Камерна и църковна музика през XVII век: началото на бароковия стил
Естетика на прехода: Театрализацията като универсален модел
През XVII век европейската музика напуска спокойните води на ренесансовото равновесие, за да навлезе в бурната епоха на „Драматичния Барок“. Този период не е просто смяна на стила, а фундаментална трансформация, която води до появата на жанрове като кантата и оратория. Операта, като най-модерното изкуство на времето, се превръща във всеобщ модел, чието влияние надхвърля театралната сцена. Нейните принципи на драматизъм и емоционална експресия проникват навсякъде – от интимните покои на аристокрацията до свещения олтар на катедралата. Изведнъж границата между театъра и храма се размива, обединена от една обща цел: музиката вече не само съзерцава божественото, тя изобразява човешкото действие.
Процесът на театрализация: Операта като всеобщ модел
В началото на XVII век операта задава новия стандарт за „модерност“. Този процес на театрализация означава, че всяко музикално произведение – независимо дали е светска кантата за забавление или църковно произведение за молитва – започва да се разглежда като драма. Композиторите вече не се стремят към абстрактна полифонична красота, а към „сценично“ внушение.
В църковната музика това води до появата на stylus ecclesiasticus, който заимства драматичните похвати на операта, за да направи библейските сюжети по-живи и въздействащи. Така слушателят в катедралата започва да съпреживява страданията на светците със същата интензивност, с която публиката в театъра следи съдбата на Орфей.
Фундаментът на новите жанрове: Seconda pratica и Basso continuo
Техническият и философски гръбнак на тази промяна е концепцията за Seconda pratica (Втората практика). Както Монтеверди защитава в своите мадригали, в новия стил текстът става „господар на музиката“. Това означава, че мелодията, хармонията и ритъмът трябва да се подчиняват на емоционалния заряд на думите. Ако текстът говори за „жестокост“, музиката има правото да бъде дисонантна и режеща – нещо немислимо за стария ренесансов канон.
За да се освободи гласът и да може той да следва смисъла на думите, се появява фундаменталната иновация на Барока – Basso continuo (басо континуо). Този непрекъснат басов съпровод осигурява хармоничната опора, върху която соловият глас може да се движи свободно. Басо континуо е символ на новата йерархия: то е „земята“, върху която стъпва индивидуалната емоция. Тази еманципация на солиста-виртуоз превръща певеца в централна фигура, способен да импровизира и да предава най-фините нюанси на човешкия афект.
Структурният дуализъм: Речитативът и Арията
Най-значимото структурно откритие на епохата, което лекцията подчертава, е окончателното разделяне на вокалния изказ на две функционални единици: речитатив и ария. Този дуализъм позволява на композиторите да управляват „времето“ в музиката по нов начин.
- Речитатив (Време на действието): Тук музиката имитира ритъма на говорената реч. Речитативът е „двигателят“ на сюжета – в него се разказват събитията, развиват се диалозите и се предава информацията. Той е гъвкав, бърз и психологически реалистичен.
- Ария (Време на афекта): В момента, в който действието достигне точка на емоционално кипене, то спира. На сцената (или в съзнанието на слушателя) остава само една чиста емоция – любов, гняв или скръб. Арията е моментът на психологическото „замразяване“ на времето, в който музиката разгръща своята мелодична плътност и орнаментика, за да изследва в дълбочина един-единствен афект.
Този структурен модел се превръща в „граматиката“ на Барока. Без него нито кантатата, нито ораторията биха могли да съществуват като самостоятелни драматични форми.
Италианската кантата: Интелектуалната лаборатория на Барока
Докато операта бързо се превръща в публично зрелище, в затворените общества на Рим и Венеция се оформя най-рафинираният светски жанр на епохата – италианската кантата. Тя представлява „камерна драма в миниатюра“, предназначена за слушане в тесен кръг от ерудити и аристократи. В своята класическа ранна форма кантатата е солово произведение (монодия) с инструментален съпровод на басо континуо, което пренася драматизма на сцената в интимното пространство на салона.
Тези частни събирания в дворците, често организирани от т.нар. „академии“, се превръщат в истински интелектуални лаборатории. В тях композиторите имат свободата да експериментират с най-смелите хармонични обрати, които биха били твърде радикални или неразбираеми за широката публика в театъра. Кантатата е мястото, където изкуството изследва психологическите нюанси на човешката душа – от меланхолията и несподелената любов до философските размисли за смисъла на съществуването.
Барбара Строци: Гласът на венецианския авангард
В този силно конкурентен и доминиран от мъже музикален свят, фигурата на Барбара Строци (1619–1677) се откроява с поразителна модерност. Израснала в дома на интелектуалеца и поет Джулио Строци, тя е не само негова осиновена дъщеря, но и централна фигура в неговата Accademia degli Unisoni. Там тя изпълнява ролята на домакин, певица и теоретик, превръщайки се в олицетворение на новия камерен стил.
Строци е уникален исторически феномен: тя е най-издаваната авторка на светска вокална музика във Венеция за целия XVII век, публикувайки осем тома със свои творби. Нейният успех е триумф на таланта над социалните ограничения. Музиката ѝ е създадена „от певец за певци“, което обяснява изключителната ѝ вокална гъвкавост и емоционална наситеност, които и до днес предизвикват изпълнителите по световните сцени.
Анализ на „Lagrime mie“: Реторика на страданието и хроматичен език
Квинтесенцията на нейното изкуство може да бъде открита в прочутата кантата (ламенто) „Lagrime mie“ (Сълзи мои). Това е творба, която демонстрира пълната мощ на бароковата реторика на страданието. Още в уводните тактове Строци използва разтърсващ вокален жест – дълго, низходящо „възклицание“ (exclamatio), което върху текста „Lagrime“ буквално материализира звука на сълзите.
В „Lagrime mie“ границата между речитатив и ария е умишлено размита (т.нар. arioso), което позволява на емоцията да тече органично, без формални прегради. Композиторката използва екстремни за времето си дисонанси и хроматизми (движение по полутонове), за да илюстрира думи като „болка“ (dolore) и „жестокост“. Всяка пауза, имитираща пресекващ от плач дъх, е психологически обоснована. Чрез това произведение Барбара Строци доказва, че камерният жанр може да постигне същия драматичен интензитет като операта, но чрез средствата на психологическото вглъбяване и музикалния детайл.
Алесандро Скарлати и окончателната реформа на кантатата
Алесандро Скарлати (1660–1725) не е просто композитор, той е законодател. Ако Барбара Строци олицетворява емоционалния авангард на ранната кантата, то Скарлати е великият архитект, който придава на този жанр неговия окончателен, класически облик. Работата му бележи прехода от експерименталната, понякога хаотична монодия на XVII век, към подредения и бляскав свят на зрелия Барок. В неговите ръце кантатата престава да бъде серия от музикални хрумвания и се превръща в строга дисциплина, която диктува вкусовете на цяла Европа.
Мащабът на Неаполитанската школа и историческата роля на Скарлати
Мащабът на творчеството му е главозамайващ – над 600 светски кантати. За да разберем това число, трябва да погледнем към Неапол, който по това време е музикалната столица на света. Скарлати е водещата фигура на т.нар. Неаполитанска школа, където кантатата се превръща в основно средство за социално и музикално общуване.
Историческата му роля е да „институционализира“ жанра. Тези творби, писани предимно за солов глас (сопран или алт) и басо континуо, са били предназначени за интелигентната публика в римските и неаполитанските салони. Скарлати превръща кантатата в най-високата школа за вокално майсторство. Всеки певец, претендиращ за слава в оперния театър, първо е трябвало да докаже уменията си в неговите кантати. Тук, в интимното пространство, няма място за театрални ефекти – остава само чистата техника, интелигентното фразиране и способността да се предава текстът с хирургическа прецизност.
Структурната реформа: Математика на чувствата и моделът Р-A-Р-A
Най-значимият принос на Скарлати към историята на музикалната форма е неговата структурна реформа. Той слага край на флуидната структура на ранния Барок, като въвежда железен ред в редуването на частите. Стандартният модел, който той утвърждава, е схемата Речитатив – Ария – Речитатив – Ария (Р-A-Р-A).
Тази структура е чист израз на бароковия рационализъм. Тя създава перфектен баланс между „времето на действието“ и „времето на съзерцанието“. Речитативът подготвя емоционалната почва, разказва ситуацията и поставя героя в контекст. След него Арията идва като естествена психологическа експлозия. Този модел става толкова влиятелен, че се превръща в стандарт не само за кантатата, но и за opera seria през целия XVIII век. Скарлати учи музикалния свят как да организира драмата чрез логическа последователност и контраст.
Триумфът на Da Capo Aria: Психологическото завръщане на Афекта
В сърцето на Скарлатиевата реформа стои утвърждаването на Da Capo Aria (Ария „от начало“). Тя се състои от три части (A-B-A). Първата част (A) представя основния афект, втората (B) предлага контрастен нюанс, а третата е повторение на първата.
Важно е да се разбере, че това повторение не е механично. В епохата на Барока повторението е възможност за висше творчество. При завръщането на част „A“ певецът е длъжен да импровизира орнаменти, които не са изписани в партитурата. Така арията се превръща в тест за интелекта на изпълнителя – той трябва да покаже същата емоция, но през призмата на по-голяма виртуозност и натрупания опит от част „B“. Скарлати използва тази форма, за да създаде усещане за завършеност, превръщайки арията в съвършена, затворена вселена.
Хармоничен език и инструментална експресия
Макар Скарлати да е майстор на вокалната линия, неговата иновативност се крие в хармонията. Той е един от архитектите на мажорно-минорната тонална система, която използва за психологическо портретиране. Неговият хармоничен език е пълен с „модерни“ похвати – неочаквани модулации и смели дисонанси, които подчертават драматизма на текста.
За Скарлати басо континуо не е просто съпровод, а активен участник. Инструменталната линия често „подсказва“ на слушателя онова, което думите премълчават. Ако текстът говори за съмнение, хармонията под него става нестабилна; ако говори за триумф, басовата линия става енергична и възходяща. Този синтез между вокална красота и хармонична интелигентност прави кантатите му философски трактати за човешките страсти, облечени в най-съвършената звукова форма на епохата.
Ораторията: Духовната драма и „театърът на ухото“
Раждането на ораторията е един от най-любопитните процеси в музикалната история на XVII век. Тя се появява като своеобразен паралел на операта, но в лоното на Католическата църква. Докато оперният театър залага на визуалния блясък и светските сюжети, ораторията насочва вниманието навътре – към духовното съзерцание и религиозния патос. Тя е плод на стремежа на Контрареформацията да направи християнското послание по-достъпно и емоционално въздействащо, използвайки най-модерните за времето си музикални средства.
Етимология и социален произход: Наследството на Сан Филипо Нери
Корените на жанра не откриваме в литургичната служба, а в дейността на т.нар. ораториуми – специални зали за молитва и духовни беседи. Началото е поставено в Рим от харизматичната фигура на Сан Филипо Нери. Той създава „Congregazione dell’Oratorio“ – общност, чиято цел е да привлече миряните чрез по-неформални религиозни практики.
В тези зали, наречени „оратории“, молитвата често е била съпътствана от музика. Първоначално това са били прости духовни песни (лауди), но с развитието на бароковата естетика те прерастват в мащабни драматични композиции. Така името на самото помещение се пренася върху новия музикален жанр. Ораторията се превръща в мост между строгата догма и човешката нужда от емоционално преживяване на вярата, предлагайки алтернатива на светските развлечения, особено по време на постите, когато театрите са били затворени.
Жанрова характеристика: „Драма без сцена“
По своята музикална структура ораторията е почти идентична с операта. Тя използва същия инструментален апарат, същите вокални форми – речитатив, ария и ансамбъл – и същия драматичен интензитет. Фундаменталната разлика обаче се крие в начина на представяне. Ораторията е „драма без сцена“. В нея липсват декори, костюми и актьорска игра.
Това отсъствие на визуални елементи поставя музиката в съвсем различна роля. Тя трябва да „нарисува“ действието единствено чрез звуци. Липсата на сцена се компенсира от засиленото присъствие на хора и въвеждането на фигурата на разказвача, които водят слушателя през библейския сюжет. Публиката е призована да съзерцава събитията чрез своето въображение, което превръща ораторията в изключително интелектуален жанр. Тя е „театър на ухото“, в който фокусът е изцяло върху психологическата дълбочина на образите и моралното послание на историята. По този начин жанрът постига уникален синтез между театралната експресия и християнската духовност, превръщайки се в една от най-устойчивите форми на бароковото изкуство.
Джакомо Карисими – бащата на ораторията
Ако ораторията започва своя път като неформална духовна беседа, то Джакомо Карисими (1605–1674) е композиторът, който ѝ придава монументалност и я превръща в равностоен съперник на операта. Работейки в сърцето на Рим, той успява да синтезира драматизма на италианския светски стил с величието на латинската сакрална традиция. Неговото творчество става еталон, който се разпространява далеч извън границите на Италия, оказвайки влияние върху поколения композитори в цяла Европа.
Институционален контекст: Collegio Germanico
Основната част от професионалния път на Карисими е свързана с престижния Collegio Germanico в Рим, където той заема поста на капелмайстор. Тази институция, управлявана от йезуитския орден, е била един от най-важните образователни и духовни центрове на времето. В тази среда Карисими разполага с изключителни ресурси – от отлично подготвени хорове до изтънчена публика от цяла Европа. Именно тук той развива латинската оратория, като използва библейските сюжети не просто за дидактика, а за създаване на мощни музикални драми, които да укрепват вярата чрез силата на емоцията.
Фигурата на Historicus (Testo): Повествователният гръбнак
Най-важният драматургичен принос на Карисими към ораторията е утвърждаването на фигурата на разказвача, известен като Historicus или Testo. Тъй като ораторията е лишена от сценично действие, разказвачът се превръща в „очите“ на слушателя. Неговата роля е да води повествованието чрез речитатив, да описва контекста на събитията и да свързва отделните арии и хорове в единна нишка.
Разказвачът не е просто информатор – неговата партия често е наситена с драматизъм, който подготвя публиката за следващата емоционална кулминация. Чрез Historicus ораторията придобива своята епична структура, позволявайки на музиката да обхване мащабни събития, които биха били трудни за пресъздаване дори на оперната сцена.
Анализ на ораторията „Йефтай“: Психологическата сила на хората
Връх в творчеството на Карисими и емблема на жанра е ораторията „Йефтай“ (Jephte). Сюжетът разказва за трагичния обет на израилския военачалник Йефтай, който обещава на Бог да пожертва първото същество, което излезе от дома му, ако победи врага. Съдбата отрежда това да бъде неговата собствена дъщеря.
В тази творба Карисими демонстрира гениалното си умение да управлява афектите. Сцената на срещата между бащата и дъщерята е образец за бароков психологизъм – тук радостта от победата мигновено се сблъсква с ужаса от неизбежната жертва. Кулминацията на „Йефтай“ обаче е финалният хор на оплакването. За разлика от операта, където хорът често е статичен, тук Карисими го превръща в глас на универсалната скръб. Използвайки сложна полифония и разтърсващи хроматизми, той превръща библейския разказ в дълбоко човешко преживяване. Финалното „Plorate filii Israel“ (Плачете, синове на Израил) остава в историята като една от най-въздействащите страници на Барока, доказвайки, че ораторията може да разтърси душата на слушателя по-силно от всеки театрален декор.
Хайнрих Шютц и немската свещена музика: Генезисът на един нов език
Докато в Италия кантатата и ораторията процъфтяват под жаркото слънце на средиземноморската емоционалност, в Германия музикалният ландшафт е коренно различен. Разкъсвана от Тридесетгодишната война и религиозните противоречия, немската музикална култура се нуждае от фигура, която да обедини строгостта на протестантската традиция с модерния драматизъм на Юга. Тази историческа мисия се пада на Хайнрих Шютц (1585–1672) – композиторът, който пренася огъня на италианския Барок на немска почва и когото съвременниците му с право наричат „баща на немската музика“.
Връзката Север – Юг: Урокът на Джовани Габриели
Съдбата на Шютц е неразривно свързана с двата му престоя във Венеция, които се превръщат в повратни моменти за цялата европейска култура. Първото му пътуване (1609–1612) го отвежда в катедралата „Сан Марко“, където той става последен и най-ценен ученик на великия Джовани Габриели.
От своя учител Шютц усвоява блясъка на венецианския полихорален стил (cori spezzati). Той се научава да работи с огромни звукови маси, да противопоставя групи от инструменти и певци в пространството и да използва динамични контрасти, които дотогава са непознати в Германия. Този „венециански урок“ е запечатан в първия му голям опус – „Псалми Давидови“ (1619), където протестантският текст за първи път зазвучава с южния разкош и мащаб на Католическата църква.
Срещата с Монтеверди и триумфът на словото
Второто пътуване на Шютц до Венеция през 1628 г. се случва в съвсем различна естетическа атмосфера. Габриели вече не е между живите, а на неговото място в „Сан Марко“ блести Клаудио Монтеверди. При тази втора среща с Италия Шютц се докосва до зрелия Барок и концепцията за „Втората практика“ (Seconda pratica).
Той вижда как монодията и речитативът са преобразили вокалната музика, превръщайки я в психологическо оръжие. Монтеверди му показва, че музиката не трябва просто да придружава религиозния текст, а да го „тълкува“ – да изобразява всяка дума, всеки афект и всяко духовно състояние. Шютц веднага разбира потенциала на този нов стил за целите на лютеранската молитва. Той пренася идеята, че музикалното пресъздаване на библейското слово трябва да бъде драматично, директно и дълбоко човешко.
Историческа роля: „Светлина за Германия“
Приносът на Хайнрих Шютц често се определя като „Светлина за Германия“. В епоха на разруха и културна изолация, породена от войната, той успява да адаптира италианските иновации към суровия и дисциплиниран немски дух. Шютц не просто копира венецианските модели; той ги пречупва през призмата на немския език, създавайки специфична музикална реторика.
Неговата роля е на културен мост – той доказва, че немската духовна музика може да бъде едновременно теологически вярна и художествено прогресивна. Без неговата пионерска работа, която съчетава контрапунктичното майсторство на Севера с драматичната монодия на Юга, пътят към гения на Йохан Себастиан Бах би бил немислим. Шютц поставя началото на една традиция, в която музиката се превръща в най-висшата форма на духовно слово, превръщайки Германия в новия епицентър на европейската сакрална култура.
Жанрове и стилов синтез: Концепцията за „Свещен концерт“
В сърцето на Шютцовото творчество стои идеята за Symphoniae sacrae или „Свещени концерти“. Този термин не бива да се бърка със съвременното разбиране за инструментален концерт. В бароковата епоха concerto означава „състезание“ или „съгласуване“ между различни звукови маси – гласове срещу инструменти, солисти срещу хор. За Шютц това е идеалната форма за представяне на библейския текст като жива, пулсираща драма.
Неговите „Свещени концерти“ са триумф на венецианската школа, пречупена през немската дисциплина. В тях той интегрира италианския „концертиращ стил“, където всеки инструмент и глас има своя индивидуална роля. Музиката вече не е хомогенна маса, а диалог. Това позволява на Шютц да постигне изключителна пластичност: той може да изобрази шепота на ангелите чрез единичен сопран и нежна лютня или гнева Божи чрез мощни тромбони и многогласен хор. Този синтез полага основите на по-късните немски църковни кантати, превръщайки богослужението в интензивно артистично преживяване.
Анализ на „Saul, was verfolgst du mich“: Психологическото чудо
Един от най-въздействащите примери за драматичния гений на Шютц е неговият концерт „Saul, was verfolgst du mich“ (Савле, защо ме гониш, SWV 415). Тук композиторът използва венецианската полихоралност, за да пресъздаде библейското събитие по пътя за Дамаск не като разказ, а като психологически шок.
Творбата започва с глас от низините – шепотът на Христос, който се повтаря и усилва, докато не обхване целия оркестър и хор. Шютц използва динамиката по нов, кинематографичен начин: звукът „идва“ от далечината, приближава се с огромна сила и буквално връхлита Савел (бъдещия апостол Павел). Повторението на името „Saul, Saul“ върху дисонантни хармонии създава усещане за натрапчивост и божествен авторитет. Тук виждаме пълното прилагане на Монтевердиевата „Втора практика“ – музиката не просто илюстрира думите, тя се превръща в техен психологически еквивалент. Слушателят не просто чува за видението на Савел; той го преживява физически чрез пространственото разположение на звука.
Немската Historia и влиянието на Тридесетгодишната война
Успоредно със своите концерти, Шютц развива специфичния немски жанр Historia. Това е мащабно вокално-инструментално произведение, което представя ключови библейски събития (като Рождество или Възкресение) във вид на литургична драма. Historia е директният предшественик на Баховите „Страсти“. В нея Шютц използва разказвач (Evangelist), който води действието, докато отделните персонажи и хоровете влизат с драматични реплики.
Развитието на този жанр обаче е белязано от трагедията на Тридесетгодишната война (1618–1648). Войната опустошава Германия, разпуска оркестрите и лишава композитора от мащабни ресурси. Този период на принудително ограничение парадоксално води до един от най-висшите върхове в изкуството на Шютц – неговите „Малки духовни концерти“ (Kleine geistliche Konzerte). Лишен от големи хорове, той се фокусира върху соловото пеене и басо континуо. Това „изкуство на недоимъка“ го принуждава да търси още по-дълбока експресия в малките детайли. Музиката става по-съкровена, по-интимна и по-съсредоточена върху психологическия детайл на словото.
Духовно завещание: Реториката като мост към вечността
Късното творчество на Шютц, включително неговите „Страсти“, е връх на музикалната реторика. За него всяка нота е жест, всяка пауза е въздишка, а всеки дисонанс е страдание. Той вярва, че музиката е най-висшият език, чрез който божествената истина може да докосне човешкото сърце. В своите „Страсти“ той дори се отказва от инструменталния съпровод, за да остави гласа на разказвача напълно оголен и въздействащ – завръщане към суровата сила на словото.
Историческото значение на Шютц е колосално. Той не само пренася италианския Барок в Германия, но го „покръства“ в духа на лютеранската етика. Той създава модел, в който музикалната виртуозност не е самоцел, а средство за духовно просвещение. Неговата музикална реторика става основата, върху която Бах ще изгради своите шедьоври век по-късно. Шютц остава в историята като архитектът на немската звукова духовност, превръщайки скръбта от войната в универсален език на надеждата и вярата.
Музиката като мост между световете
Развитието на вокално-инструменталните жанрове през XVII век бележи окончателния триумф на бароковия дух. Кантатата, ораторията и свещеният концерт не са просто нови форми, а нови начини за общуване. Чрез тях музиката напуска сферата на чистата абстракция и се превръща в мощна реторика, способна да опише всеки нюанс на човешкото страдание, вяра и надежда. От интимните изповеди на Барбара Строци до монументалните библейски драми на Хайнрих Шютц, XVII век ни завещава разбирането, че звукът е най-прекият път към човешката душа. Този период подготвя сцената за най-високите постижения на Бах и Хендел, превръщайки музиката в универсалния език на европейската цивилизация.
Често задавани въпроси за бароковите вокални жанрове
- Каква е основната разлика между кантата и оратория?
Кантатата е предимно светски, камерен жанр за солов глас, предназначен за изпълнение в частни салони. Ораторията е мащабно духовно произведение върху библейски сюжет, което се изпълнява в молитвени зали или църкви. Общото между тях е драматичният стил, но ораторията е по-епична и включва по-значима роля на хора. - Кой е бащата на ораторията и с какво е известен?
Джакомо Карисими се счита за основоположник на класическата оратория. Той работи в Рим и въвежда ключовата фигура на разказвача (Historicus), който води повествованието. Неговата творба „Йефтай“ е първият голям шедьовър в този жанр. - Защо Барбара Строци е важна фигура в историята на музиката?
Барбара Строци е уникален пример за жена-композитор, която успява да постигне огромен успех в доминирания от мъже свят на XVII век. Тя е най-издаваната авторка на светска музика във Венеция и нейните кантати са образец за емоционална дълбочина и иновативно използване на дисонанса. - Какво представлява „Да Капо Ария“ (Da Capo Aria)?
Това е ария в три части (A-B-A). След втората контрастна част (B), изпълнителят се връща в началото на първата (A), но този път е длъжен да импровизира сложни орнаменти. Това е форма, която демонстрира едновременно емоционалния афект и техническото майсторство на певеца. - Как Хайнрих Шютц променя немската музика?
Шютц пренася италианския бароков блясък и „Втората практика“ на север. Той адаптира венецианския полихорален стил към немския език и лютеранската традиция. Неговото творчество е основата, върху която по-късно се гради целият немски Барок, включително произведенията на Й. С. Бах.
Слушайте подкаст в Спотифай – “Как Барокът превърна страданието в изкуство”
Още история на музиката
Музиката през античността и Средновековието
Музиката през Ренесанса
Музиката през Барока
Класицизъм
Романтизъм
Импресионизъм
Музиката през 20 век
