Антон Брукнер (Anton Bruckner)

АНТОН БРУКНЕР 1824-1896

Бележитият австрийски композитор, пианист, органист-виртуоз и виден му­зикален педагог Антон Брукнер е роден на 4.09.1824 г. в село Ансфелден, близо до Линц, Австрия. Той е първото от единадесетте деца в семейството на скромен селски учител: През свободното си време бащата се занимава с музика и заедно с обичта си към музиката предава на големия си син и първите уроци по пиано и цигулка. Същевременно Антон се упражнява сам на орган, който остава за цял живот негов любим музикален инструмент. По-късно Брукнер става известен органист-виртуоз, но никога не взема уроци по орган от школуван преподавател.

Антон Брукнер прекарва детството си в селска среда,

близо до природата, за­пазва от нея трайни впечатления, които по-късно се превръщат в извор на твор­ческо вдъхновение. Той е привързан към патриархалния живот, обича селската простота, планинските гори с живописни езера и никога не може да свикне с многоликия и интензивен живот на големия град. Това дава естествено отражение вър­ху характера и стила на творчеството му – той не се бори, за да спечели почитатели, да завладее общественото мнение и да наложи изкуството си, а тихо твори музика, която много по-късно е оценена по достойнство.

Едва тринадесетгодишен Антон остава без баща и постъпва като певец в хора на манастира „Св. Флориан“. В манастира продължава да учи пиано, цигулка, хармония, а също и григорианско църковно пеене. Наскоро след това се записва в учителски институт, а след завършването му в 1841 г. седемнадесетгодишният младеж е назначен за помощник-учител с мизерна заплата. За да преживява, е принуден да свири на църковни обреди, селски сватби, вечеринки и не му остава никакво време за придобиване на нови музикални знания. Но през ваканциите по десет часа на ден се упражнява на пиано, най-малко по три часа отделя и за свире­не на орган, усилено изучава творчеството на Бах.

През 1845 г. чрез конкурс се добира до учителско място

в манастира „Св. Флори­ан”, където е учил като дете. Сега има повече време и упорито се упражнява в сви­рене на орган. Усилията му не отиват напразно – качествата му са оценени и през 1848 г. той вече е органист в същия манастир. Богатата манастирска библиотека е на негово разположение. Брукнер чете много, самообразова се и надраства в ин­телектуално отношение средата си, за която остават чужди неговите духовни ин­тереси и търсения. В едно писмо пише: „Нямам нито един близък човек, на кого­то бих могъл да открия сърцето си. Нашият манастир се отнася равнодушно към музиката и към музикантите. Тук не мога да бъда весел и никой не трябва да знае за моите лични планове^.“

Десет години /1845-1855/Брукнер прекарва зад манастирските стени. През то­зи период написва около 40 хорови, органни и клавирни произведения, някои от които се изпълняват в манастирската църква. Но той се прославя най-много като майстор-органист главно благодарение на майсторските си импровизации.

През 1855 г. Брукнер спечелва конкурса за органисти

в катедралната църква в Линц, където работи 12 години. Линц е близо до Виена – с невероятна упоритост 35-годишният музикант започва да изучава теория на композицията, хармония и контрапункт при прочутия виенски педагог Симон Зехтер. По негови задания изписва планини от нотна хартия. Веднъж, като получава от Брукнер куп написани упражнения, Зехтер му забелязва: „Прегледах вашите 17 тетрадки по двоен кон­трапункт и съм поразен от вашето прилежание и успех. Но за да си запазите здра­вето, моля ви да си починете. Принуждавам се да ви кажа това, защото досега не съм имал ученик, равен на вас в това отношение.”

През 1861 г. Брукнер се явява на изпит във Виенската консерватория

по сви­рене на орган и теоретични дисциплини и с изпълнителското си изкуство предиз­виква възторга на изпитната комисия. Вече 40-годишен, Брукнер взема уроци по композиция при Ото Кицлер, оперен диригент и композитор в Линц. Самият Кицлер, страстен поклонник на Шуман, Лист и Вагнер, запознава Брукнер с тяхното творчество и насочва творческите търсения на своя ученик към съвременния му­зикален стил. Брукнер се запознава с партитурите на Вагнеровите опери „Летя­щият холандец“, „Танхойзер“, „Лоенгрин“, присъствува на премиерата на „Тристан и Изолда” в Мюнхен и е поразен от грандиозната музика на Вагнер, особено от увертюрата. Тогава се запознава и лично с Вагнер, с когото се среща по-късно още няколко пъти, за да остане до края на живота си негов убеден привърженик.

При Кицлер Брукнер изучава за две години

до съвършенство онова, което знае неговият учител, и уверено започва да търси свой собствен път. В Линц той композира над 40 произведения, между които първите си две симфонии и три го­леми меси – в ре-минор, ми-минор и фа-минор, най-известна от които е последна­та.

Първият авторски концерт на Брукнер

е в Линц през 1864 г. Композиторът се надява, че ще настъпи прелом в съдбата му, че музикалният свят ще се заинтере­сува от творчеството му, но остава излъган независимо от успеха на концерта. То­ва му причинява нервно разстройство и психическа депресия, но благодарение на здравата си натура преодолява тежкото заболяване.

През 1868 г. композиторът е назначен за заместник на бившия си учител Зехтер – органист в придворната капела във Виена, където остава до края на живота си. Същевременно е и преподавател по орган, хармония и контрапункт във Виен­ската консерватория, а в учителския институт преподава пиано, орган и хармо­ния. От 1875 г. започва да чете лекции по хармония и контрапункт в университе­та, а в 1880 г. става професор. Между учениците на Брукнер са диригентите А. Никиш, Ф. Мотл, братя И. и Ф. Шалк, Ф. Льове, пианистите Ф. Екщайн и А. Стра­дал, музиковедите Г. Адлер и Е. Дечей и прочутите композитори Хуго Волф и Густав Малер. От неговото творчество се учат Ян Сибелиус, Макс Регер, Дмитрий Шостакович и други. През 1891 г. Виенският университет му присъжда титлата „Почетен доктор по философия.“

Брукнер отделя много време за педагогическа дейност,

повече от 30 часа сед­мично. През останалото време съчинява музика. През ваканциите обича да се раз­хожда всред природата на Горна Австрия. Настроението си от красотата на при­родата той предава с много чувство в произведенията си.

Виртуозното изпълнителско изкуство на орган донася голяма слава на Брук­нер не само в Австрия, но и в чужбина. През 1869 г. изнася триумфални органни концерти в Париж, а през 1881 г. – в Лондон и Берлин. Само Цезар Франк може да му съперничи в свирене на орган – в Париж го. наричат „втори Франк“.

През последния творчески период Брукнер композира около 30 от най-зрелите си творби, седем симфонии, 2 духовни меси, псалми, светски кантати, хорове, песни и други. Смъртта на Вагнер разтърсва чувствителния Брукнер, което нами­ра израз в адажиото на Седмата симфония.

Във Виена Брукнер не може да свикне с големия град

– живее затворено, уеди­нено, не посещава театри, концерти. Може би тази отвореност е една от причи­ните за неговата неизвестност като композитор, за твърде късното му признава­не като творец. Но за това има и други, по-сериозни причини. Във Виена Брукнер попада в атмосферата на острата полемика между вагнерианци и брамсианци и неизбежно става жертва на привързаността си към Вагнеровото творчество. Не­оспоримият музикалнокритически авторитет на тогавашна Виена, Едуард Ханслик (Едуаод Ханспик /1825—1904/ — австрийски музикален критик и професор по музикална есте­тика, един от най-видните теоретици на реакционната буржоазна естетика, страстен привърженик на „чистата форма” в музиката, отрицател на реалистичната и социална природа на музикалното из­куство.) го нарича посредствен подражател на Вагнер, обявява творчеството му за неизпълнимо. Булевардните вестници пригласят на Ханслик. Никой от дириген­тите не се наема да дирижира симфониите му, защото действително те са трудни за изпълнение и най-вече поради голямото влияние на брамсианците – преклоне­нието пред Брамс се счита за признак на добър тон, на изискан музикален вкус.

В такава обстановка, преодолявайки големи трудности, Брукнер

успява да из­пълни посветената на Вагнер и композирана в 1873 г. Трета симфония едва в 1877 г., като я дирижира сам, понеже никой диригент не приема да я изпълни. Но тя е посрещната със смях от публиката, състояща се предимно от негови противници. Брукнер тежко понася това, затваря се още повече в себе си и намира утеха само в своята музика.

След провала на Третата симфония диригентите

още повече отбягват да из­пълняват произведенията на Брукнер. Повечето от творбите си той не чува при­живе, изпълнени от оркестър, а други се изпълняват много години след тяхното създаване. Така например Първа симфония е изпълнена 25 години след компо­зирането й, Втора — 22 години, Трета, след провала й – 13 години, Четвърта – 16 години, Пета – 23 години, Шеста – 18 години. Едва през 1884 г. настъпва повратни­ят момент в съдбата на 60-годишния композитор. Артур Никиш дирижира в Лайп­циг най-значителната му симфония, Седмата, при много голям успех. Името му на голям симфоничен композитор бързо се разнася из Австрия и Германия, него­ви почитатели стават Хуго Волф, знаменитите диригенти Ханс Рихтер, Херман Леви и Феликс Мотл, които също дирижират симфонията. Диригентите Ферди­нанд Льове и Фл. Шалк изпълняват серия свои концерти с произведения на Брук­нер и допринасят за „реабилитацията” на стария композитор.

Успехът и славата не изменят характера и поведението на Брукнер.

Той си остава все така тих, скромен, простодушен и непринуден в отношенията си към хората, добър и чистосърдечен като дете. Работейки над Деветата си симфония, той умира на 11.10. 1896 г. във Виена на седемдесет и две години. Деветата симфо­ния остава незавършена.

След смъртта на Брукнер се създава голям интерес към неговата личност и творчество. Най-видният му биограф Ернст Курт написва капитален труд с ценни анализи на творбите му. Същевременно възниква остра полемика около характе­ра на неговото творчество: оригинален композитор ли е той. или само епигон на Рихард Вагнер и дали дълбоко религиозният композитор не е в цялото си твор­чество само един верен син на католическата църква.

Безпристрастните специалисти смятат, че Брукнер

е оригинален и самобитен композитор особено по отношение на оркестровата техника. При това Вагнер съ­здава предимно музикални драми, а Брукнер твори в съвсем различна област. Една типична особеност на Вагнеровите драми, лайтмотивите, липсват например в музиката на Брукнер. Освен това симфонизмът на Брукнер опровергава и твър­дението на Вагнер, че след Бетховен няма бъдеще за „чистата” музика /симфони­ята без хор/ – композиторът не използува хор в никоя от симфониите си. Наис­тина, той се влияе и от Вагнер, и от други композитори, но това съвсем не е сляпо подражание. Чайковски пише по този повод: „Няма композитор, който да не се е влиял от други композитори – иначе не би имало приемственост в развитието на музикалната култура“.

Що се отнася до втория проблем в полемиката – Брукнер е вярващ католик и естествено създава и религиозна музика – меси, кантати, псалми, хорове. Но в XIX и даже в XX в. повечето от композиторите създават и църковна музика. При това голямата част от църковната музика Брукнер написва като служебно задъл­жение – когато учителства в манастира „Св. Флориан“ и в Линц. Но в светска­та му музика и в симфониите отсъстват религиозни елементи.

Стойността на творчеството на Антон Брукнер

се определя най-вече с негови­те девет симфонии, най-популярни от които са Четвъртата и Седмата. Симфони­ите му са монументални произведения с величествено, епично изложение. Източ­ници на симфоничното му творчество са традициите на Баховата полифония, класическият Бетховенов и романтичният Шубертов симфонизъм, както и градската виенска битова музика и австрийският селски фолклор, оставил дълбоки спомени от детската му възраст. Известно влияние му оказва и Вагнер, особено много се учи от Шуберт. Солертински го нарича „Шуберт от втората половина на XIX в., обкован в бронята на медните духови инструменти.”

Брукнер изхвърля от оркестъра кларинета, английския рог, арфата и някои други инструменти, а удвоява медните. Може би интересът към неговия любим инструмент го кара да търси често органна звучност в оркестъра.

Музиката на Брукнер не е програмна. Съдържанието на симфониите му е обобщено и мащабно, както при класиците. В симфониите си той като че ли се ста­рае да проникне в загадъчната същност на живота. Страстните пориви за щастие се редуват със смирено самоотричане, пасивното съзерцание – с възторжено ликуване. Срещат се и пасторални образи, селски картини, мотиви от виенска битова музика и добродушен, мек, Брукнеров хумор.

СПИСЪК НА ПО-ВАЖНИТЕ ТВОРБИ НА БРУКНЕР

Симфонии

Първа симфония в до-минор /1866/; Втора симфония в до-минор /1872/; Трета симфония в ре-минор, посветена на Вагнер /1873/; Четвърта „Романтична” в ми-бемол мажор /1874/; Пета симфония в си-бемол мажор /1877/; Шеста симфония в ла-мажор /1881/; Седма симфония в ми-мажор /1883/; Осма симфония в до-минор /1887/; Девета симфония в ре-минор, недовършена /1894/.

Духовни произведения

Меса в ре-минор /1864/; Меса в до-минор /1866/; Голяма меса във фа-минор /1867/; „Тедеум” /Тебе хвалим, господи/1881/; Реквием /1849/.

„Аве Мария”, „150-и псалом” /за солисти, хор и оркестър/, „Германско шес­твие”, „Хелголанд” /за мъжки хор и оркестър/, пиеси за орган, за пиано, хорови творби, песни, един квинтет /1872/ и др.

Източник: Иван Петков Минчев, 120 бележити композитори, издателство Музика, София 1976