
Оркестърът може да свири силно и въпреки това музиката да не стига до кулминация. Може да изпълнява нотите точно, а една дълга мелодия да се разпада на отделни тактове. Между написаната партитура и убедителното звучене стои работа, която публиката вижда само отчасти. Артур Никиш (Arthur Nikisch) превръща тази работа в изкуство на пестеливия жест, оркестровите багри и личното доверие.
Неговата история е особено интересна, защото голяма част от влиянието му се изгражда преди звукозаписът да стане всекидневен начин за слушане на симфонична музика. Репутацията се печели на концерти, с конкретни състави и пред хора, които присъстват в залата. За да разберем какво означава това, трябва да погледнем към произведенията, които той представя, и към музикантите, с които ги изпълнява.
Цигуларят, който познава оркестъра отвътре
Преди да ръководи водещи оркестри, Никиш свири на цигулка. Получава подготовка във Виенската консерватория и работи в оркестъра на Виенската придворна опера. Този опит има съвсем практическа страна: човекът пред състава вече познава от собственото си място какво означават общият щрих, ясното встъпление и необходимостта да следиш едновременно нотите, колегите и сцената.
Една струнна група не звучи като един инструмент само защото всички изпълняват еднакви ноти. Началото на тона, неговата тежест и посоката на фразата трябва да се съгласуват. Ако всеки музикант постави акцента на различно място, мелодията губи цялост. Именно такива изпълнителски задачи обясняват защо оркестровият опит е ценна основа за бъдещия диригент.
Оперната работа добавя още един вид слухово внимание. Певецът има нужда от въздух, сценичното действие отнема време, а оркестърът трябва да запази движението на музиката. По-късният преход на Никиш към хоровото и диригентското ръководство в Лайпциг го поставя в среда, където тези отношения са всекидневна практика. Така неговият професионален път започва с участие в ансамбъла и постепенно стига до управлението му.
Артур Никиш и рискът да представиш непозната симфония
На 30 декември 1884 г. Никиш дирижира световната премиера на Седмата симфония на Антон Брукнер (Anton Bruckner) с Гевандхаус оркестър в Лайпциг. Днес произведението принадлежи към утвърдения репертоар, но тогава слушателите нямат спомена от десетки записи и предишни изпълнения. Първата среща с музиката зависи от една вечер и от хората, които я подготвят.
Премиерата донася на Брукнер голям успех и признание извън местната среда. За диригента това е повече от представяне на ново заглавие. Той трябва да направи чуваеми отношенията в мащабна партитура: кое е начало, кое е подготовка, кога напрежението се увеличава и кога музиката има нужда от отстъпление. Публиката няма предварително усвоена карта на произведението.
Тук доверието има две посоки. Композиторът поверява музиката си на изпълнителите, а оркестърът трябва да приеме предложеното разбиране за нея. Успехът на една премиера не доказва, че всички подробности са безспорни, но показва, че изпълнението е способно да създаде връзка със слушателите. Артур Никиш участва именно в такъв повратен момент от съдбата на Седмата.
Как дългата мелодия достига до слушателя
Началото на Брукнеровата Седма предлага конкретен пример за тази задача. Основната тема се появява във валдхорната и виолончелите над тихия съпровод на цигулките. Музикалното пространство постепенно се изпълва със звук. Темата се нуждае от посока, защото нейният смисъл се разгръща във времето, а не се изчерпва с първия отчетлив мотив.
За изпълнителите възниква въпросът как да запазят мелодията жива през цялото ѝ протичане. Всяко локално усилване трябва да има отношение към по-голямото развитие. Ако още началото получи тежестта на окончателна кулминация, следващите натрупвания губят част от въздействието си. Партитурата изисква едновременно внимание към близкия детайл и усещане за далечната цел.
В Адажиото четирите Вагнерови туби внасят различна звучност. Техният цвят променя характера на оркестровата тъкан и изисква внимателно съотношение с останалите инструменти. Силата сама по себе си не решава този въпрос: важно е коя линия се откроява и какво остава зад нея. При такава музика работата с тембъра е част от изграждането на формата, защото различните звучности маркират различни състояния на разказа.
Артур Никиш и свободата на оркестранта
Когато през 1895 г. поема Берлинската филхармония, Артур Никиш носи подход, който официалната история на оркестъра описва чрез чувствителност, интуиция и пестеливи движения. Той разглежда всеки музикант в първокласния състав като артист. За филхармониците това е важно и като професионално самочувствие: изпълнителят има собствен художествен принос, дори когато участва в голяма група.
Такова отношение поставя сериозна задача пред ръководителя. Да оставиш пространство на един солов инструмент означава също да организираш акомпанимента около него. Мелодията може да загуби изразителност, ако останалите гласове я покрият; може да изгуби движение, ако съпроводът престане да поддържа необходимата опора. Диригентът трябва да съчетае индивидуалната изява с общото протичане на произведението.
Затова пестеливият жест не означава слабо участие. Малкото движение може да бъде достатъчно, когато неговата посока е ясна и съставът реагира заедно. Но тази яснота не възниква автоматично. Тя предполага професионално умение, общо слушане и разпознаване на намерението. В такъв смисъл доверието е практическо условие за ансамбъла: музикантите поемат отговорност за детайла, докато диригентът следи цялото.
Два оркестъра, различни музикални навици
От 1895 г. Артур Никиш ръководи едновременно Берлинската филхармония и Гевандхаус оркестър. Лайпцигският състав участва в концертния, оперния и църковния живот на града. Тази съвместна работа с различни видове музика изисква промяна на изпълнителската перспектива: съпроводът на сцената, взаимодействието с хор и развитието на симфоничната форма поставят различни практически задачи. Диригентът работи с натрупани навици, които са част от характера на състава.
Една мелодия в оперен спектакъл може да следва словото и дишането на певеца, докато инструменталната тема трябва сама да изгради усещането за разказ. В първия случай изпълнителите разполагат с текст и сценична ситуация; във втория отношенията между мотивите, звучностите и темпата носят голяма част от драматичното движение. Оркестър, който работи и в двете среди, развива опит в различни форми на музикален диалог.
Репертоарът също се изгражда чрез последователност. В бостънския си период Никиш представя всичките девет симфонии на Лудвиг ван Бетовен (Ludwig van Beethoven) в рамките на четири години, като през отделните сезони дирижира шест или седем от тях. Подобна практика дава на състава повтарящи се срещи с един композитор. Отношението към неговия език се развива през различни произведения, вместо да зависи само от подготовката на един изолиран концерт.
Брамсовият концерт: разговор между солист и състав
На 7 декември 1889 г. Артур Никиш дирижира първото американско изпълнение на Цигулковия концерт на Йоханес Брамс (Johannes Brahms). Солист е Франц Кнайзел (Franz Kneisel), концертмайстор на Бостънския симфоничен оркестър. Събитието предлага различна перспектива към диригентската работа: тук в центъра има отделен изпълнител, но произведението изисква постоянно взаимодействие с оркестъра.
Брамс дава на състава значителна роля още преди първото встъпление на соловата цигулка. Оркестровото изложение установява музикалния свят, в който солистът ще се включи. По-късно отделният инструмент и ансамбълът развиват общ материал, сменят характера на движението и изграждат контрасти. Следователно диригентът трябва да мисли отвъд удобното следване на солиста: необходимо е да свърже неговото фразиране с голямата форма.
Втората част прави отношенията особено ясни чрез важната мелодия на обоя. За момент вниманието преминава към оркестров музикант, преди цигулката да развие своята партия. Това е полезен пример за идеята за оркестранта като артист. Изразителността на концерта зависи от множество различни гласове. Работата на Никиш с Кнайзел принадлежи към този тип сътрудничество, в което солистът и съставът имат взаимна необходимост.
Новият репертоар също изисква доверие
Кариерата му не се побира само в една национална школа. В Бостън Артур Никиш представя европейски произведения пред американска публика; в Лондон през 1913 г. дирижира световната премиера на „A Shropshire Lad“ от Джордж Бътъруърт (George Butterworth) с Лондонския симфоничен оркестър. Между тези събития има различни културни среди, но общо професионално действие: една музика получава публичен живот чрез конкретно изпълнение.
При новото произведение диригентът не може да разчита на навик, изграден от дълга изпълнителска традиция. Репетицията трябва да открие отношенията между отделните партии и да превърне непознатите страници в съгласувано звучене. Публиката също слуша без опората на предварителното разпознаване. В такава ситуация убедителността на изпълнението има непосредствено значение за първото впечатление от творбата.
Това не прави Никиш безусловен привърженик на всяко нововъведение. Берлинският оркестър отбелязва резервите му към музикалните идеи на Шьонберг, Берг, Веберн, Стравински и Равел. Вкусът му има своите граници. Тази особеност помага да го видим като историческа личност с предпочитания, вместо да му приписваме универсална отвореност. Влиянието му се развива преди всичко чрез репертоара, с който установява най-силна връзка.
Артур Никиш и съхраненият запис от 1913 година
На 10 ноември 1913 г. Артур Никиш записва цялата Бетовенова Пета симфония с Берлинската филхармония. Музиката е разпределена върху осем грамофонни страни. Процесът е акустичен: звукът се събира от записваща фуния и се предава механично към устройството за изрязване. Това е среда с други ограничения от съвременното студио, особено при съотношението между различните оркестрови групи.
Тези ограничения стават предмет на изследователски проект на Royal College of Music и Science Museum. През 2014 г. музиканти и специалисти възстановяват акустичен запис на две части от симфонията с техника, съобразена с периода. Проектът проучва какво ранният запис предава и какво губи. Историческата плоча съхранява интерпретация, но нейният звук е резултат и от устройството, разположението на инструментите и физическите условия.
За днешния слушател оттук следва важен въпрос: кое в един стар запис принадлежи на изпълнението и кое на посредника? Темпото и последователността на фразите достигат до нас по един начин, оркестровият цвят — по друг. Полезно е да запазим това разграничение, когато съдим за музиканти от ранната звукозаписна епоха. Шумът и тесният звуков диапазон не могат сами да обяснят тяхната концертна репутация.
Бетовеновата Пета и посоката на голямата форма
Петата симфония на Бетовен дава друг конкретен пример за задачата пред диригента. Четиритоновият начален мотив прониква в първата част и се появява отново в развитието на произведението. Неговата краткост създава отчетлив профил, но изпълнението трябва да свърже отделните появи в движение, което надхвърля силния ефект на първите тактове.
Особено показателен е преходът от Скерцото към финала. Вместо пълно прекъсване Бетовен натрупва очакване над настойчивото участие на тимпаните и отвежда музиката към яркото начало на последната част. Във финала оркестровият състав се разширява с пиколо, тромбони и контрафагот. Промяната на звука е част от драматургията, а не просто възможност да се свири по-силно.
Този преход позволява да разберем какво означава диригентът да мисли в големи разстояния. Решението за темпо в един момент влияе върху следващото натрупване; ранното изчерпване на динамиката може да отслаби пристигането във финала. Това са задачи, поставени от самата музика. Записът на Артур Никиш е историческо свидетелство за една интерпретация на тази форма, а не окончателен отговор как тя трябва да звучи.
Наследство на Артур Никиш, което продължава в концертната зала
На 31 декември 1918 г. Артур Никиш дирижира Бетовеновата Девета симфония на „Концерт за мир и свобода“ в лайпцигската „Албертхале“. Пред него са Гевандхаус оркестър и публика от различни обществени среди. Благотворителната проява е извън редовната концертна поредица, но получава дълъг исторически отзвук: през 1945 г. Гевандхаус се обръща към тези по-ранни изпълнения и включва Деветата в новогодишната си програма.
Тук диригентското наследство се вижда чрез повторяемо музикално събитие. Едно произведение се свързва с определен момент от обществения живот и следващи поколения продължават да го изпълняват. Инициативата от 1918 г. не е тъждествена с по-късната традиция, но става част от нейната памет. Това е различен начин едно изпълнение да преживее своя ръководител — чрез живата практика на оркестъра.
Артур Никиш умира през 1922 г., а музиката, с която е свързан, продължава да поставя същите конкретни въпроси: как дългата фраза запазва посоката си, как отделният инструмент се откроява в общата звучност и как се подготвя кулминация. Неговият пример е важен именно на това равнище. Доверието между диригент и музиканти се чува в убедителното изпълнение — в момента, когато множество индивидуални действия изграждат един общ музикален разказ.
Свързани материали
- Артур Никиш – диригентът и неговият репертоар
- Артур Никиш – рожден ден
- Артур Никиш – кончина
- Антон Брукнер – композиторът на монументалната симфония
- Що е диригент и неговата роля в оркестъра и хора – част 1
Източници
- Австрийски музикален лексикон – обучение и професионален път на Никиш
- Берлинска филхармония – диригентски подход и отношение към оркестрантите
- Гевандхаус оркестър – премиерата на Брукнеровата Седма симфония
- Лосанджелиска филхармония – музикален строеж и оркестрация на Брукнеровата Седма
- Гевандхаус оркестър – концертна, оперна и църковна традиция
- Бостънски симфоничен оркестър – Бетовеновият репертоар през мандата на Никиш
- Бостънски симфоничен оркестър – Брамсовият Цигулков концерт и първото му американско изпълнение
- Лондонски симфоничен оркестър – световната премиера на „A Shropshire Lad“
- Science Museum Group Journal – изследване и възстановка на акустичния запис на Бетовеновата Пета от 1913 г.
- Лосанджелиска филхармония – мотиви, форма и оркестрация на Бетовеновата Пета
- Гевандхаус оркестър – концертът от 1918 г. и новогодишната традиция
