Населението на селищата в Родопска музикалнофолклорна област – предимно в Средните Родопи, около Смолян, Мадан, Златоград, Ардино, Девин, Доспат и на юг от Асеновград се явява носител на монолитна народнопесенна култура, в която ярко се откроява неговата етническа обособеност. Хомогенният музикалнофолклорен стил на Средните Родопи се концентрира в един мьчнопроходим планински терен, който в голяма степен е съдействувал за относително изолирания начин на живот на населението, затруднявал е извършването на активни миграционни процеси, а успоредно с това е благоприятствал опазването на българската фолклорна традиция.
В музикалния фолклор на Северозападните Родопи
се наблюдава съществена отлика, най-добре изразена в двугласното пеене на българите от Велинградско. Спецификата на народната музика във Велинградско съдейства за открояването на преходна към музикално фолклорна зона между Пиринския край и Пазарджишко-Ихтиманския район. В някои западно-родопски селища на Разложко и Гоцеделчевско се забелязва силно влиянието на народната песенна специфика на Пиринския край главно по отношение на мелодика, метроритмична и ладова организация, както и по начин на изпълнение, ярко проявен в наличието на двугласни образци.
В Средните и Източните Родопи е утвърдена традицията за едногласно изпълнение на народните песни, които показват много общи белези във връзка с мелодичната си характеристика. Двуглас се среща съвсем изолирано в с. Неделино, Малайско, и в заобикалящите го селца, възникнали чрез преселване на население от посоченото селище.
Въпреки единството на песенния фолклор в Родопите, необходимо е да се отбележи, че в източната им част, по-ниска планинска област, в която съществуват предпоставки за контакт с населението от равнината (в селищата около Крумовград и Ивайловград), е налице спецификата на тракийския песенен фолклор с известни разсейки от родопския
стил.
Особен нюанс на родопската музикалнофолклорна област
придава съжителството на двете български верски групи: българи християни и българи, изповядващи исляма. У нас е възприето становището, че след насилственото помохамеданчване на българите от посочената област (предимно през XVII в.) двете верски групи запазват своята единна народна музикална култура . Въпреки че османските поробители са поставили забрана на мохамеданското население върху изпълнението на български хора и обреди, върху използуването на гайдата като народен инструмент и др., в неговия музикалнофолклорен стил се запазва основната характеристика на родопската песен по отношение на интонационно изграждане, ладова и метроритмична организация, езиков арсенал.
Липсата на съществени социално-икономически промени
предимно през времето на османското робство, както и географското местоположение, което съдействува за изолация на местното население, създават предпоставки за опазване на фолклорната традиция, както и за изява на един ярко обособен музикален диалект.
Среднородопските песни се отличават със своя лиричен компонент, вплетен в оригинална изразност при изграждане на мелодията в по-едри линии. За маниера на изпълнение на жените е специфично пеенето на българските жени с друго вероизповедание в по-висок регистър, което се среща при някои от по-възрастните българки християнки. За разлика от други фолклорни области в Родопите мъжете вземат активно участие в интерпретацията на народните песни, като разкриват тембровото богатство на своите ниски, звучни гласове.
Във връзка с ладовата организация се откроява
една от най-характерните особености на родопската мелодия – нейната пентатонична основа. Песните в пентатоника не преобдадават в количествено отношение, но в нито една друга диалектна област не се срещат толкова често, поради което отразяват ладовата специфика на родопската мелодия
Освен това, в процеса на историческо развитие, под влияние на пентатоничния тонов род, в мелодиката на родопските музикални образци са се обособили характерни стереотипни интонационни последования, които до голяма степен определят неповторимата звучност на родопската песен.
Женските песни на българките, изповядващи исляма, и някои обредни женски песни на българките християнки са в непълна пентатоника, с еднообразна ритмика, липса на орнаменти и приглушена звучност.
Примитивната им ладова, структурна и мелодико-ритмична организация
насочват към предположението за техния по-стар произход.
Обичайната употреба на терцови. и квартови интервали при относително по-бавно темпо на изпълнение създава характерна специфика на родопските пентатонни мелодии. Стереотипната каденца с низходяща терца между 2-1 степен на лада или с чиста кварта между 3-1 степен, последвана от неколкократно повторение на основния тон на звукореда е една от типичните закономерности в ладовото им изграждане.
Интерес предизвикват някои пентатонни мелодии от родопския край,
в които най-често на слаб метричен момент, като проходящ тон, в по-малка нотна трайност, се появява нова степен от звукореда. Поради въвеждането чрез нея на нехарактерния за пентатониката интервал малка секунда, в подобни образци се наблюдава един от началните моменти на прерастване на пентатониката в диатоника.
Диатоничният тонов род е получил най-голямо приложение в родопските песни чрез еолийския и дорийския пентахорд. Но в тези мелодии се налагат като водещи стереотипните интонационни последования от песните в пентатоника, което обуславя тяхната оригинална родопска звучност.
Хроматиката се наблюдава по изключение, и то в периферните райони на Родопите, под влияние на съседните музикалнофолклорни области (напр. в Златоградско поради близостта на тракийската област). По-голямата част от родопските песни са безмензурни мелодии в бавно темпо. В останалите песни липсва метрично разнообразие. Употребява се 2 и 3-временен размер, рядко – 7, 5 и 9-временен.
Бавните песни се изпълняват най-често от група певци,
което е предпоставка за запазване на следи от метрична пулсация, въпреки липсата на ясно очертани опорни метрични времена. Подобни примери могат да се чуят сред част от безмензурните песни, в които е по-слаба степента на проявление на интензитета на метрума.
В родопските песни се открояват словесни стереотипи, които служат за встъпление на многобройни образци. Една мелодия често съжителствува с няколко словесни текста, сравнително кратки по размери, в резултат на което се появяват своеобразни варианти на един общ образец.
Орнаментиката на родопската песен се отличава със своя характерна звучност
в резултат от влиянието на типичните стереотипни последования, които определят интонационната линия на изграждане на мелодиите. Без да достига до много големи размери, орнаментът свободно се включва в трайността на съответното метрично време, като не нарушава развитието на мелодичната линия и способства за нейното обогатяване.
За разлика от другите музикалнофолклорни области най-голям процент от родопските песни се изпълнява на седянка („на межо”). В тях се наблюдава голямо разнообразие по отношение на словесното им съдържание, като приоритет са получили текстове, свързани с отношенията между младите хора. Сред тях преобладаващото мнозинство са безмензурни мелодии, в бавно темпо, с разгърната интонационна линия.
Жетварските песни в Родопите съществуват в ограничено количество,
обстоятелство, което може да се обясни с поминъка на населението от типична планинска област, неподходяща за изява на земеделие. Поради същата причина се наблюдават много малко песни, изпълнявани през време на лятната полска работа. От друга страна, мелодии, свързани с овчарството изобилстват сред родопския песенен репертоар.
Не се срещат често песни на трапеза, които понякога се смесват със седенкарските по отношение на място и време на изпълнение. Сега от обредния цикъл мелодии са останали съвсем малко гергьовденски песни, еньовденски, на пеперуда. Сред населението от двете верски групи в Родопите са запазени в по-добро състояние предимно сватбените обредни мелодии, свързани с отделните моменти от обичая.
Хорото като битова проява на населението от родопския край постепенно отмира.
В тази връзка е необходимо да се напомни за забраната, която въвежда ислямската религия върху българското население, изповядващо исляма, по отношение изпълнението на народни хора. По такъв начин се достига до постепенно отпадане на тясната функционална зависимост и предназначение на не малка част от хороводните мелодии, които преминават към групата на седенкарските песни. В действителност седянката в родопския бит се узаконява като единственото възможно място за колективно общуване между девойките и жените в дадено селище, като създава предпоставка за поддържане на фолклорната традиция. Именно поради тази причина бихме могли да осмислим преобладаващото количество на седенкарски мелодии, съвсем нетипично за останалите музикалнофолклорни области в България. Основната характеристика на хороводните песни в Родопите се определя от употребата на двувременния размер, сравнително умереното темпо на изпълнение в рамките на двуредната строфа. По-голямо разпространение сред родопското население са получили хората: Чукано. Митрино. Литото, Кланено, Касапско.
Повсеместната употреба на ниската голяма „каба” гайда
е един от отличителните белези на родопския музикалнофолклорен стил. Тя е с много голямо приложение сред местното население. Използува се за ансамблово свирене от овчарите, при сватби, събори, хора и др. народни празненства. За отбелязване е, че гайдата се употребява както за сола, така и за акомпанимент на вокално изпълнение. Мехът и дървените части на гайдата са по-големи в сравнение със същия инструмент в други области на страната. Ручилото, което издава един постоянен исов тон, е три- или четириставно. Долният край на гайдуницата е извит в тъп ъгъл, при което цевта му не се разширява. Дървените части на родопските гайди са с богата украса. Звукът на ниските родопски гайди е омекотен, наситен с темброви нюанси. Влиянието на песенната практика върху инструменталното изпълнение на гайда е особено осезаемо в Родопите. Тамбурата („саз”, „баламоа”) е инструмент, получил разпространение предимно сред българите с друго вероизповедание.
Двугласното пеене на населението в с. Неделино, Маданско, и заобикалящите го селца се откроява силно на фона на едногласното изпълнение в централната част на родопския масив. В посочената географска територия пеят на групи по две певици, антифонно, като вторият глас следи развитието на първия и се придвижва само върху първата и четвъртата степен от звукореда на лада.
Във вертикалната организация е характерно кръстосването на двата гласа,
осъществено най-често, когато първият глас изпълнява мелодия върху третата степен или подосновния тон. Двугласните песни са с тесен тонов обем, бедна орнаментика и характерна звучност, която ги отличава от спецификата на едногласната родопска мелодия.
Поради близостта на неделинските песни до тези във Велинградско по отношение на вертикална организация на тоновия материал, метроритьм и лад, както и по начин на изпълнение, се приема становището за общия произход на населението от двете места. Вероятно преди ислямизацията преселници от Велинградско създават село Неделино, фолклорната традиция на което е в остър дисонанс с общородопската народна музикална култура.
Като се изключи музикалният фолклор на с. Неделино, в Централните Родопи се откроява оригинален единен музикалнофолклорен сгил, специфичен със своите закономерности, което е сигурен показател за устойчивостта на българската музикалнофолклорна традиция.
3. ВЕЛИНГРАДСКИ РАЙОН
Музикалният фолклор на селищата в Северозападните Родопи, т. нар. Велинградски район (около с. Бабяк, Велинград, Ракитово, Батак), разкрива оригинален музикалнофолклорен стил, коренно отличаващ се от песенната традиция в останалата част на родопския масив. Както беше отбелязано, Велинградският район определя преходен музикалнофолклорен диалект между Пиринския и Пазарджишко-Ихтиманския, поради което може да се обособи като съответна подобласт.
Основен показател за фолклорната култура на Велинградско
е разпространението на двугласното пеене, което е преобладаващо за областта. Изпълнители на двугласа са предимно девойки, комбинирани в групи по две (по изключение по три в с. Ракитово), която пеят антифонно. Вторият глас има характерен начин на мелодично изграждане – той следи движението на първия, подсилва значението на някои степени в ладовото развитие (предимно на трета, евентуално и на четвърта степен от звукореда), като не слиза никога до подосновния тон. В резултат от неговото придвижване максималното интервално разстояние между двата гласа достига до кварта. Кръстосването на гласовете, когато вторият глас лежи на първа степен от лада, а първият слиза на VII степен като подосновен тон, е характерно явление за двугласните песни. Типични за областта са и т. нар. „биещи секунди” (които се срещат и в Пазарджишко-Ихтиманския край) като резултат от непосредственото повторение на секундовия интервал, получен от вертикалната комбинация на 3-4 или 4-5 степен.
Във Велинградско има малко обредни мелодии, свързани с Гергьовден,
Великден, сватбения ритуал. Запазени са част от жетварските и седенкарските, песните на трапеза, хороводните. Орнаментиката на мелодиите, която се откроява предимно в бавните двугласни образци, не е много разнообразна.
В метроритмичната специфика се забелязва относително богатство на използваните размери: 2-, 5-, 8-, 9-временен Под влияние на Пиринската фолклорна област са проникнали 3- и 7-временен размер с тривременна група на първо място, а от Пазарджишко-Ихтиманския край 11-временен размер с тривременна група на трето място. В сравнение с други области тук се наблюдава по-ограничена употреба на безмеизурните мелодии, предимно сред групата на жетварските и трапезните песни.
В ладовата организация на мелодиите от Велинградско поради преобладаващия тесен тонов обем като основни са се утвърдили дорийският и в по-малка степен фригийският тетрахорд.
Тамбурата е много популярен инструмент
особено сред българите, изповядващи исляма. Среща се и гайдата – както голямата ниска родопска гайда, така и малката. Съвсем естествено двоянката („чифте свирка”) е получила разпространение сред жителите на велинградската двугласна област. За разлика от конструкцията на двоянката в други райони на страната, в устройството на местните инструменти се откроява употребата на две отделни цилиндрични цеви, свързани чрез дървена скоба. Кавалът не е типичен инструмент за областта. В инструменталната музика на Велинградско се чувствува силно влиянието на вокалната мелодия, особеност, която рядко се среща запазена в такава степен в сравнение с други области на България. Голямата част от инструменталните мелодии са изградени върху съответни вокални образци, без съществена промяна в тяхната мелодика и структурно изграждане.