ВИОЛОНЧЕЛО – струнен лъков инструмент.
Виолончело (среща се и като чело) се появява в начаалото на XVI в. и е бил усъвършенствван през XVII, XVIII в. от знаменитите майстори в Кремена, Италия. Настройва се н1 чисти квинти C-G-d-a (до и сол от голяма октава и ре, ла от малка октава). Тонов обем от С до е3 е4. Нотите на виолочело се нотират на басов ключ (ФА), а за по-високи тонове — на теноров (ДО) и виолинов (СОЛ). Има богати технически и художествени възможности, а по тембър напомня мъжки глас баритон и тенор. За пръв път виолончело е използвано като солов инструмент през XVII в. в Болоня, Италия, при изпълнение на сонати и други произведения от Джовани Габриели (ок. 1557—1612 г.). Известни произведения за виолончело са 6 солови сюити от Й. С. Бах, концерти от А. Вивалди, Л. Бокерини, Й. Хайдн, Лало, Дворжак, сонати от Бетховен, Менделсон, Григ, Брамс, Шостакович, Вариации на тема рококо от Чайковски, пиеси от Прокофиев, Шостакович, Хачатурян и др.,
Концерт за виолончело и оркестър от М. Големинов (1950), от Л. Пипков(1960), Солови сонати за чело: Бритън, Дим. Христов, В. Казанджиев. Световноизвестни изпълнители-виолончелисти са Пабло Казалс (исп.,1876—1973), С. Н. Кнушевицки, Мстислав Ростропович, Даниел Шафран (съв.), Милош Садло (чехосл.), Пиер Фурние (фр.), Ем. Фойерман (герм.), Раду Алдулеску (рум.), и др.