Бъди Болдън е американски корнетист и ръководител на оркестър, смятан за една от основополагащите фигури в историята на джаза. Роден е на 6 септември 1877 г. в Ню Орлиънс, а умира на 4 ноември 1931 г. в Джаксън, Луизиана. Историческото му значение е необикновено: от неговото изпълнителско изкуство не е запазен нито един сигурен звукозапис, но спомените на съвременниците го представят като музикант, който променя звученето на танцовата музика в Ню Орлиънс.
Силният тон на неговия корнет, блусовата изразителност, свободното отношение към ритъма и мястото, което отделя на импровизацията, го превръщат в легенда още приживе. Публиката го нарича „Крал Болдън“, а по-късните поколения го определят като пионер или дори като „първия човек на джаза“. Подобни определения трябва да се използват внимателно, защото джазът не е изобретен от един човек. Болдън обаче несъмнено е сред музикантите, които дават на новото изкуство неговата ранна форма и характер.
Ранните години на Бъди Болдън
Пълното му име е Чарлс Джоузеф Болдън. Той се ражда в афроамериканско семейство в горната част на Ню Орлиънс. Родителите му са Алис и Уестмор Болдън. Баща му умира, когато бъдещият музикант е още дете, и семейството живее при скромни материални условия.
Сведенията за образованието и ранните години на Болдън са непълни. Няма сигурни доказателства, че получава системно академично музикално обучение. По всичко личи, че развива способностите си главно чрез слушане, наблюдение и участие в живата музикална среда на Ню Орлиънс. Той свири по слух и постепенно изгражда стил, който се различава от по-сдържаното изпълнение на традиционните танцови оркестри.
Около биографията му възникват множество легенди. Една от най-разпространените твърди, че работи като бръснар или притежава бръснарница. Историческите проучвания не откриват доказателства за това. Болдън вероятно посещава бръснарница, използвана като място за срещи и обмен на новини между местните музиканти, но самият той не упражнява този занаят.
Бъди Болдън и музикалният Ню Орлиънс
В края на XIX век Ню Орлиънс е един от най-разнообразните музикални центрове в Съединените щати. По улиците и площадите звучат военни и граждански духови оркестри, рагтайм, танцови мелодии, блус, църковни песнопения и музика, свързана с африкански, карибски и европейски традиции. Паради, погребални шествия, обществени празненства, танцови зали и градски паркове създават постоянна потребност от музиканти.
Болдън попада в среда, в която различните стилове не съществуват изолирано. Той започва да съчетава познати мелодии с блусови интонации, църковна емоционалност и по-свободен ритмичен подход. Вместо да възпроизвежда музиката по един и същ начин, променя фразите и реагира на настроението на публиката. Така изпълнението се превръща в жив процес, а не в механично повторение на предварително установена музикална форма.
Възходът на „Крал Болдън“
Около 1895 г. се оформя ансамбълът, който постепенно започва да се свързва с името на Бъди Болдън. Първоначално той работи и като общ работник, но нарастващата популярност на оркестъра му позволява да се посвети на музиката. В градския указател на Ню Орлиънс от 1902 г. професията му вече е отбелязана като музикант.
Между края на 90-те години на XIX век и 1906 г. оркестърът на Болдън се превръща в една от най-търсените афроамерикански формации в града. Музикантите свирят предимно на танци и обществени събирания, но участват и в други местни празненства. Изпълненията им са особено популярни в районите около South Rampart Street и Perdido Street, както и в Lincoln Park и Johnson Park.
Съвременниците описват Болдън като харизматична личност с ярко сценично присъствие. Корнетът му се отличава с необикновена сила и може да бъде чут от голямо разстояние. Според разказите той използва инструмента си, за да известява началото на изпълненията и да привлича посетители от съседните паркове. Този музикален призив остава в местната памет като начин „да повика децата си у дома“.
Как звучи музиката на Бъди Болдън
Няма възможност да възстановим напълно звученето на Бъди Болдън, но свидетелствата очертават няколко негови характерни особености. Той свири силно, открито и емоционално. Тонът му не търси изисканата мекота на салонните оркестри, а непосредствено въздействие върху слушателите и танцуващата публика.
В музиката си Болдън съчетава рагтайм, маршови ритми, блус и елементи от афроамериканската духовна традиция. Изпълненията му включват валсове и популярни песни, но особена известност му носят блусовите номера. Той променя мелодиите, използва характерни отклонения във височината на тона и предоставя по-голяма свобода на отделните инструменталисти.
Оркестърът му използва състав, който се превръща в един от моделите на ранните нюорлиънски формации. Корнетът води мелодичната линия, докато кларинетът и тромбонът изграждат подвижна колективна фактура. Струнните инструменти и ударните поддържат ритъма. Взаимодействието между музикантите постепенно измества вниманието от точното възпроизвеждане към ансамбловата импровизация.
„Funky Butt“ и ритмичните нововъведения
Най-известната музикална тема, свързвана с Болдън, е „Funky Butt“, по-късно позната като „Buddy Bolden’s Blues“. Тя се изпълнява в претъпкани танцови зали и придобива почти легендарен статут в Ню Орлиънс. Мелодията достига до следващите поколения чрез устната традиция и по-късно е записана от други джазови музиканти, сред които Джели Рол Мортън.
На Бъди Болдън традиционно се приписва и връзка с ритмичния модел, известен като „Big Four“. При него равномерният маршов пулс се разчупва чрез синкопиран акцент, който създава повече движение и пространство за импровизация. Поради липсата на записи и нотни документи не може да се докаже доколко лично Болдън създава този модел. Сигурно е обаче, че неговият стил участва в прехода от маршовата и танцовата музика към ранния джаз.
Изгубеният запис на Бъди Болдън
Една от най-големите загадки в историята на джаза е свързана с възможен запис на оркестъра на Болдън. Неговият тромбонист Уили Корниш си спомня, че съставът записва музика върху фонографски цилиндър. До днес такъв цилиндър не е открит, а съществуването му не може да бъде окончателно потвърдено.
Библиотеката на Конгреса включва предполагаемите цилиндри на Болдън сред важните изгубени звукозаписи. Ако някога бъде намерен автентичен запис, той би променил представите за началото на джаза. Засега музиката на Болдън остава недостъпна за пряко слушане. Историците я възстановяват чрез спомени на негови колеги, описания на очевидци, снимки, документи и сведения за репертоара на оркестъра.
Здравословната криза и краят на кариерата
Около 1906 г. здравето и поведението на Болдън започват да се влошават. Той преживява тежки психически кризи, придружени от объркване, страх и непредсказуеми реакции. През 1907 г. е настанен в държавната психиатрична болница в Джаксън, Луизиана. Документите от епохата използват диагнозата „dementia praecox“ – исторически медицински термин, който по-късно се свързва с шизофренията.
Поставянето на точна съвременна диагноза повече от век по-късно е невъзможно. Някои изследователи допускат, че състоянието му може да е повлияно от алкохол, недохранване или пелагра, която по това време е разпространена в южните щати. Това остават научни хипотези, а не окончателно доказани обяснения.
Болдън прекарва остатъка от живота си в лечебното заведение и не се завръща към професионалното музициране. Умира там на 4 ноември 1931 г. на 54-годишна възраст. Според смъртния акт причината е церебрална артериосклероза. Погребан е в Holt Cemetery в Ню Орлиънс, но точното място на първоначалния му гроб остава неизвестно.
Бъди Болдън между историята и легендата
Липсата на записи и малкият брой запазени документи превръщат Болдън в подходящ герой за легенди. Разказите за необикновено силния му корнет, бурния му живот и внезапното му изчезване от сцената често смесват действителни спомени с по-късни художествени добавки.
Той вдъхновява музикални произведения, романи, театрални постановки и филми. Канадският писател Майкъл Ондатджи изгражда художествен образ на музиканта в романа „Coming Through Slaughter“, а през 2019 г. историята му достига до киното чрез филма „Bolden“. Тези произведения поддържат интереса към него, но не трябва да се приемат като точни биографични документи.
Влиянието на Бъди Болдън върху джаза
Сред музикантите, повлияни пряко или косвено от Болдън, се посочват Джо „Кинг“ Оливър, Фреди Кепард и Бънк Джонсън. Те продължават развитието на нюорлиънския стил и предават неговите принципи на следващото поколение. Чрез тази музикална среда наследството на Болдън достига до Луис Армстронг и до утвърждаването на джаза като международно изкуство.
Неговото влияние не се измерва чрез продадени плочи, позиции в Billboard или присъствие в Official Charts. То съществува в промяната на самия начин, по който музикантите свирят заедно. Болдън показва, че танцовата мелодия може да бъде преобразена чрез импровизация, блусова интонация, ритмична свобода и непосредствено общуване с публиката.
Значението на Бъди Болдън за музиката
Бъди Болдън заема особено място в историята на джаза. Той не оставя звукозаписи, подробна автобиография или нотирано творчество, но съвременниците му го помнят като музикант, който звучи различно от всички преди него. Историческата му роля се състои не в еднократно „изобретяване“ на джаза, а в превръщането на различни музикални традиции в по-свободен и импровизационен ансамблов език.
Историята на Бъди Болдън показва, че началото на един жанр невинаги може да бъде свързано с конкретен запис или точно определен момент. Джазът се ражда чрез общности, срещи и музиканти, чието изкуство първоначално съществува само на живо. Сред тях Болдън остава най-загадъчният и един от най-влиятелните.
Свързани материали
- Рождението на Бъди Болдън – 6 септември 1877 г.
- Кончината на Бъди Болдън – 4 ноември 1931 г.
- История на джаза – част 3: Пионерите
- Луис Армстронг и утвърждаването на джаза
- Сидни Беше – пионерът на джазовата импровизация
Източници
- New Orleans Jazz National Historical Park – Charles “Buddy” Bolden
- 64 Parishes – Buddy Bolden
- 64 Parishes – Buddy Bolden’s Blues
- Library of Congress – Lost Recording List
- Smithsonian – Today in Jazz History
- Wikipedia – Buddy Bolden