Територията на Средна Западна България
обхваща т. нар. Шоплук (Софийско, Самоковско, Свогенско, Сливнишко, Радомирско, Дупница (Станкедимитровско), Граово (Пернишко, Брезнишко) и Западните покрайнини (Годечко, Трънско, Кюстендилско). Шопска музикалнофолклорна област (Средна Западна България) е неделима част от общобългарската музикалиофолклорна традиция народната музика на Средна Западна България по всички основни показатели разкрива близост с нея. Наличието обаче на специфични белези на местния музикален фолклор създава предпоставка за диференциране на Средна Западна България като самостоятелна музикално фолклорна област.
Характерна особеност за шопския музикален диалект е изпълнението на двугласни песни
(,,на глас”) с подчертано тесен тонов обем и с паралелни секундови последования. Обикновено една певица пее първи глас („кара”, „ока”, ,,извикуе”), а две или повече – втори („помагат”, „влачат”, „слагат”), като изпълнението на песните е антифонно. Вторият глас е доста неподвижен – често лежи върху първата степен от лада. Придвижва се до VII степен като подосновен тон (т. нар. „прекършване”) обикновено в случай, когато първият глас слезе до първата степен. Така се поддържа впечатлението от търсене на секундова вертикална организация.
Мелодията на песните е сравнително еднообразна,
показател, той е специфичен за Средна Западна България. Някои от хороводните, жетварските и седенкарските песни се интерпретират почти без промяна в цялата шопска област. Има и случаи, когато някоя група от песни, напр. тази на седенкарските, се изпълнява върху една мелодия, получила разпространение в рамките на определено селище. Шопските двугласни песни, чиито изпълнители са само жените, звучат остро, силно, открито, рязко, което може да се окачестви като отглас от своеобразния буен темперамент на местното население.
В шопския двуглас прави впечатление тесният тонов обем, ограничен в рамките на интервал кварта, като първият глас се придвижва между 1-3 степен, а вторият – между I-VII степен. Кръстосването на двата гласа се среща много рядко и не е характерно за местната двугласна традация. Търсенето на секундовия интервал се е отразило и върху голяма част от встъпленията на двугласните песни, осъществени върху вертикалното съчетание на 1-VII или 2-1 степен.
При някои жетварски двугласни песни първият глас оригинален орнамент,
наречен „тресене“, чрез раздробяване на една по-голяма на по-малки нотни трайност с участието на гърлото (често върху втората степен от лада). Поради кратката форма, тесния тонов обем, еднообразното мелодично развитие, спецификата на вертикалната организация по отношение остротата на звучността двугласните песни от шопския край се отличават с известен примитивизъм.
В Западните покрайнини се забелязва намаляване на двугласните песни. При тях вторият глас лежи на първата степен от лада, без да се насочва към търсене на преобладаващите секундови интервали, които са резултат от стеснения тонов обем и специфичното мелодично движение на първия глас.
Много характерни за Средна Западна България
са и епическите речитативни мелодии, т. нар. кралимарковски или сватовски, които се изпълняват едногласно, най-често в Брезнишко, Пернишко, Радомирско и на запад от Софийско до Сливнишко. В Западните покрайнини, особено около Трънско, традицията за интерпретация на епически песни отмира. Речитативните песни се пеят на сватбена трапеза, като тематиката им често е свързана с юнашкия епос, с подвизите на Крали Марко, което от своя страна определя тяхното наименование. При епическите речитативни песни акцентът пада върху словесното съдържание, докато в мелодията се наблюдава стереотипно низходящо интонационно движение с елемент на импровизация.
Мелодията на епическите песни в Средна Западна България проявява изразени белези на устойчивост,
често е една и съща за дадено селище, като служи за основа на голям брой близки варианти. Стиховият размер на епическите песни носи своя специфика – той е 10-сричен. Мелодиите им се основават върху интонационен стереотип – след орнаментирано встъпление най-често върху вокал следва мелодична строфа от няколко полуизречения на основата на низходящо подчертано постепенно мелодично движение. В народната терминология речитативните мелодии се определят като „сечени”.
Съществуват и образци на епическата речитативна мелодия,
в които пулсиращата метрична организация успоредно с почти пълното изключване на орнаментиката създава възможност за записването им в определен размер (2-, 5-, 3-временен). Епическите речитативни мелодии в шопския край се изпълняват солово без или със съпровод на гъдулка или гайда. В миналото мъжете са пеели речитавните песни, докато сега и жените се включват в интерпретацията на този така характерен и представителен вид за шопския фолклор.
В метрично отношение в Средна Западна България се наблюдава подчертано многообразие – срещат се 2/4, 3/4, 5/16, 7/16, 9/16, 11/16, 12/16, 13/16 и др. размери. А голяма част от жетварските, сватбените и епическите речатативни са безмензурни мелодии.
Хората се отличават с особена подвижност,
разнообразие в стъпките и динамика на изпълнението. По-характерни от народните танци са:
За пояс, На два танца, Селската, Самоковско, Кюстендилско, Радомирско, Тропливо, Чубричанче ле, Лила, Ръченица, Крепи се, Четворно, Криво, Петруна, Кьорчо, Цоне, Мило чедо, Бучемиш.
Хорото „Йове”, в което се наблюдава периодичност в последованието на 7- и 11-временния размер, е типично за селищата около Трънско. Кюстендилско и Софийско.
Поради ограничения амбитус на голямата част от мелодиите в шопския край липсата на някои от типичните интервали насочва ладовата характеристика до вида на тетрахорда като основно ядро в изграждането на звукореда на лада. В такъв смисъл по-разпространени падове в Средна Западна България са дорийският, фригийският и йонийският тстрахорд, както и хроматичният.
Гъдулката („гусла”, “укемене”)
е най-популярният инструмент в шопската фолклорна област. Среща се като четириструнна, настроена по т. нар. „габровски строй”. Гайдата, от типа на малките инструменти, е останала по традиция от миналото, но нейната употреба сега е доста ограничена. Дудукът и двоянката също имат място в инструменталната практика на шопското население.
Типично за инструменталната музика в Средна Западна България е близостта й до образеца на съответната вокална мелодия, при което дори формата се запазва без промяна. Една от причините за по-слабото развитие на инструменталните жанрове в шопския край може да се търси в употребата на най-типичния инструмент за областта – гъдулката, предимно за акомпанимент на вокални мелодии и рядко за солово изпълнение.
Фолклорно-музикалната практика в Средна Западна България
разкрива голямо жанрово разнообразие като отглас от музикална култура с богати исторически традиции. От обредните песни са запазени мелодии, изпълнявани при топене на пръстените („Васклия”) в Самоковско, Софийско и Свогенско, коледуване, Гергьовден, спасовденски „кръстоноше”, лазаруване. Характерна особеност в изграждането на сватбените мелодии са задържанията на определени тонове, прекъсванията и провикванията най-често на интервал септима или кварта.
Особено характерен орнамент е провикването, което има място в края на мелодията или сред някое от полуизреченията, дори по средата на думата от словесния текст.
Сватбеният цикъл е представен
в цялото му многообразие от песни, придружаващи отделните моменти от обичая. Мелодиите са предимно безмензурни, с плавна интонационна линия и не много орнаментирани.
Известно разпространение сред средногорския репертоар са получили седенкарските, песните на трапеза и трудовите с главен представител
жетварските мелодии.
В музикалнофолклорния стил на Средногорието не съществува метрично разнообразие.
След най-използувания двувременен размер по разпространение следва 9-временният с тривременна група на последно място и 11-временният петделен размер с тривременна група на трето място (предимно в западните райони под влияние на Пазарджишко-Ихтиманската подобласт).
От неравноделиите размери сравнително рядко се наблюдава 5-временният размер.
Ладовото развитие на песните поради сравнително ограничения им тонов обем се проявява в рамките на дорийския и фригийския тетрахорд.
Народната инструментална практика се свежда предимно до употребата на гайдата (с по-мека звучност поради използуването й за съпровод
на пеене), кавала и свирката.
От народните танци разпространение са получили някои обредни хора
(гергьовденски, великденски, на ладуване, сватбени), Право хоро, Женската (в размер 2/4), Ръченица (наричана „посадник”), Камишица,
На прескачаница, Прала Начка – оплетено хоро (в размер 7/16), Повърнато хоро, Припканицата (в 9-временен размер), Криво (в 11-и 9-временен размер), Лудата, Повръщанка (в 11- временен размер).
В северната част на областта танцовата практика се отличава със ситни стъпки и леки подскоци, в което може да се търси влияние на шопския стил, докато на юг маниерът на изпълнение се откроява с по-голямо спокойствие. Поради запазването до неотдавна на традицията за изпълнение на хората на песен инструменталните образци в Средногорието не показват интензивно развитие, като в тях е особено осезаема връзката с прототипа на вокалната мелодия.
ПАЗАРДЖИШКО-ИХТИМАНСКА МУЗИКАЛНОФОЛКЛОРНА ПОДОБЛАСТ
Пазарджишко-Ихтиманската музикалнофолклорна подобласт се е оформила като своеобразна преходна зона между Средна Западна България, Средногорието и Тракия, при което в граничните й райони се чувствува влиянието на стила на посочените фолклорни диалекти. Териториално Пазарджишко-Ихтиманската подобласт се простира от с. Вакарел на югоизток до р. Тополница и горното течение на р. Марица, а на юг – по линията Долна баня – Сестримо – Варвара – Радилово.
Характерна особеност на местния музикалиофолклорен стил е двугласното пеене, което преобладава в областта. Най-често там пеят антифонно в групи от по две певици: първи глас според местната терминология „издига”, а втори глас „тресе”. В зависимост от движението на втория глас са се обособили два основни вида двугласни песни . В едните от тях най-често вторият глас лежи върху първата степен или се движи между първа и трета степен като своеобразни опорни моменти в ладовото развитие. Към тази група спадат някои хороводни, седенкарски и обредни мелодии.
При другия вид двугласни песни вторият глас изпълнява орнамента „тресене”
при почти паралелно движение на двата гласа. При тези мелодии певиците демонстрират голямо майсторство по отношение на двугласната изпълнителска практика. Първият глас очертава основната мелодична линия, а вторият глас, в дисонанс с практиката на останалите двугласни области в България, има за цел да орнаментира. „Тресенето” се извършва най-често върху 1 и 2 степен чрез раздробяване на голяма нотна стойност на по-малки чрез краткотрайно засягане на долния съседен тон.
Двугласните песни започват обикновено в унисон от 1 степен
и завършват на същия тон, след което е възможно да следва провикване. Интервалното разстояние между двата гласа достига максимално до кварта, и то в редки случаи, което придава специфична звучност на съответните двугласни народни песни. Тази тенденция към намалено разстояние между двата гласа е естествен закономерен резултат от стремежа на втория глас да звучи в близост до първия.
Понякога в Пазарджишко-Ихтиманската подобласт се получават тригласни съзвучия при застъпването на двете групи певици при антифонното им изпълнение. Първата група интонира по-продължително време върху първата степен, на която е завършила строфата. Втората група започва повторението на мелодията от началото на полуизречението, като веднага напуска интервала прима във встъплението. В подобни образци тригласните съзвучия имат случаен характер, не се осъзнават и не се търсят специално (от жените) при вокалното изпълнение. Но тяхното съществуване е една отлика на местни л двугласен стил.
В някои едногласни жетварски и седенкарски песни
се среща особен тип орнаментиране като разновидност на „тресенето”. Проявява се при раздробяване на по-големи нотни стойности чрез периодично краткотрайно отклонение до подосновния тон.
Освен безмензурни мелодии в Пазарджишко-Ихтиманския край се срещат и не малко песни в разнообразни размери. Особено представителен е 11 -временният петделен размер с тривременна група на трето място, който служи за метрична основа на голям процент от репертоара на хороводните, седенкарските и трудовите песни.
Въпреки близостта с шопския край, мелодиите в Пазарджишко-Ихтиманската музикалнофолклорна подобласт се отличават с известна топлота, спокойствие и лиризъм на изпълнителския маниер, което може да се приеме като отражение на темперамента на местното население.