии)
Cross Road Blues (две версии)
Dead Shrimp Blues
Drunken Hearted Man (две версии)
From Four Till Late
Hellhound On My Trail
Honeymoon Blues
I’m A Steady Rollin’ Man
I Believe I’ll Dust My Broom
If I Had Possession Over Judgment Day
Kind Hearted Woman Blues (две версии)
Last Fair Deal Gone Down
Little Queen Of Spades (две версии)
Love In Vain (две версии)
Malted milk
Me And The Devil Blues (две версии)
Milk cow’s Calf Blues (две версии)
Phonograph Blues (две версии)
Preachin’ Blues (Up Jumped The Devil)
Rambling On My Mind (две версии)
Stones In My Passway
Stop Breakin’ Down Blues (две версии)
Sweet Home Chicago
Terraplane Blues
They’re Red Hot
Traveling Riverside Blues (две версии)
Walkin’ Blues
When You Got A Good Friend (две версии)
Източници: Уикипедия 2023 и “История на черната музика’
Още за История на блуса
