История на поп музиката

Споделете в

5/5 - (4 votes)

Поп музиката през 70-те години

Седемдесетте години са период на стилово многообразие и трансформация в популярната музика. След като през 60-те поп жанрът се утвърждава като индустрия с ясно очертани (макар и често припокриващи се) нишови и мейнстрийм сцени, новото десетилетие ще бъде белязано от експлозия на диско културата, от разцвета на софт рок и поп-рок, както и от окончателното глобално популяризиране на реге звученето. Освен това, през 70-те години старт на кариерата си дават редица изпълнители, които по-нататък ще се превърнат в мегазвезди на 80-те и 90-те.

В тази статия ще разгледаме най-важните поп тенденции през 70-те, ще обърнем внимание на диско феномена и неговия социален контекст, ще видим кога и как реге се включва в голямата поп картина, а също така ще проследим някои интересни случаи и истории, които бележат десетилетието. Както и досега, когато става дума за преки рок изпълнители или групи, ще се позоваваме на вече изготвения материал за история на рока.

От софт рок до софт поп – „олекотяването“ на рок звученето

Софт рокът като мост между рок и поп музиката

В началото на 70-те много от групите и изпълнителите, започнали в края на 60-те с по-твърд звук, осъзнават потенциала на по-достъпните, баладични песни. Така се ражда софт рок (или AOR – Adult-Oriented Rock), който бързо се влива в т.нар. поп-рок. Тук може да споменем Eagles (за техните по-баладични моменти) или Fleetwood Mac (албумът „Rumours“, 1977, става един от най-продаваните в историята). За повече подробности относно рок елементите от тези групи можете да се запознаете с поредицата Историята на рок музиката.

На чистия поп фронта се отличават изпълнители като Barry Manilow, който през 70-те налага своя романтичен, пиано-базиран звук с хитове като „Mandy“ (1974) и „Copacabana“ (1978). По-рано също така Карпентърс (The Carpenters) – дуетът на брат и сестра Ричард и Карън Карпентър – предлагат мелодични балади с кристално чисти вокали („Close to You“, 1970; „Top of the World“, 1973). Този тип звучене е абсолютната противоположност на все по-тежките разклонения на рока и се утвърждава като радиофоничен и семеен вариант на поп музиката (Shuker, 2001).

Интересна случка: Гласът на Карън Карпентър е считан за толкова характерен и чист, че през 1973 г. някои радиостанции в САЩ започват да я представят като „най-изящното сопрано на Америка“. Въпреки това, Карън сама се възприема повече за барабанист, смятайки вокалите си за „случайно“ допълнение към свиренето на ударни.

Кънтри-поп и кросоувър успехи

Едно от другите „олекотявания“ на рока и традиционното кънтри води до възникването на кънтри-поп в средата и края на 70-те. Джон Денвър, с песни като „Take Me Home, Country Roads“ (1971) и „Annie’s Song“ (1974), се превръща в международна звезда, успявайки да покори и поп, и кънтри класациите. Оливия Нютън-Джон, родена във Великобритания, но развиваща кариерата си в Австралия и САЩ, също смесва поп и кънтри елементи (преди да мине към по-ясен поп през 80-те). „Let Me Be There“ (1973) и „If You Love Me, Let Me Know“ (1974) я утвърждават като една от най-продаваните женски изпълнителки на десетилетието (Malone, 2002).

Диското – кулминация и символ на 70-те

Начало и развитие на диско културата

Диското се заражда в края на 60-те и началото на 70-те в ъндърграунд клубове, често посещавани от афроамериканци, латиноамериканци и представители на ЛГБТ общността – групи, които не намират достатъчно изява в масовите заведения (Brewster & Broughton, 2006). Постепенно клубната култура – водена от диджеи, които миксират фънк, соул и латино ритми – придобива популярност в големите градове на САЩ, особено в Ню Йорк и Филаделфия.

Около 1974–1975 г. диско звученето започва да влиза по-сериозно в радиоефира. Gloria Gaynor с песента „Never Can Say Goodbye“ (1974) и The Hues Corporation с „Rock the Boat“ (1974) са едни от първите диско хитове, които оглавяват поп класациите. С помощта на продуценти като Гамбъл и Хъф (Gamble & Huff) и Фил Силвърс, обликът на диското става все по-„полиран“ и комерсиално насочен.

Bee Gees, Донна Съмър и „Saturday Night Fever“

Bee Gees, австралийско-британска банда, която по-рано свири психеделичен и софт рок, сменя стила си в средата на 70-те и постига огромен успех с диско ориентирани парчета. Саундтракът към филма „Saturday Night Fever“ (1977), включващ хитовете „Stayin’ Alive“, „Night Fever“ и „How Deep Is Your Love“, се превръща в един от най-продаваните албуми на всички времена. Успехът на филма и музиката популяризира диско културата в цял свят – от танцовите стъпки и облеклото (широки ревери, високи токове, лъскави костюми) до диско топките по таваните на клубовете.

Донна Съмър (Donna Summer), наричана още „Кралицата на диското“, придава сексуална провокация и електронни елементи на жанра чрез песни като „Love to Love You Baby“ (1975) и „I Feel Love“ (1977), създадени в колаборация с продуцента Джорджо Мородер. „I Feel Love“ е особено революционна за времето си – изцяло синтезаторно-базиран инструментал, който предвещава навлизането на електронната музика в попа. И до днес парчето се сочи като една от най-влиятелните диско записи, прокарващи пътя на техно и хаус сцената.

Любопитен факт: При записите на „I Feel Love“ (1977) Джорджо Мородер използва Moog синтезатор с няколко синхронизирани секвенсъра. На моменти техническите затруднения са били толкова големи, че екипът прекъсвал сесиите по няколко часа, за да „пренастрои“ машината (Brewster & Broughton, 2006).

Социални и културни аспекти на диското

Разцветът на диското води до създаването на легендарни клубове като Studio 54 в Ню Йорк, където знаменитости, модни икони и обикновени фенове се смесват в нощи на блясък и хедонизъм. Идеята, че „всеки може да е звезда на дансинга“, популяризирана и от филми като „Saturday Night Fever“, отразява свободолюбивия дух на 70-те.

Въпреки (или може би заради) мейнстрийм успеха си, диско движението среща и силна реакция. През 1979 г. в Чикаго се провежда скандалната „Disco Demolition Night“, където фенове на рока (и не само) публично унищожават диско плочи. Макар това събитие да се помни като своеобразен край на диско доминацията, жанрът остава силен фактор в поп музиката и отваря врати за по-късната денс и електронна поп вълна (Shuker, 2001).

Ерата на глем и поп глем

През 70-те се появяват и по-артистични разновидности на рока и попа, обединени около глем рока (David Bowie, T. Rex, Roxy Music и др.). Макар ядрото им да е свързано със сценичния имидж, екстравагантните костюми и понякога по-твърд китарен звук, има и моменти, когато тези изпълнители създават хитове, изкачващи се до поп върховете. За да не се повтаряме с историята на рока, само ще отбележим, че глем рок движението също влияе върху поп културата от 70-те, правейки сценичната провокация и визуалната естетика важна част от формулата на успеха.

Популяризирането на реге като нов елемент в глобалния поп

Произход и ранно развитие

Реге се оформя като самостоятелен жанр в Ямайка към края на 60-те години, базирайки се на ска, рокстеди и карибски ритми (Barrow & Dalton, 2004). В началото на 70-те, обаче, именно Боб Марли и The Wailers успяват да превърнат регето от локален феномен в глобална музикална сила. Подписвайки договор с Island Records на Крис Блекуел, Боб Марли и групата му издават албуми като „Catch a Fire“ (1973) и „Burnin’“ (1973), които намират своя път към европейските и американските сцени.

Как регето влиза в поп чартовете

Първоначално регето не е масово прието в САЩ, но през средата на 70-те има сериозен интерес от страна на рок и поп музиканти, любопитни към характерния пулсиращ ритъм („Off-beat skank“) и социално-политическите послания. Ето защо някои поп изпълнители започват да включват реге елементи в песни, ориентирани към широка публика.

Ерик Клептън (да, основно рок/блус музикант) записва реге интерпретация на „I Shot the Sheriff“ (оригинално на Боб Марли) през 1974 г., която стига номер едно в Billboard Hot 100.
Johnny Nash с „I Can See Clearly Now“ (1972) съчетава меки поп вокали с реге ритми и постига голям комерсиален успех в САЩ.

По този начин регето пробива в мейнстрийм класациите и повлиява дори на диско изпълнители, които в края на 70-те експериментират с дъб и реге-елементи (Barrow & Dalton, 2004).

Любопитна случка: Когато Боб Марли е поканен за първи път на турне в Европа (около 1975 г.), някои промоутъри не са сигурни дали да го позиционират сред рок, поп или „световна музика“ концерти. В крайна сметка, регето се оказва труднодефинируемо за тогавашната индустрия, но въпреки това концертите събират ентусиазирана публика от различни субкултури.

Нови поп икони и значими имена от 70-те

ABBA: шведската поп машина

Една от най-емблематичните поп групи на 70-те (и въобще в историята на попа) е ABBA – квартетът от Швеция, който триумфира на конкурса „Евровизия“ през 1974 г. с „Waterloo“. Впоследствие ABBA завладяват световните класации с поредица от хитове: „SOS“ (1975), „Mamma Mia“ (1975), „Dancing Queen“ (1976). Те налагат своя собствена формула: двугласови женски вокали, мелодични припеви, ясно изразени клавирни партии и минимални рок елементи.

Интересна случка: По думи на музиканта Беню Андершон (един от членовете на ABBA), „Dancing Queen“ (1976) е създадена, след като групата се вдъхновява от dance звученето на George McCrae и електронните текстури в европейската клубна сцена. Песента им отнема близо месец студийна работа, за да намерят правилния баланс между поп, диско и типичната за ABBA мелодичност (Palm, 2002).

Елтън Джон: между рок, поп и глем

Въпреки че Елтън Джон има сериозен рок и глем привкус (особено в сценичното си облекло), от гледна точка на класациите и радиофонията той е чиста проба поп величие. През 70-те създава незабравими хитове като „Your Song“ (1970), „Crocodile Rock“ (1972), „Goodbye Yellow Brick Road“ (1973), достигайки често до върховете на Billboard Hot 100 (Shuker, 2001). Темите в песните му варират от сантиментални балади до по-закачливи младежки рефрени – всичко това подсилено от пиано и харизматични вокали.

Род Стюарт, Бари Уайт и соул/поп изблиците

Род Стюарт (Rod Stewart) стартира в рок групи (The Faces), но соловите му изпълнения през 70-те имат отчетлива поп насоченост, особено хитовете „Maggie May“ (1971) и „Tonight’s the Night (Gonna Be Alright)“ (1976).
Бари Уайт (Barry White) – талантлив певец, композитор и продуцент, който залага на орекестриран соул звук, често определян като „лав соул“ или „романтичен поп-соул“. Песни като „You’re the First, the Last, My Everything“ (1974) и „Can’t Get Enough of Your Love, Babe“ (1974) комбинират дълбок баритон, страстни струнни аранжименти и диско-фънк груув. Този хибриден подход му печели огромна аудитория и го превръща в един от символите на 70-тарския поп.

Социален и културен контекст на 70-те поп музика

Отражение на свободата и хедонизма

В контраст с 60-те, когато доминират политически и социални движения (борба за граждански права, протести срещу войната във Виетнам), 70-те често са наричани „Аз-десетилетие“ (Me Decade). В културен план това се свързва с фокус върху индивидуалната себеизява, хедонизъм и желание за забавление. Именно диско манията капсулира това усещане – „живей сега, танцувай сега, бъди себе си на дансинга“.

Технологични подобрения в студиото

През 70-те се усъвършенстват звукозаписните технологии – многопистовите магнетофони (16-, 24-пистови) стават норма, синтезаторите на Moog, ARP и Oberheim навлизат в продукцията, а миксирането се превръща в изкуство само по себе си. Това дава възможност на поп продуцентите да постигат „по-чист“, по-масивен звук от всякога, което логично облагодетелства жанрове като диско, соул/поп и кънтри-поп (Taruskin, 2006).

Поява на видеоклипове преди MTV

Видеоклиповете като форма на промоция придобиват значение още в края на 70-те, макар големият бум да идва през 80-те с появата на MTV. Групи като Queen (в по-поп ориентираните им песни) и ABBA заснемат мини-филми към синглите си, излъчвани по музикални предавания в Европа и по „американското“ Top of the Pops (BBC) или Bandstand (САЩ). Така още преди MTV да се появи през 1981 г., феновете започват да асоциират визуалния образ на изпълнителя с хитовото му парче – важен етап, който ще разгърне пълния си потенциал през следващото десетилетие.

Интересни случаи и анекдоти от 70-те

ABBA и Швеция

След успеха на „Waterloo“ на Евровизия 1974, легендата гласи, че шведските чиновници били толкова изненадани от международния интерес, че не смогвали с исканията за интервюта и концерти. Налагало се шведският туристически борд да помага при координацията, за да популяризира същевременно и Швеция като туристическа дестинация (Palm, 2002).

Елтън Джон и Лошия му късмет с очилата

Елтън Джон е известен с екстравагантните си костюми и огромната колекция от очила. По време на концерт в началото на 70-те (според някои източници в Лос Анджелис) забравя сценичните си очила в гримьорната, връща се по спешност, но в бързината взема чифт, чиято лява леща е с празна рамка – и се налага да изиграе цялото шоу с „едното око наполовина открито“. Публиката си мисли, че това е просто поредната му фешън хрумка.

„Вечната“ караница между соул и диско

Много соул изпълнители, особено тези, свързани с традицията на 60-те (Sam Cooke, Otis Redding), критикуват диско вълната, твърдейки, че тя „изчиства“ истинските емоции от черната музика. Същевременно диско изпълнителите я смятат за най-висшата форма на парти музика. Парадоксално е, че и двата стила съжителстват мирно в поп класациите на 70-те.

Наследството на 70-те в поп музиката

Седемдесетте години са критичен период, в който поп музиката преминава през няколко кардинални промени:

Разцвет на диско жанра, чиято доминация се усеща не само в клубовете, но и във филмите, модата и общата културна среда.
Отваряне към глобални влияния – регето става масово популярно, а „чуждестранни“ групи като ABBA постигат нечуван успех на англоезичния пазар.
Силно комерсиализиран и продуцентски управляван звук – големите лейбъли налагат ефективни рецепти за създаване на хитове, което ще стане модел и за 80-те и 90-те.
Продължаващо сливане и припокриване между рок и поп, особено чрез софт рок, глем и различни „кросоувър“ форми.

Поглед напред

След като видяхме как седемдесетте „завъртат“ глобалната поп сцена около диско треската и водят до смесване на соул, фънк, реге и електронни елементи, в следващата част ще обърнем поглед към 80-те. Това е десетилетие, белязано от революцията на MTV, появата на мегазвезди като Майкъл Джексън, Мадона и Принс, както и от нови електронни стилове (синтпоп, ню уейв). Развитието на видеоклипа като доминиращо средство за промотиране на музика и все по-мащабните световни турнета ще преобразят поп музиката в една триумфална, мултимедийна индустрия.

Източници:

Shuker, Roy. Understanding Popular Music. Routledge, 2001. ISBN: 9780415144352
Taruskin, Richard. Music in the Late Twentieth Century. Oxford University Press, 2006. ISBN: 9780195384857
Brewster, Bill, and Frank Broughton. Last Night a DJ Saved My Life: The History of the Disc Jockey. Grove Press, 2006. ISBN: 9780802146106
Barrow, Steve, and Peter Dalton. Reggae: The Rough Guide. Rough Guides, 2004. ISBN: 9781843533290
Malone, Bill. Don’t Get above Your Raisin’: Country Music and the Southern Working Class. University of Illinois Press, 2002. ISBN: 9780252070609
Palm, Carl Magnus. Bright Lights, Dark Shadows: The Real Story of ABBA. Omnibus Press, 2002. ISBN: 9780711983902
Rolling Stone (онлайн издание) – https://www.rollingstone.com
Billboard (онлайн архив) – https://www.billboard.com/charts
BBC Music (онлайн портал) – https://www.bbc.co.uk/music
AllMusic (онлайн база данни) – https://www.allmusic.com

История на поп музиката – част 2 70те

Отбелязана с:Bee Gees Studio 54 диско Донна Съмър История на поп музиката Кралицата на диското