Арнолд Шьонберг – как промени музиката на XX век

Споделете в

5/5 - (39 votes)

Арнолд Шьонберг – австрийски композитор и създател на дванадесеттоновия метод — Арнолд Шьонберг – композитор и музикален новатор

Арнолд Шьонберг е от онези композитори, след които музиката вече не може да бъде мислена по същия начин. За широката публика името му най-често се свързва с атоналност, додекафония и труден за възприемане модернизъм. Но това е само повърхността. Истинският интерес при Шьонберг започва там, където разберем, че той не се стреми просто да разруши тоналността, а се опитва да реши един много конкретен проблем: как да продължи развитието на европейската музика, след като хармоничният език на късния романтизъм вече е достигнал до крайно напрежение.

Той израства и твори в свят, в който Wagner, Brahms и Mahler вече са разширили възможностите на хармонията до степен, при която стабилният тонален център все по-често се отлага, размества или почти изчезва. Шьонберг не започва като авангардист. Напротив – ранните му произведения са дълбоко свързани с романтизма. Именно затова неговият по-късен радикализъм е толкова важен: той не идва отвън, а се ражда от самата логика на традицията.

Шьонберг не иска да унищожи традицията

Една от най-разпространените представи за Арнолд Шьонберг е образът на композитор, който съзнателно се обръща срещу всичко предишно. Исторически това е прекалено опростено. Шьонберг е дълбоко привързан към германо-австрийската музикална традиция и изучава внимателно Bach, Mozart, Beethoven и особено Brahms. За него тези композитори не са музейни фигури, а примери за това как малка музикална идея може да бъде развита така, че да изгради цяла форма.

Тъкмо от Brahms Шьонберг извежда идеята за „развиваща вариация“ – принцип, при който музикалният материал непрекъснато се преобразува, без да губи връзка с първоначалния мотив. Тази идея остава важна за него и в най-радикалните произведения. Затова парадоксът при Шьонберг е фундаментален: той е едновременно един от най-смелите модернисти и един от най-убедените защитници на композиционната дисциплина.

Неговата революция не е революция на хаоса. Тя е опит да бъде открит нов ред.

Преди атоналността има късен романтизъм

За да разберем защо Арнолд Шьонберг стига до додекафонията, трябва да започнем с музиката му от края на XIX век. В произведения като Verklärte Nacht той все още използва богатия език на късния романтизъм. Хармонията е силно хроматична, мелодичните линии са дълги и напрегнати, а музиката носи почти непрекъсната емоционална интензивност.

Verklärte Nacht е особено добър пример, защото показва Арнолд Шьонберг преди появата на строгите системи. Тук няма дванадесеттонова организация. Има романтично изразяване, силно влияние на Wagner и Brahms и постоянен стремеж към разширяване на хармонията. Тъкмо в този стремеж започва да се появява въпросът, който по-късно ще стане централният проблем на неговото творчество: ако всяко следващо хармонично развитие все повече размива тоналния център, докъде може да стигне системата, преди самата идея за тоналност да започне да губи функцията си?

Какво означава „криза на тоналността“?

За слушателя тоналността често действа почти несъзнателно. Един тон или акорд се усеща като център, друг създава напрежение, трети подготвя връщането към стабилността. В продължение на векове това дава усещане за посока, йерархия и завършеност. Музиката се отдалечава от дома и след това се връща.

През XIX век тази система непрекъснато се разширява. Хроматизмът става все по-богат, модулациите отвеждат към все по-далечни тоналности, а дисонансите все по-често се задържат и освобождават по-късно. Wagner и късните романтици превръщат хармоничното отлагане в мощно изразно средство. Арнолд Шьонберг наследява именно този свят и го довежда до крайна точка.

Затова преминаването към атоналност не е внезапна прищявка. То е резултат от натрупване. В един момент музикалният език вече не се нуждае от постоянен център, за да бъде изразителен. Това е огромна промяна, защото не става дума само за нов тип акорди, а за преосмисляне на един от основните принципи на европейската композиция.

Еманципацията на дисонанса

Една от ключовите идеи на Арнолд Шьонберг е т.нар. „еманципация на дисонанса“. В традиционната хармония дисонансът има определена функция – създава напрежение и често изисква разрешение. Шьонберг започва да разглежда тази зависимост като историческа, а не абсолютна. Ако слушателят постепенно привиква към все по-сложни звучности, тогава дисонансът може да престане да бъде нещо, което задължително трябва да се „оправи“ чрез последващ консонанс.

Това отваря огромно пространство за композиция, но създава и сериозен проблем. Ако вече не може да се разчита на познатата система напрежение–разрешение, по какъв начин ще се изграждат големи форми? Как ще бъде създавано усещане за единство? Как ще се помни музикалният материал, ако той не се подчинява на познати тонални отношения?

Шьонберг първо експериментира със свободна атоналност. По-късно ще се опита да намери по-строг отговор.

Експресионизъм: когато музиката започва да изразява психиката отвътре

Около 1908–1912 г. Арнолд Шьонберг създава произведения, които често се свързват с музикалния експресионизъм. Тук фокусът вече не е върху красивата форма или хармоничното равновесие, а върху вътрешното състояние – страх, тревожност, напрежение, отчуждение, психологическа нестабилност. Музиката се превръща почти в запис на нервната система.

Erwartung е един от най-крайните примери. В тази монодрама развитието следва промените в психиката на героинята. Музикалното време не се организира по традиционна симетрична схема, а реагира на всяка нова емоционална ситуация. Формата е резултат от психологическия процес.

В Five Pieces for Orchestra Шьонберг насочва вниманието и към оркестровия цвят. Тембърът вече не е само украса върху мелодията и хармонията, а може сам да се превърне в конструктивен фактор. Това води до идеята за Klangfarbenmelodie – „мелодия на тембровете“, при която промяната на звуковия цвят може да има собствена структурна логика.

Pierrot lunaire – модернизъм, театър и нов глас

През 1912 г. Арнолд Шьонберг създава Pierrot lunaire, едно от най-разпознаваемите произведения на музикалния модернизъм. Цикълът съчетава глас и малък камерен ансамбъл, а вокалната партия използва Sprechstimme – техника между говор и пеене. Резултатът е звук, който изглежда едновременно човешки и необичайно отчужден.

Това произведение често се възприема като символ на новата музика, но под повърхността му се крие нещо много традиционно. Шьонберг използва канони, контрапункт и исторически композиционни техники. Той не отхвърля старите форми, а ги поставя в нов звуков свят. Именно това прави Pierrot lunaire толкова важен: той показва, че модернизмът може да използва традиционни структурни принципи, без да звучи традиционно.

Свободната атоналност решава един проблем, но създава друг

Свободната атоналност позволява на Арнолд Шьонберг да се освободи от тоналния център и от традиционната хармонична функция. Това му дава огромна изразна свобода, особено в кратки и силно концентрирани произведения. Но при големите форми се появява проблемът с организацията. Тоналната музика има естествени механизми за създаване на мащабна архитектура – завръщане, напрежение, каденца, модулация, йерархия между тоналности. Без тези механизми композиторът трябва да изгради други.

Шьонберг постепенно стига до извода, че свободата трябва да бъде подкрепена от нова система. Той не иска да се връща към традиционната тоналност, но също така не желае всяко произведение да бъде организирано само чрез интуитивни решения. Търси принцип, който да осигурява единство, повторяемост, възможност за развитие и достатъчно голямо количество свързан музикален материал.

Този принцип ще бъде дванадесеттоновият метод.

Какво всъщност е додекафонията?

Додекафонията се основава на серия, изградена от дванадесетте различни тона на хроматичната система. Те се подреждат в определена последователност, която служи като основен материал на произведението. Серията може да бъде използвана в първоначален вид, в инверсия, в обратен ред и в обратна инверсия, както и транспонирана върху различни височини.

Най-важното е, че серията не е просто тема. Тя е генератор на отношения. От нея могат да произлизат мелодии, акорди, басови линии, вътрешни гласове и контрапунктни конструкции. Затова дванадесеттоновата техника не означава, че композиторът механично „изрежда дванадесет тона“. Системата е много по-гъвкава и в ръцете на различни автори може да звучи напълно различно.

При Арнолд Шьонберг методът има една основна цел: да предотврати постоянното превръщане на определен тон в традиционен център и едновременно с това да осигури вътрешно единство. Това е неговият отговор на проблема, създаден от свободната атоналност.

Защо серията не е музикална математика

Додекафонията често е представяна като студена математическа система. Подобно описание пропуска същественото. Шьонберг не създава метода, за да замени музикалното мислене с таблица. Той го използва като композиционен инструмент. Серията задава отношения, но ритъмът, тембърът, динамиката, регистърът, фразирането и формата остават художествени решения.

Точно затова различните дванадесеттонови произведения на Арнолд Шьонберг не звучат еднакво. В Suite for Piano, оп. 25 например той използва новия височинен материал в исторически форми като гавот, менует и жига. Получава се съчетание между радикално нов език и стара формална рамка. Това е типично за него: новаторството не унищожава традицията, а започва диалог с нея.

Нововиенската школа: един метод, три различни музикални личности

Името на Арнолд Шьонберг е неразривно свързано с Alban Berg и Anton Webern. Тримата са определяни като Втора или Нова виенска школа. Но идеята за „школа“ не трябва да създава впечатление, че те композират по един и същи начин.

Berg запазва по-силна връзка с драматичността и романтичната чувствителност. Дори когато използва дванадесеттонови структури, музиката му може да съдържа тонални асоциации и силно изразителни мелодични жестове. Webern отива в почти противоположна посока – към крайна концентрация, прозрачност и икономия, при която всеки тон придобива огромно значение.

Шьонберг е учителят, но не създава копия. Това е една от причините педагогическото му значение да бъде толкова голямо. Той предава метод на мислене, а не готов стил.

Защо един модернист кара учениците си да изучават Bach и Beethoven

Педагогиката на Шьонберг е един от най-добрите аргументи срещу мита, че той отхвърля миналото. Като преподавател той настоява учениците да познават хармонията, контрапункта, формата и класическия репертоар. За него нововъведението без техника и историческо познание е повърхностно.

Този подход се вижда и в неговите теоретични трудове. Harmonielehre, Fundamentals of Musical Composition и Structural Functions of Harmony не са манифести за разрушение, а опити да бъде разбрана логиката на музикалната структура. Арнолд Шьонберг е убеден, че композиторът трябва да умее да контролира формата, независимо дали използва тоналност или не.

Сред учениците му в американския период е и John Cage, който по-късно ще поеме в почти противоположна посока – случайност, тишина, разширено понятие за музикален звук. Самият факт, че Cage излиза от педагогическата среда на Шьонберг, показва колко широко е неговото влияние.

Арнолд Шьонберг не е само композитор – той е художник и систематичен мислител

Извън музиката Арнолд Шьонберг рисува активно, особено в началото на XX век. Създава портрети, автопортрети и експресивни изображения, които споделят напрежението и психологическата деформация на музикалния му език. Контактите му с Wassily Kandinsky и кръга около Der Blaue Reiter поставят Шьонберг в по-широкия контекст на европейския модернизъм.

Той има интерес и към изобретения, игри и различни системи. Създава собствен вариант на шахматна игра и постоянно се занимава с идеи за организация, правила и комбинации. Тази страна от личността му е важна, защото помага да се разбере защо композиционният ред е толкова централен за него. Шьонберг не е човек, който се стреми към безредие; той е човек, който непрекъснато търси нови принципи на реда.

Изгнанието и американският период на Арнолд Шьонберг

През 1933 г. нацисткият режим променя живота му радикално. Като композитор от еврейски произход Шьонберг е принуден да напусне Германия. В Париж официално се връща към юдаизма, а след това емигрира в Съединените щати. В крайна сметка се установява в Los Angeles, където прекарва останалата част от живота си.

Американският период не е просто биографично изгнание. Той носи нова среда, нови ученици и продължение на творческия процес. Арнолд Шьонберг преподава, пише и композира произведения като Концерта за цигулка, Концерта за пиано, Четвъртия струнен квартет и Струнното трио. Той продължава да работи с дванадесеттоновия метод, но не се превръща в негов догматичен пазител.

A Survivor from Warsaw: когато строгата система носи историческа памет

Един от най-силните аргументи срещу представата, че додекафонията е безчувствена, е A Survivor from Warsaw. Създадено през 1947 г., произведението е написано за разказвач, мъжки хор и оркестър и е свързано с паметта за преследването на европейските евреи и Холокоста.

Музиката е кратка и изключително концентрирана. Разказвачът описва насилие, броене, хаос и страх. Към края се появява мъжкият хор с Shema Yisrael. Тук строгата композиционна организация не намалява емоционалната сила. Напротив – тя концентрира материала и придава формална тежест на преживяването.

Тъкмо това показва как трябва да се разбира системата при Шьонберг: не като съдържание, а като средство за организиране на съдържанието.

Как да слушаме Шьонберг, без да „решаваме“ музиката?

Много слушатели се отказват от Шьонберг, защото смятат, че първо трябва да разбират серията. Това не е необходимо. Никой не е длъжен да проследява всички трансформации на дванадесеттоновия материал в реално време. По-полезно е да се слушат ритъмът, тембърът, жестът, динамиката, повторението на мотиви и контрастът между различни текстури.

В ранните произведения може да се следи хармоничното напрежение. В експресионистичните – психологическата драматургия. В дванадесеттоновите – начина, по който малки мотиви се появяват в различни форми. Постепенно слушателят започва да усеща структура, дори без да може да я назове теоретично.

Шьонберг не е музика, която непременно се разкрива от първо слушане. Но това не я прави „неразбираема“. Тя просто изисква различен тип внимание.

Митът, че Арнолд Шьонберг унищожава мелодията

Една от най-честите критики е, че при Шьонберг няма мелодия. В действителност мелодия има, но тя често не следва очакванията на традиционната тонална фраза. Може да има големи интервални скокове, фрагментация, нетипично фразиране и липса на позната каденца. Това кара мелодичната линия да звучи по-малко предвидимо.

Но непредвидимостта не е липса на мелодия. В много произведения на Шьонберг именно линията е носител на драматично напрежение. За изпълнителите една от основните задачи е да открият вътрешната вокалност на тази музика и да я направят чуваема.

Митът, че додекафонията забранява тоналността

Дванадесеттоновата техника не е закон, който забранява всяка тонална асоциация. В едно произведение могат да се появяват акорди или интервални отношения, които напомнят традиционна хармония. Разликата е, че те не управляват цялата структура по стария начин.

Това е важен нюанс. Шьонберг не заменя една абсолютна система с друга абсолютна забрана. Той създава метод, чрез който всички дванадесет тона могат да бъдат включени в по-равноправна организация и чрез който голямата форма може да бъде изградена без традиционен тонален център.

Какво се случва след Арнолд Шьонберг?

След Втората световна война дванадесеттоновите идеи оказват голямо влияние върху новото поколение европейски композитори. Pierre Boulez, Karlheinz Stockhausen и Luigi Nono разширяват серийното мислене и към други музикални параметри – ритъм, динамика, артикулация и тембър. Така се развиват различни форми на тотален или интегрален сериализъм.

Но влиянието на Шьонберг не се измерва само с тези, които го следват. Също толкова важни са композиторите, които се противопоставят на неговия модел. Минимализмът, алеаториката, електронната музика и различни неотонални течения възникват в среда, в която въпросът за музикалната организация вече е радикално отворен.

След Шьонберг тоналността продължава да съществува, но престава да бъде единствената възможна система. Това е може би най-дълбоката промяна.

Пет произведения, с които да започнем

Ако слушателят среща Шьонберг за първи път, най-добре е да не започва директно с най-абстрактните дванадесеттонови творби. По-полезно е да се проследят различните етапи в развитието му.

Verklärte Nacht представя късния романтик. Тук се чуват богатата хармония, емоционалното напрежение и връзката с Wagner и Brahms. Five Pieces for Orchestra отварят вратата към експресионизма и новото отношение към оркестровия цвят. Pierrot lunaire показва свободната атоналност, камерната прозрачност и Sprechstimme. Suite for Piano, оп. 25 демонстрира как дванадесеттоновата система може да се съчетае със стари танцови форми. А A Survivor from Warsaw показва как строгият композиционен метод може да носи силно историческо и емоционално съдържание.

Защо Арнолд Шьонберг остава толкова важен?

Арнолд Шьонберг не е важен само защото създава додекафонията. Неговото по-дълбоко значение е в това, че поставя под въпрос границите на музикалната организация и предлага нов отговор на кризата на тоналността. Той показва, че композицията може да запази формална логика и тематично единство дори когато традиционният център изчезне.

Експресионизмът му разширява психологическата сила на музиката. Педагогическата му дейност формира Нововиенската школа и влияе върху автори, които по-късно тръгват в съвсем различни посоки. Теоретичните му трудове остават важни за разбирането на хармонията, формата и композиционното мислене. А дванадесеттоновият метод променя начина, по който поколения композитори мислят за височината и структурата.

Най-интересното е, че Шьонберг не възприема себе си като човек, който къса с историята. Той вярва, че продължава принципите на голямата европейска традиция с други средства. Тъкмо това съчетание между радикална промяна и уважение към миналото прави неговата фигура толкова важна за музиката на XX век.

Може да не харесваме всяко негово произведение. Може да предпочитаме тоналността. Но ако искаме да разберем защо музиката след 1900 г. започва да се развива в толкова много различни посоки, Шьонберг е един от композиторите, без които този разказ остава непълен.

Свързани материали

Източници