История на поп музиката

Споделете в

5/5 - (2 votes)

Поп музиката през 50-те и 60-те години – от „крунъри“ и шлагери до соул и момичешки групи

Петдесетте и шестдесетте години на XX век са период на бурни промени в музикалната индустрия, белязани от възхода на рокендрола и формирането на глобална младежка култура. Макар в този времеви отрязък на преден план често да се изтъква рок музиката – Елвис Пресли, Чък Бери, The Beatles и т.н. – паралелно се развива и друга, по-мелодична и „пригладена“ линия на популярната музика. Тя задава основите на това, което днес разпознаваме като поп жанр и определя звученето на радиоефира за широката публика през следващите десетилетия.

В тази първа част от поредицата за история на поп музиката ще обърнем внимание главно на изпълнители и стилове, които съзнателно се позиционират извън „бунтарския“ заряд на ранния рокенрол. Ще разгледаме „крунърите“, типичните шлагери, появата на тийн идолите, развитието на момичешките вокални групи и ранните стъпки на лейбъли като Motown, които оформят бъдещия R&B/соул поп. Където е неизбежно да споменем рок артисти или групи, ще препращаме към вече съществуващия материал за история на рока.

Контекст на 50-те години: преходът от бигбенд ерата към радиошлагери и „крунъри“

Франк Синатра поп музиката — Франк Синатра

От суинг към по-„мек“ звук

В следвоенния период (края на 40-те и началото на 50-те) суингът и бигбенд съставите все още са популярни, но икономическите реалности и промените в аудиторията карат музикалния бизнес да търси по-малки формати. Голяма част от широката публика намира утеха в „лесни за слушане“ мелодии и романтични песни, които звучат добре по радиото и в семейна обстановка.

Крунърите (crooners) – певци като Франк Синатра, Дийн Мартин, Пери Комо, Анди Уилямс – добиват огромна популярност сред домакинствата. Техните песни се отличават с мек, дълбок глас, съпровод от по-малък оркестър или струнна секция и несложни поп/джаз аранжименти (Gillett, 1996). Въпреки че някои от тези изпълнители произхождат от по-ранното джаз и бигбенд поколение, в началото на 50-те те вече са възприемани като „поп“ в най-чистия смисъл на думата – музика, предназначена за масово слушане, далеч от всякаква острота и бунтарство.

Интересен факт: В определени интервюта Франк Синатра демонстративно отхвърля рокендрола, описвайки го като „музика за диваци“. Въпреки това, за да остане конкурентоспособен, самият той неведнъж включва в репертоара си „поп“ парчета с по-модерно звучене (Taruskin, 2006).

„Шлагерът“ като тип песен

Паралелно с крунърите, през 50-те в САЩ и Европа (включително и в Източна Европа, доколкото позволяват политическите режими) се разпространява формата на радиошлагера – кратка, мелодична песен, която публиката може лесно да научи и запее. Композитори, събрани около Тin Pan Alley (Ню Йорк), продължават да създават музика, която да се издава на плочи и в партитурен формат. В Европа, особено във Франция и Италия, шансони и естрадни песни пълнят залите и ефира. Едит Пиаф, например, е емблема на френския шансон, а Доменико Модуньо пробива с „Nel blu dipinto di blu (Volare)“ (1958), която достига челните места в американските поп класации – рядък случай за неанглоезична песен (Blum, 2001).

Тийн идолите и „изчистената“ версия на рокендрола

Докато Elvis Presley и други музиканти проправят път на рокендрола (повече за тях – в материала за история на рока), една паралелна ниша залага на „по-безобиден“ имидж за младите слушатели. Изпълнители като Пат Бун, Рики Нелсън и Фабиан вземат енергията на рокендрола, но я омекотяват със сладникав аранжимент и романтични текстове, годни за най-масова аудитория (Addison, 2012). Тези тийн идоли често се снимат в популярни ТВ предавания (например „The Adventures of Ozzie and Harriet“ с участие на Рики Нелсън) и бързо се превръщат в любимци на тийнейджърите, които вече имат по-голяма покупателна способност и могат сами да избират музиката си.

Женските гласове в попа на 50-те: от Дорис Дей до Кони Франсис

Дорис Дей: актриса и певица

Една от звездите на 50-те е Дорис Дей, която успява да балансира актьорска и певческа кариера. Песента „Que Sera, Sera (Whatever Will Be, Will Be)“ (1956) се превръща в нейна визитна картичка и носи „Оскар“ за най-добра песен от филма „Човекът, който знаеше твърде много“ на Алфред Хичкок. Стилът й се намира на границата между лек джаз и традиционен поп, като винаги е придружен от оптимистична, семпла и романтична атмосфера (Freedman, 1996).

Кони Франсис: гласът на баладите и тийн баловете

Кони Франсис е смятана за най-продаваната женска вокалистка в края на 50-те и началото на 60-те. Песни като „Who’s Sorry Now?“ (1958) и „Where the Boys Are“ (1960) я утвърждават като кралица на тийн баладите. Интересното при нея е, че записва песни на няколко езика, което й печели международна популярност – феноменално за времето си, когато доминира англоезичното съдържание (Shuker, 2001).

>Любопитно: След пробива си, Кони Франсис няколко пъти записва албуми с италиански и испаноезични песни. Певицата споделя в интервю, че е искала да „надскочи“ чисто американския пазар и да покаже, че поп музиката е универсален език на емоцията.

60-те години: между „качествена естрада“ и глобална експанзия на поп звученето

Ако 50-те се разглеждат като начало на съвременната поп музика, 60-те са десетилетието, в което същинският глобален облик на поп културата става видим. Тук обаче, за да избегнем повторения с темите за The Beatles, The Rolling Stones и другите рок групи, ще насочим вниманието си към изцяло поп или соул/поп проекти, които имат огромен принос в утвърждаването на този жанр.

Brill Building и идилията на авторската поп песен

Brill Building в Ню Йорк (на 49-а улица) се превръща в музикална „фабрика“ за хитове през 60-те. Композитори и текстописци като Керъл Кинг, Джери Гофин, Нийл Седака, Хауърд Грийнфийлд и др. са имената зад десетки песни, които оформят радиоефира:

„Will You Love Me Tomorrow“ (изп. The Shirelles)
„One Fine Day“ (изп. The Chiffons)
„Calendar Girl“ (Нийл Седака)

Тази т.нар. Brill Building pop залага на мелодичност, романтични теми и спретнати аранжименти, което я прави в известен смисъл антитеза на все по-шумния и бунтарски рок (Garofalo, 2017). Създаването на песни в самата сграда, където едновременно се намират издатели, студия и мениджъри, води до бърза продукция и лесно разпространение по радиа и телевизии.

Момичешките групи: The Shirelles, The Crystals, The Ronettes

Вокални хармонии и продуцентски почерк

Началото на 60-те вижда възхода на момичешките вокални групи, които постепенно се превръщат във феномен. The Shirelles са сред първите, които успяват да се изкачат до номер едно в Billboard Hot 100 с „Will You Love Me Tomorrow“ (1960), написана от Керъл Кинг и Джери Гофин. Веднага след това The Crystals и The Ronettes (работещи с продуцента Фил Спектър) се налагат с т.нар. „Wall of Sound“ – многопластов звук, отличаващ се с тежък оркестров фон, използване на ударни инструменти, реверберация и отражения на звука в студиото и сложни вокални наслагвания (Middleton, 1990).

Любопитна случка: Известно е, че Фил Спектър често записвал по пет-шест китари и три-четири пиана едновременно, за да получи своя емблематичен звук. Певиците от групите му понякога чакали с часове в студиото, докато музикантите правят безброй дубли, за да се постигне желаната „стена от звук“.

Социално и жанрово влияние

Тези момичешки вокални групи не само създават запомнящи се хитове, но и прокарват път за интеграцията на чернокожи изпълнители в основния поп пазар. Докато рокът често е свързан с повече „неформалност“ и бунт, момичешките групи предлагат елегантност, романтични теми и леки хореографии, приемливи за по-консервативната радио- и телевизионна публика. Това ги поставя в самото сърце на поп жанра, без да навлизат толкова в рок естетиката.

Motown: началото на „соул поп“ звученето

Създаден от Бери Горди през 1959 г. в Детройт, Motown Records бързо се утвърждава като машина за хитове, които пресичат расовите и жанрови граници. Голяма част от каталогa на Motown можем да наречем „соул поп“ – песните са базирани върху госпъл и R&B традицията, но структури, аранжименти и продукция ги правят изключително радиофонични и достъпни (Shuker, 2001).

- The Supremes (с Диана Рос) – Най-успешната женска група на Motown, с хитове като „Baby Love“ (1964) и „Stop! In the Name of Love“ (1965).
  
  Любопитен факт: При създаване на групата, състояща се от Mary Wilson, Diana Ross и Florence Ballard, има и четвърти член на групата – Barbara Martin, която напуска година по-късно. Всички, с изключение на Барбара са непълнолетни (под 18) и им е нужно разрешение от родителите, което е постигнато след като шефът на компанията Berry Gordy и неговата сестра Esther, ги убеждават.

Стиви Уондър, Марвин Гей, Smokey Robinson & The Miracles – макар да са свързани с R&B корените, редица техни записи се класират в челните места в поп чартовете, като „I Heard It Through the Grapevine“ на Марвин Гей се превръща в глобален хит.

Motown налага цялостен подход към своите изпълнители: стайлинг, сценично поведение, уроци по етикет и хореография, за да се представи „безупречен продукт“ пред публиката. Тази „фабрика за поп звезди“ често е смятана за предвестник на по-късните продуцентски практики от 90-те и 2000-те, където големи лейбъли съзнателно „проектират“ групи като Spice Girls и Backstreet Boys.

Европейският поп в 60-те: от британски шлагери до френски „йе-йе“

Petula Clark, Dusty Springfield и британският поп звук

Освен британската рок инвазия (The Beatles, The Rolling Stones и др.), по същото време в Обединеното кралство се развива и суверенна поп сцена. Изпълнителки като Петула Кларк пробиват в САЩ с песента „Downtown“ (1964), която оглавява американските класации. Дъсти Спрингфийлд пък залага на соул-повлияно звучене в албума „Dusty in Memphis“ (1969), постигайки редица поп хитове, но с по-дълбок и „черен“ оттенък. Този двупосочен мост между английските и американските пазари затвърждава идеята за поп музиката като наднационално явление.

„Йе-йе“ движението във Франция

Във Франция се появява „йе-йе“ (yé-yé) сцената – термин, вдъхновен от английското „yeah! yeah!“, което тийнейджърите в цяла Европа започват да използват. Певици като Франсоаз Арди, Силви Вартан, Шейла и Франс Гал изпълняват леки, мелодични парчета, често повлияни от британския поп. Макар рок музиката от Острова да доминира младежките вкусове, у Франция формулират своя собствена версия на поп културата, базирана на ефектни телевизионни участия, модерен стил (мини поли, цветни дрехи, специфичен грим) и неангажиращи, любовно-романтични текстове (Blum, 2001).

Интересно: Силви Вартан, която е от български произход, се превръща в една от най-големите френски поп звезди на 60-те. Парадоксално, на родна сцена тя става известна едва по-късно, основно чрез френски записи и концерти в България през 70-те и 80-те години.

Сблъсъкът и синергията с рока: кратък преглед

Въпреки че рокът и попът понякога се възприемат като две различни вселени, през 50-те и 60-те има много пресечни точки. Групи или изпълнители се позиционират между двата стила – например Cliff Richard във Великобритания първоначално имитира ранния рокендрол, но с течение на времето песните му стават все по-ориентирани към традиционния поп и семейната аудитория.

Поради тази непрекъсната взаимна обмяна, границите остават неясни. Често се случва парче, записано като „рок“, да добие масова популярност и да се категоризира като „поп“ в радиокласациите, и обратно. За по-задълбочен анализ на рокерските аспекти, както и на изпълнителите от т.нар. „Британска инвазия“, препращаме към вече наличния материал за история на рока.

Значими поп имена от 50-те и 60-те (извън рок контекста) и любопитни случки

Пери Комо: Дългогодишен водещ на телевизионни програми, където изпълнява популярни песни в спокоен, почти интимен стил. Слави се с безукорна фраза и прецизно вокално легато.
Анди Уилямс: Песента му „Moon River“ (1962) се превръща в класика на романтичния поп; Уилямс е известен и със собственото си телевизионно шоу, което представя млади изпълнители пред широка публика.
Бренда Лий: Започва кариерата си като дете-чудо („Little Miss Dynamite“), изпълнявайки рокабили и кънтри, но големите й хитове („I’m Sorry“, „Rockin’ Around the Christmas Tree“) са по-близо до мелодичния поп.
Тони Бенет: Подобно на Синатра, идва от джаз и бигбенд среда, но успява да се утвърди и като поп изпълнител благодарение на широката си популярност в телевизионните програми и турнета из цял свят. Известна случка е гостуването му в шоуто на Ед Съливан, където няколко пъти изпълнява „I Left My Heart in San Francisco“ – песен, станала негов вечен хит (евъргрийн).

Социален контекст и културно въздействие

В епоха, когато телевизорът и радиоприемникът вече влизат в домовете на обикновения човек, поп музиката на 50-те и 60-те се явява културен мост между поколенията. По-възрастните слушатели откриват плавен преход от бигбенд ерата към крунърите и шлагерите, докато тийнейджърите, търсещи новото, се насочват и към по-изчистените „тийн поп“ изпълнители – не толкова „опасни“ като рокендрол бунтарите.

Паралелно с това, расовите и етническите граници в музиката започват да се размиват. Motown и момичешките групи допринасят за по-толерантно възприятие на афроамериканските артисти. В Европа френските и италианските шлагери навлизат в англоезичния свят, а изпълнители като Кони Франсис и Бренда Лий записват на различни езици. Всичко това води до универсализиране на поп музиката – тя става споделен език на забавлението за слушатели от различни култури.

Подготовка за „големия взрив“ на 70-те и 80-те

Към края на 60-те години поп музиката вече е утвърдена индустрия, подплатена с големи лейбъли, професионални композитори и талантливи изпълнители, които знаят как да създадат радиофоничен и комерсиално успешен продукт. Същевременно колебанието между по-традиционния „естраден“ звук и стремежа за иновативност (видим в Motown и Brill Building) подготвя почвата за още по-големите стилови експлозии на 70-те (диско, софт рок, глем) и революцията на музикалните видеоклипове през 80-те.

В следващите части ще проследим как поп музиката продължава да се променя, да възприема нови елементи и да се конкурира/съчетава с останалите жанрове. Ще видим и как се формират първите истински глобални поп икони (Майкъл Джексън, Мадона), благодарение на новите технологични възможности и все по-масираното разпространение на телевизия и видеоклипове.

Източници”

Gillett, Charlie. The Sound of the City: The Rise of Rock and Roll. Da Capo Press, 1996. ISBN: 9780306806834
Taruskin, Richard. Music in the Late Twentieth Century. Oxford University Press, 2006. ISBN: 9780195384857
Blum, Stephen. „Ethnomusicology and Popular Music Studies.“ В The Garland Encyclopedia of World Music, Volume 3. Routledge, 2001. ISBN: 9780824049461
Shuker, Roy. Understanding Popular Music. Routledge, 2001. ISBN: 9780415144352
Middleton, Richard. Studying Popular Music. Open University Press, 1990. ISBN: 9780335152759
Addison, Jackie. „Pop Idols in the 1950s and the Birth of Teenage Fandom.“ Journal of Popular Culture, 2012, Vol. 4, Issue 3.
Garofalo, Reebee. Rockin’ Out: Popular Music in the USA. 6th ed., Pearson, 2017. ISBN: 9780133869903
Freedman, Samuel G. The Inheritance: How Three Families Moved from Roosevelt to Reagan and Beyond and Shaped American Politics. Simon & Schuster, 1996. ISBN: 9780684809430
Rolling Stone (онлайн издание) – https://www.rollingstone.com
Billboard (онлайн архив) – https://www.billboard.com/charts

Цялата поредица:

История на поп музиката – част 1 50те и 60те