Джордж ГЕРШУИН (1898–1937)
Джордж Гершуин е един от най-популярните американски композитори. Неговата музика е станала любима за слушателите от целия свят. Привлекателната й сила и до днес — вече няколко десетилетия след неговата смърт — не е намаляла. Произведенията му звучат постоянно на концертните подиуми, в оперните и оперетните театри, в кинозалите, по радиото и телевизията и доставят радост на милиони слушатели. Творбите на Гершуин притежават богата и достъпна мелодичност и са наситени с много емоционалност. Те са изградени върху основата на народната песенност и особено на негърския фолклор. Шостакович, който високо цени изкуството на Гершуин, изтъква, че неговата музика е предназначена „за обикновените хора, за техните радости и скърби, за живота. Затова тя е истински национална…“
Джордж Гершуин е роден на 26 септември 1898 г. в Ню Йорк.
Произхожда от семейство на дребен търговец. Започва да учи пиано отрано и така се увлича, че неговият баща се принуждава да му вземе учител по теория на музиката. Петнайсетгодишен, Гершуин става професионален музикант: постъпва в една музикална къща, където просвирва на клиентите нотите, които искат да си купят. Така той се запознава с множество танцови мелодии и песни и решава да се насочи към този вид изкуство. Младият композитор започва да пише песни главно под влияние на Ървин Бърлин и Джером Керн, но скоро намира свой музикален език. Постепенно песните му си спечелват широка популярност и неговото име на композитор става известно. Гершуин напуска работата си в магазина и се отдава на усилена творческа дейност.
През 1919 г. той написва първата си оперета. „В осем и половина часа“, която има посредствен успех, но последвалата я „Ла, ла Люсил“ през следващата година му донася истинска, слава. Видният пианист и диригент Пол Уайтмън предлага на Гершуин да напише оркестрово произведение за неговите концерти. Само за три седмици се ражда най-популярната творба на композитора — „Рапсодия в синьо“, изпълнена на 12 февруари 1924 г. под диригентството на Уайтмън и с участието на автора. Успехът е невероятно голям. Оттогава тази бляскава и увличаща творба с оригинално и заинтригуващо название се смята за класическа в американския джаз [Рапсодията е наричана и „Рапсодия в синьо“, и „Рапсодия в стил блуз“. Вярно е и едното, и другото. Наименованието й е дадено от брата на композитора Айра Гершуин. Той посетил една художествена изложба, в която е имало етюди в зелено, етюди в жълто и пр. Играта на думи харесала на композитора (от Blue — синьо, и Blues — блуз), тъй като произведението е изградено върху този вид негърски песни, и името му било оставено така.].
През същата 1924 г. Гершуин
създава великолепната оперета „Леhди, бъдете добра“ и няколко песни. Следната година донася едно от най-значителните произведения на композитора — Концерт за пиано и оркестър във фа. Това е оригинално и бликащо от жизненост произведение, което разкрива и друга страна на голямото дарование на композитора. След това се редят оперети, песни, клавирни пиеси и мн. др. През 1928 г. Гершуин написва прочутата си симфония-поема „Един американец в Париж“, за която Морис Равел се изказва изключително ласкаво. В поемата са пресъздадени смесените чувства на автора, изпитани по време на посещението му в Париж. „Когато се разхождах по Шан-з-Елизе, аз мислех и за дома си, за реката Хъдзън …“
Наред с оперетите Гершуин
започва да пише и филмова музика, която го прави още по-популярен. По това време композиторът не твори само в „леките“ жанрове, той създава и творби като „Кубинска увертюра“, „Втора рапсодия“ и др. В последните години на своя недълъг живот Гершуин написва най-значителното си произведение — операта „Порги и Бес“, която е първата американска национална опера.
Гершуин умира на 11 юни 1937 г. в Ню Йорк.
Рапсодия в синьо
На 03.01.1924 г. в. „Ню Йорк хералд трибюн“
публикува обширна информация за любопитно предстоящо събитие. Под заглавие „Какво е американска музика“ се съобщава за специален експериментален концерт, в който прочутият по това време оркестър на Пол Уайтмън ще представи най-нови произведения на композиторите Гершуин, Бърлин, Хърбърт, Силвър, Мийо, Шонберг, Керн, Макдоуъл и др. Определена е и датата – 12.02.1924 г. в „Йоулиън хол“. Айра Гершуин чете на глас тази информация, докато в съседство брат му Джордж играе билярд. Място на действието е любимото на нюйоркските поети и музиканти кафене на Бродуей. В първия момент композиторът изказва съмнение, че вестникът вероятно бърка фамилията. За да си изясни, нещата той незабавно звъни на Уайтмън и диригентът му разкрива цялата истина. За да се презастрахова срещу възможна конкуренция, той избързва с предварителната информация, ползвайки не съвсем коректно имената на някои от най-популярните по това време композитори.
Сред тях, в това число и Джордж Гершуин,
има такива, които все още не са дали съгласието си за участие. А до началото на концерта остава малко повече от месец. В този телефонен разговор, изненадвайки дори себе си, авторът на популярни мюзикъли и песни за „Тин Пан Али“ дава съгласието си да напише голямоформатно произведение. Предполага се, че това толкова спонтанно „да“ се изтръгва от него, след като чува имената на заявилите присъствието си сред публиката музиканти – Сергей Рахманинов, Фриц Крайслер, Леополд Стоковски, Игор Стравински, Уолтър Дамрош и ред други светила. От 7 януари до 4 февруари Гершуин превръща квартирата си на нюйоркската 110-та улица в денонощна музикална работилница. Изписани нотни листа се търкалят навсякъде – върху и под рояла, на масата, по столовете и дори по пода. Работата е напрегната и следва определена последователност.
Гершуин пише клавир за две пиана,
оставя празни места за импровизациите на солиста и щом завърши нова страница, я предоставя на Ферд Грофе, аранжор и пианист в оркестъра на Пол Уайтмън. В своя титулярен състав този оркестър се състои от 23-ма музиканти, но за новото произведение на Гершуин се добавят още 9 души. Всеки вече оркестриран фрагмент на часа отива при диригента, който го репетира със своя ансамбъл. Името „ Rhapsody in blue“ („Рапсодия в синьо”) в голяма степен се дължи както на ползваните джазови елементи, така и на словесната инвенция на Айра Гершуин.
Същия ден братът на Джордж е гледал изложбата на художника Уистлър и все още е под впечатление от имената на някои от картините: „Ноктюрно в синьо и зелено“, „Композиция и сиво и зелено“ и други подобни. Композиторът споделя намерението си да кръсти новото си произведение „Американска рапсодия“. Точно тогава Айра му предлага името „Рапсодия в синьо“. Прекрасно попадение, защото думата „ Blue“ и нейните смислови оттенъци най-точно отговарят на музиката на Джордж.
А по повод на работата си самият той по-късно споделя следното:
„ Внезапно ми хрумна идея. Толкова много се говореше за ограничеността на джаза, толкова невярно се възприемаше неговата функция. Прието е да се смята, че джазът трябва да звучи в едно темпо и да се основава на танцови ритми. Доколкото това е възможно, реших да разруша тази грешна представа с един удар. Вдъхновен от тази цел, аз започнах да пиша с непривична скорост. Нямах нито план, нито структури, на които да се подчинява музиката ми. В този смисъл рапсодията започна без план. На този творчески етап бях извикан в Бостън за премиерата на моя мюзикъл „Милото дяволче“… Във влака, под акомпанимента на тракащите колела изведнъж чух и даже видях на ноти цялата конструкция на рапсодията – от началото до края. Чувах я като музикален калейдоскоп на Америка – нашия кипящ котел, нашата многонационална енергия, нашите блусове, нашата улична суматоха… Колкото до средната тема – тя се появи неочаквано, както често се случва с моята музика.
Да свиря, когато съм на гости, това е моя слабост, както ви е известно.
Точно така свирех в дома на един приятел, когато чух появила се в мен тема, която търсеше изход. Още преди да я изсвиря докрай, вече знаех: това е, което ми е нужно… Седмица след завръщането ми от Бостън аз завърших „Рапсодия в синьо“. Завърших? Разбира се не цялостно. Някои пасажи не бяха отбелязани в партитурата. Времето така ме гонеше, че реших на първия концерт да ги импровизирам… Особено удовлетворение ми достави това, че доказах своята идея: „Рапсодия в синьо“ определено е написана не в едно темпо, независимо от факта, че в нея се срещат танцови ритми.“
Самото произведение се гради върху четири основни теми.
Първите две от тях се експонират още в оркестровото встъпление – чувствената красота на обилно хроматизираната кларинетна мелодия и танцовата тема при медните духови инструменти. Третата, средна тема, е синкопирана и песенна по своя характер, а последната е светла, празнична и представлява лирическата кулминация на рапсодията. Всяка от тези четири теми се развива във вариационен порядък, който по-късно позволява на солистите да проявят уменията си и като импровизатори. На въпросния концерт в „Йоулиън хол“ (12.02.1924 г.), преди точно девет десетилетия, програмата върви неочаквано вяло. Някои от слушателите в публиката дори се подготвят да напуснат залата. В един момент положението става критично и гръмко заявения експеримент е на път да се провали. Точно тогава на рояла сяда Джордж Гершуин, а Пол Уайтмън дава знак на първия кларинетист. И започва онова знаменито кларинетно глисандо (не съвсем обичайно изразно средство на този инструмент), което сякаш наелектризира залата. Скуката мигом напуска публика и оркестър, а музикантите сякаш напълно се преобразяват при изпълнението на „Рапсодия в синьо“. Авторът импровизира все още ненаписаните върху нотния лист каденци, а се предполага, че той ги допълва в партитурите по-късно.
Успехът на рапсодията е зашеметяващ!
Така, по думите на критиката, Джордж Гершуин става онзи американски композитор, който „ превръща джаза от улично момиче в почтена дама“. Но историята на „Рапсодия в синьо“ не свършва с този пръв публичен успех, нито пък бележи низ от триумфи. Биографията на произведението се попълва и от сенчести епизоди, един от които е особено интересен. Предвид огромната и сгъстена във времето работа по оркестрацията на рапсодията, аранжорът Ферд Грофе започва да предявява авторски претенции. В САЩ този случай не е нито първият, нито пък е изолиран от общата музикална практика в страната. Още приживе Джордж Гершуин неколкократно се жалва пред ASCAP, най-голямото сдружение за защита на авторските права, в което той членува. Много след смъртта на композитора, през 1942 г. Ферд Грофе отново посяга към рапсодията. Той я преаранжира за голям симфоничен оркестър и този негов вариант се превръща в най-често изпълнявания от следвоенните оркестри, диригенти и солисти.
информация от сайта на Софийска филхармония:
Превърналата се в символ на музиката на Гершуин „RHAPSODY IN BLUE“ (Рапсодия в стил блус), популярна като РАПСОДИЯ В СИНЬО,
е била поръчана на младия композитор на 5 януари 1924 от ръководителя на известен джазов състав Пол Уайтман, като своеобразен експеримент за създаване на нов музикален стил, съчетаващ класическа музика и джазови елементи. И само след няколко седмици творбата била завършена. Композиторът смятал да я нарече „Американска рапсодия“, но известното днес заглавие било подсказано от брат му Айра Гершуин, след тяхното посещение на изложбата на художника импресионист Джеймс Макнийл Уистлър, сред чийто платна се срещали названия като „Ноктюрно в черно и бяло”, „Аранжимент в сиво и черно” и др. Първоначално създадена за две пиана, Рапсодията била оркестрирана през 1924 за пиано и джазов състав от работещият при Уайтман професионален музикант с европейско образование Фердинанд Грофе, осъществил две години по-късно и прочутата днес версия за пиано и симфоничен оркестър.
За първи път Рапсодията е изпълнена от автора със съпровод на състава на Пол Уайтман
„Palais Royal Orchestrа” на 12 февруари 1924 в Ню Йорк, на концерт под заглавие „Експеримент в модерната музика”. Сред присъстващите били Уолтър Дамрош, Игор Стравински, Фриц Крайслер, Леополд Стоковски, Джон Филип Суза и десетки други знаменити личности. Огромният успех разкрива уникалния талант на Гершуин и веднага го прави прочут, а творбата се нарежда сред най-популярните американски произведения, изпълнявана и записвана по цял свят. Още до края на 1927 оркестърът на Уайтман я представя 84 пъти, а записите от тези концерти са издадени в милионен тираж. Списанието American Heritage отбелязва, че началната интонация в глисандо на кларинета е така разпознаваема от аудиторията, както темата на Бетовеновата Пета симфония. Възприемана като музикален портрет на Америка от началото на ХХ век, Рапсодията е свирена на най-големи обществени събития, въвеждана е и в редица филмови продукции, сред които „Манхатън“ на Уди Алън, „Фантазия 2000“ на Уолт Дисни, „Великият Гетсби“ и много други.
Не е излишно да споменем, че Джордж Гершуин
е най-познатото име на американски композитор в България, а творчеството му – и по-конкретно „Рапсодия в синьо“ – има по-специално място в натрупването на това познание. Почти няма наш оркестър или диригент, който повече или по-малко да не е изкушаван от „сериозната“ музика на Гершуин. Но особено последователен в пропагандирането й е композиторът и диригент Александър Владигеров, под палката на който многократно са изпълнявани, записвани и издавани на грамофонни плочи по-значимите симфонични и оперни произведения на Гершуин. В това число и рапсодията, свирена от редица наши и гостуващи забележителни европейски и американски пианисти.
източник: https://inspiro-bg.com/
