Oраторията e религиозна творба за солисти, хор и оркестър, предназначена за концертно изпълнение.
Жанрът, който достига зенита си в Хенделския Лондон, започва съществуването си скромно в католически Рим. От 1560-те години хвалебствени химни (laude) се пеят по време на „духовните упражнения“ в Congregazione dell’Oratorio, основана от Свети Филип Нери, за да държи разпуснатите младежи далеч от улиците. Тези срещи, провеждани в молитвена зала или „оратория“, бързо се разпространяват в други църкви и градове. До началото на XVII век тяхната музика, базирана на библейски истории, се равива, заедно с операта и терминът оратория се затвърждава. Най-ранният известен пример е произведението на Кавалиери – изцяло пеещият, изцяло танцуващ ефектен Rappresentatione di Anima, e di Corpo, което превръща римската Chiesa Nova в театър. По-типични са по-малките произведения като La conversione di S Paolo на Джовани Франческо Анерио, разгръщащи се като поредица от диалози в оперен стил, акцентирани от инструментални симфонии.
До средата на XVII-ти век
ораториалните изпълнения са основна културна атракция в Рим. Звездните композитори били Луиджи Роси (Luigi Rossi) и особено Джакомо Карисими (Giacomo Carissimi), чиито латински оратории съчетават експресивен речитатив и ариозо със смислени драматични хорове. Неговият шедьовър „Jephte“, който кулминира в трогателно оплакване на дъщерята на Йефта, оставя своя отпечатък върху Хендел. В епоха, която все повече култивира солова виртуозност, ораториите на Страдела (Stradella) и Алесандро Скарлати (Alessandro Scarlatti) са на практика свещени опери, основани на редуването на речитативни и често ярки арии.
Скарлати и Страдела
оказват ключово влияние върху двете италиански оратории на младия Хендел, алегоричната “Il trionfo del tempo e del disinganno” и свещената “La Resurrezione”. Когато Хендел се установява в Англия през 1712 г., няма оратория. Върховният музикален космополит на века би оправил това. Семената са посяти от двете английски “masques”, съставени от Хендел за херцога на Чандос около 1718 г.: “Естер” (Esther), с корените си в Расин, и “Асис и Галатея”, с нейния пурселски привкус. По-късно Хендел разширява “Естер” като оратория за публични изяви в Лондон, създавайки прецедент за поредица от шедьоври, предназначени както за забавление, така и за назидание по време на Великия пост.
Двете любими оратории на Хендел от 19-ти век,
“Месия” и „ Израел в Египет”, са нетипични в тяхната липса на наративна драма. В другите си оратории, той постига синтез на италианската opera seria и английската църковна песен, кaто черпи от германския пасион и гръцката трагедия. Интересен факт е, че ораториите на Хендел никога не са били поставяни приживе, но съвременните постановки доказват, че могат да бъдат по-вълнуващи и драматични от неговите опери.
В Германия популярен стил на ораторията
е т. нар. Оратория на страстта или пасион, като „Der für die Sünden der Welt gemarterte und sterbende Jesus“. Подобно на свързаните жанрове кантата и opera seria, ораторията е в упадък към края на 18 век. Всички примери от този момент нататък са до известна степен ретроспективни. Със „Сътворението“ либретистът Барон ван Свитен (Baron van Swieten) посочва Хайдн за наследник на Хендел, съчетаващ хенделското хорово величие с очарователна жилка на пасторализъм, която напомня Милтъновата ода на Хендел L’Allegro.
В Германия и Великобритания
през 19-ти век традицията на ораториите на Хандел се поддържа от хорови общества и фестивали, често със стотици участници. Луи Шпор (Spohr) напразно се опитва да достигне висини в произведения като „Die letzten Dinge“ (Страшният съд). Далеч по-трайни са „Свети Павел“ на Менделсон – повече бахски, отколкото хенделски – и театрално замисленият Elijah.
След Менделсон жанрът е представен
от изолирани шедьоври, от съзнателно архаичната „L’enfance du Christ“ на Берлиоз, през „Сънят на Геронций“ на Елгар, до латинската опера-оратория „Едип цар“ на Стравински. Ако „Сънят на Геронций“ е по същество нео-вагнерианска симфонична поема, двете най-успешни английски оратории след Елгар пресъздават нещо от духа на Хендел в модерен идиом: “Пирът на Балтазар“ на Уолтън и „Дете на нашето време“ на Типет, чиито интерполирани спиричуели са светски еквивалент на лутеранските хорали на Бах.
Урокът е превод на статията “What is an Oratorio?” от Richard Wigmore в www.gramophone.co.uk и публикуван в печатното издание през януари 2020 година.
За историческите предпоставки и изкуството на Барока, моля прочетете Изкуството на барока. Поява на балет, опера и оратория
