Роберт Шуман 1809-1856

Роберт Шуман се нарежда сред ярките представители на музикалния роман­тизъм на XIX в.

Стасов определя Роберт Шуман като един от гениалните наследници на Мо­царт, Бетховен, Вебер и Шуберт и от най-значителните немски прогресивни музи­кално-обществени дейци.

Вдъхновен лирик, сложен и многообразен мислител, личност с будна граждан­ска съвест и със склонност към поетична мечтателност, Роберт Шуман отразява в изкус­твото си противоречията на романтичната епоха много по-силно и ярко, отколкото неговите съвременници. Той задълбочава извънредно много лирико-психологичното начало в музиката, разширява романтичното изкуство на реалистична основа.

Силата на Шумановото творчество и неговата ярка самобитност налагат съ­временниците му да установят термина „шуманизъм“ като определение за стил в музиката.

Роберт Шуман развива огромна музикално-обществена дейност

в широки идейно-ху­дожествени мащаби. Той е враг на застоя, еснафщината, консерватизма и духов­ната пустота в изкуството. Същевременно е страстен пропагандатор на класичес­ката музика и на всяко прогресивно изкуство.

Композиторът създава творби от всички жанрове, но най-значителни са кла­вирните и камерните произведения и песните му – над двеста.

Роберт Шуман е роден на 8 юни 1810 г. в саксонското градче Цвикау.

Баща му Фридрих Август Шуман е талантлив син на беден пастор, но по липса на матери­ални средства не може да завърши висше образование. Заедно с брат си събира богата библиотека, от която децата обогатяват своя художествен кръгозор. Ожен­ва се за Йохана Шнабел – дъщеря на лекар, но със значително по-ограничен ду­ховен мир. Те имат шест деца, най-малкото от които е бъдещият композитор. Фридрих Шуман поощрява всячески влечението към изкуството у своите деца, дава им солидно образование.

Роберт е умно, впечатлително и крайно сантиментално дете, със силно разви­то въображение и отрано проявени големи способности. Детството и юношество­то прекарва в китното си родно градче Цвикау, тогава наброяващо едва 5000 жи­тели – занаятчии, работници, търговци и чиновници, с ограничен културен жи­вот.

На шестгодишна възраст Роберт Шуман вече свири доста добре на пиано

и даже съ­чинява няколко танцувални пиески. Баща му, като вижда дарованието и големия интерес на детето към музиката, му купува разкошен концертен роял. На седем­годишна възраст Роберт учи пиано при музикалния педагог Йохан Готфилд Кунтч. Момчето възприема леко и бързо изпълнителското изкуство, проявява го­ляма самостоятелност. Още тогава свиренето му е осмислено и одухотворено. Учуденият Кунтч казва: „Момчето свири по начин, съвсем различен от този, кой­то му показвам, но изпълнението му винаги е така убедително и оригинално, че аз мога да му давам съвсем малки упътвания. Хората ще заговорят за него. Често свири .на пиано с учителя си на четири ръце творби от Хайдн, Моцарт, Бетховен, Вебер, Хумел и други.

В дома му се събират момчета, които свирят на разни инструменти

под аком­панимента на Шуман и под ръководството на баща му. Роберт сформира и дири­жира малък камерен оркестър, който изпълнява пиески, написани от самия него. Веднъж, като търси интересни книги в склада на баща си, намира оркестровите партии на увертюрата към операта „Тигран“ от италианския композитор Ричини. Под Робертово ръководство малките музиканти разучават увертюрата и по-къс­но я изпълняват на домашен концерт. Импровизираният детски оркестър изнася и други концерти в дома на Шуман и на други места в Цвикау.

Дванайсетгодишният Шуман има вече доста композиции за пиано, за оркес­тър и други, между които едно голямо произведение за хор и оркестър, което съ­що се изпълнява за първи път от неговите другари. Музикалните вечери в дома на Шуман стават традиция. След оркестровите номера „оркестрантите” сядат около рояла и Роберт започва да импровизира. Между другото той прави много сполуч­ливо музикални характеристики на своите другари, което предизвиква смях и въз­торг. По-късно, като зрял композитор, неговите музикални портрети също са ед­ни от най-силните му творби.

Роберт Шуман толкова напредва в свиренето на пиано,

че учителят му повече не може да му бъде полезен. Баща му се обръща към видния немски композитор и педагог Карл-Мария фон Вебер, но поради заминаването на Вебер за Англия това намере­ние не се осъществява. Шуман продължава по-нататък с упорита самостоятелна работа.

През време на следването си в гимназията Шуман става замислен, мълчалив и крайно мечтателен. Тези качества му остават за цял живот. Юношата обича да се уединява с часове пред рояла и да изразява интимните си преживявания чрез му­зиката, разхожда се из града, в парка или по брега на крайградската река. Про­явява изключителен интерес към поезията и литературата – постоянно чете кни­ги от богатата библиотека на баща си, изучава творчеството на Гьоте, Хайне, Байрон, Жан-Пол Рихтер, гръцки и римски класици – Омир, Платон, Софокъл, Тацит, Сафо, Хораций, Цицерон и други, които превежда от оригинал. За целта изу­чава гръцки и латински език. Веднъж се среща лично с Хайне и е възхитен от не­говите светли идеали за свободата.

Всред интелигенцията на Цвикау

владее демократичен, прогресивен, антифеодален, републикански дух, разпалван от гимназиалния учител Карл Рихтер – учи­тел и на Шуман. Под влияние на тези революционни идеи Роберт Шуман основа­ва таен ученически кръжок – „Ученически съюз“. Членовете му обсъждат творби /проза и поезия/ от прогресивни автори, разглеждат и свои произведения, изна­сят реферати за велики писатели. По-късно, като студент в Лайпциг, Роберт Шу­ман се включва и в нелегалния „Студентски народен съюз“.

Увлечението на Шуман по поезията и литературата е толкова силно, че в ре­шителния момент се колебае между поезията и музиката. Написва дори два рома­на, три драми и няколко стихотворения, които се отличават с богати и ярки обра­зи.

Източник на музикални впечатления за Шуман в Цвикау са и музикалните вечери, където се изпълняват триа и квартети от местните професионални и люби­тели-музиканти. На тези вечери той се запознава с квартетите на Хайдн, Моцарт, Бетховен, там за първи път чува прекрасните песни на Шуберт. Оттогава Шуберт става негов художествен кумир. Плод на тези впечатления са песните му от 1827 г. по текст на Байрон и Е. Шулц.

През 1826 г. умира баща му,

който дотогава поощрява влечението му към из­куството. След завършването на гимназията /1828/ по решение на настойника, майка му, и по-големия му брат Едуард Роберт трябва да следва право, „за да вземе една солидна професия в ръцете си“. Той се съгласява с тяхното решение, въ­преки че то би потиснало музикалното му развитие, и се записва без желание в Юридическия факултет в Лайпциг.

В Лайпциг Шуман се запознава със семейство Агнеса и д-р Ернст Краус.

В дома им звучи музика. На една музикална вечер у тях след изпълнението на въз­растните музиканти на рояла застава малко, деветгодишно момиченце. То едва достига педалите на рояла, но свири чисто, красиво и блестящо. Така Шуман се запознава с Клара Вик, бъдещата му съпруга, и с баща й – учителя по пиано Фридрих Вик.

Фридрих Вик не блести с високо музикално образование, но с особените си пе­дагогически похвати и сурова дисциплина постига много. Шуман започва да взе­ма уроци по пиано от него и наред с това разширява духовния си кръгозор. За­познава се с най-новите произведения на литературата и изкуството, изучава про­гресивните направления във философията, занимава се с история и чужди езици.

Най-много време отделя обаче за музиката: посещава редовно концертите в прочутата зала „Гевандхауз”, присъства и взема участие в музикалните кръжо­ци в домовете на Краус и Фридрих Вик… За да изпълни обаче желанието на май­ка си, през 1829 г. продължава юридическото си образование в тихия и стар универ­ситетски град Хайделберг.

Но и в Хайделберг музиката се изпречва на пътя на Шуман.

Най-способният от про­фесорите му – Антон Фридрих Юстус Тибо, е страстен неин любител и популяризатор. Той организира музикален кръжок, където се изпълняват творби от ве­лики композитори, между които и оратории от Хендел. В тези „музикални петъци“ често участвуват над 70 певци и инструменталисти. Това са истински големи концерти, в които Шуман участва като пианист. Тибо открива в него необик­новен талант и го убеждава да се посвети изцяло на музиката. (По това време младият Шуман е занимателен, остроумен събеседник, жив и изящен танцьор на увеселителни места).

През същата 1829 г., с парична помощ от братята си, Шуман посещава Швей­цария и Италия. В Неапол слуша изпълнението на прославената италианска пе­вица Джудита Паста. Музикалните впечатления от Италия още повече засилват влечението му към музиката. Но един случай определя окончателно музиката за негово житейско поприще. През пролетта на 1830 г. във Франкфурт на Майн Паганини изнася концерт и Шуман отива специално за концерта. Изпълнението на Паганини е зашеметяващо, въздействието му върху Шуман е огромно: „Като че ли този човек тегли лъка си по опънатите струни на душата ми, с такава сила не­говото свирене прониква в цялото ми същество и властно’ме завладя”, споделя той впечатленията си от концерта. (Н. Бачинска, Р. Шуман, С., НИ, 1958, стр. 27.)

Под въздействието на това изключително впечатление Шуман

написва дълго и трогателно писмо до майка си, в което излага съображенията си да не го принуждават да учи неприятното му право. „Без музиката цял живот ще страдам, непреодолимо е влечението ми към музиката. В музиката и само в музиката е моето призвание. Ако не ми вярвате, моля, попитайте господин Фридрих Вик какво мис­ли за мене като музикант.” Вик го подкрепя напълно: „Аз ще направя от вашия син Роберт с неговата фантазия и талант един от най-големите пианисти. Той ще свири с по-голямо въодушевление от Мошелес, по-грациозно от Хумел!..”

Най-сетне Йохана Шуман се примирява.

На 20 октомври 1830 г. Шуман пристига в Лайпциг и заживява в дома на своя учител Фридрих Вик. Заема се да учи усилено, интензивно, прекарва много часове над пианото. Скоро обаче разбира, че Вик няма на какво повече да го научи и по­исква да се свърже със знаменития педагог Хумел. Вик е недоволен – показва за тример тринайсетгодишната си дъщеря Клара, която действително вече е станала прославена пианистка.

През лятото на 1831 г. Фридрих и Клара Вик заминават на концертно турне във Франция. През това време Шуман се занимава сам с пианото. Мечтаейки да стане пианист-виртуоз, измисля уред за разтягане на пръстите с цел да подобри техниката на ръцете, който става причина да повреди завинаги дясната си ръка. С ужас разбира, че вече не може да свири на пиано, че трябва да се прости с мечтата, да стане виртуоз. Отначало е отчаян, но постепенно се успокоява и решава да се посвети на композиторска дейност.

През 1831 г., под впечатлението на романа „Младежки години” от Жан-Пол Рихтер, Шуман

написва клавирния цикъл от дванайсет пиеси „Пеперуди”. С по­мощта на автора Клара разучава цикъла и оттогава до края на живота си е най-ревностната популяризаторка на творчеството му.

Това взаимно сътрудничество е начало на тяхната дружба, Клара се привър­зва силно към внимателния и нежен младеж, който умее да я развеселява и утеша­ва, да запълни липсващата топлота в семейството на разведените й родители.

През 1830 г. Шуман се запознава в Хайделберг с пианистката Мета Абег. Особе­но впечатление му прави фамилното име на девойката – то се състои от букви, ко­ито по системата на буквените означения на тоновете в музиката могат да се тре­тират като тонове /a-b-e-g-g ла-си бемол-ми-сол-сол/. Мотивът от тоновете, съответстващи на тези пет букви, послужва за основа на темата на неговите ва­риации ,„АВЕGG’.

През 1831 г. Шуман се проявява за първи път като високо надарен,

прозорлив и пламенен критик, способен да оцени обективно новите музикални явления. Това е естествен резултат на неговото актуално мислене и на извънредно широките му интереси: „Всичко, което става по широкия свят, ме вълнува. И политика, и лите­ратура, и хората… Всичко съвременно, забележително ме грабва и аз се стремя всичко да изкажа в музика.. .“ Запознал се с вариациите за пиано от Шопен върху тема „Дай ми ръката си“ из „Дон Жуан“ от Моцарт, той ясно прозира гения на още неизвестния тогава Шопен.

Във „Всеобщ музикален вестник“ Шуман пуб­ликува възторжена статия, в която между другото написва и историческите думи: „Шапки долу, господа, пред вас стои гений! Шопен е най-смелото и най-гордо по­етично вдъхновение на нашето време.“ По-късно в „Ново списание за музика“ той пише отново за Шопен: „Ако самодържецът на Севера /руският цар – б.а./ знае какъв опасен негов враг се таи в простите напеви на Шопеновите мазурки, той би ги забранил. Творбите на Шопен са топове, покрити с цветя.“ (В. Конен, История зарубежной музики, М., Изд. „Музика“, 1965, стр. 300. Имена от вековете, Изд. Народна младеж, 1966, стр. 229. Л. Мазел, Шопен, С„ НИ, 1962, стр. 15.) В последната си статия в „Ново списание за музика“ през 1843 г. Шуман приветствува възторже­но друга изгравяща звезда – Йоханес Брамс.

Неколцина млади прогресивни музикални дейци в Лайпциг начело с Роберт Шуман през

1833 г. образуват дружеството „Давидово братство“, на името на биб­лейския цар Давид – любител и покровител на музиката. Като изразител на тех­ните прогресивни тенденции в музикалното изкуство и борбата им против еснафщината, консерватизма и безсмислието в музиката те основават печатен орган „Ново списание за музика“, който излиза в течение на десет години /1834—1844/ и играе голяма роля в културния живот на Германия.

Основната идейна програма на списанието е:

1. Борба срещу застоя в изкуството и модния виртуозен стил, за истинска, съ­държателна музика.
2. Пропаганда на класическото музикално наследство.
3. Пропаганда на нови съвременни музиканти.
4. Борба за реализъм, за националното, за народното в музиката, за програмност. (Дора Георгиева Маринска, История на музиката, т. I, С., НИ, 1961, стр. 137.)

Главен редактор става Роберт Шуман, който е и автор на повечето от статии­те в списанието. Статиите му са художествено изискани и оригинални, написани в разнообразни литературни форми: разказ, новела, беседа, спор, записки от днев­ник, афоризми и други. Прави редица съвършени анализи на творби на Бетховен, Бах, Моцарт, Шуберт, Шопен, Менделсон, Берлиоз, Лист, Брамс и други. Шуман обикновено подписва статиите си с две имена „Флорестан“ – буен полемизатор, и „Евзебий“ – романтично настроена личност. „Арбитър“ между тях е уравновесеният „майстор Раро“. Това са герои от романа „Буйни младини“ от любимия му писател Жан Пол Рихтер и изразяват двойнствената, противоречива натура на ав­тора Шуман, а улегналият „майстор Раро“ – Фридрих Вик.

Към лошата музика Шуман е безпощаден.

На смях той казва, че „тя същес­твува за наказание на хората, които, не разбират от изкуство“. Но заради неговата остра и обективна критика пресата дълги години не го признава като компози­тор, премълчава творчеството му. Въпреки това композиторите извличат много полезни указания от критическите разбори на Шуман.

На 17 октомври 1833 г. Роберт Шуман изпитва първия удар на фаталната бо­лест, от която по-късно умира – силен прилив на кръв, неизразим страх, спиране на дишането, мигновено изгубване на съзнанието. Скоро се оправя и всичко тръг­ва нормално.

Младият композитор се увлича по Ернестина фон Фрикен, ученичка на Фрид­рих Вик – даже тайно се сгодяват. Опознавайки я обаче по-добре, той открива в нея момиче с тесен кръгозор, с различни от неговите духовни интереси – достатъчна причина да се разделят.

Клара Вик прави често концертни турнета в Герма­ния и в чужбина

/Навсякъде покорява публиката със своето блестящо виртуозно свирене. През 1835 г. след едно такова пътуване се среща с Шуман. Той е изумен – 16-годишната Клара се изправя пред него като очарователна девойка, умна и много талантлива и като пианистка, и като композиторка, въпреки че честите пъ­тешествия я отклоняват от композиторска дейност. У Роберт настъпва прелом. Братското чувство се превръща в пламенна любов. Той едва сега разбира, че ня­кои нейни постъпки са резултат на любовта й към него и на естествена ревност към Ернестина. Чувства, че за него Клара е единственото момиче, което може да обича, и че каквито и пречки да срещне, ще се бори за нея докрай.

Но между тях се изправя Фридрих Вик, който дори им забранява да се виж­дат. Понякога си пишат, но и това е трудно, защото Вик следи кореспонденцията на дъщеря си, заключва я в стаята й, премества семейството от Лайпциг в Дрез­ден. .. Но Шуман измисля оригинална връзка с Клара: обяснява и се в любов чрез музика, отпечатана в неговото музикално списание.

Вик, въпреки че споделя политическите убеждения, и естетическите принципи на Шуман,

не разрешава младите да встъпят в брак, защото Шуман е беден, а на Клара желае да осигури за жених богат аристократ. Не без значение за сребролюбивия Вик е и обстоятелството, че прославената вече като пианистка неговата дъ­щеря е „доходоносен източник“, който в никакъв случай не иска да преотстъпи на Шуман. Не помагат нито техните светли чувства, нито воплите на дъщеря му, ни­то смиреното писмо на Шуман, отправено до него.

Клара продължава своя триумфален път на блестяща пианистка,

през 1838 г. тя спечелва дори състезанието с прославения Талберг. Вестниците поместват биографията и портрета й, появяват се дори торти и други сладкиши „а ла Вик“. Големият поет Грилцарцер й посвещава прекрасни стихове по повод необикнове­но вдъхновеното изпълнение на Бетховеновата „Апасионата“. Самият Лист оста­ва възхитен от нейните концерти и написва задълбочена и възторжена рецензия. Шуман се радва от сърце на успехите на Клара. В концертната си програма тя включва трудни творби от велики композитори – Бах, Моцарт, Бетховен, Хайдн, Шопен, Филд, Мошелес, Менделсон и, разбира се – от своя любим въпреки протестите на баща си. (Клара Шуман живее до 20 май 1896 г. Майка на седем деца и грижлива домакиня, тя е съще­временно и една от най-големите пианистки на своето време,, първата жена-професор по музика, ин­тересен композитор /Концерт за пиано и оркестър. Вариации върху тема от Роберт Шуман, Прелю­дия и фуга за пиано, три романса за цигулка, песни, каденци за Моцартовия концерт за пиано в ре-минор, за Бетховеновите в до-минор и в сол-мажор и др./. По-късно редактира издания от творения­та на своя съпруг.

През същата 1838 г. Шуман заминава за Виена,

като се надява, че ще може там да издава „Ново списание за музика“, да отпечата своите композиции и да спечели известни средства, за да получи съгласието на Фридрих Вик за женитба. Но плановете му рухват. Австрийската полиция, осведомена за свободомислието на Шуман, не разрешава списанието, а и произведенията му не намират широк прием сред виенските музикални среди.

Във Виена Шуман се покланя пред гробовете на своите кумири – Бетховен и Шуберт. Научил, че братът на Франц Шуберт, Фердинанд Шуберт, учителства във Виена, посещава веднага бедната му квартира. С голямо изумление той нами­ра много неиздадени дотогава ръкописи на великия Шуберт. Сред тях открива ни­кому неизвестната Девета симфония в до-мажор. Веднага изпраща ръкописа на Менделсон, под чието диригентство творбата се изпълнява за първи път /1839/. По случай премиерата на симфонията той пише на годеницата си: „Клара, днес бях щастлив! На репетицията бе изпълнена неизвестната симфония на Шуберт. О, ако беше тук! Тя е неописуема. В нея се долавят човешки гласове… И тази дъл­жина, тази божествена дължина — като че ли е роман в четири части.. .“(Н. Бачинска, Шуман. НИ, С., 1958, стр. 75.)

Чрез своето списание Шуман съобщава на света за щастливото откритие,

определяйки и сега с безпогрешния си критически усет най-лично място в истори­ята на музиката за симфонията на Шуберт.

Междувременно Клара Вик вече е навършила пълнолетие и може по съдебен ред да си извоюва независимост. Занизват се дело след дело при съпротивата на бащата. Той предявява към дъщеря си огромни парични искове, обвинява Роберт Шуман в разврат и пиянство… Първата годеница на Шуман, Ернестина, свидетелства в негова полза, в негова защита се явява и Менделсон.

Съдът най-после издава благоприятно решение и младите се оженват /1840/. През същата щастлива за него година Шуман получава от Йенския университет титлата „Доктор по философия“. В деня на скромната сватба прещастливият Шу­ман предава на съпругата си сватбения подарък – цикъл от двадесет и шест пес­ни „Мирти“. Двамата живеят щастливо шестнайсет години и имат седем деца.

Шуман композира много музика от различни жанрове,

сред които се отделят песните и творбите за пиано. Пианистичното му творчество е предимно във фор­мата на цикли от малки програмни пиеси, обединени от една обща, главна идея. Това представлява новаторски тип цикличност, която възниква на основата на миниатюрата и под влияние на класическата сонатна форма. Токатата за пиано, оп. 7 от 1832 г., едно от най-трудните за изпълнение Шуманови произведения, е пробен камък за пианистите виртуози.

Програмната музика заема голямо място в клавирното творчество на компо­зитора – клавирните цикли „Пеперуди“, „Карнавал“ /1835/, „Фантазия в до-мажор“ /1836/, „Танци на давадсбюндоерите“ /1837/, „Фантазия“, оп. 12 /1837/, „Детски сцени“ /1838/, сред които е и популярното „Мечтание“, „Горски сцени“ /1849/, „Нощни пиеси“ и др.

Програмността при Шуман обаче не е от изобразителен тип.

Той дори наиме­нува повечето от пиесите си след като са написани, и цели да насочи във вярна по­сока асоциативното мислене на слушателя.

Интересен е характерът на изразността в клавирните цикли. Те са повече мал­ки музикални новели, отколкото разгърнати в драматургическо отношение плат­на или лирични миниатюри. Контрастността е любим подход на автора, използ­ван не само при групиране на пиесите в цикъла, но и в рамките на отделната пие­са. Това усилва драматизма в пиесите, създава ярки сблъсъци на настроенията.

Вътрешната връзка в цикъла се обуславя пък от използването на монотематизма и вариационното развитие. Ето защо циклите на Шуман не са сюити за пи­ано, а творби, в които се чувствува развитието на единен музикален образ.

Сходен е принципът на изграждане в „Карнавал“,

една от най-значителните творби на композитора. Цикълът е от двайсет високо поетични фантастични му­зикални сцени за пиано, обединени от обща идея. Това са напълно завършени му­зикални портрети – характеристики на разни лица от обществения и музикалния живот, които отразяват идейно-художествените възгледи на автора. Включени са портретите на Шопен, Паганини, Клара /под името Киарина/, Ернестина / наре­чена Естрела/ и други. Финалният „Тържествен марш на Давиловите братя срещу филистимяните“ символизира победата над филистерите.

„Симфоничните етюди“ са едно от най-героичните произведения на Шуман.

Родени под влияние на изкуството на Паганини, те го „превъзхождат със своята племенна романтика“. /В.Конен/. Заглавието им е напълно оправдано не само зашото със средствата на пианото са постигнати цялата пълнота и мощ на симфо­ничния оркестър, а и защото цикълът се развива на принципите на симфонизма. През 1848 г. Шуман посвещава на децата си своя „Детски албум“ за пиано – неизмен­на част от репертоара на всички малки пианисти. В него в строги, лаконични фор­ми са пресъздадени близки до децата романтични образи и настроения.

Шуман не взема непосредствено участие в антифеодалната буржуазнодемократична революция в Дрезден /1849/, но горещо й симпатизира. Той пише в днев­ника си: „И колко жестоко трябва да се борят хората за капка свобода! Ще дойде ли време, когато всички ще бъдат равноправни? Как е възможно дворяните днес да се придържат упорито към своите убеждения, като че ли те са хора от друг сорт, не като нас, гражданите.“ В чест на революционерите композира четири марша, обе­динени в сюита с призивен характер. В същност това са големи клавирни творби, но за да изрази революционното си настроение, авторът им придава маршова форма.

В чест на въстаналия народ през 1849 г. Шуман създава

три революционни хора за солисти и мъжки хор: „На оръжие“ по текст на Улрих, „Песен на свободата“ по Фюрст и „Черночервено-златно“ по Фрайлиграт. Те се размножават на листовки и се разучават по барикадите на въстаналия Дрезден.

Шуман е автор на голям брой солови и хорови песни, събрани в цикли и тет­радки. Само през 1840 г. той написва сто тридесет и осем песни. Сам поет, той стро­го и грижливо избира за тях високо поетични текстове. Автори на текстовете на песните му са Байрон, Бърнс, Рюкерт, Айхендорф, Уланд, Андерсен, Мур, Кернер, Ленау, Шекспир, Шилд, Хайне, Шилер и други. Сред най-ценното в романсовата литература се нарежда цикълът по стихове из „Лирично интермецо“ от Хайне „Любовта на поета“ /1840/.

Песенното творчество на Шуман е съдържателно, просто и поетично,

дълбоко изразително и правдиво, органично свързано с тек­ста, демократично. Романсовата песен удивително приляга на нежната природа на композитора. Характерният за цялото му творчество лиричен психологизъм тук се разгръща най-пълно, за да предаде най-интимни отсенки на чувствата. При то­ва остро изразителната поетичност, типична за клавирните творби, тук е запазе­на напълно в съпроводите на песните.

Темите са богати. Преобладава любовната лирика, но в песните на Шуман са разкрити и фантастични образи, и битови картини, и лирични пейзажи.

Макар и продължител на Шубертовото дело в областта на романса, Шуман внася в него и нови черти. Той се обръща преди всичко към съвременната поезия, постига съвършено сливане на мелодия и текст, дълбоко вниква в поетичната при­рода на всеки автор, по чиито стихове пише песните си.

През 1841 г. Шуман композира своята Първа симфония “Пролетна“

с части: „Начало на пролетта“, „Вечер“, „Весели забави“ и „Сбогуване с пролеттта“. Сим­фонията е изпълнена под диригентството на Менделсон с голям успех. През съ­щата година завършва и Втората симфония в ре-минор, наречена „Симфонична фантазия“. По-късно я преработва основно и в списъка на произведенията му вли­за като четвърта. Бородин я счита за едно от най-хубавите произведения на Шу­ман. След Четвъртата симфония Шуман написва ораторията „Раят и Пери“ за со­листи, хор и оркестър по сюжет из поверието на персийския народ за добрата фея Пери, която предпазва хората от зли духове /по романа на Томас Мор „Лала Рук“/.

Творческите успехи постепенно осигуряват широко обществено признание на композитора.

Той с възторг посреща поканата на Менделсон да ръководи класа по пиано и композиция в новооткритата Лайпцигска консерватория. През това време написва малка книжка: „Жизнени правила и съвети за младите музикан­ти“. В нея ги съветва да избягват самоцелната виртуозност, да използват неиз­черпаемите богатства на народната музика. „Ако музиката е избликнала от ду­шата, ако си я почувствувал, то и на другите тя ще подейства по същия начин“, пише той.

През 1844 г. Клара и Роберт Шуман предприемат концертно турне в Русия.

Там Клара е известна като пианистка, но Роберт Шуман никак не е познат. Даже след концерт, в който се изпълняват негови творби, един ограничен дворянин го запитва: „Кажете, господин Шуман, вие също ли сте любител на музиката?” И двамата музиканти са поканени обаче за преподаватели в консерваторията в Пе­тербург, но отказват и се завръщат при децата си в родината.

В Лайпциг Шуман се отказва от педагогическа работа. Появяват се болезнени признаци: завладява го чувството на страх, бързо се уморява, става раздразните­лен. Отказва се и от критическата си дейност, изоставя редактирането на „Ново списание за музика“. След настъпилото по-късно подобрение се отдава изключи­телно на творческа дейност. Обръща се предимно към големите форми, все повече се задълбочава философската проблематика на творбите му.

По това време Шуман създава към 30 различни произведения,

едно от най-знатичелните между които е музиката към трагедията „Манфред“ от Байрон. Тя се състои от четиринайсет номера, една част от които са вокални, а други – мелодекламации /рецитации с музикален съпровод/. Увертюрата е най-хубавата част от това произведение и една от най-проникновените творби на Шуман. Чай­ковски високо цени „Манфред”. Когато например Балакирев му предлага да на­пише музика по същото произведение на Байрон, той първоначално отказва: „Аз извънредно много харесвам „Манфред” на Шуман и така съм свикнал да свър­звам в едно неразделно цяло представата за „Манфред” на Байрон и „Манфред” на Шуман, че не разбирам как мога да подходя към този сюжет, за да напиша дру­га музика освен тая, която вече е написал Шуман.”

Шуман създава и други шест увертюри, концерти за пиано и оркестър,

за ци­гулка и оркестър, за виолончело и оркестър, три струнни квартета, клавирен квин­тет, три клавирни триа, „Пътешествието на розата” по текст на Хорн. Музиката към „Фауст” от Гьоте пише в продължение на десет години.

През 1850 г. Шуман приема да стане диригент на градския симфоничен оркес­тър и на хора в Дюселдорф, но здравето му се влошава още повече и в 1853 г. сам напуска диригентската длъжност.

В Дюселдорф въпреки влошеното си здраве Шуман композира значителна част от своите творби, между които прекрасната Трета симфония в ми-бемол ма­жор /„Рейнска”/, както и пет от седемте си увертюри.

На 12 септември 1853 г. Клара и Роберт Шуман тържествено празнуват

14-годишнината от сватбата си. Шуман сюрпризира съпругата си с великолепен роял, с нови творби, посветени на нея – Концертно алегро за пиано и оркестър, Фанта­зия за цигулка и увертюрата „Фауст” по Гьоте. Цялата стая ухае на цветя.

През февруари 1854 г. Шуман заболява още по-тежко. Получава слухови ха­люцинации – непрекъснато го преследват разни звуци, в ушите му постоянно пи­щи тонът ла. Споделя с Клара: „Често ми се струва, че няма да живея дълго. А то­зи свят е тъй хубав, тъй богат, тъй нов!”

Още ненавършил 44 години, Шуман загубва разсъдъка си

и рядко идва в пълно съзнание. Решава да сложи край на живота си и в един мразовит зимен ден по халат и чехли излиза от дома си и се хвърля от моста в Рейн. Ри­барите го забелязват и го спасяват, отвеждат го в болницата за душевно болни в Ендених, близо до Бон. Изгубва напълно паметта си.

На 28 юли 1856 г. Клара посещава мъжа си в болницата. След дълго взиране Шуман я познава и произнася името й. Но скоро отново изпада в своята безпаметност и на другия ден – 29 юли 1856 г., умира на 46-годишна възраст.

Огромен брой почитатели и приятели придружават ковчега на големия нем­ски композитор до бонските гробища.

Къщата в Цвикау, в която е роден Шуман, е възстановена и от 1956 г. е откри­та като дом-музей „Роберт Шуман”. Оттогава в родния град на композитора е учреден ежегоден международен конкурс за пианисти на негово име.

В град Цвикау издигат величествен паметник на Шуман,

но незабравим паметник си остава безсмъртното му творчество, най-хубавите произведения от което влизат в златния фонд на човешката духовна култура.

„Ако хармонията между живот и дело се предполага у всеки издигнат худож­ник,. .. у Шуман тя е безсъмнена… Шумановата личност представлява изключи­телно по хубост и оригиналност явление в цялата история на музиката. Шуман е преди всичко поет, след това и всичко останало… Шумановото творчество би било немислимо без неразделната дружба на музиканта Шуман с поета Шу­ман. .. Всяка негова композиция е прозвучала мечта /Андрей Стоянов/.

СПИСЪК НА ПО-ВАЖНИТЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ШУМАН

За пиано

„Вариации“ „АВЕGG”, оп. 1 /1830/; „Пеперуди“, оп. 2, цикъл от 12 пиеси /1831/; „Токата“, оп. 7 /1832/; „Карнавал“, оп. 9, цикъл от 20 пиеси: Увод, „Пиеро“, „Арлекин“, „Благороден валс“, „Евзебий“, „Флорестан“, „Кокетка“, „Репли­ка“, „Пеперуди“, „Танцуващи букви“, „Киарина“, „Шопен“, „Естрела“, „Призна­телност“, „Панталоне и Коломбина“, „Немски валс“, „Паганини“, „Признание“, „Разходка“, „Пауза“, „Марш на Давиловите братя срещу филистимяните /1835/; „Симфонични етюди“, оп. 13, цикъл /1834/; „Танц на давидсбюндлерите“, оп. 6, цикъл /1837/; „Фантастични пиеси“, оп. 12 /1837/; „Детски сцени“, оп. 15, цикъл от 13 пиеси, включващ „Мечтание“ /1838/;. „Крайслериана“, оп. 16 /1838/, „Нове- пети“, оп. 21 /1838/, „Виенски карнавал“, оп. 26 /1839/; „Арабески“, оп. 18 /1839/, „Нощни пиеси“, оп. 23 /1839/; Три романса, оп. 28 /1839/, „Хумореска“, оп. 20 /1839/, „Етюди за пиано по капризи на Паганини“, оп. 10 /1833/? Албум за юно­ши, оп. 68 /1848/; „Горски сцени“, оп. 82 /1849/; „Листове от албума“, оп. 124 /1845/; „Пъстри листа“, оп. 99 /1845/; Соната №1, оп. 11. посветена на Клара /1835/; Соната №2, оп. 21 /1838/; Соната №3, оп. 14 /1835/; Фантазия в до-мажор, оп. 17 /1836/.

Клавирни дуети

„Анданте и вариации, за две пиана“ оп. 46 /1843/; „Картинки от Изток“, оп. 66 /1848/; „Бални сцени“, оп. 109 /1851/. Всичко около 50 сборника и пиеси; 20 пие­си за малки и големи деца, оп. 85 /1849/

Вокални цикли и сборници

„Песенен кръг“ – цикъл от 9 песни по текст на Хайне, оп. 24 /1840/; „Мирти“, оп. 25,- цикъл от 26 песни, посветени на Клара/1840/; „Песенен кръг“ по текст от Айхендорф, оп. 39 /1840/; „Любовта и животът на жената“- цикъл от 8 песни по текст от Шамисо, оп. 42/1840/; „Любовта на поета“ – цикъл от 16 песни по текст от Хайне, оп. 48 /1840/; .„Испански любовни песни“, по Хейбел, оп. 138 /1849/; „Песни из „Вилхелм Майстора“ по Гьоте, оп. 98-а /1849/; Песенен албум за юно­ши“, оп. 79 /1849/; и други, всичко около 35 сборника, повече от 200 песни.

Симфонии

Симфония №1 „Пролетна“, оп. 38 /1841/; Симфония №2, оп. 61 до-мажор /1846/; Симфония №3, оп. 97 в ми-бемол мажор „Рейнска“ /1850/; Симфония №4, оп. 120 ре-минор /1851/.

Увертюри

Увертюра, скерцо и финал, оп. 52 /1841/; Увертюра към „Манфред“ от Байрон, оп. 115 /1849/; .Увертюра към „Геновева“, оп. 81 /1841/; Увертюра към „Месинската годеница“, оп. 100 /1851/; Увертюра към „Юлий Цезар“, оп. 128/1851/:- Увертюра към „Херман и Доротея“, оп. 136 /1851/;’.Увертюра към сцени из „Фауст“ от Гьоте, оп. 123 /1853/; Увертюра към „Рейнска трапезна песен“, оп.123 /1853/.

Инструментални концерти

Концерт за пиано и оркестър, оп. 54 ла-минор /1845/; Интродукция и алегро апасионато / Концертна пиеса за пиано и оркестър, оп. 92 /1849/; Концертна пиеса за 4 валдхорни и оркестър, оп. 86 /1849/; Концерт за виолончело и оркестър, оп. 129 /1850/; Концерт за цигулка и оркестър /1853/; Концертно алегро с интродук­ция за пиано и оркестър, оп. 134 /1853/; Фантазия за цигулка и оркестър, оп. 131 /1853/.

Камерно-инструментални творби

Три струнни квартета, оп. 41 /1842/; Клавирен квинтет, оп. 44 /1842/; Клави­рен квартет, оп. 47 /1842/; Клавирно трио, оп. 80 /1849/; Клавирно трио, оп. 110 /1851/; Соната за цигулка и пиано, оп. 105 /1851/; Соната за цигулка и пиано, оп. 121 /1851/; три романса за обой и пиано, оп. 94 /1849/; Фантастични пиеси за пиано, цигулка и виолончело, оп. 88 /1842/; фантастични пиеси за квартет и пиа­но, оп. 73 /1849/.

Музикално-сценични, кантатно-ораториални и хорови произведения — около 15.

Опера „Геновева“, оп. 81 /1848/; Музика към драматичната поема „Манфред” от Байрон, оп. 115 /1849/; Сцени из „Фауст“ от Гьоте, оп. 148 /1853/; Оратория „Рай и Пери“ по текст от Томас Мор, оп. 50/1843/; „Странстването на розата“ по текст от Хорн, оп. 112 /1851/; „Синът на краля“ по текст от Уланд, оп. 116 /1851/; „За пажа и кралската дъщеря“ по текст от Хейбел /1852/.

Около 120 вокални ансамбъла, „Реквием за Миньон“, съчинения за орган и други.

Литературни произведения

Статии, „Съвети за младите музиканти“, „Градината на поета“ и други, съ­брани и издадени в 5 тома през 1879—1887 г. от Клара Шуман.

Robert Schumann: Träumerei (Dreaming) (audio + sheet music) [Thurzó]

Performed by: Zoltán Thurzó – piano, Recorded on 29th of July, 2017, Partium Christian University

Източник: Иван Петков Минчев, 120 бележити композитори, издателство Музика, София 1976